Лили Прайър
Страсти по госпожица Пондероза (4)

Първа глава

Човекът, който бе виновен за цялото това объркване, беше нашият Аркадио Карнабучи, собственикът на маслинови плантации. Съсипан от отказа на всички жени в околността, които бе ухажвал, и изтощен от разстройващата го самота, той изпадаше във все по-голямо отчаяние. Точно в момента, в който това се случваше, на вратата се почука и той бе привлечен от отривистото потропване на минаващия разносвач. След секунди беше купил за много пари шепа семена, които циганката му гарантира, че ще му донесат любов.

Търговката радостно прибра парите и изчезна, преди собственикът на маслинови градини да е размислил. Аркадио Карнабучи беше доволен от покупката си и нямаше търпение да промени живота си. Никой не можеше да предвиди как ще се развият събитията, но аз ще удостоверя на тези страници всичко случило се, тъй като самата аз бях съвсем лично свързана с преживяванията.

Да, откликвайки на непреодолимия порив на природата, Аркадио Карнабучи пося семената на любовта в ранна пролет, когато късите дни на мимолетния февруари бързаха към март, а земята се съживяваше. Мъглата се стелеше в покрайнините на хълмовете като тюл, а по равнините вече се виждаха дребни фигури, облечени дебело заради студа, да сеят там, където снегът се бе стопил.

Аркадио Карнабучи прекара деня на една стълба, подрязвайки маслиновите дървета, за които семейството му се грижеше от хиляда години. Умът му обаче бе далече от маслините. Той бе зает единствено от мисълта за любов.

В режещия леден въздух, на който дъхът му се виждаше, той усети напрежението, опънато като клонка, която се пречупва под ножа му. За една нощ бадемовите дървета се обсипаха с цветове. За да не изостанат, ги последваха черешовите дървета; същото сториха сливите, кестените и наровете. Лепкавите пъпки на върбите изпускаха къдрави реси, а на моравите експлодираха цветовете на пролетните цветя: момини сълзи, дребни нарциси, синчец, минзухари и ириси образуваха килим с главозамайващи цветове. Див аспарагус и билки със сладостно ухание ароматизираха възродения въздух, а високо в планините цъфтяха рододендрони.

Аркадио Карнабучи усещаше енергията на земята през подметките на стабилните си ботуши. Тази възбуда кипеше в кръвта му и го караше да танцува въпреки нежеланието му.

— Виж, танцувам, — крещеше той неизвестно към кого, още по-удивен, защото до този момент в живота си не бе танцувал никога. И се разсмя.

— Танцувам.

И го правеше. Първо бавно, но когато увереността му нарасна, той се хвърли в ритъма на танца. Ръцете му се сливаха; краката му, обикновено тежки като олово, изгубиха теглото си. Подскачаха по твърдата земя и се издигаха във въздуха. Той се спускаше и се завърташе внезапно като лястовица. Въртеше ханша си. Мяташе главата си.

Онези, които го видяха, вдигаха яките на връхните си дрехи и разглеждаха ръкавиците си, за да прикрият неудобството си. Аркадио Карнабучи, който винаги бе изглеждал странен, ставаше още по-странен. Същия ден Кончета Крочета, районната медицинска сестра, получи няколко отделни съобщения, които призоваваха Аркадио Карнабучи да бъде въдворен в manicomio^[1] в Касция в името на спокойствието на целия район. Но когато ние преминахме край маслиновата горичка, за да видим гротескния танц на Аркадио Карнабучи, не видяхме нищо повече от повишено настроение, дължащо се на идващата пролет. Крочета се усмихна снизходително и леко ме побутна с пети, за да ме насърчи. Тя никога не се бе държала грубо към нежните ми бутове и ние се отправихме към дома.

Импулсът, който развесели Аркадио Карнабучи, не се отнасяше само до него и до растенията. Не. Усещаха го и животните. Паяците жадуваха за любов в блестящите си мрежи и предяха сонети с недълговечна и непоносима красота, обсипана със сълзите на росата. В тъмни ъгли скорпионите тракаха своите кастанети в знак на ухажване, после се извиваха по двойки в изоставени обувки, плътно прилепнали като буболечки. Мишките под дъските се суетяха да събират пашкули от скрит памук, скъсана хартия и пухчета и правеха от тях уютни местенца, в които после отглеждаха бебетата си, родени с големината на грахово зърно. Срамежливите тритони във водосточните тръби пееха с гърлените си гласове. Жабите и поповите лъжички се присъединяваха към тях и не след дълго хор от вълшебно крякане изпълваше въздуха. Музиката, която те създаваха, беше толкова хубава, че караше онези, които са я чули, да плачат и да копнеят за живота на земноводно, за да могат да разгадаят тайната на песента. Вече с блеснали очи, косовете бързо правеха гнезда под лъстивите погледи на кукувиците, които разпространяваха новините за онези, които още не го знаеха: пролетта бе дошла. Дълбоко в дъбовите гори глиганът грухтеше серенадата си, а през това време в сви-нарника местните му братовчеди се ухажваха. Елените палуваха, зайците се преследваха. Високо в планината вълкът виеше, а срамежливите кафяви мечки се прегръщаха в хралупите си.

Аркадио Карнабучи не можеше да устои и да не стане жертва на розовата светлина, която се разпръскваше в околността, а слабините му напираха с мъчително очакване, което неговия самотен живот не би могъл да изпълни. Ала той вярваше в любовните си семена и в тази плодоносна обстановка надеждите, които те му даваха, сигурно щяха да се осъществят.

И той ги пося точно тогава. Избра момента грижливо. На бледата слънчева светлина, хилава, но благоразположена. Под стъкло. За да ги пази топли. Те приличаха по-скоро на бобови зърна, отколкото на семена. Приятно закръглени и бледорозови на цвят. Малки сърповидни луни. Той можеше да почувства звъна им в ушите си; като мексиканския боб те притежанаха същата енергия, както всичко друго около тях. Той ги подържа известно време в дланта си, сближаваше се с тях, разглеждаше ги под полукръглите си стъкла на очилата, зад които очите му изглеждаха огромни, а всяка пора и косьмче се уголемяваха хиляда пъти. Дори семената усещаха силата на неговата надежда и смелите малки същества бяха твърдо решени да не го разочароват.

Пъхна ги под земята, сякаш пъхаше любовницата си в леглото. Те бяха натежали от толкова много надежди и мечти, тънки струйки, драскулки красота и изпълнени с копнеж къдрави вълнички на възбудата. Бавните му движения бяха симфония. В ръцете му, месести лопати на земеделец, бобовите зърна знаеха, че се намират на сигурно място. Възглавничките на пръстите му, широки, но нежни, ги притискаха и те заспаха във внезапно настъпилата тъмнина и торфена топлина.

После, както косовете в ниските дървета, както мишките под покривите, Аркадио Карнабучи започна да обзавежда гнездото си. Ергенският му дом не можеше да се похвали с кой знае какви удобства. Петната по стените му крещяха. Избелелите на слънце пердета го притесняваха. Той се зае да чисти. Измете купища прах с метлата, която също стана много прашна. Уплаши мишките, когато достигна до отдавна забравени ъгълчета, които бяха престанали да му принадлежат.

След много години той накрая отстъпи и пусна в къщата Федра Брини да обере паяжините, които й бяха необходими, за да изплете своите платна. В тази отдалечена от сушата местност тя бе единственият майстор на платна, които бяха изпращани чак на адриатическия бряг, където бяха високо ценени от рибарите заради фината изработка и трайността си. Тя редовно обираше паяжините на всички къщи наоколо, а паяжините на Аркадио Карнабучи, които не бяха пипани много дълго време, бяха великолепни, сякаш излизаха от приказка.

Федра Брини беше обзета от възторг, паяците — не толкова. Наследството на поколения бе изгубено в няколко ловки замаха на нейната кука за почистване. Фолклорът, легендите, фамилното дърво, изписано със засукани калиграфски почерци, големи литературни произведения, любовни истории, поезия, загадки, детективски романи, дори рецепти и кръстословици, а за да се добави към обидата и нараняване, един от младите паяци загуби крак при атаките на Федра, за което на Аркадио Карнабучи не му бе простено никога. Всичко бе пометено и отнесено в малка ленена торба на гърба на разрушителката. Денят бе отвратителен.

Федра Брини бе изпълнена с толкова много радост, като препълнена кана, че не можеше повече да я задържи. Такива разкошни паяжини, говореше тя на хората. Не са били докосвани от смъртта на Присила Карнабучи, майката на Аркадио, преди двайсет и две години. Ала защо Аркадио Карнабучи, който се съпротивляваше на молбите й толкова дълго време, накрая се бе предал? Никой не можеше да каже със сигурност. Очевидно маслинопроизводителят имаше нещо наум и Федра, която блаженстваше под топлите лъчи на вниманието на съседите си, направи каквото зависеше от нея, за да запали пламъците на тяхното любопитство.

Разпалвайки тези пламъци още повече, същият този собственик на маслинови плантации се появи една сутрин в магазина за платове на „Виа Коломбо“ и попита за чаршафи. Каква би могла да е причината Аркадио Карнабучи да поиска ново спално бельо? Веждите на Амелберга Фидоти, продавачката с кисела физиономия, веднага придобиха формата на въпросителна. Скоро новината се предаваше от уста на уста в града. Едва ли бе възможно. Или порядъчно. В края на краищата той беше ерген, и то с дълъг стаж.

Когато се прибра вкъщи, той пробва чаршафите на леглото. Просто за да види как стоят. Не за да ги използва, разбира се. Те бяха изключително великолепни. Шокиращо великолепни. Твърди и свежи като току-що паднал сняг. Ала той бе разтревожен. Не искаше да изглежда така, сякаш се бе старал много. В интерес на истината изобщо не искаше да създава впечатлението, че се бе старал. Ами ако сьздадеше впечатлението, че е пресметнал всичко? Или че е прекалено самоуверен? Че е планирал момента, вместо да остави събитията да се развиват от само себе си? Въпреки това износените му сивеещи чаршафи бяха позор. Мъчително той сгъна новото спално бельо по гънките, все едно бяха географски карти, и ги напъха обратно в скърцащата целофанова опаковка, която беше прекрасна сама за себе си. После ги затвори в чекмеджето. Следващия път, когато ще ги извади, ще бъде заради нея. И той поруменя силно и така се изчерви, че заприлича на юноша.

Аркадио Карнабучи никога и за секунда не се беше съмнявал, че истинската му любов ще дойде. Знаеше го със сигурност. С такава сигурност, с каквато маслините се появяваха на дърветата му. Той можеше да разкопава около корените, за да им осигури въздух, да ги подхранва с торове, да ги обрязва, всичко това — на определените дни от неговите предци във великия „Алманах на Карнабучи“, ала знаеше, че каквото и да направи, маслини щеше да има. Маслини щеше да има и дълго след като той самият се превърнеше в тор за тях. Със същата сигурност знаеше, че тя ще дойде.

Аркадио Карнабучи проверяваше стотици пъти на ден как се развиват семената му. Той почти изнесе почвата в табла, докато я разглеждаше. О, колко желаеше да види как зачатъкът на зеления кълн щръква над земята! Сутрин, дори преди да е изпразнил мехура си, той бързаше към перваза на прозореца, като в същото време оправяше дръжките на очилата зад ушите си и разглеждаше почвата, все едно промиваше златоносен пясък.

Накрая на славната Цветница, ден, който завинаги се запечата в съзнанието му, три горди малки издатини го очакваха като изпълнени със самодоволство ученици, които са отговорили правилно на всеки въпрос на тест по правопис. Ах, как подскочи сърцето му, когато ги зърна. Разгледа ги от толкова близо, че скоро познаваше и най-малките на всеки отделен екземпляр. На молбите му бе отговорено. Трябваше да бъде знак, именно на този ден, че Всевишният е с него.

По-късно същия ден, когато зае обичайното си място в черквата, обсипана с палмови клонки, той не пощади благодарностите си за това малко чудо. И тогава, както и сега, бях пълен агностик и затова, разбира се, никога не ходех на черква, но ясно си спомням как минах оттам онази сутрин и чух всичко. Да, неговият възхитителен баритон ехтеше с пълната сила на страстта му, набъбваше в огромен мехур в главния кораб на черквата, който едва не вдигна покрива във въздуха. Той надпяваше органа и колкото повече главният органист Сперанца Пати се мъчеше да свири и да го заглуши, толкова по-ненадминат ставаше Аркадио.

Следвайки примера на Сперанца Пати, хористите издуваха дробовете си и пъчеха гърди и бузи, оглеждайки всичко, като пращящите от здраве херувими, които красяха фреските над главите им. Те пееха до изнемога, а гласовете им се смесваха в една великолепна евангелистка супа. Тереза Марта, сляпата тькачка на килими, пееше толкова пламенно, чо ако имаше Господ на небето, тя по право щеше да си върне зрението. Федра Брини също даваше всичко от себе си, дотам, че започна да диша учестено и трябваше да бъде изведена навън, за да диша в хартиен плик; нали за нея седмицата също бе изпълнена с емоции. Малко Беато отривисто изговаряше фразите, сякаш животът му зависеше от това, което до известна степен бе така. Това изумително усилие според мнозина бе причината за емболията, която получи по-късно същия ден и поради това приемната на Беато заприлича на военна зона. Всеки, до последния хорист, се почувства главозамаян, зашеметен, останал без дъх и със зачервено лице от величествения финал, който разтърси малката черква и с лекота би могьл да предизвика земетресение, а Аркадмо Карнабучи дори не се изпоти и гласът му се издигаше над вокалите на петдесет обучени хористи.

Падре Арканджело бе възхитен от силата на усърдието на Аркадио Карнабучи в свещените тайнства, ала другите поклонници си разменяха погледи, с които казваха, че маслинопроизводителят отново е започнал с номерата си. Онези, които имаха лошия късмет да се паднат на една пейка с него, се отдалечиха, притеснени за тъпанчетата си, а след това на Кончета Крочета бяха съобщени рекорден брой случаи на звън в ушите, за който всички обвиняваха Аркадио Карнабучи.