Артър Хейли
Банкери (49)

16

Районът на Тайлърсвил, както и повечето райони в околността, бе съвсем нов и още търсеше своя облик. Той беше нещо като комбинация между оживено търговско градче и фермерско предградие, постепенно завладяван от разширяващия се град, но все още запазил нещо от предишната си атмосфера.

Жителите също бяха комбинация от стари и нови. Едните — консервативни и дълбоко привързани към фермерския бит или към търговията, а другите — наскоро заселили се пришълци, които бягаха от опошления градски начин на живот. Новите заселници опитваха да приобщят себе си и семействата си към сравнително тихия и спокоен живот на местните жители, който пък вследствие на всичките тези промени беше почти на изчезване. Обстоятелствата бяха оформили такова население, което не одобряваше големия бизнес и градския стил на живот и не се доверяваше на банките.

Важна роля за създаването на кризата в банковия клон в Тайлърсвил изигра и един бъбрив пощальон. Целия предишен ден, в четвъртък, той раздаваше писмата и пратките и не преставаше да дърдори:

— Чухте ли за проблемите на Първа търговска американска банка? Казват, че всеки, който има вложени пари в нея и не си ги изтегли, утре ще ги изгуби.

Малцина, които чуха приказките на пощальона, им повярваха. Но слухът се разпространяваше и подхранваше и от новините във вестниците, и във вечерната емисия по телевизията. След като мислиха през нощта, в петък сутринта фермерите, търговците и новите пришълци стигнаха до едно и също заключение: Няма да рискуваме! Ще си приберем парите веднага!

Всеки малък град има свой собствен вътрешен телеграф. Новините за постъпките и решенията на хората се разпространяват бързо. И така, към обед все повече и повече хора се тълпяха пред клона на Първа търговска американска банка в Тайлърсвил. Ето как понякога от нищо става нещо.

 

 

За приближаващата криза в Тайлърсвил се разчу и в централното управление на Първа търговска американска банка. План номер едно на Вандервурт, предназначен за критични ситуации, бе готов да влезе в действие и тогава вече всички щяха да научат за Тайлърсвилския клон.

По нареждане на Том Строгън най-напред бе направена консултация с банковия компютър. Програмистът изписа следния въпрос: Какъв е общият размер на спестяванията и вложенията в клона в Тайлърсвил? Последва моментален отговор, тъй като клонът бе включен в общата компютъризирана информационна система на банката:

СПЕСТОВНИ ВЛОГОВЕ: 26 170 627,54 долара

ДЕПОЗИТНИ СМЕТКИ: 15 042 767,18 долара

ОБЩО: 41 213 394,72 долара

След това компютърът получи нова задача — да извади от общата сума стойността на сметките, по които не са осъществявани никакви операции напоследък, а също така и средствата, вложени от общината (тези сметки нямаше да бъдат пипани, дори при сериозна криза).

Компютърът отговори:

ОБЩИНСКИ И СМЕТКИ БЕЗ ДВИЖЕНИЕ: 21 430 964,61 долара

ОСТАТЪК: 19 782 430,11 долара

Ако всички пожелаеха да изтеглят парите си, бяха необходими около двайсет милиона.

Един от помощниците на Строгън сигнализира в Централния трезор, подземната крепост, разположена под главната сграда на Първа търговска американска банка. Директорът на трезора получи следните указания:

— Двайсет милиона да бъдат веднага доставени на клона в Тайлърсвил!

Сумата бе по-голяма от необходимата, но според предварително подготвения план на Алекс Вандервурт, главната цел бе да се покаже сила и стабилност от страна на банката.

— Когато се гаси огън, винаги трябва да има повече вода — каза Алекс.

В очакване на такава криза, през последните четирийсет и осем часа паричният запас в Централния трезор на банката бе чувствително увеличен с помощта на Федералния резерв. Ръководството на Федералния резерв бе уведомено и одобряваше плановете на Първа търговска американска банка в случай на критична ситуация.

Банкнотите и монетите бяха преброени и поставени в чували със съответно обозначение. Докато ги товареха в предназначения за това пикап, полицаите внимателно охраняваха, подредени в редица. Щяха да използват шест коли, някои специално извикани от други клонове. Всеки пикап щеше да бъде придружаван от полицейски ескорт — това бяха специални предохранителни мерки поради необичайно голямото количество пари, което щеше да се превозва. Всъщност само в три от колите щеше да има пари. Останалите щяха да бъдат празни — това бе една допълнителна предпазна мярка срещу грабежи.

Само двайсет минути след обаждането на Гатуик, първият охраняван пикап бе готов да потегли от централното управление и да поеме по оживеното шосе към Тайлърсвил.

Към банковия клон в Тайлърсвил веднага тръгнаха няколко леки коли със служители на банката. Сред тях бе и Едуина Д’Орси. Тя отговаряше за операцията, която току-що беше започнала.

Едуина напусна работното си място, след като предупреди заместника си и подбра трима души от своя състав, които щяха да я придружават — един служител от заемната служба, Клиф Касълман, и две касиерки. Едната от касиерките бе Хуанита Нунес.

В същото време в Тайлърсвил бяха изпратени и служители от други два градски клона. Те щяха да помагат на Тайлърсвилския клон под ръководството на Едуина. Според предварителната стратегия нито един от банковите клонове не биваше да остава без достатъчно служители в случай, че и другаде възникне подобна критична ситуация. Съществуваха още няколко плана за действие в критични ситуации, но имаше и ограничения — повече от два-три не биваше да влизат в действие.

Водени от Едуина, четиримата служители от главния градски клон преминаха с бързи крачки през тунела, който свързваше клона с централното управление. От приземния етаж на главната сграда взеха асансьора към гаража на банката, където ги чакаше колата. Клиф Касълман седна на шофьорското място.

Докато се качваха в колата, покрай тях изтича Нолан Уейнрайт и се насочи към мустанга си. Шефът по сигурността бе информиран за операцията в Тайлърсвил и след като ставаше дума за пренасянето на двайсет милиона долара, той реши лично да се погрижи за охраната по доставянето на парите. Недалеч от него щеше да пътува камион с десетина въоръжени полицаи. Местната полиция в Тайлърсвил и управлението на щатската полиция в града също бяха предупредени.

Алекс Вандервурт и Том Строгън останаха в централното управление. Кабинетът на Строгън беше близо до дилърския център и се превърна в нещо като команден пост. А от своя кабинет на трийсет и шестия етаж Алекс трябваше да следи състоянието в банковите клонове, за да сигнализира при възникнал проблем.

Алекс беше информирал Патертън, двамата седяха и чакаха, изпълнени с напрежение. Мислеха само за едно: дали ще успеят да се справят със ситуацията в Тайлърсвил? Дали Първа търговска американска банка ще приключи работния ден без кризисни ситуации и в някой друг клон?

 

 

Фъргъс У. Гатуик, директорът на банковия клон в Тайлърсвил, си беше мислил, че ще изкара няколкото години до пенсия в спокойна обстановка и без проблеми. Той наближаваше шейсетте, беше червендалест, с розови бузи, сини очи и прошарена коса. На младини беше доста амбициозен, но това бе далечно минало. По-късно реши, че истинската му роля в живота е да бъде опора на другите, той бе роден да следва някого, а не да блести със собствена светлина. Управлението на един малък банков клон напълно съответстваше на амбициите и на възможностите му.

В Тайлърсвилския клон той бе имал една-единствена неприятност. Преди години една жена, вероятно разгневена за нещо на банката, бе наела сейф в клона. След като бе оставила някакъв предмет, завит във вестник, тя бе заминала за Европа, без да остави адрес. След няколко дни целият клон се изпълни с неприятна миризма. Най-напред помислиха, че миризмата идва от отводнителните канали, направиха проверка и установиха, че причината не е там. Вонята ставаше все по-силна. Клиентите се оплакваха, а служителите направо не можеха да я търпят. Най-накрая се разбра, че миризмата идва от сейфовете. Веднага възникна трудният въпрос: от кой сейф?

Извикаха Фъргъс У. Гатуик, той се разходи покрай сейфовете и спря пред един от тях. През следващите четири дни бяха направени съответните постъпки и съдът издаде заповед, с която се разрешаваше на банката да отвори сейфа. Вътре имаше риба, костур, която бе започнала да се разлага. Спомнеше ли си този случай, Гатуик имаше чувството, че отново усеща отвратителната миризма.

Но сегашната ситуация беше много по-сложна от случая с рибата. Гатуик погледна часовника си. Преди час и десет минути беше телефонирал в централното управление. Четирите касиерки изплащаха непрекъснато пари, но хората се тълпяха, пристигаха един подир друг, а помощ все още нямаше.

— Господин Гатуик! — извика го една от касиерките.

— Да? — Той се насочи към нея. От другата страна на гишето, най-отпред на опашката стоеше Стийв, собственик на птицеферма, редовен клиент на клона.

— Добро утро, Стийв — весело го поздрави директорът.

Стийв кимна сдържано. Касиерката му показа чековете по двете сметки на фермера. Той току-що й ги бе представил. Общата сума бе 23 000 долара.

— Всичко е наред — каза Гатуик. Взе чековете и се подписа и на двата.

— Вече нямаме достатъчно пари, за да плащаме такива големи суми — шепнешком каза касиерката, но все пак думите й бяха чути от другата страна на гишето.

Как не се досети за това! От сутринта непрекъснато изплащаха пари, и то големи суми. Но касиерката не трябваше в никакъв случай да го споменава. Думите й бяха повторени и от уста на уста стигнаха чак до края на опашката. Последваха гневни възгласи от всички страни.

— Чухте ли? Нямали повече пари!

— По дяволите! — Стийв се облегна разгневено върху гишето и размаха свития си юмрук. — По-добре веднага да ми изплатиш чековете, Гатуик, или ще изляза навън и ще разруша тази проклета банка!

— Няма нужда да правиш това, Стийв. Престанете с тези крясъци и заплахи! — Фъргъс У. Гатуик също повиши глас, като се опитваше да надвика опашката и да предотврати надигащия се скандал. — Дами и господа, в момента изпитваме временни затруднения с наличните нари поради масовите тегления от сутринта. Но ви уверявам, че към нас пътува голямо количество пари!

Последните думи потънаха сред протестните викове и не бяха чути.

— Как може една банка да няма пари?… Веднага ги извадете!… Стига с тези номера! Къде са парите?… Ще стоим тук, пред банката, докато ни се издължи.

— Още веднъж ви уверявам… Гатуик вдигна ръка, като се мъчеше да привлече вниманието.

— Не ме интересуват вашите евтини уверения — обади се една елегантна жена, очевидно от новите заселници. — Искам си парите веднага!

— Точно така — подкрепи я мъжът, който стоеше зад нея. — Всички искаме същото!

Чуха се и други гласове, мнозина се опитаха да се придвижат към гишето, а на лицата им бяха изписани гняв и тревога. Някой хвърли цигарена кутия и удари Гатуик. В този миг той осъзна, че обикновената група граждани, повечето от които той познаваше, се превръща във враждебно настроена тълпа. Главната причина, естествено, бяха парите, парите, които оказваха странен ефект върху човешките същества, превръщаха ги в алчни, несигурни, понякога лишени от разум създания. Някои изпитваха истински ужас, защото според тях съществуваше възможност да загубят всичко, което притежават, а заедно с това и своята сигурност. Насилието, което преди няколко минути изглеждаше немислимо, сега бе едва ли не неизбежно. За първи път в живота си Гатуик изпита силен страх.

— Моля ви! — каза с умолителен глас той. — Моля ви, изслушайте ме!

Но гласът му заглъхна сред надигащата се глъч.

Съвсем неочаквано врявата стихна. Изглежда нещо ставаше на улицата, защото тези, които бяха отзад на опашката, излязоха бързо навън. Сред радостните възгласи на тълпата външната врата на банката се отвори и се зададоха представителите на централното управление.

Начело беше Едуина Д’Орси. Следваха я Клиф Касълман и двете млади касиерки (едната бе дребничката Хуанита Нунес). След тях идваха полицаи с тежки чували, преметнати през рамо, охранявани от колегите си със заредени автомати в ръце. Най-накрая вървяха банковите служители, изпратени от други клонове. Последен в колоната — като предпазлив и бдителен ангел-хранител — се движеше Нолан Уейнрайт.

Едуина заговори и думите й се чуваха ясно в претъпканата с хора, но вече притихнала зала:

— Добро утро, господин Гатуик. Съжалявам, че закъсняхме, но имаше голямо движение. Разбрах, че може би ще имате нужда от двайсет милиона долара. Носим ви едната трета. Останалите са на път.

Докато говореше, Клиф Касълман, Хуанита и полицаите от охраната застанаха зад гишетата. Един от новодошлите банкови служители се зае с проверката на парите в чувалите. Броеше пачките и касиерите си ги разпределяха.

Около Едуина се събра плътен кордон от хора.

— Вярно ли е, че имате достатъчно пари, за да се разплатите с всички нас? — попита някой.

— Разбира се, че е вярно. — Едуина огледа хората и каза високо: — Аз съм Едуина Д’Орси и съм вицепрезидент на Първа търговска американска банка. Независимо от слуховете, нашата банка е солидна и платежоспособна, пред нея няма неразрешими проблеми. Разполагаме с големи резерви от пари в наличност и веднага можем да се разплатим с нашите вложители. В Тайлърсвил и където и да било другаде.

— Може и да е вярно — каза елегантната жена, която се бе обадила по-рано, — но може и нарочно да ни успокоявате, като се надявате, че ще ви повярваме. Както и да е, аз ще си изтегля парите още днес.

— Това е ваше право — заяви Едуина.

Фъргъс У. Гатуик наблюдаваше всичко с облекчение, доволен, че вече не е в центъра на вниманието. Грозните страсти, бушували преди малко, бяха стихнали. Като видяха чувалите с пари, по лицата на някои клиенти се появиха усмивки. Но независимо, че тревогата попремина, хората не се отказваха от първоначалното решение да изтеглят парите си. Изплащането продължаваше с бърз ритъм и ставаше все по-ясно, че проблемът пред банката си остава открит.

Докато работата в банковия клон продължаваше, полицаите преминаха като легионите на Цезар още веднъж през залата. Те носеха чували с пари, а след тях вървяха охраняващите ги колеги със заредено оръжие.

Всички, които бяха през този ден в Тайлърсвилския банков клон, запазиха незабравим спомен за огромното количество пари, което се разпределяше пред очите им. Дори служителите на Първа търговска американска банка не бяха виждали толкова много пари накуп. По нареждане на Едуина и според плана на Алекс Вандервурт, голяма част от двайсетте милиона долара, предназначени за предотвратяването на кризата в клона, се внесоха пред очите на клиентите. Бюрата на касиерките бяха опразнени, от канцелариите донесоха още бюра и маси, върху които разпределиха на високи купчини пачки с банкноти и пликчета с монети. Касиерите от другите клонове имаха за задача да следят каква част от парите са изразходвани.

След време Нолан Уейнрайт характеризира цялата операция като „мечтата на специалистите по банкови грабежи и кошмара на охраната“. Но за щастие всичко бе организирано много бързо, така че крадците трудно биха могли да се възползват.

С помощта на Фъргъс У. Гатуик Едуина ръководеше внимателно и компетентно цялата операция. Тя разпореди на Клиф Касълман да потърси сред тълпата желаещи да получат заем.

Малко преди обед, когато банката бе все още изпълнена с хора, а опашката продължаваше да нараства, Касълман стъпи на един стол, за да го виждат по-добре.

— Дами и господа — обяви той, — искам да ви се представя. Аз съм служител в градския заемен отдел, което означава, че имам право да одобрявам по-големи заеми, отколкото можете да получите в този клон. Ако някой иска заем и желае да получи по-бърз отговор, сега имате тази възможност. Ще ви изслушам с удоволствие и ще се опитам да помогна на всички, които имат някакви проблеми. Господин Гатуик, който в момента е зает, беше така любезен да ми отстъпи бюрото си. Ще ме намерите там. Чакам ви!

— Ще дойда веднага, щом си получа парите — извика един мъж с гипсиран крак. — Ако тази банка наистина фалира, добре ще е да имам заем към нея. Тогава никога няма да се наложи да го връщам.

— Нищо подобно няма да се случи — отвърна Клиф Касълман и попита: — А какво се е случило с крака ви?

— Паднах в тъмното.

— Явно все още не можете да се измъкнете от тъмнината. Уверявам ви, че състоянието на банката е завидно! Така че ако вземете назаем пари от нея, ще трябва да ги върнете, иначе може да пострада и другият ви крак!

Няколко души се засмяха и Касълман слезе от стола. Една група от хора се струпа пред директорското бюро, за да разговаря с него за отпускане на заем. Тегленията на пари, обаче, продължаваха. Паниката понамаля, но по всичко личеше, че нито демонстрираната стабилност, нито уверенията, нито психологическите похвати бяха в състояние да спрат хората в Тайлърсвил.

В ранния следобед отговорните служители на Първа търговска американска банка си задаваха един-единствен въпрос: след колко време този опасен вирус ще се разпространи и в другите клонове.

По-късно следобед, след като бе разговарял няколко пъти по телефона с Едуина, Алекс Вандервурт тръгна към Тайлърсвил Беше много разтревожен — тегленията явно не преставаха. Алекс се опасяваше, че през уикенда паниката ще обхване и останалите вложители и те ще се насочат в понеделник към другите клонове на банката.

До този момент и в някои други клонове бяха изтеглени сравнително повече пари, но никъде другаде не бе възникнала ситуация като тази в Тайлърсвил. Но на подобен късмет не можеше дълго да се разчита.

Алекс замина за Тайлърсвил с кола на банката. Придружи го Марго Бракън. Марго бе приключила с делото си в съда и се отби при Алекс, за да обядват заедно. Той й предложи да го придружи, като й разказа за паниката, обхванала трийсет и шестия етаж на централното управление.

Алекс се бе облегнал назад и се наслаждаваше на краткия миг спокойствие.

— Тази година бе доста трудна за теб — каза Марго.

— Личи ли си?

Тя протегна ръка и пръстите й нежно погалиха челото му.

— Тук има повече линии. А косата ти започна да се прошарва.

— Просто остарявам — каза той и направи тъжна гримаса.

— Е, не съвсем…

— Това е цената, която плащаме, за да живеем в охолство. Ти също я плащаш, Бракън.

— Да — съгласи се тя. — Въпросът е дали си заслужава човек да се тревожи толкова много за всичко.

— За спасяването на банката си заслужава да се потруди човек — рязко отвърна Алекс. — Ако не успеем да се справим сега, много хора ще пострадат съвсем незаслужено.

— А няма ли да има и такива, които си го заслужават?

— В критична ситуация човек се опитва да спаси всички. С разплати и отмъщения ще се занимаваме по-късно.

Бяха изминали половината път до Тайлърсвил.

— Алекс, наистина ли нещата са толкова сериозни?

— Ако паническото теглене на пари продължи и в понеделник, ще бъдем принудени да затворим банката. Тогава консорциум от други банки може да се съгласи да ни откупи — на определена цена. Те ще вземат това, което е останало, и след известно време вложителите ще мотат да си получат обратно парите. Но с Първа търговска американска банка ще бъде свършено завинаги.

— Наистина е невероятно, че подобно нещо може да се случи така изведнъж.

— Работата е в това — подчерта Алекс, — че много хора не могат да разберат едно: банките и паричната система, със своите вложения и заеми, са точна машина, поддържана в деликатно равновесие. Ако с нея се работи неумело, ако поради алчност, политически съображения или просто глупост от строя излезе един-единствен компонент, това разрушава цялата машина. Ако веднъж си поставил системата или някоя банка в опасност, това не остава в тайна, а кризата в доверието свършва останалото. Точно това се случва в момента.

— От това, което казваш, и от всичко онова, което знам отпреди, имам чувството, че алчността е главната причина за сегашното състояние на вашата банка.

— Да, а също и наличието на много идиоти в управителния съвет — горчиво каза Алекс. Той бе по-откровен от обикновено и изпита известно облекчение от това.

Настъпи кратка тишина, а след това Алекс възкликна:

— Господи! Как ми липсва той!

— Кой?

— Бен Розели.

— Вероятно Бен щеше да предприеме точно същата спасителна операция, каквато започна ти. — Марго стисна нежно ръката му.

— Може би — въздъхна той. — Само че моят план не доведе до нищо. Ето защо бих искал Бен да е тук сега.

Шофьорът смъкна стъклото, което отделяше предната седалка от пътниците.

— Пристигнахме в Тайлърсвил, сър — каза той през рамо.

— Желая ти успех, Алекс — промълви Марго.

Опашката пред банката се виждаше отдалеч. Все нови и нови хора се редяха. В момента, в който колата спря пред банката, на отсрещната страна на улицата паркира малък автобус, от който изскочиха няколко младежи и едно момиче. От едрите букви, изписани на автобусчето, ставаше ясно, че е на телевизията.

— Господи — каза Алекс, — само това липсваше!

Докато Марго се оглеждаше любопитно, Алекс влезе в клона и размени няколко думи с Едуина и с Фъргъс У. Гатуик. Очевидно нищо повече не можеха да направят. На Алекс му мина през ума, че е дошъл напразно, но желанието му да помогне бе непреодолимо. Той реши да поговори с чакащите хора. Разходи се сред тези, които бяха вътре в салона, и тихо им се представи.

Бяха най-малко двеста души — разнородна тълпа от млади и стари хора, някои по-заможни, други очевидно доста бедни, жени с малки деца, мъже в работни дрехи, имаше и клиенти, които явно се бяха облекли по-специално за случая. С изключение на неколцина, повечето се държаха дружелюбно. Имаше само един-двама, които бяха враждебно настроени. Но почти всички бяха доста изнервени. По лицата на тези, които бяха получили парите си и си тръгваха, бе изписано облекчение. Една възрастна жена заговори Алекс, без да има ни най-малка представа, че е банков служител.

— Благодаря на бога, всичко свърши. Това беше най-напрегнатият ден в живота ми. Тук са спестяванията ми — всичко, което имам. — В ръцете си държеше около дузина банкноти по петдесет долара.

След като поразговаря с хората, Алекс се убеди, че всички мислят по един и същ начин: Първа търговска американска банка може и да е стабилна, но може и да не е. Никой не искаше да рискува и да остави парите си в банка, която може да фалира. Непрекъснатото свързване на Първа търговска американска банка със Съпранешънъл беше изиграло ролята си. Първа търговска американска банка щеше да загуби огромна сума пари — самото ръководство го бе признало. И никой не се интересуваше от подробностите. Хората, на които Алекс спомена, че вложенията са застраховани, почти не обърнаха внимание на думите му. Някои споменаха, че вероятно застраховките са доста малки и едва ли биха били достатъчни, за да покрият такива огромни загуби.

Имаше още нещо, и Алекс си даваше сметка, че то е много важно: хората не вярваха повече на това, което им се казваше, беше им омръзнало да ги заблуждават и лъжат. Тях непрекъснато ги лъжеха — лъжеше ги президентът, висшите правителствени служители, политиците, бизнесмените, индустриалците. Лъжеха ги работодателите им и синдикалните дейци. Заблуждаваха ги чрез различни реклами. Мамеха ги чрез финансови операции, включително и при закупуването на акции и други ценни книжа, мамеха ги и в годишните доклади за акционерите и „официалните“ изявления на корпорациите. Не рядко бяха заблуждавани и от средствата за масова информация, които просто „пропускаха“ да съобщят нещо важно. Нямаше край списъкът на измамите. Те се трупаха безпощадно една върху друга, и така лъжата, или в най-добрия случай изопачаването и премълчаването се бяха превърнали в начин на живот.

Как биха могли да повярват на Алекс, който ги уверяваше, че Първа търговска американска банка не е потъващ кораб и че парите им ще бъдат на сигурно място, ако решат да ги оставят в нея? Следобедните часове се изнизваха и ставаше все по-ясно, че никой не вярва на това.

Късно следобед Алекс бе готов да се предаде. Това, което беше писано да става, щеше да стане и нищо повече не можеше да се направи. Реши, че има неща, които са неминуеми и че трябва да се приемат такива, каквито са — и от хората, и от институциите. В пет и половина, когато ранната октомврийска вечер бе започнала вече да се спуска, при него дойде Нолан Уейнрайт и го уведоми за новата тревога, обзела тълпата отвън.

— Притесняват се, че ще затворим в шест, когато свършва работното време. А дотогава няма да успеем да обслужим всички, които чакат.

Алекс сви рамене. Нямаше нищо по-просто от това да затворят банковия клон в посочения час. Всичко щеше да е съвсем законно и никой не би могъл да протестира. Изнервен и изтощен от напрежението, Алекс изпита желание да постъпи точно така. Искаше му се да каже на тези, които чакаха отвън: „Вие не искате да ми повярвате, тогава живейте в напрежение до понеделник и вървете по дяволите“! Но Алекс се колебаеше, искаше му се да остане и верен на себе си. Припомни си думите на Марго за Бен Розели. Марго бе казала: „Бен щеше да предприеме точно същата спасителна операция, каквато започна и ти“. Как ли би постъпил Бен в този миг? Алекс знаеше отговора.

— Ще направя изявление — каза той на Уейнрайт, потърси Едуина и й даде разпорежданията си.

Алекс застана на вратата, за да го чуят и вътре, и вън Усети, че телевизионните камери са насочени право към нето. Телевизионните екипи бяха два. Преди около час Алекс направи изявление и за двете телевизионни станции, но екипите останаха. Един от журналистите обясни, че искат да заснемат повече материал за новините в края на седмицата — подобни събития не се случвали всеки ден.

— Дами и господа — гласът на Алекс бе силен, ясен и отчетлив, — разбрах, че някои от вас се безпокоят, че работното ни време скоро ще свърши. Моля да запазите спокойствие. От името на ръководещото на банката ви съобщавам, че клонът в Тайлърсвил ще остане отворен, докато обслужим последния клиент. Последваха възгласи на задоволство и спонтанни ръкопляскания.

— Искам да ви кажа още нещо. — Хората отново притихнаха и насочиха вниманието си към Алекс. Той продължи: Препоръчвам ви да не държите големи суми в себе си или в домовете си през уикенда. Това съвсем не е безопасно. Препоръчвам ви да изберете някоя друга банка и да внесете там парите си. Моята колежка госпожа Д’Орси разговаря по телефона с някои банки в района и ги помоли да останат отворени до по-късно, за да могат да ви обслужат.

Последваха нови възгласи на одобрение.

Нолан Уейнрайт се приближи до Алекс, пошепна му нещо и Алекс обяви:

— Информираха ме, че две банки вече са се съгласили да изпълнят молбата ни. Ще се свържем и с други.

— Можете ли да ни препоръчате някоя банка? — чу се мъжки глас от опашката на улицата.

— Да — каза Алекс. — Лично аз бих избрал Първа търговска американска банка. Нея познавам най-добре, в нея съм най-сигурен, тя съществува от години и се ползва с добра репутация. Много бих искал и вие да мислите така — За първи път в гласа му се долови нотка на вълнение. Някои от хората се усмихнаха, други се изсмяха, но повечето останаха сериозни, вперили поглед в Алекс.

— И аз доскоро мислех така — обади се някой зад него. Той се обърна. Беше възрастен човек, вероятно към осемдесетте, побелял, сбръчкан, прегърбен и подпрян на бастун. Но очите на стареца бяха ясни, а гласът му — твърд. До него стоеше жена на същата възраст. И двамата бяха спретнато облечени, макар че дрехите им бяха старомодни и доста износени. Жената държеше пазарска чанта, пълна с пачки банкноти. Двамата току-що бяха напуснали гишето на банката.

— Съпругата ми и аз държахме парите си в Първа търговска американска банка повече от трийсет години — каза старецът, — и никак не ни се искаше да ги теглим.

— Тогава защо го направихте?

— Не можем да пренебрегнем слуховете. Щом толкова много се говори, все има някаква истина.

— Да, има някаква истина и ние я признахме — каза Алекс. — Банката ни беше предоставила заем на Съпранешънъл Корпорейшън и понесе загуби. Но тя може и ще издържи на тези загуби.

Старецът поклати глава.

— Ако бях по-млад и работех, може би щях да рискувам. Но не и сега. Тук, вътре — той посочи към пазарската чанта, — е всичко, което ни е останало, докато сме живи. Не е кой знае колко. Може би е два пъти по-малко, отколкото когато работехме. С тези пари не може да се купи кой знае какво…

— Така е — каза Алекс. — Инфлацията засяга най-много добри хора като вас. Но смяната на банката няма да ви помогне.

— Искам да те попитам нещо, млади човече. Ако беше на моето място и това тук бяха твоите пари, щеше ли да постъпиш по същия начин?

Алекс забеляза, че хората следяха внимателно разговора им. Видя, че Марго е наблизо, през няколко човека от него. Точно зад нея бяха телевизионните камери, включени в момента. А един от журналистите бе протегнал микрофона си.

— Да — призна той. — Предполагам, че щях да постъпя като вас.

Старецът се учуди.

— Поне си честен. Чух съвета ти да отидем и да вложим парите си в друга банка. Мисля, че това е добър съвет и аз ще го последвам.

— Почакайте — каза Алекс, — имате ли кола?

— Не. Живеем тук наблизо. Ще отидем пеша.

— Но не и с толкова пари. Могат да ви ограбят. Ще накарам някой да ви закара до банката. — Алекс направи знак на Нолан Уейнрайт да се приближи и му обясни какъв е проблемът. Това е нашият шеф по сигурността — обясни той на старите хора.

— Не се тревожете — каза Уейнрайт, — с удоволствие ще ви закарам.

Старецът не помръдна. Той гледаше ту единия, ту другия.

— Вие правите всичко за нас? След като току-що изтелихме парите си от вашата банка? И след като съвсем ясно ви казахме, че ви нямаме доверие?

— Е, приемете го като добър жест от наша страна — каза Алекс. — Освен това, след като цели трийсет години сте държали парите си в нашата банка, ние трябва да се разделим като приятели.

— А може би ние трябва… — Старецът млъкна и след малко каза: — Искам да те попитам още нещо, но ще ми отговориш мъжки. — Чистите му, прями и честни очи гледаха право в Алекс.

— Кажете.

— Ти веднъж ми каза истината. Искам отново да ми отговориш честно, като не забравяш за това, което ти казах, че съм стар и това са всичките ми пари. Знаеш какво означават тези пари за мен. Нашите пари на сигурно място ли са във вашата банка?

За броени секунди Алекс прецени въпроса и всички възможни последствия от отговора. Знаеше, че освен възрастната двойка го наблюдават и много други хора. Телевизионната камера продължаваше да работи. Срещна погледа на Марго, тя също го гледаше очаквателно. Помисли си за хората, събрани тук, и за другите, които кризата би могла да засегне, за тези, които разчитаха на него — Джеръм Патертън, Том Строгън, управителния съвет, Едуина и много други. Мислеше и за това, какво щеше да стана, ако Първа търговска американска банка фалира, за огромните проблеми, които щяха да възникнат не само тук, в Тайлърсвил, но и на много други места. Той успя да потисне съмненията си и отговори тихо, но с глас, внушаващ доверие:

— Давам ти честната си дума. Тази банка е съвсем стабилна.

— Е, Фрида — каза старецът на жена си, — напразно сме се тревожили. Хайде да върнем тези проклети пари обратно.

 

 

По време на всички разговори и дискусии през следващите седмици един факт се признаваше като неоспорим: кризата в Тайлърсвил бе приключила в мига, когато старецът и съпругата му върнаха обратно парите си в клона на Първа търговска американска банка. След този миг хората на опашката, станали свидетели на разговора между стареца и висшия банков служител, избягваха да се погледнат в очите или се усмихваха някак виновно и си тръгваха. Слухът за разговора се разнесе от уста на уста до края на опашката. За броени минути хората започнаха да се разпръскват и опашката изчезна бързо и мистериозно, точно както се беше появила. Задейства същото стадно чувство, само че с обратен резултат. Малкото останали клиенти бяха обслужени и банковият клон бе затворен само десетина минути след определения час. Някои от служителите в Първа търговска американска банка, в Тайлърсвил и в централното управление, все още се тревожеха какво ще стане в понеделник. Ще се натрупат ли отново хора пред банката, ще се повтори ли същата критична ситуация? За радост нищо подобно не се случи.

В понеделник обстановката беше спокойна и в останалите клонове на банката. След направените анализи се стигна до общия извод, че главната причина бе вълнуващата и искрена сцена на разговора между възрастната двойка и симпатичния и откровен банков вицепрезидент, която бе показана по телевизията през уикенда. След като бе монтиран, филмът се оказа толкова добър, че различните станции го излъчиха по няколко пъти в информационните си емисии. Той бе добър пример за интимното и силно въздействащо cinema verite, чиято техника се владее добре от телевизията, но рядко се използва. Много от зрителите бяха развълнувани до сълзи.

Алекс Вандервурт видя филма по телевизията, но се въздържа от каквито и да било коментари. Една от причините бе, че той си даваше сметка за отговора на въпроса за сигурността на банката. Освен това Алекс знаеше, че на Първа търговска американска банка тепърва предстоят сериозни проблеми.

Марго също не коментира случая, не го спомена и в неделя, когато остана в апартамента на Алекс. Тя искаше да му зададе един важен въпрос, но реши, че моментът не е подходящ.

Сред висшите служители на банката, които видяха предаването, бе и Роскоу Хейуърд. Но той не го гледа до края. Хейуърд пусна телевизора в неделя вечерта, след като се прибра от събрание на църковното настоятелство. Но бързо го изключи, изпълнен със завист и гняв, като видя част от филма. Хейуърд и без това си имаше достатъчно сериозни проблеми, които трябваше да решава и нямаше никакво желание да си припомня за успехите на Вандервурт. Освен сериозната криза в банката, имаше още няколко проблема, които можеха да изскочат на повърхността през следващата седмица и Хейуърд бе доста изнервен.

Петък вечерта в Тайлърсвил бе важна и за Хуанита Нунес.

Хуанита видя Марго Бракън, когато пристигна следобед. Напоследък все се питаше дали да не потърси Марго и да се посъветва с нея. В петък реши, че трябва да го направи. Но не искаше Нолан Уейнрайт да ги забележи.

Такава възможност се появи, след като кризата в банката приключи. Уейнрайт беше зает с проверката на съоръженията по сигурността на банковия клон. Хуанита приключи работата на гишето, където помагаше на касиерката и се отправи към бюрото на директора. Марго седеше там и чакаше господин Вандервурт.

— Госпожице Бракън — каза тихо Хуанита, — вие ми казахте веднъж, че ако имам някакъв проблем, бих могла да все обърна за помощ към вас.

— Разбира се, Хуанита. Какво има?

— Ами… — Малкото й лице издаваше тревога.

— За какво става дума?

— Можем ли да поговорим някъде другаде, ако нямате нищо против? — Хуанита следеше с очи Уейнрайт, който беше близо до трезора, в срещуположния ъгъл на залата. Той като че привършваше разговора си.

— Тогава ела в моя офис — каза Марго. — Когато имаш възможност.

Уговориха се за понеделник вечерта.