Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (9)

Девета глава

Помните ли „Бумтаун Ратс“?

Аз, разбира се, не ги помня, защото съм била още малка, но затова пък помня, че брат ми, Ед, слушаше техен сингъл. Пускаше стария грамофон, подскачаше по леглото и ревеше с пълно гърло любимата си песен.

„Не обичам понеделниците.“

Слушаше я отново и отново, безспир.

И така, докато един ден пружините не сдадоха багажа. Затова останалата част от тийнейджърските си години той спеше на матрак на пода. И до днес разправя, че Боб Гелдоф^[1] бил виновен, че го боли гърбът. Нали се сещате, че никога повече не пусна сингъла.

Затова пък песента ми се е запечатала в главата и сега, вече пораснала, не мога да не се съглася със сър Боб по този въпрос: не обичам понеделниците, също като него. Само че този понеделник е различен. Този понеделник съм в невероятно добро настроение и причината по лицето ми да се разлива тази заразна усмивка е…

— Изчукала си някого.

Тъкмо когато отварям вратата с матирано стъкло, която води към малкия офис на горния етаж, чувам познатия акцент от Ийст Енд.

— Какво? — Навеждам се и грабвам купчината поща на изтривалката.

Брайън е качил крака на бюрото, дъвче кроасан и ме оглежда.

— Я си виж усмивката, няма начин да не разбера какво става. Това е усмивка като след чукане.

Извивам очи, свалям дънковото си яке и приближавам към старата махагонова закачалка. През последните шест години тя стои неизменно в ъгъла, също като някое плашило, отрупана със стари палта и якета, всичките до едно мои и на Брайън, но нито аз, нито той ги обличаме. Всеки ден през последните шест години ми се иска да има място, за да си закача якето или палтото, но тъй като няма, го мятам най-отгоре. Днес е същата работа.

— Казвай, кой е щастливецът?

„По дяволите, защо няма поне едно свободно местенце, за да си закача якето?“

— Няма такъв — отвръщам аз и млъквам. Днес, кой знае защо, всичко ми се струва различно. Откривам свободно място. Зяпвам го недоумяващо. Много странно. Преди да си закача якето, се обръщам към Брайън.

— Била си свободна през целия уикенд и сега пристигаш с валсова стъпка, ухилена до ушите. — Той оставя недоядения кроасан и притиска ръка към гърдите си. — Сложи ръка на сърцето си и ми кажи, че причината не е мъж.

Понякога Брайън наистина прекалява.

— Добре де, запознах се с един мъж… — признавам аз. — Преди да си направиш погрешен извод, няма нищо такова. Намерих си съквартирант.

Брайън е сломен.

— Значи няма никаква клюка.

— Няма. Все още съм сама.

— И аз съм гледал „Сексът и градът“. — Той извива вежди, защото е наясно за какво говоря.

— Брайън, това беше сериал — смея се аз. — Прекарвам повечето от вечерите си пред телевизора, тъпча се с каквото намеря, пера и си лягам с някоя приятна книга.

— И аз съм така — свива тъжно той рамене. — Пред теб седи мъж, който не е припарвал до чуждо легло от миналото хилядолетие. Сериозно ти говоря — мрънка той и не ми оставя възможност да се възпротивя.

Не че имах намерение да му противореча. Откакто познавам Брайън, той върти три теми на разговор. Секс (по-точно липсата на секс). Мюзикълите в Уест Енд и Майкъл Крофърд^[2] (който е гений). И фактът, че не е имал връзка вече цели седем години. Не мога да не кажа, че според мен, тези три неща са пряко свързани.

— Последния път, когато ми излезе късметът, АББА бяха номер едно с „Ватерло“. — Той отново посяга към кроасана.

— Брайън, ти някога мислиш ли за нещо друго, освен за секс? — Цъкам аз добродушно, премествам краката му от бюрото и стоварвам купчината писма пред него.

— Че за какво друго да мисля? — Трохи от кроасана залепват по гладко избръснатата му брадичка. Той веднага ги избърсва със салфетка.

— За политика, за религия — подхвърля Морийн и се появява от кухнята, стиснала кофа и парцал. Морийн е чистачката ни. Тя е слаба, жилава жена, косата й боядисана с цвета на варено цвекло, която се справи със смъртта на съпруга си миналата година, като се записа на курс по философия в местния общински център.

— Невероятно вълнуващо — отвръща Брайън саркастично.

— Много е даже стимулиращо — отвръща напрегнато Морийн. Ухилва се към мен, докато на Брайън се мръщи. — Добро утро, Хедър. Как мина уикендът?

— Още ли не си разбрала? Тя се е изчукала — намига Брайън, отчасти защото не обича да не е част от разговора, отчасти защото много обича да се заяжда с Морийн.

— Брайън, ти няма ли да престанеш? Не съм… — Опитвам се да намеря някой евфемизъм. — Не съм правила нищо такова. — Отстъпвам пред повика на глада, навеждам се напред и отхапвам от кроасана му, след това си спомням за дебелите крачета и отново се дръпвам назад.

— Защо тогава си толкова щастлива?

— Ти не си ли чел „Неизвървян път“? — пита Морийн, грабва опаковка блясък за мебели и пръсва с него Брайън, все едно че е вредно насекомо. — Щастието блика отвътре.

— Не ми пробутвай тези простотии в стила на Далай Лама.

— Това е от Дийпак Чопра.

— Не е нито едното, нито другото — прекъсвам аз спора им. — Ако наистина искате да знаете защо съм толкова щастлива, тази сутрин си намерих място за сядане в метрото.

Вълшебството е сторено. И Брайън, и Морийн млъкват.

— Място за сядане в метрото ли? — повтаря след мен Морийн.

— Това ли е? — пъшка Брайън, очевидно разочарован. Той е единственият гей в цял Лондон, чийто секс живот е излязъл в пенсия още по времето, когато хората са носели гети и гамаши. Затова преживява, като наддава ухо за подвизите на околните. — Няма значи цуни-гуни. Няма натискане. Не се ли държахте поне за ръце?

За пръв път от много време насам Брайън и Морийн са на едно мнение.

— Съжалявам — свивам рамене аз и пускам компютъра. — Няма друго.

Какъв е смисълът да им обяснявам? Знам, че Брайън и Морийн няма да разберат какво огромно значение има фактът, че днес сутринта, след като застанах на перона и зачаках следващия влак, всичко ми се стори същото както всеки ден. Пред мен бе същият постер с филм на Кейт Хъдсън с един зъб в черно, същият автомат за шоколадови десерти, който ме изкушаваше, същият влак, който спря и отвори врати, аз се качих, огледах купето и ми се прииска да имаше празно място.

Отначало не видях нищо, защото всички се блъскаха, но малко по малко хората се отдръпнаха настрани, също като вълните на Червено море, и пътеката между седалките се опразни. Точно пред мен — ако искате вярвайте — се показа празното място.

— Това ли е всичко? — повтаря Брайън. — Затова ли си в толкова добро настроение?

— Това е. — Е, не е точно това. Сигурно има нещо общо и с факта, че се събудих рано, че нямаше опашка в „Старбъкс“, че нямаше задръстване, когато се връщах от Бат, че намерих място за паркиране точно пред къщи. Да не забравям Гейб, новият ми съквартирант, който ще се нанесе днес.

Стомахът ми нервно потрепва. Не че съм развълнувана. Сигурно просто съм гладна, защото така и не закусих.

— Някой иска ли препечена филийка? — Оставям Брайън и Морийн да гледат след мен и се пъхвам в кухнята, за да извадя две филии от фризера. — Хм… хм… хм… хмм. — В този момент усещам, че си пея мелодия на „Бумтаун Ратс“. Много съжалявам, сър Боб, вече съм на друго мнение. Слагам хляба в тостера и включвам. Всъщност, обичам понеделниците.

* * *

До рано следобед телефонът не е звъннал нито веднъж и веселото настроение на Брайън е помръкнало, той е станал кисел, също като мляко, оставено на следобедното слънце. Знам, че се притеснява за бизнеса, и след като поглеждам разписанието с ангажиментите, което е почти празно, знам, че има основание. Решавам да послушам съвета му и през обедната почивка пиша автобиографията си, след това го оставям да пуши цигара от цигара в офиса и се захващам да проявя снимките от последната сватба.

Обикновено слушам музика, докато работя, но днес, когато пускам касетофона, разбирам, че Брайън е сменил моето сиди на „Gorillaz“ с „Фантома на операта“. За свой срам установявам, че музиката е приятна. Тъкмо когато съм на път да призная, че гласът на Майкъл Крофърд е по-хубав от Деймън Олбърн, някой чука на вратата и аз намалявам.

— Само момент… — Изваждам снимката на новобрачната двойка от фиксатора, защипвам я да съхне над главата ми и отварям вратата, готова да видя Брайън.

Пред мен стои Джес. Стюардесата, сродната ми душа, с която пазаруваме в „Зара“, накратко казано, моята най-добра приятелка. Все още е в униформа и тегли след себе си куфарчето на колелца.

— Никога няма да познаеш!

— Ти не трябва ли да си в Делхи? — Каня я в стаята и вмъквам куфарчето. Двете с Джес нямаме нужда да си казваме „здрасти“. Преминаваме направо на въпроса, сменяме темите без предупреждение, не се налага да обясняваме случайно подхвърлените забележки. Все едно, че сме подхванали един безкраен разговор още от мига, в който сме се запознали. Което е точно така.

— Бях. Току-що кацнахме. — Тя се настанява на един стол, обръща се към мен и отпуска глава на една страна. — Хедър, ти да не би да слушаш „Фантома на операта“?

Изчервявам се.

— А, това ли… — Спирам сидито. — На Брайън е — обяснявам аз, въпреки това Джес ме наблюдава много подозрително.

— Никой ли не ти е казал досега, че мъжете и мюзикълите са две противоположности? — Тя сваля шапката и я оставя на облегалката на стола. — Не, поправка, нормалните мъже и мюзикълите.

Затварям вратата, за да не влиза светлина, и се промъквам покрай нея.

— От мен да знаеш, че е точно така. Всички стюарди, с които летя, са влюбени в Майкъл Бол^[3]. — Тя въздиша с огромно съжаление. — Какво разхищение. Някои от тях са направо страхотни.

— И какво нямаше да позная? — питам аз и сменям темата, защото не ми се говори за мъже. То е все едно да накараш Христос да говори за нещо различно от Господ.

— Имам среща — заявява тя.

— Със Саймън ли? — Саймън е архитектът, с когото Джес се запозна по интернет и с когото вечеря миналата седмица. Джес обожава интернет. Когато не лети по света, си търси подходяща чанта в еВау или се опитва да намери голямата си любов във findhusbang.com или както там се казва онлайн агенцията за запознанства.

— Вече имам един тъпанар, не ми трябва втори — сопва се тя.

— Значи не е с него.

— Казва се Грег.

— Кой е Грег? — Много ми е трудно да следя мъжете, които се появяват в живота на Джес. Често й се случва да излиза на срещи с повече от един. Но за нея това не е проблем.

— Банкер. На трийсет и пет. Обича да кара колело из планините и да яде суши. Не едновременно. — Тя се изкисква на смешката, която ми се струва, че по всяка вероятност е на въпросния Грег. — Запознах се с него по интернет, докато бях в Делхи. Да не си помислиш, че той живее в Делхи? Живее тук, в Лондон. Заради часовата разлика през последните дни си пращахме имейли…

— Аз пък си мислех, че си падаш по Саймън — чудя се аз. Сега вече ми е ясно как се чувства баща ми, когато гледа някой филм. Кой знае защо така и не успява да следи какво става и през целия филм пита разни неща и всички му се карат. Обикновено аз съм тази, която го кара да мълчи.

— Така и не ми се обади — набръчква нос тя. — C’est la vie^[4].

— Като те гледам, май не си с разбито сърце.

— Миличка, вече съм на трийсет и шест. Нямам време за разбито сърце. — Тя изритва обувките си и почесва пети една в друга. — Времето е мъже.

Джес е уникална. През последните няколко години подхожда много практично към намирането на подходящия мъж. Забравете всички приказки за съдба, за сродна душа, за пеперуди и рози, тя се интересува от правилните отговори. За нея намирането на мъж е като купуването на автомобил втора ръка. Година на производство, хубав силует, телефонът на предишния собственик, може ли да се разчита на нея?

По едно време си мислех, че подходът й е прекалено практичен, все пак тук става въпрос за сърцето, не за двулитров мотор, ала след пълната трагедия с Даниел започнах да си мисля, че може и да е права. Да потръпва сърцето ти е чудесно, но подобни тръпки могат да се окажат фатални — ето че моето сърце остана разбито след разни подобни тръпки.

— Засега не ми се е налагало да му показвам червен картон — хвали се гордо тя. — Няма бивша съпруга, не се страхува от обвързване, не е наркоман, нито пък някой религиозен фанатик.

Тя не каза ли същото и за Саймън? Ами за Денис, изпълнителния директор на рекламна агенция, който се оказа пълно куку? Ами Рубън, издателят евреин, чиято майка (по-скоро вещица) настояваше да приеме чуждата вяра?

— Този път може и да се получи. А може и да не се получи.

— Кога ще се видите?

— В събота. Ще ме води на някакво специално място.

— Къде?

— Не знам. Каза, че щяло да бъде изненада.

— Изненада ли? — ахвам аз. — Боже, колко вълнуващо.

Лъжа, разбира се. Ужасно мразя изненадите. Наречете ме странна, наречете ме единственият човек, който се чувства по този начин, но искам да знам какво да очаквам. Вземете например изненадите за рожден ден. Няма нищо по-неприятно от това да се прибереш вкъщи от работа и някой да изскочи иззад канапето и да се разкрещи: „Изненада!“. Представяте ли си? Тъкмо се каните да се наконтите и да прекарате вечерта в някой напудрен ресторант и изведнъж трябва да се правите на очарована, че са ви спретнали купон, на който са се довлекли петдесет от най-близките ви и любими приятели, които разливат водка и капят боровинков сос по новия ви кремав мокет. А вие си стоите с провиснала коса и се чудите къде да се заврете и ви се иска да се пъхнете в банята и да се приведете в приличен вид с малко серум за коса и фон дьо тен на „Ести Лаудер“.

— Дано да не е в Лондонския зоопарк — прекъсва мислите ми Джес.

— Лондонския зоопарк ли?

— Фил Тодингтън ме заведе там на първата ни среща. На единствената ни среща — уточнява тя.

Извива очи.

— Хедър, стоях пред пингвините цели три часа, и то по средата на февруари. Бях в обувки от змийска кожа без пета и рокля без гръб от „Карън Милън“. Умрях от студ.

— Ама пингвините са смешни — усмихвам се с много обич аз.

— Не и в продължение на три часа — отвръща тя с горчивина. — Умрях от досада. За разлика от Фил, който беше като омагьосан. Не спря да говори за клатушкащата им се походка, как разпервали подобието си на крилца. — Тя клати глава. — Кълна се, че харесваше проклетите пингвини много повече от мен.

Тя е толкова възмутена, че аз не издържам и избухвам в смях.

— Ами смрадта…

— Лоша ли беше? — осмелявам се да попитам аз.

— На разложена риба и пингвински акита.

— Много романтично — кискам се аз, а тя не издържа и също избухва.

— По дяволите, Хедър, беше ужасно — натъртва тя, но продължава да се киска. — Спомням си, че си помислих: „Това е истината. Това е любовният ми живот. Може ли да стане по-зле?“.

Можеше да се влюбиш в него, да си купите обща къща, след това да разбереш, че през последните шест месеца се е чукал с друга, казвам си аз и си представям Даниел. Насилвам се да прогоня тези мисли от главата си.

— Можеше да те заведе в някой клуб с представяния на комици — отвръщам аз.

Тя спира да се смее и двете се споглеждаме.

Ненавиждаме клубовете с представления на комици. Така се запознахме. Нямаше мърдане от „Лаф Фактъри“ в Ковънт Гардън. Бях отишла там с някакво гадже и не можех дори да стана, за да отида до тоалетната, от страх, че комикът ще ме забележи и ще си направи майтап за моя сметка. Бях отегчена до смърт и оглеждах останалата публика, когато видях привлекателно чернокожо момиче, подпряла брадичка на длани, широко отворила уста в прозявка. Погледите ни се срещнаха и аз така и не разбрах коя е по-нещастна, аз или тя, но и двете избухнахме в смях.

Все някой трябваше да избухне в искрен смях.

— Какво ще кажеш да отскочим до „Зара“ след работа? Трябва да си купя нещо за срещата.

— Имам работа.

— Имаш толкова работа, че нямаш време за „Зара“? — Джес не може да повярва. — Ама в момента има разпродажба.

— Знам, че днес се нанася новият ми съквартирант — обяснявам аз.

— Я кажи. — Веднага наостря уши, прибира кичури къса тъмна коса зад ушите, скръства ръце и чака с нетърпение.

— Видя стаята в събота и щеше да се нанесе вчера, но се наложило да прекара деня с чичо си.

— Мъж, така ли? — Тя извива вежда.

— Не ти позволявам да се пускаш на съквартиранта ми — предупреждавам я аз и тя се стряска.

Поглежда ме високомерно.

— Изобщо не ми е минала подобна мисъл през ума.

Сега е мой ред да извия вежди.

— Добре де, добре — примирява се тя. — И без това ще бъда прекалено заето с Грег. — Тя върти пръстените си, все едно че са част от броеница. Това е знак, че нещо й се върти в главата. — Кажи какво представлява — пита тя и се опитва да се покаже напълно незаинтересована. Само че не се получава.

— Американец е.

— Ами? — Тя се ококорва. — Чакай да позная. Актьор е.

— В интерес на истината, не знам — признавам аз и чак сега се сещам, че макар да съм му казала да връща на място капака на тоалетната чиния, не съм го попитала нищо за него самия. — Довечера ще разбера.

— Искаш ли да дойда да следя как вървят нещата?

— Не, благодаря, ще се оправя. — Поглеждам колко е часът. Дали довечера да не пропусна ходенето във фитнеса и да се прибера направо вкъщи? Така ще мога да си изправя косата. Спирам се. Че аз да не би да имам среща?

— Хедър, мислиш ли, че тази работа е безопасна? — пита Джес. — Може да се окаже някой изперкал сериен убиец.

Май се опитва да ми каже, че може да е неженен сериен убиец.

— Съмнявам се, много е симпатичен — отвръщам аз, след като съм прозряла какво се опитва да ми каже. — Нещо като хипи е.

— Така разправят и за Чарлз Менсън^[5].

Поглеждам я.

Тя продължава да упорства.

— Май да дойда, а? Ще се чувстваш в по-голяма безопасност, ако не си сама.

— Двама са компания, а трима стават прекалено много — срязвам я аз.

— Както решиш. След като си готова да рискуваш да те накълцат на малки парчета и да те заровят под здравеца…

Предавам се.

— Добре, добре. Чакам те у нас към осем.

По лицето й се разлива широка усмивка и тя ме прегръща.

— Само че няма да вдигаш шум — предупреждавам я аз, отварям вратата на тъмната стаичка и избутвам куфарчето навън.

— Аз? Да вдигам шум? — Тя притиска ръка към набъбналите си гърди и ме поглежда обидено. — Можеш да си сигурна, Хедър, дори няма да разбереш, че съм у вас.