Николай Соколов
Въртишия се връща от пазар

В лятна жега, в прашен път се завръщал от пазар нашият познайник стар — бос Илия Въртишия. Крачел той по пътя бавно, гледал из полето равно, никъде душица няма, а небето сипе пламък… И от жегата ли, що ли, взел да тананика нещо:

— Бре, че жега, бре горещо!

Спрял се, поизбърсал чело и закрачил пак към село, нещо сетил се старика, почнал пак да тананика:

Нося в шарена торбица

бедна кучешка душица.

Нося два цървула щавени,

от дебела кожа правени,

и едно гърненце писано,

да си готвя боб-чорбица.

Както весел си вървял, ей отсреща на завоя други пътник се задал:

— Добра среща, дядо стар! Сигур идеш от пазар?

— От пазар се връщам, да! Ами ти? Май за града?

— За града съм, за града! Имам някакъв роднина.

— Е, на добър час ти, сине!

— Ами що в торбата шава? Да не би прасенце живо?

Бос Илия се засмял, шия завъртял накриво:

— Тъкмо в туй е и въпроса: деликатна стока нося!

— Деликатна? — Оня зяпнал, сякаш десет жаби лапнал. — Ти шегуваш ли се, дядо?

— Не, не се шегувам, младо! Щом се чудиш, ще ти кажа. Нося куче във торбата, нося два цървула щавени и едно гърне на края.

— Чудна работа е тая — казал пътникът тогава. — Ама как ти в ум дойде? Кучето ще изяде двата щавени цървула!

Въртишия се опулил. Момъкът говори право.

И развързал той торбата. Сложил кучето отпред и до кучето — гърнето, а цървулите — на края.

— Е, сега е всичко в ред. Работата аз си зная.

И зарадвано старикът почнал да си тананика:

Нося в шарена торбица

бедна кучешка душица,

мъничко гърненце — писано, —

да ми готви боб-чорбица,

и на края — цървули щавени,

от дебела кожа правени…

Де бре карай, бос Илия,

с пустата сиромашия!…

Но не щеш ли, по-нататък други пътник срещнал той. Оня спрял за отдих кратък:

— Добра среща, драги дядо! Гледам, май си нещо весел, що в торбата си понесъл?

— Добра среща, лудо-младо! Щом ме питаш за торбата… нося стока чудновата!…

— Сигур гъска с дълга шия?

— Не! — отвърнал бос Илия… — Нося куче и гърне и цървули два на края.

— Туй не ми харесва, не! Лоша работа е тая. Я си помисли добре, ако кучето рече и в гърнето се завре? Що ще правиш със кутрето? Трябва да строшиш гърнето!

— Хей… Умник е туй момче!

Спрял се Въртишия бързо. Пътната торба развързал. Взел цървулите и двата и ги сложил по средата между празното гърне и намереното куче.

— Е, сега е всичко в ред! Нищо няма да се случи!

И зарадвано старика продължил да тананика:

Нося в шарена торбица

бедна кучешка душица,

да я гледам — да ме гледа,

да ме пази от съседа.

Нося два цървула щавени,

за хоро голямо правени,

и за бабата — гърненце,

писано като яйченце.

Дълго старецът вървял, ей го месечко изгрял. Стигнал в селото накрай и почукал — то се знай — тежко, тежко на вратата:

— Срещай гости, бабо стара, дар ти нося от пазара!

Влязъл после в одаята и посегнал към торбата.

— Виж какво съм ти донесъл — казал Въртишия весел. Ала сепнал се веднага: — Бре, цървулите ги няма!

А гърнето тежко, тежко, сякаш вътре има камък.

Рекла бабата с насмешка:

— Где е бил ума ти, дърто! Кучето ги е изяло и в гърнето се е свряло. Носи ли се на гърба куче и гърне в торба? Ха вари си боб-чорба!

Въртишия се почесал, над гърнето се надвесил:

— Бабо, ти недей се кара! Има поговорка стара: „Който чужд съвет послуша, все комина ще му пуши!“

Легнал бързо на кревата и захъркал в тъмнината…