Бари Хайнс
Погледи и усмивки (1)

Съучениците на Мик се нижеха един след друг в залата за събрания, а един учител им показваше къде да седнат. Момчетата влачеха крака между редовете, обувките им се удряха в металните крака на столовете и заместник-директорът, който наблюдаваше от трибуната кой къде се настанява, така им изкрещя да не вдигат толкова шум, сякаш нарочно ритаха столовете.

Мик размени мястото си с едно момче, за да седне до Алън и докато чакаха да дойде офицерът, започнаха да се състезават кой ще издържи по-дълго, без да си поеме дъх.

До идването на майора и специалиста по професионално ориентиране не успяха да отбележат нов рекорд, защото си пречеха и всичките им опити се прекъсваха преждевременно от сподавен смях. Офицерът се изкачи по стълбичката и заместник-директорът въдвори тишина с поглед, познат на доста момчета още от детството. С такъв заплашителен поглед родителите им ги караха да се държат прилично пред чужди хора или ги предупреждаваха, че само да си тръгнат гостите, здравата ще ги напердашат.

Заместник-директорът се отдръпна, за да даде възможност на специалиста по професионално ориентиране да представи госта.

— И така, момчета, за наше удоволствие днес сред нас отново е майор Уилис, офицер за свръзка по въпросите на образованието от пехотния полк на херцог Уелингтън, който идва чак от Йорк и ще ви разкаже за живота на военните…

Мик се наведе напред и перна по рамото момчето пред Алън. Когато то се обърна, Мик се бе превърнал целият в слух, напълно неподвижен, така че момчето заплаши Алън да му го върне в междучасието.

— … В часовете за професионално ориентиране често възникват въпроси относно работата на военните. Ето днес следобед при нас е дошъл човек, от когото можете да научите всичко, което ви интересува. Затова, без да губим повече време, представям ви майор Уилис.

Специалистът по професионално ориентиране го представи като истинско конферансие — направи кратка пауза, преди да съобщи името на високопоставения гост, сетне отстъпи и разпери към него ръка, за да го прикани. Но когато майорът се изправи, посрещна го тишина — оркестърът не засвиря туш, нямаше и ръкопляскания. Смутен от това пълно безразличие, той взе фуражката си от масата и заопипва кокардата отпред, докато си възвърне увереността. Наля си чаша вода, отпи глътка, овладя се и приглади с ръка косата си. Отзад, точно над ушите му, се бе образувала вдлъбнатина, той сложи фуражката си и ръбът и съвпадна с нея като капак на буркан.

— Здравейте, момчета. Приятно ми е да се срещна с вас. Винаги с удоволствие посещавам училище „Кросфийлдс“, където топлото гостоприемство отново е на висота… — Той размени многозначителни усмивки с двамата преподаватели на трибуната и някои от момчетата, които бяха забелязали особената руменина по лицето му, сега се досетиха, че навярно не е резултат от живот сред природата, пълен с приключения.

— … През последните няколко години ние установихме изключително ползотворни връзки с вашето училище и в резултат привлякохме в армията някои младежи с отлични качества…

Столовете в залата бяха закрепени един за друг с метални скоби. Мик полека разхлаби скобата на стола пред себе си и внимателно захвана пеша на сакото на ученика към тръбната рамка.

— … Днес следобед искам да ви покажа кратък филм за живота в армията, а после ще отговоря на всички въпроси, които могат да възникнат. Но преди да започне филмът, искам да споделя няколко думи…

Мик не му даде възможност. Ритна изотдолу брезентовата седалка пред себе си, момчето, което седеше там, подскочи и извика от болка и възмущение, като повлече и стола със себе си. Миг-два постоя така, столът висеше зад него, докато всички наоколо се смееха, а двамата преподаватели станаха и дойдоха до края на сцената да видят каква е тая суматоха. Заместник-директорът се протегна толкова напред, че едно момче на първия ред точно под него забеляза дори косъмчетата в ноздрите му.

Най-после момчето в дъното на залата успя да се освободи от стола, който падна шумно на мястото си, зачервено от смущение, то бързо седна, а заместник-директорът и специалистът по професионално ориен-тиране вече бяха запомнили мястото на безредието, така че се оттеглиха зад масата, но този път останаха прави. Майорът продължи:

— Знам, сигурно сте чували какви ли не историйки за живота в армията — и шеговити, и страшни. Но едно мога да ви кажа: повечето са фантастично пре-увеличени и всички са безкрайно остарели. Армията се промени. Трябваше да върви в крак с непрекъснато усъвършенствуващата се техника. Днес армията е малобройна, високомеханизирана и се нуждае от компе-тентна жива сила, владееща изключително сложното оръжие, което модерната военна обстановка налага. Сега изискванията за приемане в армията са много по-високи. Това е необходимо, тъй като съвременната военна служба крие не само трудности и опасности, но изисква и техническа компетентност.

Той замълча, но този път в залата нямаше шум; само отвън се чу как пее някакъв клас и се тръшва врата, а от игрищата се носеха далечни подвиквания. Много от момчетата вече слушаха с интерес.

— Това е всичко засега. Нека да видим филма.

Той се отдръпна и застана до завесата, а двамата преподаватели изнесоха подвижен екран и го поставиха отпред. После наредиха на отговорниците, седнали в края на редовете, да спуснат пердетата. В залата стана тъмно и пак настъпи врява — момчетата безнаказано си подвикваха, свиреха и тропаха с крака. Включиха прожекционния апарат и в снопа светлина се вдигнаха ръце — правеха различни знаци с пръсти, а на белия екран се появиха увеличени неприлични сенки.

Но скоро се чу музиката за началото, всички се умириха и филмът започна. На първия кадър един танк изскочи с трясък от някаква гора. На втория — един войник се хвърли на земята и започна да стреля с бързи откоси към невидим враг.