Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
mahavishnu (2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Маргарита

Издание:

Медицина и физкултура, София, 1987

История

  1. — Добавяне

Не искам да отида на аерогарата, но не мога нищо да обясня на Минчо. Братът на Нешка е дошъл от Русе за това посрещане. Ако му кажа, че не ми се идва, защото ми е жал за победителките, ще си помисли, че говоря глупости. Пък то си е и така. Чисти глупости. На победителките това им е най-хубавият час в годината — посрещането на аерогара София, а на мене ми е мъчно, че в този час умира празникът. Мъчно ми е и за тези, които ще си отидат и повече няма да играят. Точно когато са най-хубави. Точно когато най-могат. От всичко най ми е мъчно за Нешка. От утре отново тръгва към тази нейна страшна голгота — търсенето на онова, което ще бъде повече от вчерашното, възхитило света. Повече от това, което изглежда така хармонично, така завършено, така съвършено. Така е при всяко посрещане, но сега ми се струва, че никога не съм била по-изплашена за нея. Нали досега търсеше това „повече“ с момичета, които можеха все повече. Какво ще прави с тези четиринайсет деца, които си е избрала от шейсетте в залата? Отидоха си Илиана и Анелия, отиват си сега Лили и Диляна. Какво ще бъде с това започване отначало? Вярно, избрала е все талантливи деца, но деца. Къде могат да се сравнят с тези разкошни гимнастички, които напускат залата.

Човекът на паркинга връща всички коли преди нас. Минчо минава покрай него сякаш въобще не забелязва протестите му. И наистина не ги забелязва. Успява да паркира колата, а на излизане, като вижда едно познато лице на волана на идващата кола, казва: „Пусни го, този е с мене!“ Толкова е самоуверен, че пазачът на паркинга едва не козирува. Не съм предполагала такова поведение у този толкова скромен човек. По-късно и той самият ще се изненада, че се е държал така, Сега е толкова възбуден, че не може място да си намери. Струва му се, че самолетът много се бави, а не сме го чакали и пет минути и сме преди определения час, разбира се. После казва, че страшно много му върви. Ето онзи ден Мърлето защитила блестящо дисертацията си. (Мърлето е Марлена, жена му.) Сега и сестра му пристига! Страшно му върви! Защо се бави този самолет?… Страшна му е сестрата, какво ще кажа? Казвам, че е страшна. Ама защо го няма този самолет?

Казвам, че има още петнайсет минути по разписанието и още никой не е казал, че ще закъснее. Значи всичко е наред. Успокоявам го, но неговото безпокойство се оказва по-силно. Добре, че не дойде баба Анка — продължава Минчо. Баба Анка е неговата и Нешкината майка, но когато една жена си има внуче, вече всички започват да й викат баба. Дори и собствените й деца. Не мога да си представя как сега пък тя чака вкъщи и колко се ядосва, че не е дошла. Тръгва, връща се и накрая обяви, че остава да направи баница. Стори ми се, че баницата е готова, но това няма значение.

Студено е. Дъжд, виелица, бръснещ вятър. Хората подскачат, за да се сгреят, и прииждат, прииждат. Народ, не можеш място да си намериш. Как става така, че все по-назад ни избутват. Загубвам всички познати лица — дори Минчо. И вече забравям за неговата тревога. Обхваща ме настроението на тези непознати, никога невиждани хора, дошли да приветствуват победителките. Говорят за състезанието и се учудвам колко много детайли виждат хората извън залата. И колко различно понякога са видели едно и също нещо. Говорят, спорят, уточняват. Възхищават се на трите. На шестте. На Нешка.

Най-сетне съобщават, че самолетът е пристигнал. И всички тези говорещи, спорещи, подскачащи, премръзнали, възбудени хора притихват. На никого вече не му се говори. Вълнението стига своя връх, когато се показват деветте световни шампионки и техните треньорки.

Какво скандират всички тези групи и групички, е трудно да се разбере, защото се чуват едновременно много неща от всички страни, но скоро над всичко се извисяват две имена: „Нешка—Лили, Нешка—Лили…“ Правилно ли съм чула? Не, няма грешка.

Но защо не Диляна? Та тя беше толкова ярка, силна, убедителна победителка! Двестапроцентова шампионка. Защо тези хора не приветствуват шампионката? Винаги ли ще са на страната на ощетените? Сигурно са благодарни на Лили за това, че изнесе още една тежка битка, че се върна, че подкрепи отбора в труден момент. Все пак така ми се иска да скандират и „Диляна“, и „Бианка“. Всички те заслужават. И момичетата от ансамбъла също. Жалко. Зная колко са чувствителни към тези разлики, но никой не може да каже на тези хора какво да предпочетат.

Някъде наблизо виждам лицето на Елена Игнатова. Най-сетне истински щастливо. Най-сетне сигурно разбрала, че не най-важна е титлата. Не зная къде в това множество сега е майката на Диляна — Виолета Георгиева. Сигурно също щастлива. Та нали точно нейната дъщеря е за втори път абсолютна шампионка на света. И все пак сигурно сега, когато чува да скандират „Лили“, а не „Диляна“, Виолета отново е ядосана на журналистите. И на мене като че най-много. Майките са все нещо сърдити. Все им се струва, че за другите, не точно за техните дъщери се пише повече.

Елена също често ми е сърдита. Сигурно и на нея се намират хора да й казват: „Прочете ли, видя ли какво е написала за Лили, какво за другите.“ По-рано си казвах — амбициозни жени, не виждат нищо освен своето дете, и то най-хубавото, най-доброто в него, разбира се. После, като минаха години, все пак виждам, че имат право да ми се сърдят. Само на световно, на европейско първенство, на голямо състезание не зная коя обичам повече. Искам и трите да станат шампионки, защото там се вижда, че по-големи гимнастички от тях няма. Треперя за всяка при всяко изпълнение. Горда съм с трите. Не мога да ги деля. Боли ме за всяка, която е ощетена, за всяка, която е сбъркала. Не, не ме е яд. Боли ме. Зная колко много труд, колко труд до това състезание! Какво да му се сърдиш. Нерви, напрежение. Може само да ти е жал. Не мога да понасям, когато точно жребият запрати някоя назад. Изобщо трите ме вълнуват без никаква разлика.

През другото време не е така. Една обичам повече, друга по-малко в зависимост от много неща. Много се старая това да не проличи. Преглеждам винаги почти по десетина пъти написаното, за да задраскам нещо, да прибавя друго, така че да е справедливо. Но все пак можеш ли да скриеш обичта.

Мина митингът и най-сетне Нешка стигна до колата, която ще ни отнесе към баницата на баба Анка. Само че едва влязла, трябва да излезе. Хората са се струпали от всички страни и настояват още веднъж да се покаже. Излиза Нешка и отново я затрупват с цветя, с благодарности, с благословии. Едно момиче извика: „Нешке, обичаме те!“ и се скри. Скри се най-сетне и Нешка, преди да са я видели разплакана, трогната.

Все от хилядите, които я посрещат на аерогарата, ще запомни едно лице, едни очи, един глас. Когато се връщаше от Виена, един старец повдигна внучето си: „Нешке, погали го. Мъничко е, но ще запомни…“ Когато се връщаше от Страсбург, една възрастна жена й каза: „Нешке, чедо, нека те целуна.“ Сега това момиче…

Нешке, чедо… Всички тези хора, другите в заводите и които среща по улиците, всички й казват „Нешке“ като на дъщеря, като на сестра, като на много близка.

Оставям я да се съвземе и казвам: „Сега, ако си хитра, ще се оттеглиш.“ Нешка се смее: „Нали знаеш, че не съм хитра. Но сега, ако дойде някой журналист за интервю, ще му кажа на какво ме учиш.“

Доволна съм, че сега няма да дойде никой друг журналист. Само това оставаше. Този митинг на аерогарата ще ме отвее, ако може да чуе какво й казвам.

Зная, разбира се, че не е хитра. Зная, че не може да се откаже точно когато идва най-трудното. Точно сега, когато тържествуващата Диляна и помъдрялата Лили се оттеглят. Точно сега, когато онова момиченце Бианка трябва да поведе две дебютантки. Точно сега, когато четиринайсет малки момичета чакат новите си композиции, чакат да видят кои ще са онези две, които през следващата година ще бъдат в центъра на вниманието на голямата треньорка. Някога, преди десетина години, с такава надежда гледаха Илиана, Лили, Анелия, Камелия, Тереза, Росица… Само че това някога беше началото на една млада треньорка. Сега щеше да бъде ново начало след толкова победи, след толкова слава…

Казвам, че срокът за продължението на книгата „От Ротердам до Амстердам и Мюнхен“ мина, че трябва да се върнем четири години назад, да си припомним какво е било…

— Да ти имам грижите…

„Да ти имам грижите“ — това често й казвам, когато я виждам разстроена, че някое момиче е с двеста грама повече, отколкото й се струва, че трябва да бъде. Сега Нешка ми го връща. Весело й е. Сега, тази вечер, й е хубаво. Не че не си мисли за това, за което вече от доста време си мисля, но все пак сега точно, във вечерта на посрещането, й се иска да се шегува, да си спомня само за хубави неща. От утре работа, ядове, грижи, планове… Всичко от утре.

От утре започваме и това връщане назад. И чак сега ми става ясно, че когато тръгвах за аерогарата и си казвах, че ми е мъчно за победителките, не е било за това, което идва утре, а за този път назад. Колко изстрадани са, тези празници… И така след Мюнхен немските журналисти писаха, че съм най-богатата треньорка, с най-много титли и медали, с най-много шампионки. Очарователни, изящни, съвършени момичета. Би трябвало да се предположи, че нямам проблеми. Всичко й е ясно на най-богатата треньорка. И как се поставят силни, завладяващи композиции, и как се извеждат във върхова форма във върхов момент големите гимнастички. Това не е точно. Аз си ги поддържам непрекъснато, през цялата година във върхова форма. Противно на всички стари теории. Някои казват, че съм го правела от страх да не би да им се случи да не са във форма точно когато трябва. Не, това вече не е от страх. Спомням си колко старателно навремето Жулиета проучваше по колко участия в състезания на годината е оптималното, откога точно трябва да подготвя състезателката за голямото състезание. И не само Жулиета. То беше грижа на всички треньори в индивидуалните спортове и, струва ми се, все още е грижа на голяма част от тях. Смятам, че постоянната силна форма е най-доброто, към което трябва да се ориентира треньорът, който иска да побеждава. Вярно, много по-трудно е, но аз не познавам друг начин за действително шампионска подготовка.

Журналистите твърдят още, че зная как точно трябва да се държа на самото състезание, за да дам кураж и сила на гимнастичките си. Някъде прочетох, че след толкова победи съм се движела спокойно и тържествуващо като абсолютен законодател. Не е вярно. Обикновено се движа доста умърлушено и съвсем несигурна в утрешния ден. Никой не се сеща да ме попита какво ме безпокои, защото никой не предполага, че нещо ме безпокои. Доволна съм, че журналистите не са се сетили да ме намерят на болното ми място.

След всяка победа ме безпокоят най-много тези очарователни, изключителни, неповторими и прочее победителки. Настръхвам, като ги чуя да се шегуват с това, колко много са се страхували от Ирина Дерюгина, колко много са ги плашили с нея, а то какво… Опитвам се да им кажа, че ако продължава да им е толкова смешно, в Ставангер ще отидат и след девето място. Не смеят да се изсмеят. Подхилват се.

И не това е най-страшното. Много взеха да им харесват парадите, почестите, интервютата. Дойде една млада режисьорка да прави филм за тях, после за Анелия. Приятно е, разбира се. Дойде още един режисьор. Шест вариации… А на моите „вариации“ съвсем не им се работи в темпото, в което аз намирам за абсолютно необходимо. Тренират, разбира се, никоя не отказва, но не е това, което трябва.

Всъщност харесаха ми само тренировките на Белмекен в края на годината. Може би защото тогава поставях новите композиции. Това е времето, в което са готови на всичко. И посред нощ да ги вдигнеш. Всъщност и така си беше. Всяка нощ поставях по една композиция. Само че не ги вдигах. Това беше след тренировката, след вечерята, когато всички вече са си легнали. Заключвах се в залата с Ники и едно от момичетата и започваше работата. Чух протести. Защо при заключени врати? Другите треньорки искаха да гледат. Точно това не могат да гледат. Не защото е някаква тайна. На другия ден всички в залата виждаха новото — все още в много суров вид, което постепенно се избистря. Но вечерта, когато се прави постановката, не искам никого. Затова е и горе-долу посред нощ. Обичам тишината, самотата на това време. Това е процес, в който не бива да има нищо странично. Дори някой да седи и да мълчи, самото му присъствие вече разсейва. Ето тук, на Белмекен, в една такава нощ се роди композицията на Диляна на бухалки. Моцарт и рокендрол. Замислена беше отдавна. С нея живеех вече от месеци. Нещо все се прибавяше, все повече я виждах цялата, но тази първа среща на Диляна с композицията е много важна. Решила съм, че следващата година ще е на Диляна. Нея ще трябва да изведа като първа на межународните турнири. Решавам, че точно с Диляна ще трябва да се направи този „луд“ експеримент, да се даде нова линия на гимнастиката. Модерна, съвършено нова. Трябва да я приемат. Може отначало да я отрекат, но Диляна ще се наложи. Има силата да се наложи. Диляна ще поднесе композиции с резки обрати, с непрекъснати изненади. И така — започваме с една композиция по музика на Моцарт и рокендрол. Излиза на подиума едно нежно, замечтано момиче. Нежна, галеща музика. Пренасяш се някъде в пролетен ден, в цъфнала градина, до бистро поточе и изведнъж рязък акорд, рязко движение и като изневиделица — страшното темпо на рока. Темпо, точно по вкуса и възможностите на Диляна. Няма в момента в света по-бърза, по-динамична състезателка от нея. Е добре, какво се иска от мен? Да я направя още по-бърза, още по-динамична, да подсиля това, което природата щедро е дала, и да търся контрапункта. Да развия това, което е по-слабо застъпено.

Някога моята треньорка Жулиета Шишманова твърдеше, че великото изкуство при постановката на съчетанията е да скриеш недостатъците, да не личат, никой да не може дори да предположи за тях. Ако състезателката има лоша фигура — никой да не я види, ако има бавни ръце — да се движат краката, ако не може да скача — да се виждат ръцете. И Жулиета наистина успяваше да го направи. Понеже непрекъснато я атакуваха да се откаже от Румяна Стефанова, защото е ниска, Жулиета я караше да играе в такова темпо, че човек да не може да спре погледа си на особеностите на фигурата й. „Трябва само да запомнят, че е чернокоса“ — казваше Жулиета.

Аз не искам моите момичета да имат недостатъци. Нищо, нищичко не искам да крия. Те трябва да са най-хубавите момичета. И са! Какво ще ги крия. Искам да ги показвам. В цялата им красота, в целия им блясък.

На Анелия й липсваше динамика. Създадох й я. Отначало със ситна техника, която трябваше да налага впечатлението за динамика, докато Ани с много труд набави качествата, които й липсват, В същото време невероятната пластика на Раленкова трябваше да става все по-невероятна, изумителна, недостижима. Отчайваща за съперничките, които искат да я догонят точно там, където природата й е дала сила.

Илиана не можеше да скача. Няма не може. Не признавам такива извинения. Всичко трябва да може. Макар че винаги съм твърдяла, че художествената гимнастика не е скок на височина, все пак държа моите момичета да не отстъпват на съпернички, които издигат като оръжие скоковете. И те действително не отстъпват. Отначало японската треньорка Камо ми казваше: „Да, но и съветските гимнастички, и моите скачат по-добре от българките.“ Отдавна вече не ми го казва. Без да, но…. От хореографа Людмил Коцев изисквам да ги научи на много, на разнообразни (това вече е наше предимство) и непременно високи, леки скокове. Това е положението. Няма „не мога“.

Илиана се опитва да ми докаже с колко други свои предимства компенсира липсата на високия скок. Признавам й сто хиляди предимства, но искам непременно и разнообразието, и лекотата, и непременно, непременно, ама съвсем задължително — височината. Искам да видят всички как ще полетиш, бе момиче! Разбираш ли колко точно на тебе, при всичките ти качества ще ти отива това, за което вече те смятат неспособна. Не искам никой да ме атакува никъде. И не ми казвай, че не можеш да понасяш часовете на Коцев по класика, защото аз пък не мога да понасям такива примадонски оплаквания.

Все пак налага се да доказвам на Илиана, че няма невъзможни неща. Поемам специално подготовката на нейните скокове.

Лили всичко може. И динамична, и пластична, и отскоклива, и артистична. Само едно не може — да гледа сутрин спокойно плана за деня. Раздавам всяка сутрин на всяка какво трябва да прави. Анелия се оттегля и веднага започва. Диляна — също. Анелия някога ще промърмори колкото да ме ядоса — „Пак ли“?, като много добре знае, разбира се, че „пак“, Лили през ден е готова да ревне. При това аз не увеличавам всеки ден натоварванията. Обикновено планът днес е както вчера. Толкова години не можах да разбера защо й се плаче на Лили почти всяка сутрин, като че е очаквала точно този ден да кажа: „Днес няма да тренирате!“

Илиана прави с огромно удоволствие това, което леко й се удава. Шлифова до блясък всеки детайл, като си представя как публиката ще ахне, като види новото. Анелия упорствува и отработва упорито точно това, което не върви, не става, за да усети сладостта на победата над себе си. По-късно, едва след години забелязвам, че и, тя започва да се върти около това, което вече си може, и ми се налага да я карам непрекъснато да търси новото. Диляна няма търпение за детайла, но иначе изпитва наслада от това, че играе. Лили обича само времето, в което се поставя композицията. Иначе да я оставиш цял ден в някой ъгъл да гледа как другите тренират, като че ще й хареса най-много. Нея през целия ден и по ъглите си я търся: „Какво правиш, Лили, докога ще се мотаеш? Хайде Лили, я да видя тетрадката…“

Още от самото начало всяка си има своя тетрадка. Аз записвам извършеното в моята тетрадка, те в своята. Не зная какво ще вземат моите момичета от мене, когато станат треньорки, но това, което се опитвам да им внуша като абсолютно задължително условие, е планът. Зная, че точно него ненавиждат, че всяка би предпочела да тренира по вдъхновение това, което й харесва, това, което и се удава. В плана всеки ден е записано кое по колко пъти трябва да се прави. Преценила съм къде какво е нужно въз основа на наблюденията си от вчерашния, от завчерашния ден. Обикновено „любимият“ елемент трябва да се повтори 20 пъти, „отвратителният“, който ти е създавал грижи вчера — 30. Неприятно нещо е планът, още повече че всяка знае, че няма да напусне залата, докато не го изпълни. Понякога се случва някоя вместо в 20 да си тръгне в 22 часа. Това за мене е още по-неприятно, защото веднъж като останеш с една, друг път с друга, се набират и умора, и протести вкъщи. Често остава някоя от колежките ми. И те са недоволни, но… дневният план е абсолютно задължителен.

Някога, когато започвах треньорската си работа и отивах при колеги с опит с една молба — да ми кажат какво най-много им е помогнало, какво попречило — все едно от кой спорт са, има общи принципи, началникът на гимнастиката в „Левски-Спартак“ ме изпрати при един млад колега от спортната гимнастика. Питам го какво е постигнал, защо смята, че трябва от него да се уча. Казва ми: „Иди. Ще видиш. Много интересен треньор.“ Не можах да разбера какво му е интересното. Нищо не можа да ми каже и за да спася и него, и себе си от неловкото положение, пожелах да видя плановете му, въпреки че вече бях убедена, че няма да видя нищо интересно. „Плановете ми са в главата“ — казва той и посочва главата си. Сега разбрах обидата на колегите си от спортната гимнастика в дружеството, че това момче, дошло-недошло, им беше станало началник. Старши треньор на опитни, доказали през годините своите качества треньори само защото бил интересен. С какво, на кого, защо? Как се търпи такова дилетантство? Треньор, на когото плановете били в главата! После разбрах, че това в някои спортове е доста разпространена практика.

Мнозина смятат, че моето голямо предимство е умението да поставям оригинални, трудни, ефектни композиции. Да намирам музика, която завладява залата, да намирам пълния синхрон между музика и движение. И това, но то няма да бъде нищо без умението да се съставят такива планове, които ще осигурят отработване на всеки детайл в композицията. Да се съставят и непременно да се изпълняват. Понякога месечният план може да „закъса“ — контузия, грип, всичко се случва, въпреки че много държа да не им се случва на моите момичета, все пак понякога се налагат отсъствия. Дневният план не търпи никакви възражения. Щом си в залата — жива, здрава, всичко до последната подробност трябва да бъде изпълнено. Ето това смятам като условие, без което не може. Зная, че не мога да накарам Лили да обикне плана. Чак толкова амбициозна не съм, но се опитвам да я накарам да приеме неговата абсолютна задължителност. Не мога да обясня много логично защо в последно време все повече си мисля, че точно Лили ще стане треньорка, каквато на мене ми се иска да видя едно от моите момичета, затова въпросът за значението на плана при нея добива нова стойност…

И така, отшумяха празниците. Прочетохме колко сме страхотни. Понарадвахме се на радостта, с която ни посрещнаха в родината, поставихме новите композиции. Сега вече идваше ред на сериозната работа. На неприятния план, който всеки ден ти казва какво да правиш. Колкото е хубаво времето на новите постановки, защото е среща с дълго носена мечта, среща с бъдещето на гимнастичките (бъдеще от една година!), толкова е трудно след това времето на изработката на детайлите и цялото. Прибавили сме много нови, трудни елементи, които изискват сериозна работа. В плана е включена и необходимостта от усъвършенствуване на някои качества.

Когато ме питат не може ли с по-малко работа (а за съжаление често ме питат), казвам, че не може. И ако след всяко състезание става все по-трудно, а не по-леко, то не е защото ми е приятно да ги гледам колко им е трудно. От тях на следващото състезание се иска да имат не само нови композиции, а и те да са нови. Да могат повече, да са още по-гъвкави, още по-пластични, още по-динамични, още по-отскокливи. Хитро нещо е победата. И е много сладка, и е много коварна. Така те впримчва! Господар си й, докато воюваш за нея на състезанието. През цялото останало време си й роб.

Опитвам се да обясня, че сега, след Мюнхен, от нас ще очакват много повече, че съперничките ще се втурнат да ни догонват. Те пък ми напомнят, че и след Амстердам, и след Мюнхен са писали, че българките са изпреварили останалите с пет години.

Не зная как се изчислява с колко години сме изпреварили, но и ние много направихме между Амстердам и Мюнхен…

Излишни спорове. Излишни и вредни. Новата победа им е дала самочувствие, което пречи на работата. Разчитах много на амбицията на Илиана. Та нали точно тя, а не друг твърдеше, че ако някой й е „изял“ първото място, то е тя самата, което показваше, че си е дала точна сметка къде, кога, защо е загубила. Очаквах, че точно тя най-много ще се стегне, защото никоя повече от нея не се стреми към шампионската титла. Носи си лидерството в кръвта Илиана. Иска винаги, навсякъде, във всичко да е първа. Болезнено изживява всяко чуждо предимство. Прекалено й е ясно, че Анелия победи, защото повече работеше, много бързо напредваше. Казвах им, повтарях им, че трябва нея да гледат. Не ми вярваха. После им се наложи да видят как бързо, как невероятно бързо се променяше Ани. Буквално пред очите им всеки месец израстваше нова гимнастичка. Ни помен от свитичкото момиченце с вдървени раменца. Ни помен от онази затвореност, плахост. Как растеше самочувствието й с всяка нова композиция. Повтарях непрекъснато — не гледайте нашите съдийки, не подценявайте Ани. Вече никоя не мислеше да я подценява, но много я бяха изтървали, много напред беше отишло това мълчаливо момиче, трудно се достигаше. Е, очаквах точно Илиана да се втурне да я догонва и в тази надпревара двете да увлекат и другите.

Дали Илиана не реши, че е невъзможно? Достраша ли я? Струва ми се, че точно такова нещо на нея не може да й се случи. Прекалено честолюбива е, за да се откаже от един такъв двубой от страх. Просто не може да си позволи да се страхува от такава съперничка като Анелия. Въпреки нейната победа на Илиана й е трудно да понесе дори мисълта, че някоя е по-голяма от нея. Реши да противопостави чар и малко хитрост. С ефектни, но немного трудни елементи, с повече артистичност, с прочутото Илианино вдъхновение, с неповторимото си умение да владее залата… да победи тази опасна съперница. Илиана като че ли не можеше да приеме, че ще догонва точно с работа Анелия. Как ли не й обяснявах, че това вече не може да мине, че точно със своята невероятна работоспособност Ани наваксва и прочутите Илианини предимства, които само на пръв поглед не се поддават на тренировка. Е, вярно, има си един Илианин чар, който никой не може да постигне с никакви тренировки, но вече не стига. Когато другите ще вървят така много напред в техниката, в трудността, в гимнастиката няма да може да им противопостави чар. То е предимство при равни условия. Слуша Илиана, но много не вярва. Чувам, че щяла да ми докаже, че и с по-малко работа можела да стане по-голяма гимнастичка. Не, на мене не го казва. Не я питам вярно ли е. Наблюдавам внимателно тренировките й. Ту се втурне да догонва Ани в тренировките, ту се отпусне. Анелия сякаш не забелязва кой колко тренира около нея, като че не се интересува кой какво прави в тази зала. Работи и продължава да се променя все повече.

Решила съм през тази година да налагам Диляна, а трябва да работя през по-голямата част от времето с облекчена програма. Крехко, нежно момиче. С голям заряд, много темперамент, много динамична, с много сила в играта, но повече болна, отколкото здрава. Страхувам се да не започне да си внушава, че е болна, защото това е друг вид заболяване, което се лекува много трудно. Но не мога нищо да направя. Просто намалявам от време на време натоварванията. След боледуване се хвърля така в тренировките, че най-много тогава треперя да не получи някоя травма. Бързо наваксва и това е единственото ми успокоение. Всъщност Диляна има още време. За Ставангер тройката е ясна. Диляна трябва да узрее, да се успокои, да намерим точната мярка. Засега искам съдийките да приемат нейната нова модерна гимнастика. Толкова хубаво я поднася, че не бива да не я приемат.

Казвам си го за кураж, но не мога да отрека, че доста ме е страх. Не ми се иска да отхвърлят момичето ми. Това е моята надежда за следващите години, около нея ще се гради следващият отбор. Поне така си представям нещата в онзи период. Трябва да я приемат. Успокоявам се, като си казвам, че имам време за нея. Не е страшно и ако кажат: „Как е възможно, каква е тази гимнастика, каква е тази гимнастичка! Не се ли самозабравяте, Робева?“ Тези мисли ми минават понякога в нощите, когато не мога да спя. През деня виждам бухалките по Моцарт и рокът да стават все по-силни, все по-завладяващи. Как няма да ги приемат! В луд възторг ще изпаднат. Давам си кураж, после си треперя, но това няма значение.

Ако не приемат бухалките, какво ще кажат за композицията с топка? На нея ще трябва само десетки да се вдигат. Не могат нищо да ми кажат. Не могат грешка да ми намерят. Класика. Не, не преувеличавам. По-късно единствената яростна противничка на Дилянината гимнастика — италианската съдника Аброцини, като отричаше напълно бухалките и казваше, че такова нещо не може да се приеме (въпреки че публиката горещо го приемаше, другите съдийки не възразиха), призна, че композицията с топка е нещо съвършено.

И така, не посмях да пусна Диляна само с модерна гимнастика. Осигурих й солиден тил, а от това търсене на сигурност, на здрава почва под краката се получи нещо много интересно. Трябва да вземеш програмата и още веднъж и още веднъж да провериш — това същото момиче ли е? Как може изпълнителката на тези супердинамични бухалки да играе така по музиката на Бах. Как може да е толкова различна?

Жулиета смяташе, че трябва да ни изгради всяка в определен стил без никакви отклонения от него: Мария — лирична, пластична, мека. Нешка — динамична, темпераментна, бърза. Румяна — темпо, темпо, темпо… Самата тя мислеше, че трябва да се появява навсякъде все с една и съща прическа. Казваше — това е нещо като герб. Не бива хората да се чудят кой минава, когато гледат много отвисоко в залата. Всъщност беше и трудно да се сбърка. Жулиета умееше да ходи така, че е каквато и прическа да се появи, все ще се знае, че именно тя минава. С никоя не можеш да я сбъркаш. Толкова царствена, величествена.

Колко съм й се молила да ми постави поне едно съчетание но бавна музика, да опитам да играя в друг стил. Колко се е молила Мария да опита нещо динамично. Жулиета само се смееше: „Вижте какво им се поискало — Нешка да стане лебед, Мария — нестинарка… Разберете, момичета, в това ви е силата. Че още като чуят музиката, хората знаят, че ще играе Мария или Нешка. Вас с никоя друга не могат да ви сбъркат. Имате си свой стил. Ясно ли е? И без повече приказки!“

Иначе държеше да сме с еднакви прически, търсеше упорито някаква външна прилика, създаваше я. Беше готова да ни облече както майките обличат близначките си. Казваше: „Е, в това е големият номер. Като ви гледат хората, застанали една до друга, да се питат коя е Мария, коя Нешка, а като играете, вече никой нищо не може да пита.“

Сега на мене ми се иска моите момичета да могат всичко и да са много различни във всяко изпълнение. Да се питат хората — ама възможно ли е това да е отново Диляна Георгиева? Всеки с амбициите си…

Но стана така, че в моя поход за налагане на Диляна още на първия турнир й помогна едно непредвидено обстоятелство. Играе Диляна, оценките хвърчат вече наистина необичайно нагоре, аз съм щастлива до немай-къде. Казвам си — ето колко глупави са всички страхове, че няма да ми приемат новата гимнастика. Приемат я и още как, щом на едно съвършено непознато момиче му вдигат оценки като че ли е някоя от звездите. Дебютантка, неизвестна, а и Илиана, и Лили могат да й завидят. И тъкмо се напервам извънредно много, една от съдийките бърза да охлади моя ентусиазъм. На почивката идва безкрайно изненадана: „Робева, какво сте направили с Лили Игнатова? Това е съвсем нова гимнастичка.“ Нямам време да й кажа, че това не е Лили Игнатова — вече я викат за състезанието. Нищо, по-добре да си мисли, че е Игнатова. Диляна има да играе още веднъж при нея. Накрая научавам, че не само тя, а почти всички съдийки са взели Диляна за Лили. Онези, които се бяха излъгали в Прага, когато още водех Диляна като фон на Анелия, бяха забравили да предупредят колежките си, че могат да изпаднат в такава грешка.

Да, това ми се беше случило вече веднъж, но тогава го разглеждах от веселата му страна. Сега ми помогна точно в момент, в който имах голяма нужда да признаят Диляна. Смяха се после на тази своя заблуда съдийките, но не можеха да кажат, че като не е Лили, а Диляна, по-малко им харесва. Не върви… Така разговорът премина на друга плоскост — новото чудо на Нешка Робева, безкрайни ли са възможностите на българската гимнастика и как повечето си мислели, че след тройката Раева—Игнатова—Раленкова не можем да имаме нещо толкова равностойно, защото е трудно да се предположи, че ще изскочи нещо чак като тази Диляна… Възторг, примесен с огромна доза завист. Нещо съвсем нормално, друго не мога и да очаквам. Усещам, че някои вече ги е яд за тази заблуда. Ако не бяха се объркали, можеха да кажат: „Ама каква все пак е тази гимнастика. Не прекалява ли Робева?“ Но щом я показва Игнатова, това вече е друго…

Не бях забелязала, че чак толкова си приличат. И сега мисля, че не е толкова голяма приликата, но често ги бъркат. Веднъж тази грешка се оказа полезна…

Всички турнири през тази година ме радват. Дори малките момичета излизат вече като представителки на голяма школа. Вземат нещо от големите — в походката, в самочувствието дори. Нямам нищо против тяхното самочувствие, но големите започват вече да гледат малко отгоре на моите страхове. Нешка нали си е паника… Какво иска? — тренираме, побеждаваме…

— Нешке, внимавай. В съветския отбор са привлекли двайсетина артисти, балетисти, хореографи, специалисти по джаз-балет… Готви се сериозен отпор. Старши треньор на националния отбор не е Албина Дерюгина, а Виктор Клименко. Мъжка, здрава ръка пипа там…

Зная. И какво от това. Какво повече да внимавам. И аз съм привлякла артисти, балетисти, хореографи, джазбалетнсти. Не са двайсет — толкова, колкото ми трябват. И какво да внимавам? По четиринайсет часа съм в залата. Не мога да направя; повече от това, което правя. Повече мога само да си треперя, въпреки че и от това мое треперене къде повече…

Опитвам се да го нарека чувство за реалност, чувство за отговорност, опитвам се да му дам някаква по-прилична форма, но си е страх. Ето това е истината. Никакво разкрасяване не може да я промени. Мога само да завиждам на моя ръководител — Нешке, внимавай… Ето предупреди ме. Свърши си работата. А на мене ми остава да си треперя малко по-силно, И не толкова от предупреждението, колкото от това, че то въобще не може да стигне до момичетата. Не им се тренира така, както аз смятам, че е необходимо, не са убедени, че някой може да ги застигне. Сигурни са, че са взели голяма преднина и, няма какво толкова да се драматизира това, което могат да направят в съветския отбор. И това е.

Напрежението стига своята кулминация на варненския лагер. Зная, че е неприятно да се тренира по цял ден, докато другите отиват на плажа. И мене ме привлича морето. Я на мене ми е тежко в тази гореща зала, но няма време за нищо друго.

На „Спортпалас“ сме. Тук през цялото време получавам съвети от рода на: „Нешке, усмихни се“, „Нешке, защо не дойдеш в ресторанта? Довечера се събират колеги“, „Нешке, бъди по-ласкава.“ Изобщо кой ме види, се смята задължен да ми дава съвети, като че всички носят някаква специална отговорност за моето добро настроение. Виждат ме всъщност съвсем малко — като минавам по коридора. Иначе съветите сигурно ще бъдат много повече…

Може би наистина е хубаво да съм усмихната и ласкава. Зная, че е хубаво, но не мога да заспя от умора и напрежение. Изчислявам, изчислявам и установявам, че времето не ми стига.

Броя дните до европейското първенство — не стига. Настоявам за по-голяма мобилизация, но сега пък на момичетата им се вижда прекалено. Срещам отпор. Не, нищо не казват. Вместо по-интензивни — по-отпуснати тренировки. Това вече започва да ми изглежда като неминуема катастрофа. Налага се да изгоня Илиана Раева. Тя се настанява в съседния хотел. Започват да ми докладват час по час какьв строг режим си е наложила, и кросове прави, и тренира сама. И изобщо чака да я повикам. Не виждам как така ще я повикам. Трябва да е разбрала, че този път съм я изгонила съвсем, завинаги. Илиана е човек, който може да поведе отбора и нагоре, и надолу. Чувствувам се обидена от много неща, особено от това, че са отишли в някаква варненска сладкарница, поръчали си по осем сладоледа и ги изяли за смях на цяла Варна. Точно така, защото не зная дали има вече човек, който да не знае. На мене поне двайсетина души ми го казаха. Осем сладоледа!

Че ми правят напук, е ясно, но как са успели все пак да изядат по осем сладоледа? Осъмвам и решавам, че положението ми става съвсем застрашително, щом не мога да заспя и цяла нощ си повтарям този идиотски въпрос — как могат да изядат толкова много?

Кой знае как изглеждам, щом непрекъснато ме съветват да се усмихвам. Не ми е до смях.

Сега Илиана седяла на хляб и вода в съседния хотел и ах, как много тренирала. Не я искам. Тя, точно тя, която можеше да ми помогне в този момент, като тръгне честно да се състезава с Ани по наситеност на тренировката, ще ми прави непрекъснато фасони, ще ми развива теории, че може и с по-малко, ще ми се прави на интересна…

Казват ми, че Илиана си е заминала, за София и едва сега разбирам, че не съм я изгонила за цял живот, както бях убедена през тези дни. Не мога да си простя, че не я потърсих. Ами ще си отиде, разбира се. Сигурно не са й стигнали парите. Как можах да не се поинтересувам с какво живее там Илиана.

Пак осъмвам. Ругая си се по цяла нощ и само чакам да стане пет часът, да съмне. То като съмне, какво ли, но излиза, че човек е по-спокоен, когато се ругае на светло. Не мога да си простя, че съм позволила на всички в „Спортпалас“ да видят колко ме е страх, колко ми е трудно. Че какво толкова ми струва да им се усмихна, като ги видя колко са загрижени за мене. Тук са колегите от спортната гимнастика. Те и без това непрекъснато чуват от председателя си, че не иска, няма да разреши в тяхната зала да е като в залата за художествена гимнастика. Това години, години е голямата тема на ръководството на спортната гимнастика — че няма да допуснат да заприличат на нас. И не допуснаха.

Чудя се как да си върна Илиана, без да й погазвам, че ми е необходима, защото усети ли го, ще си вирне още повече носа и оправяне няма. Необходима ми е не само защото с нея тройката ми за Ставангер ще е по-силна. Самата Илиана е много силна и съм убедена, че има и още да играе, и да пали залите с играта си, и да дава друг блясък на този спорт. Не ми се иска едно такова богатство така да се оттегли, да не завърши истински славния си път. Илиана е боец, трябва да има възможност да изпита силата си. Рано е да си отива. Как съм могла да си помисля, че я гоня завинаги! Не мога да си обясня как си го вярвах. Та момичето седя в този хотел и чакаше да му подам ръка. Нали затова ми казваха парламентьорките колко строг режим спазва. Сега ми беше мила и Илиана, и тези нейни съпернички, които искаха да си я върнат в залата.

Все повече се успокоявам. Добре де, Илиана е. Искала, да се върне, аз искам да си я прибера. Все ще се намери някакъв начин да не пострада нито нейната, нито моята гордост. Пък и да пострада, не е чак толкова голяма беда. Сега на гордост ли ще си играем…

Пристига Маргарита и ми разказва какво е говорила с Илиана. Тъкмо тръгвам на тренировката вече весела, Диляна ми сервира друг номер. Казва ми, че не може да издържа на тези тренировки, и напуска.

И защо точно Диляна, когато тренира по облекчена програма? Да беше Ани, да беше Лили, разбирам, но Диляна! При това никакви признаци през последните дни, че нещо й тежи. Напротив, беше в отлично настроение. Връщам се ден след ден на този лагер. Не, няма нищо. Точно Диляна е това „спокойно“ островче, което не ми създава грижи.

Чуденето ми не продължава дълго. Ами да. В съседния хотел на почивка са майка й и баща й. Какво са решили? Сега, когато вече си е заминала Илиана, да ме поставят натясно? Сега е моментът да ме видят на колене. И за какво им е? Ще трябва да отида при тях да преговарям, да ми кажат какво искат. Никак не ме интересува какво искат. Никак не ме интересува какво не може да понася Диляна. Който иска, да си върви. Който остава, ще работи както аз искам в тази зала. Решавам, че настроението ми е много бойко и започвам деня все едно, че нищо не се е случило. Но явно всички вече знаят всичко. Женска зала. Как да не знаят. Сигурно вече знаят и какво си мисля, и какво не си мясля дори.

Раздавам плановете и чакам другите да кажат: „Много е!“ Всичко вече очаквам. Всякакъв удар зад гърба. Нищо не казват. Взимат съвсем спокойно плана и всяка тръгва да го изпълнява. И ето сега точно ми се струва, че онова момиченце Лили ще ме разплаче. Защото вместо да ревне пред този план, който никак не е малък. Лили поглежда листчето, като че ли точно за такава програма на деня си е мечтала, и започва една тренировка, каквато винаги съм искала.

Лили, Лиленце, как можеше да ме повалиш с един удар. Колко съм ти благодарна в този ден, детенце…

Нешка трябва да прекъсне засега разказа си. Отива да поставя нови композиции на Бианка и Величка Бонева. След няколко дни ще продължи. А сега и аз искам да се намеся. Както се разбра, пристигнала съм във Варна точно в разгара на най-драматичните събития. Дойдох да помогна на Тодор Благоев да си свърши работата по филма „Шест вариации“. Наистина се налагаше да отида с него. Нешка съвсем не беше склонна да му съдействува. Още повече в такъв момент. Виждаше й се прекалено недисциплиниран, а тя недисциплнннрани хора не може да понася. На мен пък ми се виждаше много талантлив и смятах, че могат да му се простят някои пропуски в дисциплината.

Благоев си беше издействувал четири снимачни дни. Обясняваше ми колко скъп е всеки ден, как трябва максимално да се използува и как му е невъзможно да вземе нито ден повече, така че много, е необходимо да дойда и да убедя Нешка да освобождава от време на време някое от момичетата. Представях си как ще настръхне, как ще каже: „Сега ли намери? Нали знаеш какво ми е…?“ Но си представях как на него ще му каже: „Абсолютно невъзможно, нищо не ме интересува! Някой да ме е питал кога да се осигурят тези четири снимачни дни…“ И така нататък. Наистина трябваше да тръгна.

Имах и друга причина. Дойде Илиана преди два дни и ми разказа цялата история така, както я вижда. Всъщност стора ми се, че от всичко най-важно за нея е какво мисля — дали наистина завинаги я е изгонила Нешка. Не можеше да повярва на такова нещо. Интересуваше се и кога ще й мине и изобщо какво да прави.

— Знаете ли, че Нешка ме изгони?

— Зная.

— По телефона ли ви каза?

— Не, по радиото…

— Никак не е смешно. Този път съвсем сериозно ме изгони и май завинаги. И вие, разбира се, сте изцяло на нейна страна. Друго и не мога да очаквам.

— Правилно, друго и не очаквай…

— И вие ли мислите, че е завинаги?

— Не съм казала такова нещо…

Така обикновено започват разговорите с Илиана — опипва почвата, гледа да измъкне повече полезна информация, а после се отпуска.

Зная, че когато Нешка започне да ме разпитва за разговора с Илиана, ще започне с това: „И ти, разбира се, повярва на всичко, което ти каза. Не мога да си обясня тази твоя слабост към Илиана.“.

И аз не мога да си я обясня. Обичам я дори когато казва:

„Другарко, не можете да си представите колко съм лъжлива! Не зная какво ми става понякога и защо толкова много лъжа…“

Както и да е, това, защо обичаш някого и не обичаш друг, е много стар, много неизяснен, много забулен въз всякакви тайни въпрос. Илиана сега не ме занимава със своята правда и напразно Нешка ще произнесе своите пълни с горчивина обвинения: „Разбира се, всичко, което ти каже Илиана, е чиста истина…“

Илиана сега е погълната от друга пикантна новина. Обаждал й се четири пъти у дома един от членовете на Бюрото на БФХГ да я уговаря да направи сериозно оплакване срещу Нешка. Отначало пред Бюрото на федерацията, после пред Бюрото на ЦС на БСФС. Да отиде при председателя, да му разкаже каква невъзможна атмосфера за работа създава Нешка Робева. Илиана му казвала, че точно в този момент мислела и колкото повече мислела, толкова повече установявала, че била наказана напълно основателно. Няма никаква грешка в другарката Робева. Цялата грешка си е в самата нея. Ще трябва още да поразмисли и своите грешки да потърси… Усещала, че отсреща човекът не можел да я търпи въпреки цялата любезност, която събирал неизвестно откъде. Може би на Раева не й е ясно — става въпрос да стане инициаторка на един нов подход към работата. Става въпрос не да се напакости на Робева, а само да й се даде един малък урок… Не, Илиана съжалява, но не може да помогне в този малък урок.

— И знаете ли, другарко, като не можа да се справи с мене, започна да дебне Райчо Раев. — Така от много обич и не знаейки какво съответствува на нея, Илиана казва на баща си. — Кога е успял да го хване и да си определи среща с него, не зная, но Раев пристига зелен от яд.

— Досега се чудех колко си права ти, колко Нешка. Сега не ме интересува. Щом този толкова настоява да застанеш срещу треньорката си, заминаваш, извиняваш се, изобщо оправяй се както знаеш. Подли работи няма да търпя!

— Страшен е Райчо Раев, много си го обичам. От него предател не става. А как мислите, ако замина сега за Варна, тя няма ли пак да ме изгони? Казах му на Раев, че идвам да се посъветвам с вас, и той се съгласи, че това е най-доброто.

Малка хитруша. Стовари ми целия случай така подкупващо. И защо ли наистина толкова много я обичам? Дали затова, че точно тя беше първата, която след толкова години „суша“ ме накара отново да се чувствувам истински горда в една зала за художествена гимнастика? Едва ли. Имам чувството, че това си е близко дете, израснало ден след ден пред очите ми. То си е и така…

Сега Илиана е дошла да се посъветва с мене. Каква висока чест. И чува точно това, което иска да чуе.

— Никъде няма да ходиш. След два дни заминавам. Нека първо аз да говоря. Като се върна, ще ти кажа какво е положението.

Възнаградена съм с най-сладката усмивка, каквато човек може да си представи. И като че ли вече всичко е уредено, Илиана се размечтава:

— И ако реши да ме вземе, съвсем отделно да ме тренира известно време. Та аз все пак съм загубила толкова много…

Добре, че Нешка не е наблизо да чуе точно това. Ще попита дали случайно и Илиана не мисли, че е желязна и откъде ще й препоръча да вземе тези допълнителни часове. И изобщо… Кой кога й е казал, че могат да я разиграват както си искат. И затова ли я е извадила от кожата, за да й поставя сега условия, и прочее. Разбира се, Илиана очаква аз да подхвърля тази идея. Надява се, че ще бъда толкова тактична и да не кажа, че е казвала такива неща. Не, не че иска от мене директно това. Просто е подхвърлила нещо, което много й се иска. Но знае, че познавам Нешка и сега няма да я ядосвам допълнително, като седна да й разказвам кой за какво си мечтае на глас.

Пристигам във Варна и направо се изплаших от вида на Нешка. Жълта, слаба, „кожа и кости“. Казва, че не може да спи, че само чака да съмне. Много тежък лагер.

— Не мога да разбера защо правиш тези морски лагери, като не стигате до брега. Така е още по-тежко и за момичетата, и за тебе.

— Необходимо е, добре е. Морският въздух…

— Ама какъв морски въздух. Вие сте хем до морето, хем сте достатъчно далече, за да няма значение въздухът. Можете да видите морето само сутрин от прозореца. Така само се изнервяте излишно…

Това е стара тема, подновявана всяка година, която завършва винаги с това, че в неделя ще отидат на плаж. Самата Нешка от три години не е намерила такава неделя.

Казвам й, че съм дошла с Тодор Благоев. Дали са му четири снимачни дни, много са скъпи, режисьорът е много притеснен, много я моли да му окаже пълно съдействие. Всичко ще бъде нагласено така, че да не се пречи на тренировките. По-голямата част от снимките ще се правят вечер…

— А по-малката? Зная колко няма да се пречи на тренировките.

Отговаря някак разсеяно. Не е сърдита, ще станат снимачните дни на Благоев. Нешка изобщо не се интересува от неговите вариации. Да снима, ако няма много да пречи. Бърза да приключи този разговор — интересува се от друго.

— Ти видя ли Илиана?

— Видях я…

— Е, защо не разказваш? Какво ме занимаваш с тия снимачни дни…

Разказвам й за атаките на онзи деятел. Искам да обърна нещата откъм смешната им страна. Но Нешка не се интересува от него, казва само:

— Браво на Райчо Раев.

Изследва ме внимателно:

— И какво ти каза?… И как изглеждаше?… И какво имаше зад това, което ти каза?… И смята ли наистина сериозно да тренира, или пак ще ми къса нервите?

Не мога да кажа това, което мисля — че ще тренира и ще й къса нервите. Не е и нужно. Самата Нешка много добре знае.

— Напълняла ли е? Колко килограма е?

— Не съм я питала колко килограма е и не зная напълняла ли е.

— Ти, разбира се, няма да се сетиш да я питаш, но тя не ти ли каза? Спомни си.

— Ама стига с тия килограми. Като я видиш, ще разбереш напълняла ли е, отслабнала ли е. И толкова ли е важно?

— Важно е за отношението й, за желанието й да се върне.

Не ми е много ясно, но то не е единственото, което не разбирам, така че отминавам този толкова важен въпрос.

Чак когато всичко е изкоментирано, обсъдено, повторено, анализирано, Нешка се сеща за неуспелия „мисионер“.

— И за какво ли му е всичко това! Да кажем, че ми издействува някакво наказание. Той пък какво общо има с нашата-работа. Ако може нещо да помогне, да помогне. Не, дощяло му се да пречи. Омръзна ми всеки да ми се бърка в отбора…

Бурята отминава така рязко, както и започва. Сигурно ще се сети за този случай едва когато насреща й се изпречи самият „доброжелател“ — любезен, препълнен с комплименти.

И отново — какво е казала Илиана? От мене не се иска кой знае колко. Мъничко да си напрегна паметта и да й кажа как изглежда.

— Няма какво да си напрягам паметта. Добре изглежда. Хубава.

— Да, разбира се, за тебе тя винаги си е най-хубавата. А не ти ли каза, че този път аз съм виновна. Място не мога да си намеря. Оказа се, че реброто й наистина било пукнато, а не повярвах. И докторът я преглежда и каза, че нищо и няма. Реших, че симулира. Не мога да си го простя. Да знаеш, отсега нататък която каже, че нещо я боли, ще вярвам. По-добре да ме излъжат, отколкото да преживея отново този кошмар. Ще трябва да я взема на индивидуална подготовка. Не зная откъде ще намеря време, но трябва да го намеря.

И ето че на другия ден — нова беда. Отивам на тренировката към девет часа. За мене все още сутрин, за Нешка — чисто „добър ден“. Само, че денят днес не е добър. Виждам, че едва се държи на краката си от умора и обида. Имам чувството, че направо ще рухне пред очите на всички. Уговарям я да излезе поне за един час, да се поразходи. Нищо й нямало, ще се съвземе. Напуснала е Диляна и, разбира се, защото я няма Илиана. Казвам й, че след няколко дни Диляна ще се върне, но ако Нешка я приеме, си заслужава всички номера, фасони, бойкоти.

— Който те е предал веднъж, ще те предаде и втори, и трети път. Въобще колкото му позволиш. Да се отказва, докато е време. И да не забравяш, че в залата са и малките. Трябва и те да видят, че това не се прощава.

— Разбира се — казва Нешка. — Ти какво си мислиш наистина за мене? Как ще мога да я приема, когато ми е ясно, че просто ме хващат за гушата, когато ми е най-трудно. С такъв човек можеш ли да тръгнеш на истинска битка. Дума да не става. Само че тя няма да се върне и няма да имам възможност да покажа характер.

Пристига Благоев към десет. Ужасен е, когато разбира, че Диляна е напуснала. Ами сега? Успокоявам го, че всичките му вариация ще дойдат за снимките и първа от тях — Диляна. Да не се притеснява. Само Илиана я няма и няма как точно сега да дойде. Ще трябва да се задоволи със снимките от студиото. Благоев пита с надежда:

— Откъде знаеш, че ще дойде Георгиева? Каза ли, че ще дойде? Ти говори ли с нея?

— Не съм говорила, но зная. Сигурна съм.

Режисьорът отново помръква. Вижда му се много нестабилен този аргумент — моята интуиция. Отново ми доказва колко скъп е всеки снимачен ден, че е невъзможно да се издействува друг, колко строги са порядките в кинематографията. Всичко това с явната надежда, че ще ме накара да отида в съседния хотел, където са се настанили родителите на Диляна. Всеки с грижите си: Нешка — с европейското първенство и примадонските номера на звездите си, Благоев — с филма си.

Нямам никакво намерение да търся Диляна. Толкова ме е яд, че ми се струва, че ако след няколко дни Нешка я приеме, няма да мога да й простя толкова мекушавост. Следобед Благоев тържествуващо съобщава, че Диляна наистина ще дойде за снимките. Не мога да споделя възторга му. Разбира се, че ще дойде за снимките. Как не!

Диляна идва и играе с такова темпо, в каквото Нешка отдавна иска да я види. Ни следа от съсипваща умора, която не й позволява да тренира. Нешка като че ли забравя и обидата и заканите си.

— Видя ли как игра? Чудесно! Точно така си представях тези бухалки. Направи ги най-сетне.

Вече е ясно, че ще я приеме. Просто няма да има сили да й жаже да си отиде. Опитвам се отново да и обясня, че е по-добре сега веднъж завинаги да докаже на всички, че не може така, отколкото да продължи с тази толкова чудесна Диляна, която може във всеки момент без никакъв повод да каже: „Отивам си.“ Нешка е съгласна с всички доводи.

През следващите четири дни поне по няколко пъти на ден идва някой, който е срещнал току-що Диляна, и тя казала, че в никакъв случай, за нищо на света няма да се върне. Нешка неизменно отговаря: „И много добре ще направи, защото и аз яямам никакво намерение да я приема.“

Диляна напуска тренировъчната зала в четвъртък. Връща се във вторник, в седем часа сутринта, когато започва тренировката и казва: „Извинявайте, другарко.“ Нешка нищо не казва. Подава й плана и започва още един ден от тренировките в тази зала. Момичетата продължават работата си, все едно че нищо не се е случило.

Нешка ми обяснява, че няма моята свобода да постъпва както си иска. И освен това да си представя, че съм главен редактор и това, което се е случило с Диляна, се случи с някой много талантлив журналист. Какво ще направя? Тя е съвсем сигурна, че няма да си лиша вестника от талантливия журналист, а дори ако съм толкова непреклонна и го изгоня, той ще отиде в друг вестник да работи и ще загуби само моя вестник, а не въобще журналистиката. Хората, които ще искат да четат какво пише той, ще го намерят и в другия вестник. Ако тя изгони Диляна, ще загуби гимнастиката. Хората, които искат да гледат Диляна, няма да могат да видят какво може тя сега и още по-малко ще могат да видят какво може утре, а то е много. Извънредно много. Ако можеше да я видиш така, както аз я виждам след две години, нямаше да можеш да ми се сърдиш.

Не й се сърдя. Само ми е мъчно за безсънните й нощи, за жълтия цвят на лицето.

Анзенщайн разказва една персийска легенда, за която често се сещам, когато на Нешка и се налага да преглътне мълчаливо горчивата чаша. Някакъв бъдещ богатир още от дете знаел, че трябва да не изразходва за нищо силата си, да я събира, докато стигне за великото дело. Срещнали го на пазара кожари и казали: „Легни в пазарската кал, за да минем върху тебе.“ И легнал, и три пъти минали. А той не смеел да изразходва силата си, дори за да се предпази от тази обида, дори за да защити честолюбието си, защото силата му трябвала за велики дела…

Разказвам й на Нешка тази легенда, а тя се усмихва накриво. И все пак по-тежко ще е, ако са тъпкали слабия човек. Богатирът поне знаел, че ако иска, може да ги попилее…

— Е да, но няма право да иска…

Това е един епизод от залата, в която всеки ден се ражда нова красота. Буря след буря. Една идва к отминава и друга се задава. Много е тежко това да си все на върха.

Но да се върнем към разказа на Нешка…