Стивън Кинг
Кристин (50)

13. ПРЕДАТЕЛСТВОТО

Навсякъде имаше кръв и стъкла натрошени,

шосето бе пусто, с изключение на мене.

Дъждът се лееше, безмилостен, студен,

съзрях край пътя млад мъж повален.

Той прошепна: „Мистър, погрижете се за мен.“

Брус Сарингстийн

 

Целунах я. Тя обгърна с ръце шията ми, усетих хладната й длан на тила си. Вече бях напълно сигурен в чувствата си. Когато Лий се отдръпна с притворени очи и прошепна името ми разбрах, че и тя е взела решение.

Отново я целунах. Езиците ни се докоснаха. За миг тя още по-силно се вкопчи в мен — усетих страстта й, за която подсказваха изпъкналите й скули. Сетне задъхано ме отблъсна.

— Достатъчно. Ще ни арестуват за непристойно поведение на публично място.

Беше осемнайсети януари. Седяхме в моя дастър, в скутовете си държахме подноси с остатъци от печено пиле. Днешният ден беше знаменателен за мен — за пръв път отново управлявах кола. Едва тази сутрин свалиха гипса от левия ми крак и го замениха с шина. Лекарят ме предупреди да не стъпвам с цялата си тежест върху него, но очевидно бе доловен от сравнително бързото ми възстановяване. Той го отдаваше на новите постижения в медицина, майка ми смяташе, че се дължи на огромното ми желание да оздравея и на пилешката супа, а треньорът Пъфър твърдеше, че е от шипковия чай.

Но според мен главната причина беше Лий Кабът.

— Трябва да поговорим — рече тя.

— Точно сега ли?

— Да.

— Отново ли те тормози?

Тя кимна.

През двете седмици след телефонният ми разговор с Джордж Льобей, Арни полагаше неимоверни усилия да се сдобри с нея. Правеше го с ожесточение, което ни плашеше. Предадох й дословно разговора с Льобей (но скрих за кошмарното пътуване в новогодишната нощ) и й наредих, в никакъв случай да не му отказва веднага. Това положително ще го вбеси, а ние знаехме какво се случва с хората, разгневили Арни.

— Не ми е приятно — излиза, че съзнателно го лъжа — прошепна Лий.

— Вярно е — отвърнах по-рязко, отколкото възнамерявах. — И на мен не ми харесва, но не искам проклетата кола да причинява повече нещастия.

— Какво смяташ да правиш?

Мълчаливо поклатих глава.

Честно казано, започнах да се чувствам като Хамлет — непрекъснато отлагах и се колебаех, въпреки че знаех какво трябва да се направи.

Трябваше да унищожа Кристин. Двамата с Лий се заловихме да кроим планове. Първата идея беше нейна — саморъчно направени бомби. Ще напълним няколко бутилки с бензин, ще ги занесем призори пред дома на семейство Кънингам, ще запалим фитилите („А откъде ще се снабдим с фитил?“ — попитах аз, а Лий безцеремонно отговори, че и връзки за обувки ще свършат работа — отново се запитах какви са били прадедите й, от които бе наследила изпъкналите скули) и ще запратим бомбите през прозорците на Кристин.

Попитах я какво ще правим, ако прозорците и вратите са затворени.

Тя смаяно ме изгледа, сякаш бях олигофрен.

— Искаш да кажеш, че идеята за подпалване на Кристин ти допада, но се притесняваш, че ще счупиш прозорците?

— Не. Но кой ще се приближи, за да ги разбие с чук, Лий? Ти ли ще го направиш?

Тя ме загледа и безмълвно прехапа долната си уста.

След това ми хрумна да взривим колата с динамит. Лий обмисли идеята и неуверено поклати глава. Опитах се да я убедя — всичко е толкова просто, стига да се снабдим с динамит. От време на време ходех на гости на Брад Джефрис, шефа на пътностроителната бригада, в която двамата с Арни работехме през лятото. Знаех, че в склада му има достатъчно динамит, за да вдигне във въздуха цял стадион. Смятах, че ще успея незабелязано да взема ключовете от склада. Обикновено Брад здравата се наквасваше, докато гледаше „Пингвините“ по телевизията. Ще му измъкна ключа през третата третина на мача и ще му го върна някой друг ден, когато отново сме пред телевизора. Шансовете да му потрябват експлозиви посред зима и да забележи липсата на ключовете, бяха минимални. Щях да извърша измама, още едно предателство, но така щеше да се сложи край на всичко.

— Няма да стане — каза Лий.

— Защо? Динамитът е най-подходящ.

— Защото сега Арни паркира колата пред дома си. Нима искаш метални отломъци да се разхвърчат из улицата, или счупено стъкло да се забие в главата на някое дете?

Потръпнах — не бях помислил за това, но думите й ме накараха съвсем ясно да си представя ужасната гледка. Това ме подсети за още една пропусната подробност. Запалваш експлозива от цигарата си и го запращаш към обекта, набелязан за унищожение. Изглежда много лесно в телевизионните уестърни, но в истинския живот е съвсем различно. Има детонатор, допирни точки и какво ли още не. Все пак идеята толкова ми харесваше, че не исках да се откажа от нея.

— Ами ако го направим през нощта?

— Пак ще е доста рисковано. Ти също го съзнаваш — изписано е по лицето ти.

Настъпи продължително мълчание.

— Какво ще кажеш да я тикнем в пресата в двора на Дарнъл? — най-сетне попита Лий.

— Отново се изправяме пред проблема кой да я закара до там. Ти, аз, или Арни?

Спогледахме се безпомощно, сетне промълвих:

— Какво се случи днес?

— Молеше ме да излезем заедно довечера — този път искаше да играем боулинг.

Досега Арни й бе предлагал да отидат на кино, на ресторант, да гледат телевизия у семейство Кънингам, да учат заедно. Кристин неизменно щеше да бъде с тях като транспортно средство. Лий продължи:

— Чувствам, че започва да се ядосва, при това почти изчерпах правдоподобните оправдания. В най-скоро време трябва да предприемем нещо.

Мълчаливо кимнах, питах се какво да правим. Най-страшното бе, че все още не бяхме открили безопасен метод за унищожаване на Кристин. Другата пречка бе болният ми крак. Днес, въпреки изричното нареждане на лекаря да се движа само с патерици, се осмелих да се отпусна с цялата си тежест върху него — болката надмина очакванията ми.

Досега се самозалъгвахме и измисляхме оправдания за бездействието си, но всъщност причината беше в самите нас. В този ден с Лий най-сетне осъзнахме, че се обичаме. И въпреки че навярно ще ви се стори гадно, трябва да споделя още нещо (когато започнах да пиша тази история обещах пред себе си, че ще се откажа, ако се хвана в лъжа, или че не мога да пресъздам събитията напълно правдоподобно). Опасността придаваше особено очарование на чувствата ни. Арни беше най-добрият ми приятел, но изпитвах странно, подличко удоволствие при мисълта, че с Лий се срещаме зад гърба му. Усещах го всеки път, когато я прегръщах и докосвах твърдите й, закръглени гърди. Може би се питате какво толкова интересно има в тази игра на криеница? Един Бог знае! Важното беше, че за пръв път в живота си бях влюбен. Бях се увличал по много момичета, но сега здравата бях хлътнал. Това бе прекрасно, Лий беше прекрасна… И все пак мисълта, че изменям на най-добрия си приятел не ми даваше покой. Чувството за вина беше като змия, свила се в сърцето ми, но същевременно ми действаше като предизвикателство.

Опитвахме се да се самозалъгваме, че пазим връзката си в тайна, за да предпазим от опасност семействата си и самите нас.

Донякъде това отговаряше на истината. Но само донякъде. Прав ли съм, Лий?

В известен смисъл това беше най-страшното, което може да ни се случи. Общоизвестно е, че влюбеният е заслепен и със забавени реакции.

От разговора ми с Джордж Льобей бяха изминали дванайсет дълги дни. Спомнях си всяка негова дума и кошмарните му подозрения, но вече не настръхвах от тях.

Реагирах напълно спокойно, когато няколко пъти разговарях с Арни или го срещах по коридорите на гимназията. Имах странното усещане, че сме се върнали назад във времето, че е есен и че с него сме се разделили само защото напоследък е много зает с колата. Когато разговаряхме той беше изключително любезен, въпреки че студените му сиви очи ме дебнеха иззад очилата. Всеки ден очаквах да ми телефонират разплаканата Реджина или разстроеният Майкъл и да ми съобщят, че синът им окончателно се е отказал от постъпване в колеж.

Но това не се случи. От училищния наставник разбрах, че Арни проявил голям интерес към Пенсилванския университет, както и към университетите „Дру“ и „Пен“. Знаех, че това са предпочитаните от Лий учебни заведения, явно и той го бе научил.

Преди две нощи неволно подслушах разговор между майка ми и Ели, който се водеше в кухнята.

— Защо Арни вече не идва у нас, мамо? — попита сестра ми. — Да не са се скарали с Денис?

— Не, скъпа, не вярвам. Но когато приятелите порастват, понякога се разделят.

— Това никога няма да се случи с мен! — разпалено възкликна Ели с наивност, характерна за току-що навършените й петнайсет години.

Седях в съседната стая и се питах дали не халюцинирам, дали дългият престой в болницата не е помрачил разума ми, както беше намекнал Льобей. Или двамата с Арни действително бяхме възмъжали и постепенно се отчуждавахме, както често се случва са приятели от детинство. В предположенията ми имаше известна логика, особено що се отнася до Кристин, която ни бе разделила.

Теорията ми пренебрегваше фактите, но затова пък беше много удобна и ни позволяваше да живеем почти нормално: активно да участваме в различни училищни дейности, да зубрим за решаващите тестове през март и да се натискаме като луди, когато останем насаме.

Всичко това притъпи чувството ни за опасност, въпреки че бяхме безкрайно предпазливи — все едно, че бяхме прелюбодейци, вместо влюбени юноши.

Днес, когато ми свалиха гипса и отново можех да седна зад волана на моя дастър, вместо тъжно да го гледам, импулсивно се обадих на Лий и й предложих да отидем до прочутата закусвалня „Полковника“. Тя ентусиазирано посрещна предложението ми. Навярно разбирате, че за миг вниманието ни се отклони, че станахме непредпазливи. Седяхме на паркинга (двигателят работеше заради парното) и крояхме планове за унищожаването на чудовищната кола, сякаш бяхме деца, които си играят на стражари и апаши.

Така и не забелязахме когато Кристин спря зад нас.

— Арни се подготвя за истинска обсада — промълвих аз.

— Какво?

— Не ти ли прави впечатление в кои университети кандидатства?

— Не — озадачено изрече тя.

— Подал е молба в същите, от които се интересуваш и ти.

Тя втрещено ме изгледа. Отвърнах на погледа й, опитах се да се усмихна, но не успях. Помислих си, че трябва па подходим по-делово към плана за унищожаване на Кристин и отново да обсъдим евентуалните възможности.

— Вече казахме, че използването на саморъчни бомби и на динамит е рисковано, но…

Млъкнах, защото Лий задавено възкликна. Погледнах я и съзрях изненада и ужас, изписани на лицето й. Взираше се през предното стъкло с изблещени очи и отворена уста. Проследих погледа й и онова, което видях беше толкова невероятно, че за миг се парализирах.

Арни стоеше пред моя дастър.

Навярно е паркирал зад нас, без да ни забележи. Защо не?

Смрачаваше се, а изпръсканите с кал стари дастари си приличат като две капки вода. Влязъл в закусвалнята, взел печеното пиле, ала на излизане връхлетял точно върху колата ми и видял, че двамата с Лий седим прегърнати и нежно се гледаме в очите, както биха се изразили поетите. Обикновено, гадно съвпадение. Но нещо ми подсказваше, че Кристин отново е замесена, че нарочно го е довела тук.

Един безкраен миг седяхме като вцепенени. От гърлото на Лий се изтръгна тихо стенание. Арни стоеше в средата на малкия паркинг. Носеше ученическата си куртка, джинси и ботуши. Около врата му беше омотано плетено шалче. Вдигнатата яка на куртката обграждаше лицето му, върху което първоначалното изражение на недоверие се смени с омраза. Пликът на червени и бели райета с лика на усмихнатия полковник се изплъзна от пръстите му и падна върху утъпкания сняг.

— Денис — прошепна Лий. — О, Господи, Денис!

Арни се затича. Помислих си, че идва към нас с намерението да ме измъкне от колата и да ме убие. Представих си как подскачам из паркинга, докато Арни, чийто живот бях спасил неведнъж през осемнайсетте години, прекарани заедно, се нахвърля върху мен и ме пребива до смърт. Докато тичаше към нас забелязах, че устните му са разтеглени в грозна гримаса, каквато вече бях виждал… Приятелят ми бе изчезнал — към мен тичаше Джорд Льобей.

Той не спря пред колата ми, а я отмина. Обърнах се и видях Кристин.

Отворих вратата и се опитах да изляза навън, като се вкопчих в улея на покрива. Пръстите ми моментално се вкочаниха.

— Денис, недей! — изкрещя Лий. Успях да изляза в момента, когато Арни лудешки дръпна вратата на Кристин. Извиках:

— Арни, спри!

Той повдигна глава и ме погледна. Широко отворените му очи бяха празни и изцъклени. По брадичката му се стичаше слюнка. Решетката на Кристин проблесна — все едно, че ми се зъбеше.

Той сви ръцете си в юмруци, замахна към мен и изкрещя прегракнало:

— Лайнар такъв! Вземи я! Напълно си подхождате, защото и тя е боклук! Двамата сте гадни, мръсни лайнари! Наслаждавайте се на любовта си, защото няма да е задълго!

От закусвалнята занадничаха хора.

— Арни, трябва да поговорим…

Той скочи в колата и затръшна вратата. Двигателят изръмжа, фаровете светнаха — блестящите бели очи от съня ми, които ме приковаваха като буболечка под микроскоп. А над тях през стъклото надничаше страшното лице на Арни, лицето на грешен дявол. И досега го виждам в кошмарите си. След миг то изчезна и вместо него съзрях озъбен череп.

Лий изпищя пронизително. Беше се обърнала и през задното стъкло гледаше към Кристин — следователно онова, което виждах не беше плод на въображението ми.

Кристин изрева и се втурна напред, изпод задните й колела се разхвърча сняг. Разбрах, че не се прицелва в дастара, а в мен. Навярно Арни възнамеряваше да ме притисне между двете коли. Спаси ме болният ми крак, който се подви и аз паднах обратно в дастъра, като ударих бедрото си в кормилото и натиснах клаксона.

Лъхна ме леден въздух. Кристин премина на сантиметри от мен. Профуча към изхода на паркинга и без да намали скоростта, се устреми към „Джон Кенеди Драйв“. За миг задницата й поднесе, сетне тя изчезна.

Погледнах надолу и видях отпечатъците от гумите й върху снега. Разминала се бе на косъм с отворената врата на моята кола.

Лий ридаеше. Издърпах вътре левия си крак, затворих вратата и прегърнах момичето. То сляпо посегна към ръката ми, сграбчи я и прошепна:

— Но това не беше… не беше…

— Ш-т-т-т, Лий. Няма значение, опитай се да го забравиш.

— Не беше Арни, а някакъв мъртвец!

— Това е Льобей.

Чувствах необикновено спокойствие, вместо да треперя от разминаването ми със смъртта и от факта, че бях заловен с момичето на най-добрия си приятел.

— Това е Роланд Льобей, Лий — току-що се запозна с него.

Тя се вкопчи в мен и продължи да плаче — от шока, от страха и от ужаса, който беше изпитала. Изпитвах удоволствие от допира на тялото й, усещах тъпа, пулсираща болка в левия крак. Погледнах в огледалцето и видях празното място, където допреди малко стоеше Кристин. Сега, след като най-страшното се бе случило си мислех, че това е единствения логичен изход. Спокойствието, на което се наслаждавах през изминалите две седмици, радостта да бъда с Лий — сега всичко това ми се струваше неестествено, като странната война, последвала завладяването на Полша от Хитлер и нападението на Франция от Вермахта.

В този момент осъзнах, че има само един изход.

Лий вдигна към мен обляното си в сълзи лице.

— Какво ще правим сега, Денис?

— Ще сложим край на цялата отвратителна история.

— Какво смяташ да правиш?

Промълвих, повече на себе си, отколкото на нея:

— Арни се нуждае от алиби. Щом замине, ще трябва да сме нащрек. Кристин ще остане в гаража на Дарнъл. Ще се опитам да й устроя капан. Да я унищожа.

— Денис, не разбирам за какво говориш.

— Сега той ще напусне града. Нима не се досещаш — прави го винаги, когато Кристин се готви да убие някого. Той отново ще накара Арни да замине.

— Имаш предвид Льобей?

Кимнах. Лий потръпна и възкликна:

— Но как да го направим?

Внезапно ми хрумна нова идея.