Дж. Д. Селинджър
Зуи (4)

Дневната на семейство Глас съвсем не беше готова за боядисване. Франи Глас лежеше заспала на кушетката, завита с вълнен шал, килимът, прострян от стена до стена, не беше нито сгънат, нито навит по краищата, а мебелите — явно цяло мебелно магазинче — все така заемаха своите статично-динамични места. Стаята нямаше внушителни размери дори според представите за един манхатънски апартамент, но струпалите мебели биха могли да придадат уютност дори на залата за пиршества във Валхала^[1]. Имаше роял „Стенуей“ (постоянно забравян отворен), три радиоапарата („Фрешман 1927“, „Стомбърг — Карлсон 1932“ и РСА — 1941), телевизор с двадесет и един инчов екран, четири големи грамофона (включително и „Виктрола 1920“ с фуния, цяла и невредима и обърната обратно), масички, поставки за списания в изобилие, маса за пинг-понг със съответна големина (милосърдно обърната и прибрана зад рояла), четири удобни стола, осем неудобни стола, аквариум за тропически рибки, съдържащ дванайсет галона вода (препълнен от всяка гледна точка и осветен от две четирийсетватови крушки), двойно кресло, кушетката, която заемаше Франи, два празни кафеза за птици, бюро от черешово дърво, комплект нощни лампи, настолни лампи и лампиони, които изникваха навсякъде като смрадлика сред претъпкания вътрешен пейзаж. Колони от библиотечни шкафчета, високи до пояс и строени покрай три от стените, рафтовете им — наблъскани до крайност и направо изкривени под тежестта на книгите: детски книжки, учебници, клубни издания, купени на старо, плюс още по-пъстър наплив от не толкова гъсто населените „крила“ на апартамента. „Дракула“ се намираше до „Пали за начинаещи“, „Малките съюзници край Сома“^[2] стоеше до „Мълнии от благозвучия“ на Емили Дикинсън, „Убийството на скарабея“^[3] и „Идиот“ бяха заедно, „Нанси Дрю и скритата стълба“^[4] лежеше върху „Страх и трепет“^[5]. Дори ако някоя решителна и необикновено храбра бояджийска бригада беше способна да се справи с шкафовете за книги, то стените зад тях като нищо биха накарали всеки уважаващ себе си занаятчия да върне профсъюзния си билет. От шкафовете за книги почти до тавана мазилката — шуплесто уеджудско синьо^[6], там, където се виждаше — бе почти изцяло закрита с нещо, което много произволно би могло да се нарече „книжни тапети“, в смисъл на колекция от снимки в рамка, пожълтяла лична и официална кореспонденция, бронзови и сребърни декоративни чинии и разпиляна сбирщина от предмети, наподобяващи благодарствени грамоти и награди, с различна форма и големина; всички те удостоверяваха по един или друг начин внушителния факт, че от 1927 почти до края на 1943 година националната радиопрограма „Какво умно дете“ много рядко е била излъчвана без участието на едно (а по-често и на две) от седемте деца на семейство Глас. (Бъди Глас, който на трийсет и шест години бе най-възрастният жив участник в програмата, многократно споменаваше, че стените на бащиния му апартамент са нещо като визуален химн на детството в комерсиална Америка и на преждевременния пубертет. Той често изразяваше съжаление, че неговите посещения от провинцията са толкова малко на брой и толкова нарядко, и подчертаваше, обикновено впускайки се в безкрайни подробности, колко по-щастливи са неговите братя и сестри, които живеят в Ню Йорк или близо до него.) Проектът за декорацията на стените бе всъщност оригинално хрумване на мистър Лес Глас — осъществено с нескритата духовна подкрепа и с вечно премълчаваното официално одобрение на мисис Глас, — бащата на децата, бивш международен оперетен артист и несъмнено мечтателен, непоправим почитател на пищната стенна декорация на „Сардис“^[7]. Най-вдъхновеното постижение на мистър Глас като декоратор бе изложено точно зад и над кушетката, където сега малката Франи Глас спеше. Там в почти кръвосмесително съприкосновение седем албума с колажи, направени от изрезки от вестници и описания, бяха съединени за кориците и закачени направо на мазилката. Година след година те си стояха на стената явно за да бъдат прелиствани или изучавани както от стари близки приятели на семейството, така и от случайни посетители, а то се знае — и от някоя временна чистачка.

Заслужава да се спомене, че мисис Глас бе успяла рано сутринта да направи два символични жеста в полза на пристигащите бояджии. В дневната се влизаше или през коридора, или през трапезарията и на двата входа имаше остъклени двойни врати. Веднага след закуска тя бе махнала набраните копринени перденца от вратите. И по-късно, в един благоприятен момент, когато Франи се преструваше, че опитва пилешкия бульон, мисис Глас се бе покачила на первазите с пъргавината на планинска коза и бе свалила тежките ленени завеси от трите прозореца.

Стаята имаше южно изложение. Частно девическо училище на четири етажа се издигаше точно на отвъдната страна на уличката — флегматична и на вид студено-анонимна сграда, която рядко се оживяваше преди три и половина следобед, когато децата от средните училища на Второ и Трето авеню идваха да играят на стъклени топчета или на ступбол по каменните стъпала. Апартаментът на семейство Глас бе на петия етаж — с един етаж по-висок от училищната сграда — и по това време слънцето светеше над училищния покрив право в оголените прозорци на дневната. Слънчевият блясък бе много немилостив към стаята. Не само мебелировката бе стара, направо некрасива и задръстена от спомени и чувства, но и самата стая в миналото бе служила като арена на безброй хокейни и футболни (с тъчове и спъване) мачове и краката на мебелите почти без изключение бяха очукани или повредени. Имаше дълбоки драскотини и по-нависоко, получени от доста внушително множество летящи предмети: торбички с боб, бейзболни топки, стъклени топчета, ключове за кънки и дори в един забележителен случай от началото на трийсетте години от летяща порцеланова кукла без глава. Все пак слънцето бе най-немилостиво към килима. Някога той навярно е бил виненочервен — и поне на светлината на лампа все още изглеждаше такъв, — но сега се отличаваше с няколко избелели петна с форма, близка до тази на задстомашната жлеза — всички те неромантичен спомен за цяла поредица от любими домашни животни. В този час на деня слънцето огряваше цялата стая така силно и безмилостно, че лъчите му биеха право в немигащото циклопско око на телевизора.

Мисис Глас, която се отдаваше на най-вдъхновените си и съдбоносни размишления пред отворените шкафове за спално бельо, бе настанила най-малкото си дете на кушетката върху розови перкалени чаршафи и го бе завила със светлосин кашмирен шал. Франи спеше на лявата си страна, с лице към облегалката на кушетката и към стената, а брадичката й едва се докосваше до няколкото възглавнички, струпани до нея. Устните й бяха леко присвити. Но лявата й длан върху завивката бе не само свита, тя бе стисната в юмрук, пръстите бяха здраво сключени, палецът прибран между тях — сякаш на двадесет години бе преминала към мълчаливата самоотбрана с юмручета от времето на детската градина. И трябва да се отбележи, че при цялата си немилостивост към останалата част на стаята тук, на кушетката слънцето се държеше прекрасно. То грееше право върху косите на Франи, които бяха смолисточерни, много красиво подстригани и за три дни измити три пъти. Всъщност слънчевата светлина обливаше целия шал и само играта на топлите блестящи лъчи върху бледосинята вълна бе достойна за наблюдение.

Зуи, дошъл направо от банята, със запалена пура в уста, постоя доста дълго в долния край на кушетката, като първо се зае да напъха в панталона краищата на бялата риза, която бе облякъл, после закопча ръкавелите си, а след това просто стоеше и гледаше. Зад пурата той се мръщеше, сякаш поразителните светлинни ефекти бяха „произведени“ от кинорежисьор, чийто вкус му се виждаше малко или повече съмнителен. Въпреки удивителната изящност на чертите, възрастта и телосложението — облечен, той приличаше на млад, необикновено мършав балетмайстор, — не може да се каже, че пурата съвсем не му отиваше. Първо, защото всъщност носът му не беше много малък. Второ, явно си личеше, че за Зуи пурите не бяха младежка прищявка. Той пушеше пури, откакто бе навършил шестнайсет години, и то редовно по десетина на ден, а на осемнайсет бе преминал на скъпите „Пенатела“.

Масичка от вермонтски мрамор, правоъгълна и доста дълга, бе поставена много близко успоредно на кушетката. Зуи внезапно отиде до нея. Той отмести сребърна табакера, пепелник и един брой на „Харпърс Базар“, после направо седна върху тясната и студена мраморна повърхност, с лице към Франи, почти надвесен над нея. Хвърли поглед към юмручето върху шала, после съвсем нежно, с пура в ръка я хвана за рамото.

— Франи — каза той, — Франсес. Хайде, детко. Хайде да не си прахосваме най-хубавото време от деня тука… Хайде, детко.

Франи се стресна и се събуди — всъщност подскочи, сякаш някой бе друснал силно кушетката. Надигна се на лакът.

— Брей! — каза Франи и присви очи срещу утринното слънце. — Защо е толкова слънчево? — Тя почти не забеляза присъствието на Зуи. — Защо е толкова слънчево?

Зуи я наблюдаваше доста внимателно.

— Аз нося слънце със себе си, детко, където и да ида.

Франи, все още примигвайки, се втренчи в него.

— Защо ме будиш? — попита тя. Все още беше много отпусната от съня, за да се ядоса, но явно долавяше вече, че тук има нещо несправедливо.

— Ами… ето какво. Ние с брат Анселмо получихме нова енория. В Лабрадор, разбираш ли. И се питахме дали няма да ни дадеш благословията си преди…

— Брей! — каза отново Франи и сложи длан на темето си. Късата й модерна прическа се бе запазила отлично след съня. Тя имаше път по средата — за най-голямо удоволствие на страничния наблюдател.

— Ох, сънувах ужасен сън — каза тя. Понадигна се и с една ръка прибра реверите на пеньоара си. Носеше ушит по поръчка пеньоар от плътна коприна, бежов, с красива бродерия — розови чайни розички.

— Разказвай — рече Зуи и дръпна от пурата. — Аз ще ти разгадая съня.

Тя потрепери.

— Беше направо ужасно. Злокобно. Никога през живота си не съм сънувала такъв злокобен кошмар.

— Злокобен, а? Това е много интересно. Много показателно. Имах страшно интересен случай в Цюрих преди няколко години… една млада особа, много прилича на тебе…

— Млъкни за малко или ще го забравя — каза Франи. Тя се взря жадно в пространството, както правят любителите на кошмари. Под очите й имаше кръгове и други по-неуловими признаци, характерни за едно силно разстроено младо момиче, но въпреки това никой не би пропуснал да забележи, че тя е първокласна красавица. Кожата й беше хубава, а чертите на лицето — изящни и много изразителни. Очите й имаха почти същия поразително син цвят като очите на Зуи, но бяха по-раздалечени, каквито несъмнено трябва да бъдат очите на една сестра — тъй да се каже, човек не можеше да откъсне поглед от тях. Преди около четири години, когато тя завърши интерната, брат й меланхолично бе предсказал, докато тя му се усмихваше от трибуната на абитуриентите, че Франи по всяка вероятност някой ден ще се омъжи за човек със суха кашлица. Значи и това бе изписано на лицето й.

— О, боже, сега си спомням! — каза тя. — Беше направо злокобно. Бях на някакъв плувен басейн и цял куп хора все ме караха да се гмуркам на дъното за една кутия кафе „Медалия Д’Оро“. Щом изплувах на повърхността, те пак ме принуждаваха да се гмурна. Аз плачех и повтарях на всички: „Вие имате бански костюми. Защо не се гмурнете и вие?“ Но те само се смееха и правеха едни такива ужасно ехидни забележчици, и аз пак се гмурках. — Тя отново потрепери. — Онези две момичета от нашата спалня бяха там. Стефани Лоуган, а пък другата почти не я знам… всъщност аз ужасно я съжалявам, защото има такова идиотско име. Шарън Шърман. И двете държаха едно голямо гребло и все се опитваха да ме ударят, щом изплувах на повърхността. — За миг Франи закри очите си с ръце. — Брей! — Тя разтърси глава и продължи. — Единственият човек, чието присъствие имаше някакъв смисъл в тоя сън, беше професор Тъпър. Искам да кажа, той беше единственият човек, за когото знам, че ме ненавижда.

— Ненавижда те, а? — Зуи сложи пурата в устата си и бавно я завъртя с пръсти, като гадател на сънища, който още не е събрал всички факти около съответния случай. Изглеждаше много доволен. — Защо те ненавижда? — попита той. — Няма нужда да ми казваш всичко, ти разбираш, че…

— Ненавижда ме, защото ходя на тоя щур религиозен семинар, дето той го води, и никога не мога да си наложа да му се усмихна, когато се прави на очарователен и на страхотен оксфордски възпитаник. Той е пратен от Оксфорд на разменни начала или нещо такова и е просто един ужасно тъжен, стар и самодоволен фукльо с буйна вълниста бяла коса. Мисля, че ходи в мъжката тоалетна и нарочно си я разрошва, преди да влезе в час… наистина. Не е във възторг от предмета си. От собствената си персона да. От предмета си не. Това щеше да е нормално… искам да кажа, че нямаше да е нищо особено… обаче той непрекъснато подхвърля идиотски намеци, че бил Личност, Осенена от Божията Благодат, и че ние сме били много щастливи деца, защото той е дошъл в страната ни. — Франи направи гримаса. — Единственото нещо, което върши с някакъв ентусиазъм, когато не се фука, разбира се, е да поправя някого от нас, ако той каже, че нещо е на санскрит, когато то всъщност е на пали. Просто знае, че не мога да го понасям! Трябва да видиш какви физиономии му правя, когато не ме гледа.

— И какво правеше той на плувния басейн?

— Там е работата! Нищо! Абсолютно нищо! Просто се въртеше там, усмихваше се и наблюдаваше. Той беше най-лош от всички.

Зуи я погледна през дима на пурата си и каза безстрастно:

— Изглеждаш ужасно. Известно ли ти е?

Франи се втренчи в него.

— Можеше цял ден да си седиш на мястото, без да ми го казваш — заяви тя. И добави натъртено: — Само не се захващай с мен рано сутрин по никое време, моля те. Сериозно ти говоря.

— Никой не се е захващал с теб, детко — каза Зуи с най-безизразния си тон. — Ти просто изглеждаш ужасно и това си е. Защо не хапнеш нещо? Беси каза, че имаме пилешки бульон и…

— Ако още някой ми спомене пак за пилешки бульон…

Но Зуи вече бе насочил вниманието си другаде. Той гледаше надолу към обления от слънцето шал, там, където покриваше глезените и прасците на Франи.

— Кой е това? Да не е Блумбърг? — Посегна с пръст и нежно побутна една голяма и странно подвижна издутина под шала. — Блумбърг? Ти ли си?

Издутината се размърда. Сега и Франи гледаше натам.

— Не мога да се отърва от него. Направо е луд по мене — каза тя.

Подтикнат от търсещите пръсти на Зуи, Блумбърг внезапно се протегна и започна да си пробива път към свободното пространство на Франиния скут. В мига, когато непривлекателната му глава се появи на дневна светлина, на слънчева светлина, Франи го хвана за предните лапи и го повдигна на подходящо разстояние за интимен поздрав.

— Добро утро, мили Блумбърг! — каза тя и го целуна горещо между очите. Той премигна с отвращение. — Добро утро стар, дебел, миризлив котарако. Добро утро, добро утро, добро утро.

Тя го обсипа с целувки, но това не събуди у него ответна вълна на нежност. Той направи неумел и доста буен опит да докопа ключицата на Франи. Беше много едър сив кастриран котарак на ивици.

— Нали е любвеобилен? — възхити му се Франи. — Никога не е бил толкова любвеобилен.

Тя погледна към Зуи, сигурно чакаше неговото одобрение, но лицето му зад пурата не изразяваше нищо.

— Погали го, Зуи! Виж колко е сладичък. Погали го.

Зуи протегна ръка и погали извития гръб на Блумбърг веднъж, дваж, после се отказа, стана от масичката и криволичейки, прекоси дневната, за да стигне до рояла. Широко отворен, с цялата си стенуейска чудовищност, роялът стоеше обърнат към Франи, столчето бе точно срещу нея. Зуи седна на столчето и погледна с прекален интерес към нотния свитък на пюпитъра.

— Има толкова бълхи, че дори не е смешно — каза Франи. Тя се бореше с Блумбърг, опитвайки се да го задържи в покорната поза на домашна котка. — Снощи му намерих четиринайсет бълхи. Само от едната страна. — Тя здраво притисна хълбоците на Блумбърг надолу и погледна Зуи.

— А как е сценарият? — попита тя. — Получи ли го най-после или какво?

Зуи не отговори.

— Боже господи! — каза той, като все още гледаше нотите на пюпитъра. — Кой е извадил това? — Нотният свитък носеше заглавие „Не бъди лоша, малката“. Беше най-малко отпреди четиридесет години. На корицата имаше репродукция с цвят на сепия — мистър Глас с цилиндър и фрак, мисис Глас — също. Те се усмихваха ослепително на камерата, и двамата леко приведени напред, широко разкрачени, опрели ръце на бастунчета.

— Какво има? — попита Франи. — Не мога да видя.

— Беси и Лес. „Не бъди лоша, малката“.

— О-о-о — нервно захихика Франи. — Снощи Лес се отдаде на спомени. Искаше да ми помогне. Той си мисли, че ме боли стомахът. Извади и последния нотен лист от архивите си.

— Интересно как така се озовахме в тая проклета джунгла, от „Не бъди лоша, малката“, та чак дотук. Ти да имаш представа?

— Не. Но съм се опитвала да разбера — каза Франи. — Как беше сценарият? Дойде ли? Ти каза, че някой си мистър Лесейдж или как му беше името щял да го остави на портиера, преди да…

— Получих го, получих го — отвърна Зуи. — Не ми се ще да говорим за него.

Той сложи пурата в устата си и започна да свири мелодията на една песен, наречена „Мечокът“, която доста шумно бе дошла на мода навремето и явно бе излязла от мода, преди Зуи да се е родил.

— Не само че го получих, ами и Дик Хес ми се обади към един часа снощи… точно след нашето малко скандалче, и ме помоли да се срещнем на чашка, това копеле. Отгоре на всичко в „Сан Ремо“. Той сега открива Вилидж. Боже всемогъщи!

— Не блъскай клавишите — каза Франи, като го наблюдаваше. — Аз ще ти бъда диригент, ако смяташ да стоиш там. Слушай първата ми команда. Не блъскай клавишите.

— Първо на първо, той знае, че не пия. Второ на второ, знае, че съм роден в Ню Йорк и че ако има нещо, което не мога да понасям, това е атмосферата му. Трето, той знае, че живея на другия край на света, мамка му. И четвърто, три пъти му казах, че съм по пижама.

— Не блъскай клавишите — изкомандува Франи, като галеше Блумбърг.

— Но не, той не можел да чака. Трябвало да ме види веднага. Страшно важно било. Нямало майтап. Бъди добро момче поне веднъж в живота си, скочи в някое такси и хайде с мен.

— А ти? Не блъскай и капака. Това е втората ми…

— Разбира се, че отидох! Никаква воля нямам, по дяволите — каза Зуи. Той затвори припряно капака на пианото, но без да го блъска. — Моята беда е, че нямам вяра на никакви провинциалисти, дошли в Ню Йорк. Не ме интересува от колко време, дявол ги взел, са тука. Все ме е страх, че или ще ги смачка нещо, или ще ги набият, докато откриват някое американско ресторантче на Второ авеню. Или бог знае какво. — Той мрачно издуха струя цигарен дим към корицата на „Не бъди лоша, малката“. — Та аз отидох там. И ето ти го нашия Дик. Толкова закъсал, така паднал духом, пълен с такива страхотни новини, че не може да чака. Седи до масата със сини джинси и ужасно спортно сако. Демойнският^[8] провинциалист, депортиран в Ню Йорк. Можех да го убия, кълна се в бога. Каква нощ. Седях там цели два часа, докато той ми обясняваше какво надуто копеле съм аз и от какво семейство на неврастеници и ненормални феномени произхождам. После, като ме разнищи до край — и мен, и Бъди, и Сиймор, макар че и двамата никога не ги е виждал — и като стигна до задънена улица, защото не можеше да реши дали до края на вечерта да е нещо като нахакана Сидони Колет^[9], или Томас Улф^[10] в съкратен вид, изведнъж измъкна изпод масата онова страхотно дипломатическо куфарче с монограм и ми бутна в ръцете новичък сценарий. — Той махна с ръка, сякаш искаше да сложи край на въпроса. Но жестът бе прекалено нервен и Зуи прекалено бързо стана от столчето. Пурата беше в устата му, ръцете — в джобовете. — Години наред съм си запушвал ушите и съм оставял Бъди да се изприказва на актьорска тема. Боже господи, какви неща можех да му надрънкам за Писателите, които съм Познавал.

Той постоя разсеяно, после взе да обикаля безцелно наоколо. Спря пред „Виктролата“, втренчи празен поглед в нея и за собствено удоволствие излая два пъти във фунията й. Франи, която го наблюдаваше, се опита да се засмее, но той продължи нататък. Пред аквариума с тропическите рибки, който бе покачен върху радиоапарата марка „Фрешман — 1927“, внезапно спря и извади пурата от устата си. Надникна вътре с явен интерес.

— Черните ми молинезии измират ли, измират — каза Зуи и машинално посегна към съда с храна за рибки.

— Беси ги нахрани тая сутрин — предупреди го Франи. Тя продължаваше да гали Блумбърг, да го насилва да се приспособи към сложния и труден свят извън топлия шал.

— Те май умират от глад — каза Зуи, но дръпна ръка от храната за рибки. — Ей тоя приятел има много измъчен вид. — Той почука с нокът по стъклото. — Имаш нужда от малко пилешки бульон, детко.

— Зуи — каза Франи, за да привлече вниманието му върху себе си. — Как стоят нещата? Имаш два нови сценария. Какъв е оня, дето Лесейдж е пратил с такси?

Зуи продължи да гледа втренчено рибките. После във внезапен, но явно неудържим порив се просна по гръб на килима.

— В оня сценарий, дето го прати Лесейдж, аз съм Рик Чалмърс в една салонна комедия на нравите от 1928 година, взета направо от каталога на Френч.^[11] Единствената разлика е, че е страхотно модернизирана с много жаргон на тема комплексите и задръжките на модерния човек, които авторът е изучил добре благодарение на психоаналитика си.

Франи погледна към онова, което се виждаше от него. Само подметките и токовете на обувките му.

— Ами сценария на Дик? — попита тя. — Прочете ли го вече?

— В сценария на Дик аз съм Бърни, чувствителен млад пазач в метрото, играя в най-смелия, най-безподобния телевизионен спектакъл, за който си чувала, дявол да го вземе.

— Наистина ли? Наистина ли е хубав?

— Не казах хубав, казах смел. Нека да сме наясно, детко. На сутринта след първото представление всички ще се тупат един друг по гърба в необуздан порив на взаимно възхищение. Лесейдж. Хес. Померой. Продуцентите. Цялата храбра шайка. Всичко ще започне днес следобед. Ако не е започнало вече. Хес ще отиде в кабинета на Лесейдж и ще му каже: „Мистър Лесейдж, сър, имам нов сценарий, в който се разправя за един чувствителен млад пазач на метрото, дето просто пращи от смелост и почтеност. И аз зная, сър, че след нежните и трогателни сценарии вие най-много обичате сценарии, в които има смелост и почтеност. А този, сър, пращи и от двете. Пълен е с космополити. Той е сантиментален. Силен е точно където трябва. И точно когато проблемите съвсем налягат чувствителния пазач, разбиват вярата му в Човечеството и в Малкия човек, деветгодишната му племенница си идва от училище и тъкмо навреме му поднася малко хубава шовинистка философия, наследена чак от израсналата в пущинаците съпруга на Андрю Джаксън^[12] и достигнала до нас чрез потомството и средното училище. Няма грешка, сър! Всичко това е толкова земно, просто, фалшиво, толкова познато и банално, че може да бъде обикнато дори от нашите лакоми, нервни, неуки продуценти.“ — Зуи внезапно се надигна и седна. — Току-що се окъпах, а пък се потя като прасе — отбеляза той. Изправи се на крака, като хвърли, сякаш против волята си, мълниеносен поглед към Франи. Понечи да извърне очи, но вместо това я погледна по-внимателно. Със сведена глава, тя бе приковала очи в скута си и продължаваше да гали Блумбърг. Но имаше и нещо ново. — О! — възкликна Зуи и се приближи до кушетката; явно си търсеше белята. — Устните на мадам се движат. Молитвата напира. — Франи не вдигна очи. — Какво правиш, дявол да го вземе? Търсиш спасение от моето нехристиянско отношение към масовото изкуство ли?

Франи вдигна поглед и поклати глава, като премигваше. Усмихна му се. Устните й продължаваха да шепнат нещо.

— Само не ми се усмихвай, моля ти се — каза Зуи с равен глас и мигом се оттегли. — Сиймор все ми се усмихваше. Тая къща е тъпкана с веселяци. — Пред един от шкафовете той спря и без нужда подравни няколко книги. Отиде до средния еркерен прозорец, където имаше канапенце, поставено до бюрото от черешово дърво — там мисис Глас си правеше сметките и пишеше писма. Той обърна гръб на Франи и се загледа навън, с ръце в джобовете и с пура в устата. — Знаеш ли, че мога да замина за Франция да се снимам в един филм? — попита той с раздразнителен тон. — Казах ли ти го?

Франи погледна гърба му с интерес.

— Не, не си ми казал. Сериозно ли говориш? Какъв филм?

Загледан в чакъления покрив на училището от другата страна на улицата, Зуи отвърна:

— О, това е дълга история. Пристигнал някакъв френски субект и чул за албума, дето го правихме с Филип. Преди няколко седмици обядвахме с тоя французин. Истински мошеник, ама е някак си приятен и е явно на мода там точно сега. — Той сложи крак на еркерното канапенце. — Обаче нищо не е сигурно… с тези типове не можеш да бъдеш сигурен… Но си мисля, че почти го навих да направим филм по романа на тоя Ленорманд. Бях ти го изпратил.

— Да! О, това е вълнуващо, Зуи. Ако заминеш изобщо, кога мислиш, че ще бъде?

— Не е вълнуващо. Точно там е работата. Ще бъде удоволствие да работя, вярно. За бога, така е. Но дяволски мразя да напускам Ню Йорк. Ако искаш да знаеш, аз мразя всички така наречени творци, дето се качват на разни кораби. Пет пари не давам за причините. Тук съм роден. Тук съм ходил на училище. Тук са ме блъскали с кола — два пъти на една и съща проклета улица. За бога, не е моя работа да играя в Европа.

Франи се втренчи унесено в белия му поплинен гръб. Но устните й продължаваха безмълвно да редят думи.

— Ами щом мислиш така, тогава защо ще заминаваш? — попита тя.

— Защо ще заминавам ли? — каза Зуи, като продължи да гледа навън. — Най-вече заминавам, защото ми дойде до гуша да ставам разярен сутрин и да си лягам разярен вечер. Заминавам, защото осъждам всяко бедно покварено копеле, което познавам. Това само по себе си не ме притеснява особено. Поне като съдя, съдя от първата дума и знам, че като нищо ще плащам за всяка присъда, дето издавам, рано или късно, по един или друг начин. Но, боже господи, има нещо, което правя с настроението на хората от тоя град и повече не мога да се гледам спокойно. Ще ти кажа точно какво правя. Карам всички да чувстват, че не им се върши истински хубава работа, ами само искат да свършат нещо, което ще се хареса на познатите им — критиците, продуцентите, публиката, дори учителите на децата им. Ето какво правя. Това е най-лошото.

Загледан в училищния покрив, той се намръщи, после с връхчетата на пръстите бръсна няколко капки пот от челото си. Франи каза нещо и той мигом се обърна.

— Какво? — попита Зуи. — Не чувам.

— Нищо. Казах „о, боже“.

— Защо „о, боже“?

— За нищо. Не се нахвърляй така върху мен, моля те. Размишлявах, това е всичко. Само да ме беше видял в събота. Говориш ми, че разваляш настроението на хората. Аз направо изпортих целия ден на Лейн. Не само че се заяждах непрекъснато, ами нали бях отишла за един хубав, задушевен, нормален и както се предполага — приятен футболен мач, но каквото и да кажеше Лейн, или веднага се нахвърлях върху него, или му противоречах, или… просто не знам… направо изпортих всичко. — Франи поклати глава. Тя продължаваше да гали Блумбърг, но разсеяно. Изглежда, той беше в центъра на вниманието й. — Просто не можех да си запазя собственото мнение за себе си. Беше направо ужасно. Още в секундата, когато го видях на спирката, започнах да се заяждам и заяждам с него за всичките му мнения и вкусове… и направо за всичко. Ама за всичко. Беше написал едно съвсем безвредно, хилаво репортажче за Флобер, с което беше толкова горд, и искаше да ми го прочете, ама на мен просто ми се видя толкова снизходително и снобско, че можех само… — тя млъкна. А Зуи, който се бе засилил към нея, я погледна с присвити очи. Беше още по-бледа, още по-измъчена, отколкото след събуждането. — Цяло чудо е, че не ме уби на място. Направо щях да го поздравя за това.

— Вече ми го каза снощи. Тая сутрин не ми трябват изветрели спомени, детко — рече Зуи и се върна към гледката през прозореца. — Първо на първо, много се лъжеш, като се оплакваш от хората и от нещата, вместо от себе си. И двамата се лъжем. Аз правя същото, щом стане въпрос за телевизията… това ми е ясно. Обаче е погрешно. Ние сме виновните. Непрекъснато ти повтарям това. Защо толкова бавно загряваш, а?

— Аз не загрявам бавно, но ти непрекъснато…

— Ние сме си виновни — повтори Зуи, без да обръща внимание на думите й. — Ние сме маниаци и това си е. Тези две копелета ни пипнаха хубавичко и раничко и ни направиха ненормални, с ненормални представи, това е. Ние сме като татуираната жена^[13] и никога няма да имаме и минутка покой, до края на живота си, докато не татуираме всичко живо. — Посмръщил лице, той приближи пурата до устните си и дръпна от нея, но тя бе угаснала. — Отгоре на всичко — продължи той веднага — имаме си и комплексите на „Умното дете“. Не сме успели изобщо да напуснем проклетия ефир. Нито един от нас не е успял. Ние не говорим, ние ораторстваме. Ние не беседваме, ние тълкуваме. Поне аз го правя. Щом се намеря в една стая с някой, дето има нормален брой уши, аз на минутата се превръщам в проклет наблюдател или в човешко подобие на игла за шапка. Царят на Скучаещите. Да вземем снощи например. В „Сан Ремо“. Непрекъснато се молех Хес да не вземе да ми разправя сюжета на новия си сценарий. Дяволски добре знаех, че има такъв. Дяволски добре знаех, че няма да изляза оттам без новия сценарий, та да си го занеса вкъщи. Но аз непрекъснато се молех той да ми спести едно предварително словесно представление. Хес не е тъп. Знае, че не мога да си държа устата затворена. — Зуи изведнъж рязко се обърна, без да сваля крак от канапенцето, и взе, направо грабна рекламния кибрит от бюрото на майка си. Извърна се отново към прозореца и към училищния покрив и отново сложи пурата в устата си, но веднага я извади. — Да върви по дяволите! Толкова е тъп, че да ти се пръсне сърцето, като го гледаш. Той е като всички други в телевизията. И в Холивуд. И в Бродуей. Смята, че всичко сантиментално е нежно, всичко брутално е късче реализъм и всичко, което завършва с физическо насилие, е законна кулминация на нещо, което дори не е…

— Каза ли му това?

— Разбира се, че му го казах! Току-що ти разправях, че не мога да си държа устата затворена. Разбира се, че му го казах! Оставих го да си седи там и да си мисли, че е по-добре да умре. Или един от нас да умре… страшно се надявам, че това ще бъда аз. Беше типична финална сцена за „Сан Ремо“.

Зуи си свали крака от канапенцето. Обърна се, едновременно напрегнат и разтревожен, дръпна креслото и седна. Запали отново пурата си, после се прегърби притеснено и опря лакти на бюрото от черешово дърво. Зад мастилницата се виждаше един предмет, който служеше на майка му за преспапие — малка стъклена топка, в която имаше снежен човек с цилиндър, монтирана върху черна пластмасова поставка. Зуи я взе, разклати я и застина, явно наблюдавайки снежния вихър.

Франи гледаше към него, заслонила очите си с длан. Той седеше сред най-големия сноп слънчева светлина в стаята. Ако искаше да го гледа продължително, тя можеше да промени позата си, но щеше да обезпокои Блумбърг, който явно бе заспал в скута й.

— Наистина ли имаш язва? — попита изведнъж тя. — Майка каза, че имаш язва.

— Да, имам язва, за бога. Това е Калиюга^[14], детко. Железният век. Всеки, който е минал шестнайсетте и няма язва, е проклет шпионин. — Той разтърси още по-силно снежния човек. — Смешното е, че Хес ми харесва. Или поне, ми харесва, когато не ми натрапва артистичната си мизерия. Той поне носи ужасни вратовръзки и смешни костюми с подплънки на раменете сред цялата тази бъзлива, свръхконсервативна, свръхконформистка лудница. И ми харесва неговата суетност. Толкова е надут, тоя щур копелдак, че е направо унизително за него. Всъщност той смята, че телевизията е достойна за неговото присъствие и за неговия голям, безподобен талант… което е безумно унизително, ако имаш сили да си го помислиш. — Той втренчи поглед в стъклената топка и зачака снежната буря да поутихне. — В известен смисъл аз донякъде харесвам и Лесейдж. Всичко, което той притежава, е най-доброто: сакото му, двукаютната му яхта, бележките на сина му, който е в Харвард, електрическата му самобръсначка, всичко. Веднъж ме покани у тях на обяд и ме спря на прага, за да ме попита дали си спомням за покойната Каръл Ломбард^[15] от киното. Предупреди ме, че ще бъда потресен, като се запозная с жена му, тя била луда по Каръл Ломбард. Сигурно ще го харесвам за това нещо, докато съм жив. Жена му всъщност се оказа една наистина досадна, едрогърдеста блондинка с малко арабски тен.

Зуи рязко се обърна към Франи, защото бе казала нещо.

— Какво? — попита той.

— Да! — повтори Франи, бледа, но сияеща, а явно и обречена да харесва мистър Лесейдж до края на дните си.

Зуи продължи да пуши мълчаливо.

— Това, което ме притеснява толкова, когато става въпрос за Дик Хес — каза той, — което ме натъжава толкова или ме вбесява, или каквото и, по дяволите, да изпитвам, е, че първият му сценарий за Лесейдж беше доста добър. Всъщност — почти добър. Той беше и първият, по който снимахме филм… мисля, че не си го гледала, ти беше в училище или нещо такова. Аз играех млад фермер, който живее с баща си съвсем усамотено. Момчето си въобразява, че мрази земеделието, те едва смогват да свържат двата края, тъй че когато бащата умира, то продава добитъка и прави страхотни планове да отиде в големия град, за да си изкарва прехраната там. — Зуи взе пак снежния човек, но не го разклати, а само го завъртя върху поставката. — Имаше някои хубави места в тоя сценарий. След като продавам кравите, аз все ходя на пасището да ги търся. После излизам на прощална разходка с момичето си, точно преди да замина за големия град, и неволно я водя към пустото пасище. По-късно отивам в големия град и си намирам работа, обаче си прекарвам цялото свободно време, като вися по кланиците. Накрая има много натоварено движение по главната улица, една кола завива наляво и се превръща в крава. Аз хуквам след нея точно когато сменят светлините и съм блъснат… зашеметен. — Той разклати снежния човек. — Сигурно не беше нещо, дето да не можеш да го гледаш, докато си режеш ноктите на краката, но поне не ти се ще да се измъкнеш от студиото веднага след репетицията и да си идеш вкъщи. Поне беше достатъчно свежо и си беше негово, и не принадлежеше към никое банално течение в киноизкуството. По дяволите, иска ми се той да си иде вкъщи и да се зареди пак. По дяволите, иска ми се всички да си идат вкъщи. До смърт ми е омръзнало да играя ролята на моралиста в живота на другите. Господи, трябва да видиш Хес и Лесейдж, когато говорят за ново представление. Или за ново, каквото и да било. Щастливи са като в кочина, докато се появя аз. Чувствам се като онези мрачни копелета от любимия на Сиймор „Чжуан Цзи“^[16], с които плашат всичко живо. „Пазете се, когато така наречените мъдреци излизат с куцукане на сцената.“ — Той седеше неподвижно и наблюдаваше как кръжат снежинките. — Понякога ми идва да легна и да умра.

В този момент Франи гледаше едно огряно от слънцето избеляло петно на килима близо до пианото, устните й усилено мърдаха.

— Не можеш да си представиш колко е смешно — каза тя. Гласът й лекичко потрепера и Зуи погледна към нея. Бледността й изпъкваше още повече, защото тя не носеше червило. — Това, което казваш, ми напомня за всичко, което аз казах на Лейн в събота, щом той взе да ми играе по нервите. Сред ония ми ти мартинита, охлюви и какво ли не. Всъщност ние с теб се тревожим не за едни и същи неща, но са горе-долу от същия род и причините са същите. Поне на такова ми прилича.

Точно в този миг Блумбърг се надигна в скута й и по-скоро като куче, отколкото като котка взе да се върти, за да се намести по-удобно. Разсеяно, и все пак като добър наставник, тя сложи ръце на гърба му и продължи да приказва. — Направо стигнах до положение да си говоря сама като лунатичка. Казах си: ако чуя от теб още една заядлива, дребнава, неуместна дума, Франи Глас, ние с теб сме свършени… ама свършени. И известно време не бях чак толкова лоша. Цял месец, когато някой ми кажеше нещо много снобско и лицемерно или адски нафукано и от тоя род, поне си мълчах. Ходех на кино или стоях в библиотеката по всяко време, или пишех като луда писмени работи за комедията на Реставрацията и тям подобни — поне за известно време имах удоволствието да не чувам собствения си глас. — Тя поклати глава. — После, една сутрин — бам! — и започнах отново. Не знам защо не спах цяла нощ, а имах час по френска литература в осем, тъй че накрая просто станах, направих си кафе, а по-късно се разходих из колежа. Най-много ми се искаше да покарам колело, но се страхувах, че всичко живо ще ме чуе, като го вземам от стоянката… все пада нещо… тъй че отидох във факултета по литература и седнах вътре. Седях дълго в една стая, най-накрая станах и изписах черната дъска с цитати от Епиктет^[17]. Изписах едното й крило от край до край, направо не очаквах, че знам толкова много цитати. Слава богу, изтрих всичко, преди да почнат да влизат другите. Обаче това, си беше чиста детинщина… Епиктет би ме намразил, но… — Франи се поколеба. — Не знам. Мисля, че просто ми се искаше да видя името на някой добър човек, написано на черна дъска. Както и да е, от това се навих отново. Заяждах се цял ден. Заяждах се с професор Фалън. Заяждах се с Лейн, докато говорехме по телефона. Заяждах се с професор Тъпър. Ставах все по-лоша и по-лоша. Дори започнах да се заяждам с моята съквартирантка. О, боже, бедничката Бев! Хващах я, че ме гледа така, сякаш се надява най-после да се изнеса от стаята и да оставя някоя по-нормална и приятна личност да се настани там, та да има мъничко спокойствие. Направо бях ужасна! И най-лошото беше, че знаех каква досадница съм, как измъчвам хората, дори ги оскърбявам… но просто не можех да спра. Просто не можех да престана да се заяждам! — С доста разсеян вид тя млъкна колкото да притисне надолу мърдащите задни части на Блумбърг. — Все пак най-лошото беше на лекции — заяви тя решително. — Тогава бях най-ужасна. Всъщност наумих си и не можех да се откажа, от мисълта, че колежът е още едно затъпяващо идиотско място, предназначено „за тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ и от тоя род. Божичко, искам да кажа, че имането си е имане. Какво значение има дали е пари, или собственост, или култура, или най-обикновени знания? За мен няма никаква разлика, ако махнеш фасадата… и все още мисля така! Понякога ми се струва, че знанието — във всеки случай, когато се превърне в самоцел — е най-лошо от всичко. Най-непростимо, сигурна съм. — Без всякаква причина тя нервно отметна косите си назад. — Мисля, че всичко това нямаше да ме потиска чак толкова, ако поне от време на време… от време на време… се явяваше по някой малък любезен, небрежен намек, че знанието би трябвало да ни прави по-мъдри, че ако не е така, учението е просто отвратително губене на време. Но никога не се явява такова нещо! Да си чул някой в някой колеж да загатне, че целта на учението е мъдростта. Едва ли си чувал да споменават думата мъдрост! Искаш ли да ти кажа нещо смешно? Искаш ли да чуеш нещо наистина смешно? За почти четири години в колежа… това си е самата истина… за почти четири години в колежа само веднъж си спомням да съм чула думата мъдрост, и то в първи курс, в час по политическа икономия. И знаеш ли как беше употребена? Отнасяше се за някакъв приятен, стар, заслужил, тъп политик, който натрупал пари на борсата и после отишъл във Вашингтон, та да стане съветник на президента Рузвелт. Ама честна дума! За почти четири години в колежа! Не казвам, че така се случва с всички, но толкова се разстройвам, като си го помисля, че ми идва да умра. — Гласът й секна и тя отново се посвети на нуждите на Блумбърг. Устните й бяха почти толкова бледи, колкото и лицето. И съвсем лекичко напукани.

От доста време Зуи я гледаше втренчено.

— Искам да те питам нещо, Франи — рече внезапно той. Обърна се отново към бюрото, намръщи се и разклати стъклената топка. — Какво си мислиш, че правиш с тая молитва? Това се опитвах да разбера снощи. Преди да ми кажеш да се махам. Говориш за събиране на имане — пари, имущество, култура, знания и тъй нататък, и тъй нататък. Като продължаваш да се молиш — хайде, само ме остави да довърша, — като продължаваш да се молиш, не се ли опитваш да събираш един вид имане? Нещо, което е точно толкова достъпно, колкото и всички тези далеч по-материални неща. Или разликата е там, че става въпрос за молитвата? Искам да кажа, нима за тебе цялата разлика на света е в това къде човек трупа имането си — от тази страна или от другата. Там, където крадците не могат да проникнат и тъй нататък? В това ли е разликата? Само за секунда… поне почакай да свърша, моля те. — Той поседя мълчаливо, като наблюдаваше малката виелица в стъклената топка. — Има нещо в начина, по който си се захванала с тая молитва и от него направо ме втриса, ако искаш да знаеш истината. Мислиш си, че се мъча да те накарам да се откажеш от нея. Не знам дали го искам, или не… въпросът е спорен, по дяволите, но би ли могла да ми разясниш какви, дявол да го вземе, са ти мотивите. — Той се поколеба, но не достатъчно дълго, за да може Франи да го прекъсне. — От гледна точка на елементарната логика, за мен въобще няма видима разлика между човека, лаком за материални богатства… или дори за интелектуални богатства… и онзи, който е лаком за духовни богатства. Както казваш ти, имането си е имане, да върви по дяволите, а на мен ми се струва, че повечето светци, отрекли се от света, са били алчни и гнусни в душите си като всички нас.

Гласът на Франи потреперваше, когато каза колкото може по-хладно:

— Позволяваш ли ми сега аз да те прекъсна, Зуи?

Той остави снежния човек и взе да си играе с един молив.

— Да, да. Кажи.

— Всичко това ми е известно. Не си ми казал нищо, дето да не съм си го мислила вече. Ти каза, че искам нещо от молитвата… и това ме прави толкова алчна всъщност, колкото и някоя, която иска самурено палто, или да бъде известна, или да има страхотен престиж някъде. Всичко ми е известно! Божичко, за слабоумна ли ме смяташ? — Треперенето на гласа почти й пречеше да говори.

— Добре де, успокой се, успокой се.

— Не мога да се успокоя! Ти ме вбесяваш! Какво си мислиш, че правя в тая щура стая… Слабея като откачена, измъчвам Лес и Беси до полуда, обръщам къщата с главата надолу и какво ли не? Според теб аз изобщо нямам капка ум в главата си и ей така, без всякаква причина седя и се моля по цял ден, така ли? Ей това ме измъчва. Само защото съм взискателна към онова, което искам — в случая към образованието или към собственото си спокойствие вместо да мечтая за пари, престиж или слава, или нещо от тоя род, — не означава, че не съм самовлюбена и кариеристка като всички останали. Ако е за въпрос, аз съм по-лоша! И няма нужда прославеният Закари Глас да ми го казва! — Тук гласът й секна и тя пак съсредоточи вниманието си върху Блумбърг. Изглежда, сълзите й напираха, ако вече не бяха бликнали.

Наведен над бюрото, Зуи попълваше о-тата от рекламата, изрисувана върху малка попивателна преса, и силно натискаше с молива. Той подраска известно време, после перна с пръст молива и го запрати към мастилницата. Взе пурата си от медния пепелник, където я бе оставил. Беше почти изгоряла, но все още димеше. Зуи дръпна дълбоко, сякаш това беше противогазова маска в един безкислороден свят. После си наложи да погледне отново към Франи.

— Искаш ли довечера да се опитам да те свържа с Бъди по телефона? — попита той. — Мисля, че трябва да говориш с някого, мен не ме бива за това, дявол да го вземе. — Той почака, като я гледаше втренчено. — Франи. Какво ще кажеш?

Франи бе свела глава. Търсеше бълхи в козината на Блумбърг, пръстите й ловко прехвърляха кичур след кичур. Всъщност тя плачеше, но засега много сдържано, сълзите се лееха, но звук не се чуваше. Зуи я гледа почти цяла минута, после й каза не точно нежно, но без да й се натрапва:

— Франи. Какво ще кажеш? Да се обадя ли на Бъди?

Тя закима отрицателно, без да вдига глава. Продължаваше да търси бълхи. После, след известно време, измънка нещо неясно в отговор.

— Какво? — попита Зуи.

Франи повтори:

— Искам да говоря със Сиймор.

Със съвсем безизразно лице Зуи продължи да я гледа още малко, не забелязвайки капчиците пот, избили над типично ирландската му горна устна. После с характерно за него рязко движение се обърна и продължи да попълва о-тата. Но почти веднага остави молива. Стана доста бавно, което не бе характерно за него, и като взе със себе си угарката от пурата, отново зае еднокраката си поза до канапенцето. Един по-висок мъж, с по-дълги крака — някой от братята му например — би могъл да сложи крак на канапенцето, да направи „везна“ с повече лекота. Но така, както бе вдигнал крак, Зуи сякаш изпълняваше балетна позиция.

Постепенно той се остави да бъде погълнат от сцената, която се разиграваше величествено и безпрепятствено, без намесата на писатели и режисьори, пет етажа по-надолу, от другата страна на улицата. Пред частното девическо училище имаше доста голям клен — едно от четирите или петте дървета на тази щастлива страна на улицата — и в момента седем-осем годишно момиченце се криеше зад него. Тя носеше тъмносиня матроска и червено таке с помпон — почти същия червен цвят като одеялото от картината „Стаята на Ван Гог“. Всъщност от удобната позиция на Зуи нейното таке наистина приличаше на цветна мазка. На петнайсетина фута от нея кучето й — млад дакел със зелен кожен нашийник и с каишка — душеше наоколо и я търсеше, като припкаше в кръг, а каишката се влачеше след него. Мъката на раздялата бе непоносима и когато най-после надуши следите й, то не изтърпя и секунда повече. Срещата предизвика бурна радост и у двамата. Дакелът изскимтя, после се изправи на задните си крака, като потръпваше от възторг, докато неговата господарка бързо прескочи телената ограда около дървото и го вдигна на ръце. Тя го похвали с няколко думи на техния интимен език, после го пусна на земята, хвана каишката и двамата весело тръгнаха към Пето авеню и към Парка, далече от погледа на Зуи. Той, неволно сложи ръка на прозоречната рамка, сякаш имаше намерение да отвори прозореца и да се наведе навън, за да проследи двамата с поглед. Но в тази ръка беше пурата и той закъсня с една секунда.

— Дявол да го вземе — каза Зуи. В живота има и хубави неща, ама наистина хубави. Ние всички сме идиоти, щом се заблуждаваме така. Винаги, винаги свързваме всяко проклето нещо, което се случва, с нашето нищожно „аз“.

В този момент точно зад гърба му Франи си издуха носа с непресторено усърдие, звукът отекна много по-силно, отколкото можеше да се очаква от такъв деликатен на вид орган. Зуи се обърна и я погледна малко критично.

Макар да беше много заета с топката книжни кърпички, Франи вдигна очи.

— Е, съжалявам — каза тя. — Не може ли да се изсекна?

— Свърши ли?

— Да, свърших! Божичко, какво семейство! Издухаш си носа и те се втурнат да ти спасяват живота.

Зуи пак се обърна към прозореца. Дръпна бързо от пурата, а очите му проследиха подредените бетонни блокове, от които бе изградено училището.

— Веднъж, преди около година Бъди ми каза нещо доста свястно — каза той. — Не си спомням точно какво беше.

Зуи се поколеба. Макар че все още се суетеше с книжните кърпички, Франи, вдигна очи. Когато Зуи се затрудняваше да си спомни нещо, неговото колебание неизменно привличаше вниманието на братята и сестрите му, дори ставаше повод за забавление. Почти винаги колебанието му бе престорено. Най-често това бяха стари запаси от петте, несъмнено формирали личността му години на участие в програмата „Какво умно дете“, когато, за да не си помисли някой, че се перчи с блестящите си способности да цитира на момента и обикновено дума по дума всичко, което някога бе чел или дори бе слушал с интерес, той си създаде навика да бърчи вежди и да се преструва, че мънка, за да печели време, както правеха другите деца от радиопрограмата. Той сбърчи вежди, но заговори доста по-бързо, отколкото бе обичайно за него в такива случаи, сякаш бе усетил, че Франи — неговата бивша партньорка от „Какво умно дете“ — го бе хванала в преструвка.

— Каза, че ако човек лежи с прерязано гърло в подножието на хълм и кръвта му изтича, и край него мине някое хубаво момиче или стара жена с красива амфора, идеално закрепена на главата й, той трябва да може да се изправи на лакът и да я наблюдава, докато амфората благополучно се скрие зад билото на хълма. — Зуи се замисли над думите си, после леко изсумтя. — Бих искал да видя как го прави, копелето му с копеле. — Той дръпна от пурата си. — В това семейство всеки си има своя собствена религиозна програма, дявол да го вземе — отбеляза той с явно безразличие в гласа. — На Уолт е страхотна. Уолт и Бу Бу изповядват най-страхотните религиозни философии в нашето семейство. — Той дръпна от пурата си, сякаш за да си придаде повече тежест. — Веднъж Уолт каза на Уейкър, че всеки член на нашето семейство трябва да е натрупал дяволски много лоши карми^[18] в предишните си прераждания. Имаше си теория, Уолт де, че религиозният живот и цялото страдание, дето върви с него, е просто наказание, което бог налага на хората, които имат дързостта да го обвиняват, че е създал един грозен свят.

Откъм кушетката се разнесе хихикането на публиката.

— Не бях чувала за това — каза Франи. — А каква е религиозната философия на Бу Бу? Не знаех, че тя има такава.

Зуи помълча малко, после каза:

— На Бу Бу ли? Според нея мистър Аш е сътворил света. Взела е тази история от дневника на Килвърт^[19]. Попитали децата от началното училище в енорията на Килвърт кой е сътворил света и едно от тях отговорило: „Мистър Аш.“

Франи бе очарована и даде воля на чувствата си. Зуи, този загадъчен млад мъж, се обърна да я погледне и придоби много печално изражение; сякаш внезапно се бе спасил от всички възможни форми на лекомислието. Той свали крак от канапенцето, настани пурата си в медния пепелник на бюрото и се отдалечи от прозореца. Прекоси нехайно стаята, но, изглежда, имаше наум точно определена посока.

— Трябва да се омитам оттука. Имам среща на обед. — Каза той. Внезапно се наведе и като ленив собственик огледа вътрешността на аквариума. Почука с нокът по стъклото.

— Щом си обърна гърба, и всичко живо оставя моите черни молинезии да мрат. Трябваше да ги взема с мен в колежа. Знаех си аз.

— Ох, Зуи. От пет години все това повтаряш. Защо не идеш да си купиш нови рибки?

Той продължи да почуква по стъклото.

— Всички вие, нахакани колежанчета, си приличате. Безчувствени сте като пънове. Това не са какви да е черни молинезии, детко. Те ми бяха много близки. — При тези думи той се просна по гръб на килима, слабичкият му гръден кош бе притиснат между радиоапарата „Стомбърг — Карлсон 1923“ и претъпкана поставка за списания от кленово дърво. Франи отново виждаше само токовете и подметките на спортните му обувки. Но едва се беше проснал на земята и пак стана с изправен гръб, главата и раменете му внезапно изникнаха в полезрението на Франи — със същия зловещо-комичен ефект като падането на скелет от отворен гардероб.

— Продължаваме да се молим, а? — рече той и отново изчезна от погледа й. Само миг лежа мирно. После с почти неразбираем Мейфеърски акцент^[20] каза:

— Бих желал да, побеседвам с вас, мис Глас, ако ми отделите една минутка.

Кушетката му отговори с подчертано зловещо мълчание.

— Щом искаш, моли се или си играй с Блумбърг, или си пуши на спокойствие, но ми дай пет минути тишина, детко. И по възможност никакви сълзи. Окей? Чуваш ли?

Франи не отговори веднага. Тя прибра колене и се сви на кълбо. Притегли към себе си спящия Блумбърг.

— Чувам те — отвърна Франи и още повече се сви под шала, като крепост, която вдига мостовете пред обсада. Поколеба се, после се обади отново. — Можеш да ми кажеш всичко, само не обиждай. Тая сутрин нещо не се чувствам като шампионка на състезание.

— Край на състезанието, детко, край. И да знаеш, има едно нещо, което никога не правя — никога не обиждам. — Ръцете на оратора бяха скръстени кротко на гърдите. — О, може да съм малко рязък понякога, вярно, но само когато обстоятелствата ми дават право. Обаче да обиждам — никога. Аз лично винаги съм смятал, че можеш да удариш с един…

— Зуи, не се шегувам — каза Франи, обръщайки се по-скоро към алпинките му. — Поне да беше седнал. Колкото и да е смешно, когато някой вдига врява тука, това става точно на мястото, където ти лежиш в момента. И все ти си тоя, който лежи там. Бъди така добър да станеш.

Зуи затвори очи.

— За щастие знам, че не говориш сериозно. Не е от сърце. Дълбоко в себе си ние и двамата знаем, че това е единственото свещено местенце в тая гъмжаща от призраци къща. По една случайност точно тук съм си отглеждал зайците. А те бяха светци, и двата. Всъщност това бяха единствените девствени зайци в…

— О, стига! — каза нервно Франи. — И хайде почвай, ако ще почваш. Само бих искала да проявиш поне малко тактичност при моето положение. Сигурна съм, че ти си най-нетактичният човек, когото познавам.

— Нетактичен! Никога. Прям — да. Храбър — да. Буен. Може би прекалено сангвиничен. Но никой никога…

— Казах нетактичен! — прекъсна го разпалено Франи, но се стараеше да не показва, че е развеселена от думите му. — Само се разболей някой път и иди да си направиш посещение, та да се видиш колко си нетактичен. Ти си най-невъзможният човек на света, който може да ти се изпречи, когато не си добре. Знаеш ли какво правиш дори когато някой само е настинал. Хвърляш му гадни погледчета, щом го видиш. Ти си направо най-антипатичната личност, която познавам. Така си е!

— Добре де, добре, добре — каза Зуи все още със затворени очи. — Никой не е съвършен, детко.

Гласът му стана мек и тъничък, без да преминава във фалцет, когато представи на сестра си как майка им прави поучителни забележки — познато и винаги реалистично представление за Франи.

— В яда си ние казваме много неща, мила госпожице, които всъщност не мислим и за които съжаляваме после.

Зуи внезапно се намръщи, отвори очи и няколко секунди гледа втренчено в тавана.

— Първо на първо — каза той, — аз мислех, че ти мислиш, че имам намерение да ти попреча да се молиш или нещо такова. Нищо подобно! Доколкото зависи от мен, можеш цял живот да си лежиш там на кушетката и да си декламираш уводната част на конституцията, обаче аз само се опитвам да…

— Прекрасно започваш. Направо прекрасно.

— Моля?

— О, стига. Хайде, давай, давай.

— Бях започнал да ти обяснявам, че нямам нищо против да се молиш. Каквото и да си мислиш ти. Да знаеш, че не си първият човек, на когото е хрумнало да се моли по тоя начин. Веднъж обиколих всички военни и военноморски магазини в Ню Йорк, за да си намеря една хубава скитническа раница. Щях да си я напълня със сухари и да тръгна да обикалям из проклетата страна. Да се моля по пътя. Да разпространявам молитвата по света. И от тоя род. — Зуи се поколеба. — И за бога, не си мисли, че го споменавам, за да ти покажа какъв Емоционален Млад Човек съм, Също Като Тебе.

— Че защо го споменаваш това?

— Защо го споменавам ли? Защото имам да ти казвам някои неща и е възможно да не съм достатъчно подходящ за случая. Защото някога самият аз съм имал силното желание да се моля, но не съм го правил. Доколкото знам, може да излезе, че ти завиждам. Всъщност много е възможно. Първо, аз съм бездарен актьор. Много е възможно да ми е противно да изпълнявам ролята на Марта, когато друг играе Мария^[21]. Кой знае, по дяволите?

Франи не счете за нужно да отговори. Тя придърпа Блумбърг още мъничко към себе си и по неизвестни причини за лишен път силно го прегърна и го пусна.

После погледна към брат си и каза:

— Ти си истински вампир. Знаеш ли го?

— Задръж си комплиментите, детко… може някой ден да се наложи да си ги вземеш обратно. Все още се каня да ти кажа какво не ми харесва в начина, по който се молиш. Независимо дали съм подходящ за това, или не. — Тук Зуи за десетина секунди втренчи поглед в гипсовия таван, после отново затвори очи. — Първо, не ми харесват тези номера в стил Камила^[22]. И не ме прекъсвай сега. Знам, че имаш законното право да се разкиснеш напълно и тъй нататък. И не смятам, че разиграваш сцени… не искам да кажа такова нещо. Нито си мисля, че това е някаква подсъзнателна молба за съчувствие. Но пак ти казвам не ми харесва. Жестоко е за Беси, жестоко и за Лес…, но ако не го знаеш още, това лекичко ми намирисва на суеверие. Дявол да го вземе, никоя молитва на света не може да оправдае суеверието. Не казвам, че ти си суеверна, тъй че стой спокойно. Само казвам, че цялата тая истерична история е дяволски противна.

— Свърши ли? — каза Франи, много демонстративно изправена.

Гласът й отново потреперваше.

— Добре, Франи. Хайде сега, разбрахме се, че ще ме изслушаш. Вече казах най-лошото. Само се опитвам да ти кажа още… не се опитвам, казвам ти, че не е честно да се отнасяш така към Беси и Лес. За тях е ужасно и ти го знаеш. По дяволите, знаеш ли, че снощи, преди да си легне, Лес непременно е искал да ти донесе мандарина. За бога! Дори Беси не може да понася разни истории с мандарини. Господи, и аз също. Ако ще продължаваш с това нервно разстройство, по дяволите, да беше отишла в колежа да си го преживяваш там. Където няма да си най-малкото детенце в семейството. И където, за бога, никой няма да гори от желание да ти носи мандарини. И където няма да си държиш в гардероба проклетите пантофки за степ.

В този момент Франи безмълвно, с почти невиждащи очи, посегна към кутията с книжни кърпички, поставена на мраморната масичка. Зуи разсеяно гледаше едно петно от лимонада на гипсовия таван, направено от самия него с воден пистолет преди двайсетина години.

— И друго ме притеснява, и то не е хубаво — каза той. — Свършвам, потрай още една секунда, ако можеш. Никак не ми харесва тоя отшелнически живот на светица, дето го водиш в колежа… това сополиво кръстоносно походче срещу целия свят. Пък и нямам предвид това, което ти си мислиш, че имам предвид, така че опитай се да не ме прекъсваш за малко. Разбирам, че най-вече вдигаш пукотевица срещу системата на образование. Само не се нахвърляй сега върху мене… за повечето неща съм съгласен с теб. Ама тая атака срещу целия свят е направо противна. В крайна сметка съгласен съм с теб около 98 процента. Обаче останалите два процента ме плашат до смърт. В колежа имахме един професор — само един, признавам, ама беше голяма работа, — който нямаше нищо общо с онова, за което говорихме досега. Той не беше Епиктет. Ама не беше и някой самомнителен тип, нито пък конте. Просто беше голям и скромен учен. Освен това не си спомням нито веднъж да е казал нещо, което да не може да се нарече мъдро… дори много мъдро. Какво ще стане с него, когато започнеш твоя бунт? Нямам сили да си го представя… хайде да сменим темата. А и останалите, дето ги нападаш така яростно, са друго нещо. Тоя професор Тъпър. И ония двамата тъпаци, за които ми говореше снощи — Манлиъс и другия. С дузини ги имахме в колежа, така е навсякъде и аз съм съгласен, че такива не са безопасни. Те са адски зловредни всъщност. Боже всемогъщи! Всичко, до което се докоснат, става абсолютно отвлечено и безполезно. Още по-лошо — става догма. Според мене те са най-виновни за цялата тая тълпа от невежи идиотчета, дето ги бълват колежите из цялата страна всяка година през юни. — При тези думи Зуи, който продължаваше да гледа в тавана, едновременно се намръщи и поклати глава. — Но това, което не ми харесва и според мене няма да се хареса нито на Сиймор, нито на Бъди — е начинът, по който говориш за тези хора. Искам да кажа, че ти не само презираш онова, което те олицетворяват… тях презираш. Това е дяволски лична атака, Франи. Така си е. Например когато говориш за Тъпър, в погледа ти има нещо наистина убийствено. Пък и цялата тая история, дето ходел в мъжката тоалетна да си разрошва косата. Всичките тия приказки. Сигурно си разрошва косата — напълно съвпада с онова, което си ми разправяла за него. Не твърдя, че не съвпада. Обаче не е твоя работа, детко, какво прави той с косата си. Щеше да бъде донякъде справедливо, ако неговите собствени превземки ти се виждаха малко нещо особени. Или ако го съжаляваше поне мъничко, задето е толкова несигурен в себе си, че се е загрижил за проклетото си жалко обаянийце. Но когато ти ми говориш за това — сега не се шегувам, — говориш ми така, сякаш проклетата му коса е твой личен неприятел. Това не е справедливо и ти си го знаеш. Ако ще воюваш със Системата на образованието, поне стреляй като добро, интелигентно момиче, защото врагът е насреща, а не защото не му харесваш прическата или проклетата вратовръзка. За около минута настъпи пълна тишина. Само Франи се секнеше от време на време — сиротно, продължително, „задръстено“ секнене, подсказващо, че пациентът има най-малкото тридневна хрема.

— Също като проклетата ми язва. Знаеш ли защо съм болен от язва? Или девет десети от причината да се разболея? Защото не разсъждавам правилно, оставям мислите ми за телевизията и за всичко друго да станат прекалено лични. Точно като тебе, аз съм по-голям и разбирам от тия работи.

Зуи млъкна. Вперил поглед в лимонаденото петно, той си пое дълбоко дъх през носа. Пръстите му бяха здраво оплетени на гърдите.

— И последно — каза той изведнъж. — Сега няма начин да не избухнеш. Но не мога да не ти го кажа. Това е най-важното. — Като се консултира набързо с гипсовата мазилка на тавана, той затвори очи. — Не знам дали си спомняш, детко, но аз си спомням как ти едно време беше станала малко нещо еретичка, така отричаше Новия завет, че се чуваше на сто мили наоколо. Всичко живо беше в проклетата армия и само аз те изслушвах. Ама спомняш ли си? Спомняш ли си изобщо?

— Тогава бях само на десет години! — промърмори Франи доста заплашително.

— Знам на колко години беше. Много добре знам. Хайде, сега не го споменавам с цел да ти натяквам… пази боже. Имам важни причини. Споменавам го, защото ти и като дете не си разбирала Христос, не го разбираш и сега. Мисля, че си го объркала с други десетина светци и не виждам как ще продължаващ да се молиш, като не знаеш кой кой е и кое какво е… Не си ли спомняш как започна твоето малко вероотстъпничество?… Франи? Спомняш ли си или не?

Отговор не последва. Само някой шумно се изсекна.

— Е, аз си спомням. Случва се. Матея, глава шеста. Много ясно си спомням, детко. Дори си спомням къде бях. В мойта стая, слагах малко гумена лента на стика си за хокей, а ти се втурна с гръм и трясък и с широко отворена библия. Христос вече не ти харесвал, та трябвало да се обадиш във военния лагер, на Сиймор, и да му разправиш всичко. И знаеш ли защо Христос вече не ти харесваше? Ще ти кажа. Първо, защото влязъл в Божия храм и прекатурил масите на менячите и пейките на гълъбопродавците. Това било много грубо, много Ненужно. Според тебе Соломон или някой друг никога нямало да направи такова нещо. И другото, дето не одобряваше… точно там беше отворила библията… бяха думите: „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец небесен ги храни.“ Но когато Исус, без да си поеме дъх, добавя: „Не сте ли вие много по-ценни от тях?“ — о-о, ето къде малката Франи се измъква. Ето къде малката Франи най-невъзмутимо зарязва Библията и отива право при Буда, който не е така настроен против всички тези хубави птици небесни. Всички тези милички пиленца и патенца, дето си ги отглеждахме едно време. И не ми казвай пак, че си била на десет години. Възрастта ти няма нищо общо с това, за което ти говоря. Няма голяма разлика между десет и двайсет… или между десет и осемдесет, ако е там работата. Ти все още не можеш да обичаш един Христос колкото ти се иска, щом той е казал или извършил едно-две неща, за които са писали… и ти си го знаеш. Ти си органически неспособна да разбереш един син божи, който прекатурва маси. Ти не можеш да разбереш който и да е син божи, щом казва, че едно човешко същество, което и да е човешко същество — дори това да е някой си професор Тъпър — е по-ценно за бога от всяко пухкаво, безпомощно пиленце.

Франи седеше, изправена като свещ, обърнала лице натам, откъдето идваше гласът на Зуи, стиснала топка книжни кърпички в ръка. Блумбърг вече го нямаше в скута й.

— А ти сигурно можеш — каза тя с писклив глас.

— Няма значение дали мога, или не. Ами да, аз всъщност мога. Не ми се ще да се задълбочавам чак толкова, но поне никога не съм се опитвал, съзнателно или не, да превръщам Христос в свети Франциск Асизки, за да ми стане по-„симпатичен“ — а точно това държи да прави девет десети от християнския свят. Не че тая работа говори в моя полза. По една случайност мен не ме привличат светци от тоя тип. Но теб те привличат. И аз смятам, че това е една от причините за твоето малко нервно разстройство. И по-специално причината да си го преживяваш вкъщи. Тая къща е направена като по поръчка за тебе. Обслужването е добро, има студен и горещ наплив от призраци. Кое може да е по-удобно? Можеш да се молиш тука и да си забъркаш свети Франциск Асизки и Христос и Сиймор накуп. — Гласът на Зуи за миг секна. — Нима не виждаш това? Нима не виждаш от какви несигурни, лигави позиции гледаш на нещата? Божичко, няма нищо долнопробно в тебе, но в този миг до шията си затънала в долнопробни разсъждения. Не е само начинът, по който си се захванала с тая долнопробна молитвена религия, но имаш и едно долнопробно нервно разстройство — независимо дали го съзнаваш, или не. Виждал съм някое и друго истинско нервно разстройство и в такива случаи хората не му придиряха много-много къде…

— Престани, Зуи! Престани! — изхлипа Франи.

— Ей-сега, ей-сега. Защо се разстройваш впрочем? Ако ще излизаш от строя с пълна сила, защо не използваш тая сила, та да бъдеш добре и да си гледаш работата. Така, значи съм голословен. Много съм голословен. Но, боже господи, как само злоупотребяваш с малкото търпение, което ми е дадено по рождение! Хвърляш един поглед на колежа, на света, на политиката и на равносметката на едно лято, слушаш разговорите на куп вкретенени колежанчета и решаваш, че всичко е его, его, его и единственото умно нещо, което може да направи едно момиче, е да се излежава в леглото и да си обръсне главата, и да мърмори Христовата молитва, и да моли бога за някое мистично преживяване, което да я направи добра и щастлива.

— Ще млъкнеш ли най-сетне? — изкрещя Франи.

— Само още една секунда, още една секунда. Все за его ми говориш. Боже господи, само Христос може да реши кое е его и кое не. Това е божията вселена, детко, не твоята и той има думата. Какво ще кажеш за твоя любим Епиктет? Или за твоята любима Емили Дикинсън? Да не искаш всеки път, като я осени вдъхновението, твоята Емили да почне да се моли на бога, докато се изпари проклетото й егоистично вдъхновение. Не, разбира се, че не искаш! Ама искаш на професор Тъпър да му отнемат егото. За теб това е друга работа. Може и така да е. Може. Обаче недей да разправяш наляво и надясно за егото въобще. Ако наистина искаш да знаеш, според мен половината гадости на света ги правят хора, които проявяват истинското си „аз“. Вземи твоя професор Тъпър. Като знам какво си ми казвала за него, мога да се хвана на почти всякакъв бас, че това нещо, дето го проявява той, за което си мислиш, че е его, въобще не е его, ами някакво по-мръсно, далеч по-незначително качество. Боже господи, достатъчно си ходила на училище, за да знаеш кое как е. Вземи един невеж даскал, пообели му боята — ако е за това, може и университетски професор — и в половината от случаите ще откриеш отдолу някой роден автомонтьор или проклет каменоделец. Да вземем Лесейдж например — моя приятел, моя работодател, цвета на Медисън Авеню. Мислиш си, че неговото его го е подтикнало към телевизията ли? Нищо подобно! Той вече няма его… ако го е имал някога. Раздробил го е на хобита. Аз знам поне за две-три от неговите хобита и те имат нещо общо с една голяма сутеренна работилница за десет хиляди долара, пълна с разни инструменти и менгемета и бог знае какво още. Който проявява истинското си его в работата, той няма време за разни проклети хобита.

Зуи изведнъж млъкна. Все още лежеше със затворени очи, пръстите му здраво сплетени на гърдите, върху предницата на ризата. Но сега на лицето му се изписа пресилено болезнена гримаса — явно форма на самокритичност.

— Хобита — каза той. — Как ли стигнах до хобитата?

За миг остана неподвижен.

В стаята се чуваха само риданията на Франи, донякъде заглушели с една копринена възглавничка. Блумбърг седеше под пианото сред островче от слънчева светлина и доста живописно си миеше муцунката.

— Вечният моралист — каза доста сухо Зуи. — Каквото и да кажа, излиза, че нападам Христовата молитва. Не е вярно, дявол да го вземе. Само че не ми харесва как й къде се молиш. Бих искал да ме убедиш — умирам за това, — че за теб тя не е нещо като заместител на главната ти цел в живота, каквато и да е тя, по дяволите, или просто на всекидневните ти задължения. Нещо по-лошо, не мога да проумея — бог ми е свидетел, не мога — как така се молиш на Христос, като не го разбираш. И което е направо непростимо, като се има предвид, че са ти налели в главата толкова религиозна философия, колкото и в моята… което е направо непростимо, ти въобще не се опитваш да го разбереш. Щеше да има някакво извинение, ако ставаше въпрос за простичък човек като твоя богомолец или за някой дяволски отчаян човек… ама ти не си проста, детко, нито пък си дяволски отчаяна. — Тук, за първи път, откакто бе легнал, Зуи, все още със затворени очи, стисна устни — тъй да се каже, в скоби, това доста напомняше обичайния израз на майка му. — Божичко, Франи, ако ще е Христовата молитва, поне се моли на Христос, а не на свети Франциск и на Сиймор, и на дядото на Хайди, или на всичките наведнъж. Мисли си за него, ако ще се молиш, само за него, какъвто е бил навремето, а не какъвто ти се иска да е бил. Приеми фактите. Това проклето неприемане на фактите ти докара душевния смут и то няма да ти помогне да се съвземеш.

Зуи изведнъж покри с длани съвсем мокрото си от пот лице и постоя така. После отново скръсти ръце на гърдите си. Гласът му веднага пак налучка разговорния тон.

— Едно нещо ме смайва, направо ме смайва, не мога да разбера защо някой — освен ако не е дете или щастлив глупак като твоя богомолец — дори ще иска да се моли на един Христос, който поне мъничко се е различавал от онова, което се описва в Новия завет. Боже мой! Христос е най-интелигентната личност в Библията и това е. Кого не превъзхожда само? Кого? И двата завета са пълни с учени глави, пророци, апостоли, най-добри синове, Соломоновци, Исаевци, Давидовци, Павеловци… но, боже мой, кой освен Христос е знаел накъде духа вятърът. Никой. Не и Мойсей. Не ми говори за Мойсей. Той е бил добър човек и е поддържал прекрасна връзка с Господ и тъй нататък… но точно там е работата. Трябвало е да го прави. Христос е разбрал, че няма начин да се отделиш от Бога. — Тук Зуи плесна с ръце — само веднъж, и то леко, против волята си. И отново ги скръсти на гърдите си, преди да са заглъхнали ръкоплясканията, тъй да се каже. — О, боже мой, какъв ум! — каза той. — Кой друг щеше да си държи езика зад зъбите, когато Пилат му иска обяснение.^[23] Не и Соломон. Не казвай Соломон. Соломон щеше да си има подръка няколко хитри приказки, готови за случая. Не съм сигурен, че и Сократ не би го направил. А пък Критий^[24] или някой друг щеше да го дръпне настрана, за да си запише няколко хубави думи за историята. Но най-важното, кой в Библията освен Христос е знаел — знаел е, — че ние носим божието царство в себе си, в душите си, където сме дяволски глупави и сантиментални, и прозаични. Трябва да си син божи, за да знаеш такова нещо. Защо не помислиш за тези работи? Наистина, Франи, сериозно ти говоря. Щом не можеш да видиш Христос такъв, какъвто е всъщност, ти пропускаш същността на молитвата. Ако не разбираш Христос, не можеш да разбереш и Христовата молитва… въобще не можеш да я разбереш, за теб тя е нещо като организирано лицемерие. Исус е бил върховен адепт, за бога, имал е ужасно важна мисия. Това не ти е свети Франциск Асизки, дето разполага с достатъчно време и може да ти нахвърли някой и друг химн или да проповядва на птиците, или пък да извърши някои от ония милички неща, така скъпи на сърцето на Франи Глас. Сериозно ти говоря, дявол да го вземе. Как си могла да пропуснеш това? Ако на бог му е трябвала такава обаятелна личност като свети Франциск, за да му върши работа в Новия завет, него е щял да избере, бъди сигурна. При създалото се положение той е избрал най-добрия, най-любящия, най-несантименталния, най-истинския учител, когото е успял да намери. И щом си пропуснала да видиш това, ти си пропуснала най-важното от Христовата молитва. Тя е създадена с една-единствена цел. Да дари Божественото прозрение на онзи, който се моли. Не да ти осигури едно уютно местенце за лицемерни благочестивци, за да се срещаш там с някоя лигава, очарователна, божествена личност, която ще те вземе в прегръдките си и ще те освободи от всичките ти задължения, и ще прогони завинаги цялата ти противна Weltschmerzen^[25], и всички професори Тъпъровци, и те няма да се върнат никога. И за бога, ако си достатъчно интелигентна да видиш това — а ти си интелигентна и се правиш, че не виждаш, — тогава злоупотребяваш с тая молитва, защото чрез нея искаш да измолиш за себе си един свят без Тъпъровци, пълен с кукли и светци.

Изведнъж той седна, после се наведе напред с ловкостта на гимнастик, за да види по-добре Франи. Ризата му беше, както се казва, мокра да я изстискаш.

— Ако Христос е искал тая молитва да служи за…

Зуи млъкна. Той втренчи поглед във Франи, проснала се по лице върху кушетката, и може би за първи път дочу сподавените звуци на страданието. В миг той пребледня — пребледня от тревога за състоянието на Франи, пребледня вероятно защото поражението внезапно бе изпълнило стаята с вечната си отвратителна миризма. Лицето му побеля като платно — липсваха зелените и жълти оттенъци на чувството за вина или на унизителното разкаяние. Кръвта се бе оттеглила от него, както става с лицето на малко момченце, обичащо безпаметно животните, всички животни — ей-сега е видяло изражението на любимата си сестричка, любителка на зайчета, която отваря кутията с подаръка му за рождения си ден, а в нея — току-що уловена млада кобра с нескопосано вързана червена панделка на шията. Цяла минута той гледа втренчено Франи, после се изправи на крака, олюлявайки се леко, което бе необичайно за него. Много бавно се приближи до бюрото в другия край на стаята. Веднага му стана ясно, че няма представа защо е дошъл. Сякаш не познаваше предметите върху бюрото — преспапието със запълнените „о“-та, пепелника с угарката от пура в него — и отново обърна поглед към Франи. Риданията й бяха позатихнали, или на него така му се струваше, но тя се бе захлупила по очи в същата поза на крайно отчаяние. Едната й ръка бе прегъната под тялото, затисната отдолу, което изглеждаше страшно неудобно, ако не и болезнено. Зуи извърна очи, после я погледна пак, по-смело. Бръсна капките пот от челото си, мушна ръка в джоба, за да я избърше, и каза:

— Съжалявам, Франи. Много съжалявам.

Но при това официално извинение риданията на Франи станаха по-силни, по-чести. Още петнайсет-двайсет минути той не свали очи от нея. После напусна стаята, мина през хола и затвори вратата след себе си.