Напълно се съгласявам с мненията на Боби и Джулия и няма да пиша подробен коментар, за да не се повтаряме. Ще спомена само, че филма изобщо не можах да издържа да го гледам, макар да харесвам много актьорската игра на Ралф Файнс по принцип. Тъй като става дума все пак за романа, започвах го, спирах, отново го започвах и т.н. За да се разбере защо този роман е толкова харесван, може би следва да се съпостави нашето съвремие с епохата, в която се разиграва действието и в която е създадено произведението. Определено моралните ценности и възгледи, чувствата на любов и омраза, отмъщението, самообвиненията са същите, но гледани от различен ъгъл и интерпретирани от авторката в този им вид на мен лично са ми досадни, неприемливи, неубедителни и откровено казано твърде невъзможни като реалност.
„Джейн Еър“ е различен, четох го без да прекъсвам и макар да имам забележки към него, за мен е определено по-добрият на сестрите Бронте. Ако имате колебания кой от двата да прочетете, то нека да е „Джейн Еър“.
Все пак едно нещо в Хълмовете ме впечатли достатъчно, за да си представя защо този роман се определя като световна класика. Сложно заплетените семейни отношения, неспособността да обичаш собствения си син (които от вас са родители знаят какъв абсурд е това), люшкането между омраза и любов, любов и омраза, абсолютният култ към отмъщението, това хем да си като едно цяло с някого, но хем да е недостоен?! за брачен партньор, хмм … мисля че това са основите на един нов жанр в литературата — „психосоциалната фантастика“ :). Ако предположенията ми са верни, то оттук идва и въодушевлението през десетилетията от тази книга, а целият този емоционален и психически хаос в нея, ненадминат и до днес. Та, както е думата, оригиналът и липсата на опит за каквото и да е копие са сами по себе си уникалност, което обяснява и харесването на този мрачен романтизъм от доста хора, както и благосклонноста на някои критици.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.