Валентин Тодоров
Книгата (2)

II

След събитията в ресторант „Свежест“ обектът Зет напусна това заведение за обществено хранене в ХIV ч. ХIХ мин., пресече тичешком площада на Лазуритената брада по диагонал, тръгна по ул. „Свобода“, въртейки глава наляво и надясно, после сви по ул. „Кедрова гора“, по която се движеше плътно прилепен до стените в сянка. Така премина две преки, след което се отклони по ул. „Тъкач орденоносец“ и още след няколко гара хлътна в субтера на една полуразрушена къща (такива с прискърбие все още се срещат, но разбира се само в некурортната част на града ни) и там ниско пребивава около Х мин. в пълен мрак сред изгнили дъски, разядени пирони, опадала мазилка, мръсотия, изпражнения и спящи прилепи, което ясно говори за моралните устои на подопеченото лице. След това същият излезе на слънчева светлина, огледа се примижал и уверено се насочи на запад. Вървеше бързо, но вече без да тича, по средата на платното, като прекоси съответно улиците „Блестящ холуб“, „Смъртта на героя“, „Седми аяру“ и „Чужд ден“, така че за нас нямаше почти съмнение накъде се е запътил и бяхме в готовност да действуваме според инструкцията. Изведнъж обаче лицето Зет усети наличието на внимателни очи или предварително беше осведомен за нещо от враговете на народа и рязко смени посоката като сви на юг по ул. „Младежка“ и скоро се озова в неприкосновена близост до нашата гордост и слава — Храмът светилище Хурсагкалама… Ето какви бяха стъпките на наблюдавания Зет, а той дори да не помни, нашата работа е зорко да бдим.

 

Опомних се чак пред огромен хълм, образуван от пресичащи се плоскости с метален блясък, разнопосочни додекаедри, кафяви зъбери и лъскави крила на бойни етиопски богомолки, нещо безформено, минерално, циклопско и безсмислено като увеличена буца сфалеритова слюда с кошенилови примеси и мургав цвят на ръжда или замърсена кръв. Стоях пред прословутия Храм на удоволствията от Младежкия комплекс.

 

Хурсагкалама е централната и засега единствената сграда от тъй наречения Младежки комплекс, перлата на иркалското крайбрежие, хипертрофираното сърце на един хипотетичен организъм, мъртвороден в нечие мегаломанско, шовинистично бълнуване. Храмът представлява сложен, ултрамодерен и надменен зикурат, фрапантен и внушителен, подобен на объркан хълм, като че ли избавен от врати и прозорци, но това е само илюзия, построена от аеропемза и еднопроходни поляризационни стъкла, с каквито са оборудвани полицейските коли, резиденциите и летищата и през които отвън нищо не може да се види, а вътре се организират всенародни тържества, празници на творческата младеж, фантастични забавления, мистерии и сатурналии, обявени за поучителна разновидност на тоталния театър, всъщност обаче нищо повече от самозадоволяващ се панаир на кича и суетата. Храмът е построен от червенокафява аеропемза, черни еднопроходни стъкла и ентусиазирано синия труд на населението: бригади от челници, докарани с вагони от южните делти на страната, селяни от оризовите полета и тръстиковите плантации, пастири от полите на Билту, леяри от металургичния комбинат край Мегадон, проститутки и пастиши, изселени от Константинопол, храчещи кръв тъкачи, откъснати от становете и рибари от мрежите — всички бяха привлечени и точно десет години продължи градежът в извънредни работни нощи, всенародни съботници, доброволни себеотдавания и в израз на дълбока благодарност за грижите на нашия всеобщ баща, Патриархът на Иркала, за да се изпълни желанието на безкрайно прозорливите, за да се покажем и ние най-сетне пред света — само този, който съществува разбира се, а не Акад — с гостоприемство, добра воля, охолство и свобода; десет години продължи градежът с костите на заспалите от преумора, потта на илотите, просмукала се в хоросана, жизнените сокове на бедняците, споили блоковете, и кръвта на непокорните, която според легендата е дала цвета на Храма, десет години безкрайна ангария, както шепнеше слугата Хор в ухото на въдворения писар Шотки, а във вестниците се наричаше всенароден трудов подем, който ще ни издигне на гребена си и ще ни стовари чак в следващия век на безоблачно и вечно щастие, там където пълноводната река от безмерни блага ще се излива направо в гърлата ни и от която една постна троха е нашата гордост и слава — Хурсагкалама. И най-важното: широката и ленива като юлско пладне душа на този Дворец на културата, младежта и демокрацията, построен от дилмунска аеропемза, фламандски поляризационни стъкла и иркалски труд, беше вдъхната от капиталите на вездесъщата и покрита с тъмна слава корпорация ТЮГО интърнешнъл, която търгуваше с оръжие, консервирани органи на политзатворници и изкуствени торове; така поне шумоляха слуховете, които се разпространяваха като зараза и пъплеха като усърдни скарабеи между устата и ушите на бедните и богатите, учените и неграмотните, черните и белите, страхливите и апатичните, мъртвите и живите, така горе-долу се казваше и на 982 стр. в една чужда като синьо слънце Книга, а Нор стоеше отпред и чакаше.

Къде беше ти в този момент, когато със замръзнали вътрешности и пламтящо лице се криех зад павилиончето за шербет и мента, опипвах с лъча на зрението си люспестите хълбоци на Хурсагкалама и търсех врата, отвор или просто пролука, през която да проникна вътре в един безкраен празник, уютност и мнима забрава? Къде беше, докато стоях отпред, чаках опашката да ме изплюе вътре в меката закрила и устата ми се пълнеше със слюнка, къде беше ти тогава? Вероятно лежеше на плаж „Вярност“ в другия край на Алгол, толкова спокойна и далечна, почти мъртва върху черния пясък.

Накрая я забеляза — една примамлива ниша, не по-висока от два лакъта и половина, сякаш пулсираща в очакване, пред която се виеше опашка от загорели, жизнерадостни тела. Те грациозно приклякваха и изчезваха в утробата на зикурата, а над тях се стелеха разхладителни потоци от весели виенски валсове. Никой не обърна внимание — престъпна небрежност! — кой току-що захвърли в металната кошница пропитите си с пот и ужас дрехи, омота около кръста си хавлиена кърпа, за да не се виждат опознавателните му знаци върху банските гащета и застана смирен на върха на опашката — нещо до болка привично за всеки иркалец. Никой не обърна внимание, макар че устата му се пълнеше със слюнка от страх, но не от това, че ще бъде разкрита кражбата на синята хавлиена кърпа, която задигна от двойка влюбени, плътно затворени в общуването си — нима всички наоколо не носеха такива, — нито че ще предизвика подозрителни погледи с възрастта си — нали още на предишния пленум младежката възраст бе удължена с указ до петдесет години, „за да се влее гореща, буйна кръв във вените на нацията“, — дори от бледата си кожа на мегадонски подземник не се боеше в момента — нима висшите офицери на Ниншубур не носеха синкаво млечни лица, — но докато стоеше отпред и чакаше, устата му се пълнеше със слюнка от страх, че ще го издадат очите — очи на бясно псе или родоотстъпник. Нор криеше погледа си сред главите от скариди, разпилени по земята.

Той почти не усети кога нещо под краката му подаде, как залитна — не очакваше началото да е толкова хлъзгаво и стръмно — и хлътна, губейки равновесие, в гърлото на нов етап и нова неизвестност. Лицето му пламна от срам, но вече се возеше седнал върху транспортната лента в сумрачния, влажен и вибриращ хранопровод на свещения хамелеон Арак, който в момента го преглъщаше като глупава пеперуда надолу към сърцето на Хурсагкалама. Дали там го чакаше бялата роза с бодли, изцапани с кръвта на героя Гилгамеш, дали там го чакаха пуку и мику — барабанът и палката, за които се разказваше в легендата, — и дали там някъде, напред, имаше спасение и смисъл?

Безсмислени въпроси, естествено, докато се въртеше като капка пот по улеите от бръчки на добруджански жетвар, надолу и напред, към топлото езерце с хлорирана вода, където удари коляното си в камък или нeчия тежка челюст. Намираше се в началото на кошмарно коренище от коридори — бледи цеви, разнасящи гъстия като качамак поток от туристи към различните импулсни центрове в двете полукълба на Хълма, червеното и черното, символизиращи двете лица на народното съзнание — редът и вакханалията, официалните манифестации на преклонение и неуправляемите пролетни карнавали — и диалектичната връзка между тях някъде в центъра, лесният преход от черни меси, куклуксклановски сборища и линчуването на непокръстили се към строгата червена символика от конгреси и пленуми, свещената схоластика на Ордена на плешивите, които бълнуват, тълкуват и внедряват в живота ни кремъчните завети на четиримата прозорливи пророка и сладкоустите тезиси на нашия всеобщ баща, Патриархът. Нор преджапа плитката вода и тръгна по един от тунелите вляво. Блъскаше се в забързани, възбудени от иркалското кафе, смеещи се до сълзи чужденци, носещи задължителните жълти звезди и препаски. Върху повечето препаски пишеше т’ЬWH’с, така че човек можеше да се досети какви са главно веселите гости. Те циркулираха като еритроцити сред белите тела на местната творческа младеж в разклоняващите се коридори, които на места се разширяваха повече от тръби в планинската електроцентрала — тук чуждоземците обръщаха нагоре еднаквите си като желъди лица и с отворени уста зяпаха таваните, изографисани с ладии, риби, кентаври, близнаци, змейове, змеици в златни колесници, изумрудени очи на сфинксове, символи на слънца и планети, самолети, космически птици и други звездни знаци, които крият в себе си съдбата на всички богове и смъртни, но как да разпознаеш сред безкрайния таванопис полагащото ти се от Намтар късче от небесния дом, — а на други места се стесняваха, изтъняваха като капиляри и стигаха до молитвени ниши с икони на Всяващата страх, вакуумни кандила и четирите кафяви евангелия със светещи букви и истини — дотук пропълзяваха на колене само най-любопитните и най-ревностните; останалите се придържаха към означените на план-указателя галерии, които се разделяха и разбягваха в различни посоки, за да се срещнат и слеят някъде другаде също като криволичещи потоци в мочурлива равнина, линии върху длан или плетеница от кръвоносни съдове на гигантски хаотичен мозък, умопомрачителен лабиринт, сътворен не от нечий архитектурен гений, а от тинята в душите на хлъзгави и безлики министри, протократори, идеолози, бюрократи, артисти, магьосници, технократи, чиновници, клакьори, агитатори, контрольори и активисти — по-меки от миди, по-страхливи от пеперуди, по-лакоми от глисти, — така че цялото нещастие на Иркала неволно се бе отпечатало в гъбестата, вулканична структура на Хурсагкалама. Нор плуваше като съсирек в тълпата от досадни, кикотещи се като петли тормансианци, носеше се от зала към зала, от шупла към шупла, от неф към неф, в които имаше стрелбища, продавачи на пясъчен памук, клетки с ослепени родоотстъпници, боксови круши, флипери, прорицатели на светло бъдеще и ловки кукловоди, разиграващи познатата пиеска със съобразителния и верен на отечеството граничар Скарамуш, любимец на децата, и онзи клюнест доктор от халдейски произход, наричан ту Мицрам, ту Акаде, който след поредица от подлости и гнусни предателства биваше разобличен като враг на народа, Скарамуш получаваше орден „Родолюбие“ I степен от ръцете на самия полковник Берия, а зрителите пляскаха, надуваха дървени свирки, пукаха пликчета за скариди и отминаваха нататък.

Макар да гледаше да се придържа към лявата стена, имаше чувството, че отдавна се лута без посока като зашеметена в бързеите пъстърва — беше много трудно без водеща нишка, много трудно беше без Ариадна. Отначало смяташе да стигне до полусферата на всенародното веселие, където със сигурност щеше да се отърве от възможни и недопустими преследвачи. Но след толкова дълго топлинно блуждаене от кожата му се изцеди и последната капка увереност къде точно се намира. Хрумна му опасната мисъл, че всъщност полусферата на идеологията и пропагандата и полусферата на карнавала и народния фарс са напълно идентични и неразличими, че измамното им делене е още един от безбройните трикове на Огледалната слюнка Лъже-Уту. И какво чудно: къде е разликата между скандирането „Веч-на вяр-ност, веч-на вяр-ност!“ пред Президиума на Игигите или пък хипнотичното като прибой и дишане на мравояд „Ед-ра-тру! Го-ве-да!“ — основните девизи на Младежкия съюз на верността, в който членува цялото иркалско население, гласящи „Единство, равенство, труд!“ и „Горди, верни, дашни!“, макар че важно е не значението, а екстатичният ефект от прекрасните срички, намекващи за сила и заплаха, — къде е разликата между това и нечленоразделния възторжен рев на фанатите около ринговете с кал, когато пехливанът с обръснати вежди, кожени гетри и номер Х, номерът на нашия велик Патриарх Кудрам, тъпче върху гръдния кош на дръзналия да му се опълчи, а сега молещ за пощада, напикан евнух, носещ на всички пръсти пръстени с фалшиви скъпоценни камъни и номер VII, номерът на чуждоземското коварство, татуиран върху раменете и езика му; каква е разликата всъщност? Той вече не се стремеше към другото полукълбо — огледален образ, през който беше преминал без да усети и без да разбере като камък, падащ през мрачното съзнание на някой облак, — беше забравил, че трябва да се крие, да се разтвори като бучка сол в лятна локва с мътна вода, вече не искаше нищо друго, освен да излезе отново навън, далече от чудовищния лабиринт, навън от задушаващата клаустрофобия, навън от рефлективния свят на спящото подземно Слънце, навън под действителните копия лъчи на живия Шамаш, и дори и да го хванат и осъдят като някой е по-добре, отколкото да чезне в безликата тълпа като никой, като плуващ орган, като парче черен дроб на жертвено животно сред ято мляскащи се пирани, мислеше си в паника Нор — по-добре навън!

Но Ариадна я нямаше. Нямаше я и върху черния пясък на плаж „Вярност“ в другия край на Ериду.

— Щърба баба Лешка през поле се метка, низ урва се друска, сурови говна хруска, сухи не остая, зъби си настая. Що е то? — провлачи захаросан като смокиня женски глас на префърцунен емесалски.

— Ясно какво — бодро отрапортува обигран мъжки тембър — новият модел комбайн „Хувава VI“, производство на шлосерите трудоармейци от завод „Седемте велики порти на Дуранки“, наследник на вековни традиции!

Ослепително халогенно избухване, синхронизирано с гръмотевицата на гонг, а после достолепното квичене на древнообредни зурли и остър лакът в ребрата:

— Ох!

— Гледай къде се навираш бе, бунак с бунак!

В кошарата трима отпускари, изпълнили дълга си пред Родината, се състезаваха кой пръв ще улови безкрилата птица скелер, подобна на едър папагал, прекомерно охранен петел или киви, а всъщност нещо съвсем различно — странно създание, донесено от ловци контрабандисти от радиоактивните пусти на северна Земуа, което сега с неподозирана пъргавина сновеше между краката на пръхтящите и пращящи от глупост юнаци.

— Давай, давай!

— Дръж мръсната гарга, па й скъсай главата!

— Хай-де Дра-го, дръж я!

— Амон! Амон от втори гарнизон!

И изведнъж гласът на Марио:

— Другари, тия само се преструват. Да ги изгоним и да пуснем други!

— Ууу!

— Прав е човекът!

И действително беше той, само на една ръка разстояние от мен, но с ехидна неаполитанска маска и затова сигурно не го бях забелязал.

— На това ли му викат трибой?

— Ей, дългият, я настрани, че пречиш тук!

— Марио, аз съм! — но тълпата ме изхвърли назад, аз бях чуждо тяло, а него го прегърна ревниво, притисна го до влажните от пот и слюнка решетки. Две парчета динена кора, подмятани от крайбрежните вълни с оголени венци.

— Хванаха я, оня мустакатият я хвана!

— Внимавай какви ги говориш, наоколо е пълно с уши.

— Какво?

Тогава видях и Ирена. Обърнала гръб на борбата в кошарата, се опитваше, макар че малко зависеше от нея, да се измъкне от блъсканицата, крясъците и нахалните ръце на тази чисто мъжка забава, наричана от народа „късмет на смет“, а в официалната програма на Хурсагкалама — „юнашки трибой“.

— Ирена, Ирена! Аз съм…

Дали и тя успя да ме види? Устните й казаха нещо, удавено в грохота на тълпата, устните й под черното домино.

— Аааа… — всеобщ вик на одобрение и лъскавият като калайдисан бакър Амон вдигна омазаната си със зелена скелерска кръв ръка и показа змийската глава на мутанта с разтворена човка, в която блестяха дребни диамантени зъби.

Публиката беше доволна, а Ирена разбра, че не я чувам и ми махна с чиста ръка, посочи ми южния връх на залата раковина.

— Май е време да тръгваме за тегленето на тиража.

— Тамариту, къде си, Тамариту?

— В името на Лугалбанда, не съм аз този, за който ме вземате!

— Оставете го, той нищо не е направил!

— Не се месете!

— Но той ми е брат…

— Веч-на вяр-ност, веч-на вяр-ност!

Ирена седеше на ниската пейка в молитвената ниша, загърната в любимото си жълто сари. Пръстите й си играеха с късичка плитка от коси на скорпионочовек, каквито иркалските жени носеха напоследък като гривни, огърлици или просто така.

— Добре, че… — това беше собственото ми пресъхнало гърло, а тя ми направи място да седна до нея.

Останах прав и получих круше в дясното рамо:

— Я, кой бил тук! Значи все пак се престраши да дойдеш. А аз мислех, че ще отидеш да се удавиш някъде в бира като всеки нормален мизантроп!

Това беше Марио. Въодушевен от юнашкия трибой, явно се опитваше да бъде майтапчия. Погледнах го с очи на замразена риба:

— Знаете ли, че мене ме търсят?

— Да бе, чухме. И тука споменаха името ти по високоговорителите.

Това е. Край. Диренето в широк мащаб вече е започнало. Всеки иркалец отлично знае какво значи това. Усетих как краката ми се подкосяват, но останах прав. Неочаквано лесно езикът ми се превъртя и произнесе:

— Аз убих човек, затова е всичко…

Марио се захили като тормансианец:

— Какви глупости дрънкаш? Май си прекалил с бирата повече, отколкото ти личи. Търсеха те за някаква справка според мен. Знаеш ли въобще какво представлява диренето на убиец?

— Знам. Но аз убих човек, истина ви казвам!

И им разказах — отначало трудно и мъчително през пресъхналото си гърло, но в края забързан и задъхан от страх, че точно отмереното ми от часовниците на Намтар време бъзвъзвратно изтича, — разказах им всичко: за странните сътрапезници в ресторант „Свежест“, пожълтелите снимки, разкъсаната ципа на забравата и Бианка, една чужда като синьо слънце Книга, ужаса да живееш под разграфено от бодлива тел небе, пастиша с кожа на болна игуана, сбиването, смазващата гравитация, акадеца, който пълзеше на четири крака като куче, озлоблението от толкова дълги години растителен живот, подобен на смърт, и лицето на Пиеро, разбито като стъклопис на пода, а после полицейските свирки, бягството, дворовете с дъх на девисил и сенчест мъх, страхливите очи на родоотстъпник и последната надежда за скритост, безкраен празник и мнима утеха в утробата на Хурсагкалама; разказах им това, което исках да ти разкажа на теб, за да не бъдеш твърде учудена в края на цялата тази история, разказах им всичко, което не можех повече да държа вътре, и защото теб те нямаше.

— Тогава не е трябвало да влизаш тук, приятелю, защото вътре може и да си в безопасност, но рано или късно ще се наложи да излезеш. А има само един изход от Хълма на страната, достатъчно добре следен с камери и достатъчно тесен — казва Марио с насмешка и неприязън. Изглежда все още не му се вярваше — или пък не му пукаше, — че ще ме заловят, изтезават и разстрелят за измяна на Иркала; по-скоро това.

Ирена ми подаде черното си домино, за да се чувствам по-сляп и по-спокоен, а тълпата, която течеше в друга посока към нови забавления, вече беше изпразнила залата раковина. Бяхме останали само тримата и мъртвият скелер.

 

Тримата се придвижваха към североизточното крило, преодолявайки ескалатори и циклични ешерови стълбища, серпантини и гладки мьобиусови ленти, прозрачни пързалки и басейни с топъл изкуствен сняг, безмълвни зомбита билетопродавачи, безпрекословни забрани и хуритски народни песни, дресирани комодски дракони, влакчета със скелети и хора, игри на имитация, свещени холограми, двуглави кучета пазачи и стотици други разнопосочни същества, същества, същества. Накрая стигнаха.

— Тук ли? — попита Нор. Ирена кимна. Той влезе.

Слава богу вътре нямаше никой. Не му се щеше да го помислят за ексхибиционист и да слуша женски писъци. Това беше тоалетната „Чистота С/ХII“ на I ниво в североизточното крило, за която Ирена си беше спомнила, че е видяла прозорец, отворен навън. За Нор това беше последното премигване на надеждата да се измъкне навън от лепкавия търбух на синкретичния прабожествен хамелеон Арак — черноглавите го наричаха Тиамат, — навън, където щеше да има свободата сам да избере улицата на неизбежното. Той пристъпи напред покрай мътните огледала, запушените мивки и боядисаните в черно врати и протегна ръка към прозореца в дъното. Сърцето му изтръпна, зъбите го засърбяха, но бързо разбра: дори да беше човекът змия и да можеше да изпълзи през тесния процеп — трегерът пречеше да се отвори повече от една педя, — навън го чакаше висока бетонна стена и той разбра: значи вечно трябваше да остане тук вътре в Хурсагкалама и да тича като къртица из влажни тунели, като катерица в научен експеримент и като хлебарка в мрака да се радва, че е жив все пак.

Нещо, което не очакваше: Марио и Ирена го чакаха отпред. Може би Ирена беше настояла, а Марио гледаше другаде, явно не му се искаше да се забърква — по-късно щеше да си го признае. Тръгнаха обратно и мълчаха, заслушани в собствените си стъпки. Вървяха обратно натам, откъдето не бяха дошли.

— Стра-дри-не! Стра-дри-не!

— Това е истината!

— Стра-дри-не! — крещяха двадесетина бръснати глави с оранжеви роби и търсеха неверници. Придружаваха ги няколко галли от охраната на Храма с къси бели фустанели, зелени престилки, червени ленти над лактите и невинни кортици на кръста.

Новата повеля на МСВ беше младежта сама да очиства безродните космополити, програмистите, брейкърите, содомитите, непокръстилите се, морганистите и другите гнили клони от мощното си смучещо жизнени сокове от родната почва стъбло с устремени към светлото бъдеще розови пъпки. Галлите помагаха с гумени палки, ако някой бягаше от самокритиката и справедливия гняв на търсачите на истината. Галлите винаги служат на народа и народът винаги служи на галлите — галли и народ са едно цяло.

— Стра-дри-не! Къде е истината?

— Стра-дри-не!

Никой от тримата не се досещаше какво значи призивът на неистовите поборници — прекалено често се меняха лозунгите, прекалено много бяха търсачите на истината, — затова най-разумно беше да се дръпнат до стената и да сведат лица, а хунвейбините ги подминаха без да видят в тях опасност и разложение.

— Стра-дри-не!

Изведнъж Нор усети колко ужасно изморен е, колко е изхабен и без капка воля, останала във вените му. Подпрял гръб до стената, чиято влажна и хладна повърхност за секунди сякаш успя да изсмуче всичкия живот и страх от изтерзаното му тяло, той изведнъж ясно усети — макар и преди да беше чувал от вражески радиостанции, че радиоактивността в Хурсагкалама, а и по цялото крайбрежие, е опасно висока — какво значат тридесет рентгена в година, усети го като болка и ръжда в костите, като слабост, омекване и апатия и като вкус на синя тиня в устата. Стоеше, подпрял гръб до стената, с присвити колене, широко отворени очи — захвърли черното домино още преди да стигнат тоалетната „Чистота С/ХII“, — в които играеха разноцветни петна, и поглед, забит в нещо далечно, на много поприща път от люспестото туловище на Храма, далече зад границите на Иркала. Мина му чудната мисъл, че е подпрял гръб не върху хладния пенопласт на стената в коридора, водещ към предсърдието на Хълма, а върху живо същество — полугъба, полукорал — с нелепото име „хифрида“, и че всичко дотук е болезнен сън, изтъкан от чуждопланетно халюциногенно създание. Това състояние продължи секунди, но му се стори четири хиляди и седемстотин години, изтекли в обратна посока, докато от вцепенението не го изведе една суха малка длан — беше ръката на Ирена:

— Не се отчайвай, всичко ще се оправи — и макар да знаеше, че нищо няма да се оправи и че няма сили и шанс за успех, Нор бе благодарен за тази малка длан.

След още няколко завоя и тягостно мълчание попаднаха в една от главните артерии сред тумби чуждестранни гости, пеещи тиролски песни, които отиваха вкупом някъде по дяволите, толкова единни и целенасочени, като разноцветни боклуци по течението на реката. Мембраната от щавена кожа на най-близкия високоговорител беше разкъсана — безусловно от някой препушил с анаша хулиган, който веднага е заплатил за смелостта си на кръст, бесилка или клада — и думите от приветствието на гаулайтера на Хурсагкалама падаха като храчки, неразбрани на пода, без това да се стори странно на някого, защото всеки знае как е в Иркала: наказанията са бързи, а ремонтите — бавни. Марио обаче знаеше какъв е редът тук вътре и каза:

— Скоро ще започне тегленето на Вавилонската лотария в Голямата чаша на Храма. Трябва да тръгваме.

— Защо?

— Не искам да закъсняваме.

— Но защо?

— Не е полезно да се цепим от масите, затова ние тръгваме. А ти, ако смяташ да останеш сам в коридора, нали разбираш — Нор вече разбира — свършен си, братче.

 

Голямата чаша е амфитеатър в центъра на Хълма, дупка към небето, превръщаща го в кратер, калотомия с тридесет и две врати към полукълбата на идеологията и народния фарс, през които нахлуваха последните участници в започващото тайнство. По дървените пейки и по стъпалата седяха плътно прилепени и очаровани бели рудничари и червенокожи аристократи, цивилни галли от различни отдели на Службите за сигурност и спортисти национални герои, окичени с медали, клакьори с транспаранти и мажоретки с фанатични очи, обречени на Патриарха, усмихнати матрони с пищни вимета и смолисти коси, сплетени на толкова плитки, колкото синове са дали за защита на Родината, търсачи на истината с лъскави тела и трактористи от целините с изпочупени нокти — всички бяха погълнати от представлението, което вече течеше и набираше сила и гной. По принцип всички участват в безкрайния опасно хлъзгав ритуал на тоталния театър, в който правилата се менят непрестанно или просто отсъстват, а съгрешилите, изобличени от неуморимите търсачи на истината, се наказват строго и безпощадно, но днес на ХХI ду’узу в ХIV ч. ХХ мин. в Голямата чаша на Хурсагкалама беше просто и лесно: изискваше се само да присъстваш и да търпиш как една жена на тридесет и три години, наречена Пипи Дългото Чорапче, подскача, криви се, пее с прегракнал глас, размахва оранжеви плитки, повдига поли над розови кюлоти, прави шпагат с плюшено куче в ръце и показва развалените си зъби, а тормансианците, точно зад нас, глупави и гладки като речни камъни, пляскаха с малките си длани и се заливаха от смях.

Боже мой, какво правя тук с всичките тези създания вкупом, в този капан на шизофренията и форменото малоумие? Защо седя на пейката със сифилистична усмивка на лицето и метален гръбнак, докато някой невъздържано пикае зад мен, а аз седя с изтръпнали крака, потни ходила и кънтящо съзнание, в което ехти циклично циничен пъкленият кикот на стъклени вещици, проблясват болезнени искрици на млечнопътни свещи и разум и бездънни кладенци повръщат центробежните от ужас думи „свършен си, братче, свършен си, свършен си…“ — защо, защо, защо? Чии са тези лица — глинени палачинки, покрити с лунен прах, марсиански канали и кратери от едра шарка, и чии са тези очи, изтекли ли са всичките тези очи, Исусе, кой е изкълвал очите им; а устата им, защо виждам само дупки вместо уста, дупки вместо носове, какви опасни камъни са дъвкали зъбите им, за да могат червени мравки и смехове да изпълзяват спокойно сега от устата им — какви и защо, защо, защо? Боже мой, какво правя всъщност тук между тях, толкова чужди, чужди, чужди, по-чужди и страшни от шпионите от Акад, на които помогнах, какво да правя и защо съм осъден, и от кого, да страдам така между тях? Нима това са моите сънародници, нима съм виновен, че съм се родил тук, в страната на мъртвите, нима нося вината на злата си карма, нима няма друга възможност? Грешка, станала е ужасна грешка, тежка, смешка, пешка от „де две“ — накъде? По погрешка жив съм роден тук, в страната на мъртвите, тук, сред Иркала, по погрешка тук съм израснал, по погрешка тук съм зазидан, сам, между мъртвите. Помогни ми, Исусе, та нали съм жив все още! Нима няма изход, нима няма път навън и нагоре, нима няма начин за бягство от гробището, в което жив се разлагам, обхванат от трупна зараза, — та нали съм жив все още? Или пък не?

Нещо ставаше с очите на Нор. Всичко наоколо беше извратено и изкривено до неузнаваемост, всичко — лицата, телата, звуците, миризмата и страстите. Зад сцената два огромни часовника омекнаха и елегантно се свлякоха върху жилестия мрамор. Бавни питони пълзяха под дървените пейки. От небето падаха кафяви петолъчки, но преди да бъдат забелязани от друг, се стопяваха по косите на зрителите с дъх на ванилия. Нещо ставаше с очите на Нор. Може би поради страх и погнуса, може би поради високата радиоактивност, магия или болест, или пък по волята на тоталния режисьор, гаулайтерът на Хурсагкалама, а може би в действителност.

 

— Чуваш ли, тебе те викат! — гласът на Марио и най-после изплувах от мъртвите води на собствения си страх.

На сцената вече бяха изкарали двуетажна бутафорна изчислителна машина с разноцветни лампи, мигащи като гирлянди на коледен кипарис. Някакво джудже с изпъкнало чело и персийски чехли, облечено в цветовете на трикольора, щракаше по големите като магарешки уши клавиши, а Пипи с апломба си на застаряваща проститутка успяваше все пак да надвика ужасното тракане на машината:

— Мъдрият компютър Голем ХIV, мили деца, ще определи тримата печеливши, трите прекрасни награди от по хиляда мита в празничния тираж, посветен на републиката на младежта Урарту. Нека обаче преди това да благодарим на нашия баща и ръководител, и велик кормчия, Патриархът Кудрам, за грижите и щастливото детство, с което ни е дарил, и за високомъдрия указ, указващ на корпорацията за безалкохолни напитки и кинкалерия ТЮГО голямата чест да организира и провежда тъй наречената Вавилонска лотария за всеобща полза и добруване; нека сме му синовно благодарни!

— Вечна слава, вечна слава, вечна слава! — скандираха от всички страни изправени на крака щастливи лица, а само преди десетина години славата към Патриарха трябваше задължително да бъде придружена от слава към Господарката на големия дом, неутолимата Ерешкигал — това го изискваха каноничните формули на привичния за всеки иркалец ритуал на осанна. Ето обаче как времената се менят: фигурата на Бащата на инферналните народи се извисяваше все по-внушителна и свръхчовешка от големите като кораби плакати на празничните манифестации, юбилейни гранитни паметници и чудовищните стенописи в новопостроените храмове; силен и притегателен като Юпитер и красив като Десет, той е над всички, той е над всичко, той е Светлият герой Шулпае. В същото време Всяващата тревога се разтваряше постепенно в мрака на общественото съзнание, чезнеше някъде в тъмните коридори на нощния си палат, обърнат с кулите надолу, където се беше оттеглила в съня под балдахина на някакъв мъглив митологичен архетип, спокойна, че властта й се упражнява от такива вещи, лоялни и реални ръце — в ход беше една тиха подмяна и даже вътре в нейните светилища блестяха надписи цитати на Патриарха, негови бюстове и икони с неговия лик. И макар че, ако някой гласно изкажеше подобна кощунствена мисъл, директният слушател на нейната воля, скромният изпълнител пред завързаните й очи, този плах узурпатор, щеше да осъди веднага и собственоръчно да изпълни екзекуцията над оскърбителя — нима, ако пожелаеше, Господарката на земята, откъдето връщане няма, не можеше с едно отваряне на устата да накаже и унищожи цялото население заради нечие неподчинение, както по времената на древния Утнапищи, — но истината беше тази: хората вече се кълняха в Патриарха Кудрам, а не в Стопанката Ерешкигал… Така е може би, защото той е на светло и видим, а тя плува в съня на черните си коси и черните мъртви води на Хубур, но дали и неговата видимост, не е също привидност в Огледалния свят? Никой не е виждал Всяващата тревога с очите си, нито поне съпруга й Нергал, министър на социалните грижи и здравеопазването, но дали от друга страна Великият ни кормчия е нещо повече от умело изработена механична кукла, помахваща с петниста десница от балкона на Мавзолея, херметичен портокал с часовников механизъм, говореща глава, изрисувана с точки върху вътрешната повърхност на кинескопа, която с труд произнася думите на неизвестно от кого разписани доклади и укази, похвали и анатеми — кой е той всъщност? Символ, емблема, фетиш, плюшено куче с метални зъби, знаме, икона, ходеща мумия, дървен идол, обливан с благовонни масла, хранен с кръв, тежък облак, безличен глагол, двулична посредственост, параван на нечия двойно опосредствена и анонимна власт — на корпорация ТЮГО или някой още по-висок и недостижим кукловод, — а има ли значение всъщност? За народа е важно да има хляб и зрелища, както е казвал не веднъж и Патриархът, важно е да бъде залъгван редовно гладът и болната съвест, и тогава народът би могъл вечно да скандира:

— Вечна слава, вечна слава!

Пипи махна с ръка, подкани ни да спрем:

— Достатъчно, достатъчно, мили деца! Вие сте чудесни, но ето че джуджето Дългоноско е готово и ми подава индексите на щастливците. Я да видим…

Любодейката Шамхат подскача като обезумяла, отпуснатите й гърди се тресат, пляска се с ръце по бедрата като въшлива човекомаймуна йеху и крещи някакви цифри с неистов трудов ентусиазъм. На сцената бързо изтичват младеж и девойка с лъчезарни очи и пионерски възли. Публиката реве възторжено, все едно присъства на юнашки трибой — публиката винаги и навсякъде реве така, — а Пипи:

— Остава третият! Знаем, че е тук. Остава третият с индекс „шейсет и три, нула, две, единайсет, шест, шестотин шейсет и шест“, щастливият индекс! Знаем, че е тук! Елате, о, щастливецо, не се притеснявайте… А, да… ето, джуджето Дългоноско ми съобщава и името му: Нор Урнаму, да излезе Нор Урнаму!

Усетих как се треса, мускулите ми конвулсивно треперят, а езикът ми е залепнал подут за небцето;не можех да помръдна.

— Излез, чуваш ли, излез — шепне ми Марио, — иначе ще стане по-зле…

Погледнах към Ирена, суха и безучастна, с длани, притиснати между коленете, длани от които се срамува и съскането на Марио:

— Чуваш ли, тебе те викат!

Закован за пейката, не мигам, не мисля, не съществувам, оцеляло е само галванизиращото чувство на омраза към невидимите и хитри преследвачи, които като добре обучени хрътки и тук успяха да ме настигнат, и тук успяха да ме разкрият, към гадния и лигав фарс на сцената на дъното на Голямата чаша, чрез който ме карат сам и за назидание да си нахлузя примката, и най-вече към Марио, който неясно защо подло ме подстрекава да се предам. Но няма да го бъде. Боли ме кожата, сякаш много очи и дула са прицелени в мен, а Пипи продължаваше да квичи:

— Нор Урнаму, знаем че сте тук, Нор Урнаму, излезте, не умопомрачавайте светлия празник, Нор Урнаму…

На зрителите вече започна да им омръзва, хората ставаха и бавно изтичаха от амфитеатъра. Аз също се надигам и тръгвам след тях, изгубен като зрънце в пясъчен часовник. Насочвам се към широкия тунел, влача се след тълпата като поплавък след рибарска мрежа, а Марио и Ирена предвидимо изостанаха назад. Правят се, че не ме познават, след като Марио успя да ми подхвърли уж мимоходом:

— Ти беше длъжен да излезеш! Сега ще стане по-лошо, много по-лошо… А пък и нас ще замесиш, — а Ирена му е вярна, разбира се: гледаше го в очите.

Направих се, че не съм го чул.

Сега вървя към светлината в дъното на последния тунел, жаден като астматик за глътка жив въздух извън лабиринтите на лицемерния и жесток Хурсагкалама, вървя към светлината на изхода, където решетките са дръпнати, за да пропуснат родолюбивата творческа младеж навън — значи изходът не е само един, както твърдеше Марио, изходът никога не е само един, — вървя без да ме е грижа за камерите, надвесили се от ъглите като глави на победени скелери, само и само да изляза навън, а там да става каквото ще става, само да е навън…