Орсън Скот Кард
Сянката на марионетките (8)

8. Мишени

От: Усъвършенстван%кроманьонец@домашенадрес.com

[БЕЗПЛАТЕН имейл! Намери си приятел!]

До: покорен%слуга@домашенадрес.com

[ХРИСТОС ви обича! избраните.org

Относно: Благодаря за вашата помощ

 

Драги Анонимен Благодетелю,

Аз може да съм бил в затвора, но не съм вчерашен. Зная кой сте и какво сте направили. Така че, когато ми предлагате да ми помогнете да продължа изследването, което бе прекъснато от моята доживотна присъда, и загатвате, че сте отговорен за смекчаване на обвиненията срещу мен и на присъдата, аз мисля, че вие планирате да използвате моята предполагаема среща с тези предполагаеми хора като сгоден случай да ги убиете. Сякаш сте Ирод, който пита мъдреците къде се намира новородения цар, уж за да му се поклони.

 

От: покорен%слуга@домашенадрес.com

[Не се връщай у дома САМ! Самотни Сърца]

До: усъвършенстван%кроманьонец@домашенадрес.com

[Вашият АДС е видян! БЕЗПЛАТЕН имейл!]

Относно: Погрешно сте ме разбрали

 

Драги докторе,

Не сте ме разбрали. Аз нямам интерес от ничия смърт. Искам да им помогнете да си направят бебета, които нямат дарбите и проблемите на бащата. Направете дузина от тях.

Но ако по време на работата се сдобиете и с мили малки зародиши, които притежават дарбите на бащата, моля, не ги изхвърляйте. Пазете ги хубаво и на безопасно място. За мене. За нас. Има хора, които желаят да отглеждат малка градина, пълна с боб.

 

 

Преди няколко години Джон Пол Уигин бе установил, че цялата работа с щастливото отглеждане на деца всъщност е доста прехвалена. По всеобщо мнение някъде уж съществуваше такова нещо като нормално дете, но то никога не бе припарвало до дома на семейство Уигин.

Не че той не обичаше децата си. Обичаше ги. Повече отколкото някога биха узнали. Повече отколкото сам си мислеше, че ги обича. В края на краищата човек никога не знае колко обича някого, докато не дойде истинското изпитание. Бихте ли дали живота си за тази личност? Бихте ли се хвърлили върху ръчна граната, излезли пред бързо движеща се кола или запазили тайна, когато сте измъчвани, за да спасите нечий живот? Повечето хора изобщо не знаят отговора на този въпрос. Дори онези, които го знаят, все пак не са съвсем сигурни дали това е любов, дълг, самоуважение, културни принципи или безброй други възможни обяснения.

Джон Пол Уигин обичаше своите деца. Но или нямаше достатъчно от тях, или му бяха в повече. Ако имаше повече, изпращането на две от тях на далечна колония, от която никога нямаше да се върнат, би било добре дошло; защото у дома пак щеше да се радва, подкрепя и цени още едно дете като всеки родител.

Ако пък имаше едно дете в повече, ако правителството не бе изискало трето дете от тях, ако Андрю изобщо не се беше родил, ако изобщо не го бяха приели в онази програма, за която Питър беше отхвърлен, тогава може би патологичната амбиция на Питър щеше да остане в нормалните граници. Може би неговата завист и обида, неговата нужда да докаже, че е способен, в края на краищата не би опетнила живота му и не би помрачила най-светлите му моменти.

Разбира се, ако Андрю не се бе родил, сега светът може би щеше да бъде надупчен от мравуняците на формиките, а човешката раса нямаше да представлява нищо повече от няколко групи нещастници, оцеляващи във враждебна околна среда като Тиера дел Фуего, Гренландия или Луната.

Детето обаче не бе родено заради правителството. Малко известен факт: Андрю бе заченат преди постъпването на искането. Джон Пол Уигин съвсем не беше чак толкова добър католик, преди да осъзнае, че законите за контрол на заселването му забраняваха да бъде. Тогава — понеже беше упорит поляк, непокорен американец или просто защото беше странната смес от гени и памет, наречена Джон Пол Уигин — за него нямаше нищо по-важно от това да бъде добър католик, особено когато така се обявяваше против законите за заселването.

Това бе и основата на брака му с Тереза. Самата тя не беше католичка — което показваше, че Джон Пол не е толкова стриктен относно следването на всички правила — но бе дошла от голямо семейство с традиции и бе постигнала споразумение с Джон още преди да се оженят, че ще имат повече от две деца, без значение какво ще им струват те.

Оказа се, че не им струва нищо. Никаква загуба на работа или на престиж. Вместо това станаха дълбоко уважаваните родители на спасителя на човешката раса.

Но никога нямаше да видят женени Валънтайн или Андрю, нито техните деца. Вероятно нямаше да живеят достатъчно дълго, за да узнаят кога синът и дъщеря им са пристигнали на колониалния свят.

Сега Джон и Тереза бяха като притурка към живота на детето, което харесваха най-малко.

Честно казано, Джон Пол обичаше Питър повече, отколкото го обичаше майка му. Питър не му влизаше под кожата по начина, по който ядосваше Тереза. Вероятно причината бе, че Джон Пол беше добър противовес на Питър, а и му беше полезен. Докато Питър поддържаше в ход едновременно сто неща и жонглираше с всички свои проекти, но без да изпълни перфектно нито един от тях, Джон Пол бе човекът, който трябваше да сложи всяка точка и запетайка. И така, без да казва каква точно е неговата работа, Джон Пол наблюдаваше отблизо всичко, каквото правеше Питър, и гледаше нещата да са наистина свършени. Където Питър допускаше, че подчинените му ще разберат неговата цел и ще започнат да работят за постигането й, Джон Пол знаеше, че те ще разберат всичко погрешно, ето защо им го разясняваше и проследяваше процеса на работа докрай, за да се увери, че нещата ще станат както трябва.

Разбира се, за да върши това, Джон Пол трябваше да се преструва, че не действа като очи и уши на Питър. За щастие хората, които поправяше, се радваха, че той им спестява ходенето при Питър, за да му обясняват глупавите неща, които са правили. Предпочитаха да се отбият при Джон Пол, който задаваше точните въпроси, разполагаше със списъци за проверка и весело бърбореше, при това без да звучи наставнически.

Но как трябваше да постъпи Джон Пол, когато проектът, по който напредваше Питър, бе изключително опасен и, да, глупав, при положение че не желаеше да се издава колко иска да му помогне.

Статутът на Джон Пол в малкото общество от хегемонии не му позволяваше да оспорва онова, което прави Питър. Беше човек, който облекчава нещата, а не бюрократ, винаги разкъсваше бюрокрацията като паяжина, вместо да я изплита.

До скоро най-големият протест на Джон Пол срещу някой от плановете на сина му бе да не прави нищо. Без помощта му нещата се забавяха и често някой проект се проваляше.

Но при Ахил подобни протести не даваха никакъв резултат. Звярът, както Тереза и Джон Пол го наричаха, бе толкова методичен, колкото Питър не беше. Той изглежда не оставяше нищо на шанса, така че ако Джон Пол просто го оставеше на мира, той би изпълнил всичко, както на него му се иска.

— Питър, ти не си в състояние да следиш какво прави Звярът — предупреди го Джон Пол.

— Татко, зная какво правя.

— Той има време за всеки — продължи Джон Пол. — Приятел е с всеки чиновник, портиер, секретарка или бюрократ. Ти минаваш край хората като вятър и дори не им махваш за поздрав, а той седи и разговаря с тях, кара ги да се чувстват важни.

— Да, той е наистина обаятелен.

— Питър…

— Татко, това не е конкурс за популярност.

— Не, това е конкурс за лоялност. Ти вършиш толкова работа, колкото служителите ти решават, че вършиш. Нищо повече. Тези твои работници са твоята сила, а той печели тяхната лоялност за твоя сметка.

— Може би привидно.

— За повечето хора привидното е всичко, което съществува. Те действат съобразно своите впечатления за момента. Те го харесват повече отколкото теб.

— Винаги има някой, когото хората харесват повече — отвърна Питър с лека злобна усмивка.

Джон Пол се въздържа да даде очевидния кратък отговор, защото това би унищожило Питър. Единствената съкрушителна дума беше „да“.

— Питър, когато Звярът си отиде оттук, много от симпатизантите му ще му подшушват от време на време по някоя малка клюка или ще му предават секретни документи.

— Татко, оценявам твоята загриженост. Но пак ще ти кажа, че контролирам нещата.

— Изглежда, мислиш, че всичко, което не знаеш, не си струва да се знае — каза Джон Пол не за пръв път.

— А ти, изглежда, мислиш, че всичко, което правя, не е достатъчно добре — отвърна Питър най-малко за стотен път.

Ето как винаги завършваха тези дискусии. Джон Пол обикновено спираше дотук, защото знаеше, че ако стане твърде досаден, а Питър се почувства твърде потиснат от присъствието на родителите си, двамата с Тереза ще бъдат отстранени от всяка позиция на влияние.

А това би било непоносимо. Това би означавало да загубят последното от децата си.

— Наистина имаме нужда от още едно или две деца — подхвърли Тереза един ден. — Аз съм все още достатъчно млада, а и винаги сме искали да имаме повече от трите, които ни отпусна правителството.

— Не е възможно — въздъхна Джон Пол.

— Защо не? Не си ли все така добър католик, или го демонстрираш само когато доказваш, че си бунтар?

Джон Пол не харесваше подобни намеци, защото в тях може би се криеше известна истина.

— Не, Тереза, скъпа. Ние не можем да имаме повече деца, защото изобщо няма да ни позволят да ги задържим.

— Кой? Правителството не го е грижа колко деца имаме сега. За тях те са бъдещи данъкоплатци, родители или пушечно месо.

— Ние сме родителите на Ендър Уигин, на Демостен, на Лок. Да имаме още едно наше дете ще бъде международна новина. Страхувах се от това, още преди да отвлекат всички бойни другари на Андрю, а сега вече нямам никакво съмнение.

— Наистина ли очакваш хората да предположат, че понеже нашите първи три деца са били толкова…

— Скъпа — остана невъзмутим Джон Пол, макар да знаеше, че тя мрази да я нарича така, защото не би могъл да изключи сарказма от термина, — те биха взели бебетата още от люлката. Ето колко бързо ще нанесат удара. Децата ще бъдат мишени от момента на зачеването си, просто ще чакат да дойде някой и да ги превърне в марионетки на един или друг режим. Дори да можем да ги защитим, всеки момент от техния живот ще бъде деформиран от натиска на общественото любопитство. Мислехме си, че Питър е бил объркан, защото е бил в сянката на Андрю, но само си помисли какво ще им е на тях.

— На тях ще им е по-лесно. Те изобщо няма да си спомнят момент, в който да не са били в сянката на своите братя.

— Това само влошава нещата — рече Джон Пол. — Няма да имат никаква представа кои са, освен че са нечии роднини.

— Добре де, просто ми хрумна.

— Аз също искам още деца. — Беше лесно да е великодушен, след като тя е отстъпила.

— Аз просто… липсват ми деца около мен.

— И на мен. Ако знаех, че наистина ще бъдат деца…

— Да, никое от нашите хлапета никога не е имало детство — натъжи се Тереза. — Истински безгрижно, весело…

Джон Пол се засмя:

— Единствените хора, които мислят, че децата са безгрижни, са онези, които са забравили своето собствено детство.

Тереза се замисли и се разсмя.

— Прав си. Всичко е или рай на Земята, или края на света.

Водили бяха този разговор преди години в Грийнсбъро, след като Питър разкри пред обществото истинската си самоличност и преди да се сдобие с изпразнената от съдържание титла Хегемон.

Сега обаче идеята изглеждаше по-привлекателна, Понякога Джон Пол искаше да си иде у дома, да понесе Тереза на ръце и да каже без капка сарказъм: „Скъпа, взех билети за космоса. Присъединяваме се към една колония. Оставяме зад гърба си този свят и всичките му грижи и ще правим нови бебета там, в космоса, където няма да спасяват света, нито да го завладяват.“

После Тереза опита да влезе в стаята на Ахил, а Джон Пол искрено се разтревожи, че стресът ще я побърка.

 

 

Точно защото бе толкова загрижен, не го дискутира с нея цели два дни, а изчака тя да отвори дума за постъпката си.

Тя не каза нищо. Всъщност не го изненада.

Когато прецени, че първото зачервяване от смущението е преминало и тя може да дискутира разни неща, без да се защитава, Джон Пол зачекна темата една вечер по време на десерта.

— И така, искаш да бъдеш икономка.

— Чудех се колко ще ти отнеме да повдигнеш този въпрос — усмихна се Тереза.

— И аз се чудех колко ще мине, преди да го сториш ти — отвърна Джон Пол със също толкова иронична усмивка.

— Вече никога няма да узнаеш.

— Мисля — предположи Джон Пол, — че си планирала да го убиеш.

Тереза се засмя:

— О, определено. Беше ми възложено от моя инспектор.

— И за това се досетих.

— Пошегувах се — рече веднага Тереза.

— Аз не. Граф ли ти го възложи, или си чела шпионски роман?

— Не чета шпионски романи.

— Знам.

— Това не беше възложена задача — каза Тереза. — Но, да, той ми внуши мисълта, че най-добре за всички би било Звярът да не напуска Бразилия жив.

— Всъщност не мисля така.

— Защо не? Ти със сигурност не мислиш, че той има някаква стойност за света.

— Той извади всички от нелегалност, не е ли така? Всеки показа истинското си лице.

— Не всеки. Не още.

— Вече няма скрито-покрито. Светът е разделен на лагери. Амбициите им са изложени наяве. Предателите са разкрити.

— Значи работата е свършена и повече няма полза от него.

— Никога не съм мислил, че си убийца.

— Не съм.

— Но си имала план. Прав ли съм?

— Опитах да разбера дали е възможен някакъв план, ако проникна в неговата стая. Отговорът беше „не“.

— О! Значи целта ти е същата, променила си само метода.

— Може би нямаше да го извърша.

— Питам се колко ли убийци са си казвали това миг преди да стрелят с пушката, да пронижат с ножа или да сервират отровни фурми?

— Вече можеш да спреш да ме дразниш — предложи Тереза. — Не ме интересуват политиката и последиците. Не би ме притеснило, ако убийството на Звяра коства на Питър Хегемонията. Не мога да седя и наблюдавам как Звярът разкъсва моя син.

— Но съществува един по-добър начин.

— Освен да бъде убит ли?

— Да бъде отстранен от мястото, където може да убие Питър. Това е нашата истинска цел, нали? Не да спасим света от Звяра, а да спасим Питър. Ако убием Ахил…

— Не си спомням да съм те канила в моя дяволски заговор.

— … тогава, да, Звярът ще е мъртъв, но Питър ще бъде завинаги опетнен както Макбет и никога няма да остане хегемон.

— Знам, знам.

— Онова, от което се нуждаем, е да опетним Звяра, а не Питър.

— Убиването е по-сигурно.

— Убиването прави от убития мъченик, легенда или жертва. Убиването ти дава Свети Томас Бекет. Кентърбърийските пилигрими.

— И така, какъв е твоят по-добър план?

— Ще накараме Звярът да се опита да убие нас.

Тереза го погледна смаяно.

— Ние няма да му позволим да успее — успокои я Джон Пол.

— А аз мислех, че Питър обича рисковете. Боже мили, Джони, ти току-що показа какво значи „повече от луд“. Как, по дяволите, ще нагласиш някой да се опита да те убие достатъчно публично, че убийството да бъде разкрито, а и в същото време да разчиташ, че няма да успее?

— В действителност няма да му позволим да изстреля куршум — обясни Джон Пол малко нетърпеливо. — Само ще съберем доказателства, че той е подготвил опита. Питър няма да има избор, освен да го отпрати. После ще се постараем хората да разберат защо. За мен може и да не се разтревожат, но теб хората наистина те харесват. Ще намразят Звяра, защото е заговорничел срещу тяхната Доче Тереза.

— Но никой не харесва теб. Ами ако се насочи първо към теб?

— Няма значение.

— А как ще разберем какво замисля?

— Въвел съм програми за четене на клавиатурата на всички компютри в системата и софтуер, който да анализира действията му и да ми съобщава за всичко, което той върши. Няма начин да изготви план, без да изпрати имейл на някого за нещо.

— Аз мога да се сетя за сто начина, един от които е да го изготви в главата си, без да казва на никого.

— Но ще му се наложи да направи справка за нашето разписание, нали? Или ще стори нещо подозрително. Нещо, което да покажа на Питър и да го принудя да се избави от Ахил.

— Значи начинът да се отървем от Звяра е да нарисуваме големи мишени на собствените си чела?

— Не е ли великолепен план? — усмихна се Джон Пол. — Не мога да измисля по-добър, но далеч не е лош като твоя. Наистина ли си въобразяваше, че можеш да убиеш някого?

— Мама Мецана защитаваше мечето си.

— С мен ли си? Обещаваш ли да не сипваш фатално разхлабително в супата му?

— Ще обмисля твоя план, когато наистина дойдеш с такъв, който да изглежда успешен.

— Ще изхвърлим звяра оттук — закани се Джон Пол. — По един или друг начин.

Джон Пол знаеше, че това изобщо не е никакъв план, защото фактически Тереза не му бе обещала, че ще се откаже от своето намерение да стане убиец крадешком.

Бедата беше, че когато получи достъп до програмите, наблюдаващи използването на Ахиловия компютър, съобщението гласеше: „Компютърът не е използван.“

Абсурд! Джон Пол знаеше, че Звярът е използвал някакъв компютър, защото самият той бе получил няколко съобщения — невинни запитвания, носещи обаче екранното име, което Питър беше дал на Ахил.

Недоумяваше защо шпионските програми не хващат Ахиловите пароли за достъп и не отчитат ударите по клавишите на клавиатурата, но не можеше да помоли никой за помощ. Мълвата щеше да се разпространи, а после Джон Пол не би изглеждал толкова невинен, ако заговорът срещу Ахил — какъвто и да беше той — излезеше наяве.

Дори когато виждаше Ахил със собствените си очи да приема и изпраща съобщение, получените сведения продължаваха да не показват никаква активност от страна на Ахил.

Джон Пол размишлява доста дълго върху това, опитваше да си представи как Ахил би могъл да заобиколи неговия софтуер.

Докато накрая му светна да зададе на своя софтуер друг въпрос.

„Дай ми списъка с всички записи от този компютър днес“ — въведе той от своя пулт.

След малко се появи съобщението: „Няма записи“.

Нямаше никакви записи от нито един от околните компютри. Никакви записи от който и да било от далечните компютри. Очевидно никакви записи в цялата компютърна система на Хегемонията. А тъй като хората приемаха записи през цялото време, включително и самият Джон Пол, този резултат беше невъзможен.

Питър тъкмо имаше среща с Ферейра, бразилския компютърен експерт, който отговаряше за надеждността на системата.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но е по-добре да ви кажа това, когато сте двамата заедно.

Питър се ядоса, но отвърна достатъчно вежливо:

— Давай.

Джон Пол се опита да измисли обяснение за опита си да въведе шпионска операция в цялата компютърна система на Хегемонията, но не можа. Ето защо каза истината — че се опитва да шпионира Ахил, но не спомена какво възнамерява да прави с информацията.

Щом свърши, Питър и Ферейра се смееха — горчиво и иронично, но се смееха.

— Какво е толкова смешно?

— Татко — каза Питър, — не ти ли хрумна, че ние имаме софтуер на системата, който върши същата работа?

— Кой софтуер използвахте? — попита Ферейра.

Джон Пол му каза и компютърният специалист въздъхна.

— При нормални условия моят софтуер би открил неговия и би го изтрил — обясни на Питър. — Но баща ти има привилегирован достъп до мрежата. Толкова привилегирован, че моят софтуер за следене трябва да го пропуска.

— Но твоят софтуер поне не ти ли съобщава за наличието на друг? — попита Питър отегчено.

— Неговият е допълнително въведен, моят е присъщ за операционната система — поясни Ферейра. — Щом неговият следящ софтуер премине веднъж първоначалната бариера и стане присъщ за системата, вече няма нищо за съобщаване. Двете програми вършат една и съща работа, но просто в различно време на машинния цикъл. Те отчитат натисканията на клавишите и предават информацията на операционната система, която я предава към програмата. Те я предават също и към техния собствен регистър за отчитане на ударите по клавишите. Но и двете програми изчистват буфера, така че ударите по тях да не се отчитат два пъти.

Питър и Джон Пол направиха едновременно един и същи жест — ръце на челото, закривайки очите. Разбира се, веднага откриха какво е станало.

Ударите по клавишите пристигаха и се обработваха от следящия софтуер на Ферейра или от този на Джон Пол — но никога от двата. Така двата регистъра за удари по клавишите не показваха нищо, освен случайни букви, от които не се събираше нищо смислено, въпреки че през цялото време имаше записи из цялата система.

— Можем ли да комбинираме регистрите? — попита Джон Пол. — В края на краищата притежаваме всички удари по клавишите.

— Имаме също и азбуката — отвърна Ферейра. — И ако само намерим правилния им ред на подреждане, тези букви ще ни дадат всичко, което някога е писано.

— Нещата не стоят чак толкова зле — намеси се Питър. — Поне буквите са подред. Няма да бъде трудно да се нагласят така, че да имат някакъв смисъл.

— Но ние трябва да слеем всичките, за да открием записи на Ахил.

— Напиши някаква програма — предложи Питър. — Такава, която да открие всичко, което би могло да бъде някакъв запис от него, после ще обработиш материала, следвайки непосредствено тези възможности.

— Да напиша програма? — промърмори Ферейра.

— Аз ли да напиша? — подхвърли Питър. — Защото си нямам друга работа?

„Този сарказъм не кара хората да те обичат, Питър“ — помисли си Джон Пол.

— Добре, ще ги подредя — примири се Ферейра.

— Съжалявам — каза Джон Пол.

Ферейра само въздъхна.

— Поне не ти ли мина през ума, че вече да имаме софтуер, който върши същата работа? — подхвърли хегемонът.

— Имаш предвид, че си имал следящ софтуер, който да ми дава редовни съобщения за онова, което пише Ахил? — попита Джон Пол.

„Не само синът ми може да е саркастичен. Но за разлика от него аз не се опитвам да обединя света.“

— Няма никаква причина ти да знаеш — каза Питър.

„Май е време за изплюване на камъчето.“

— Мисля, че Ахил планира да убие майка ти.

— Татко, той дори не я познава.

— Мислиш ли, че има шанс да не е чул, че тя се е опитвала да влезе в неговата стая?

— Но… да я убие? — не вярваше Ферейра.

— Ахил не върши нищо чрез полумерки — обясни Джон Пол. — А никой не е по-лоялен към Питър от нея.

— Дори ти ли, татко?

— Тя не забелязва твоите недостатъци — излъга баща му. — Нейните майчини инстинкти я заслепяват.

— Но ти нямаш такава спънка.

— Не съм твоя майка.

— Във всеки случай моят следящ софтуер трябваше да улови това — поклати глава Ферейра. — Обвинявам само себе си, системата не бива да има заден вход.

— Системите винаги имат такъв — възрази Джон Пол.

Щом Ферейра излезе, Питър хладно заяви:

— Аз знам как майка ми ще е в пълна безопасност. Махни я оттук. Отидете на някой колониален свят. Заминете някъде и правете нещо, но престанете да се опитвате да ме защитавате.

— Да те защитаваме ли?

— Не съм толкова глупав, че да повярвам на тази нелепа история. Ахил искал да убие мама?!

— Ах, да. Ти си единствената личност, която си струва да бъде убита.

— Аз съм единственият човек, чиято смърт би отстранила едно главно препятствие от пътя на Ахил.

Джон Пол само поклати глава.

— Кой друг може да е негова мишена? — настоя за отговор хегемонът.

— Никой друг, Питър. Нито един. Всеки е в безопасност, защото в края на краищата Ахил се държи като съвсем нормално момче, което никога не би убило някого без причина за това.

— Знам, че е психопат — не отрече Питър. — Не твърдя обратното.

— Толкова много психопати, толкова малко ефективни лекарства — въздъхна Джон Пол, напускайки стаята.

 

 

Същата вечер, когато каза на съпругата си, тя изпъшка:

— Значи Звярът има свобода на действие.

— Сигурен съм, че достатъчно скоро ще сглобим информацията — успокои я Джон Пол.

— Не, Джони. Не сме сигурни, че ще бъде достатъчно скоро. Защото всички знаем, че вече е твърде късно.