Тери Пратчет
Масклин (11)

9.

V. И рече Външният: Тез, които не вярват в Навънка, вижте: Един ще бъде Изпратен Навънка, за да Го Докаже.

VI. И един се качи на Камион, и излезе Навънка, за да види къде могат да намерят нов дом.

VII. И много чакане имаше, защото не се върна.

Из „Книга на номите“

Транспорт на Стоки, стихове V–VII

Масклин си бе стъкмил постеля в една стара кутия за обувки в отдел „Книжарски стоки“, където намираше покой от време на време. Но когато се върна, там го чакаше малка депутация от номи. Крепяха една книга.

Масклин се бе поразочаровал от книгите. Сигурно всичко, което искаше да научи, бе написано някъде, но истинският проблем беше да го намериш. Книгите може и да са били направени специално за да научаваш по-трудно разни неща. В тях май нямаше никакъв смисъл, или по-скоро имаше смисъл, но изразен по безсмислен начин.

Той разпозна Винто Пими, един много млад Железарий. Винто беше сред най-запалените и най-бързите читатели, само дето не беше кой знае колко добър читател и имаше склонност да се заплесва по шантави идеи.

— Изпрасках го — каза гордо момчето.

— По-добре му се извини — каза Масклин.

— Не бе, изпрасках една идея. Знам как да намерим човек да ни кара камиона!

Масклин въздъхна.

— И за това си мислехме, ама няма как да стане. Ако се покажем на някой човек…

— Няма значение! Няма значение! Той нищо няма да направи, щото ние ще имаме — това ще ти хареса — ще имаме калтак!

Винто му се ухили лъчезарно като кученце, което току-що е завършило някой труден номер.

— Калтак… — със слаб глас повтори Масклин.

— Да! Тука го пише! — Винто гордо показа книгата. Масклин изпружи врат. Беше се понаучил да чете малко от малко, лека-полека, но доколкото можеше да схване, в тая книга се разказваше за Ложници на 10 000 фута височина.

— Да има нещо общо с много обувки? — с надежда попита той.

— Не, не, не, ето как се прави: намираш си един калтак, после го насочваш към шофьора, и някой казва: „Внимавай, той има калтак“, а пък ти казваш: „Закарай ни, където искаме, иначе ще ти пръсна черепа с тоя калтак!“ И после той…

— Добре, добре. Много хубаво — рече Масклин, като се дърпаше назад. — Направо е супер. Прекрасна идея. Определено ще си помислим по нея. Браво.

— Умно го измислих, а? — заподскача Винто от крак на крак.

— Да. Определено. Ъъ. Не мислиш ли, че ще е по-добре да четеш по-практични… — Масклин се разколеба. Кой знае кои книги бяха най-добрите?

Той се вмъкна в кутията си, дръпна картонената врата и се облегна на нея.

— Хей, Нещо? — каза той.

— Чувам те, Масклин — обади се Нещото от купчината парцали, която представляваше леглото на нома.

— Калтак какво е?

Последва кратка пауза. После нещото се обади:

— Разумен индивид, деградирал до степен на напълно асоциално поведение под влиянието на престъпна среда и употреба на вещества, въздействащи негативно върху нервнопсихичната му дейност.

— О. А можеш ли да уплашиш някого с такъв?

— Напълно е възможно.

— Дали ще се намери някой в Магазина?

Последва нова пауза.

— Има ли сред вас хора с девиантно поведение?

Масклин не беше разбрал много добре какво е това. Темата бе възникнала снощи, когато Винто бе предложил да отбият едно стадо морски свинчета, та да ги гледат за месо. Та от дума на дума — нали Винто все ги четеше едни…

— Не — каза той.

— Тогава боя се, че шансът е минимален.

— О. Ама, както и да е. — Масклин тупна на леглото си. — Виждаш ли, трябва да имаме контрол над това накъде отиваме. Трябва да си намерим някое място по-далечко от човеците. Ама не прекалено далечко. И да е безопасно.

— Трябва да разгледаш някой атлас или карта.

— Как изглеждат?

— Отгоре сигурно ще пише „Атлас“ или „Карта“.

— Ще помоля абата да направят издирване — прозя се Масклин.

— Трябва да поспиш — обади се Нещото.

— Все искат от мен да правя нещо. Ти нали не спиш?

— Моето е друго.

— Това, което ми трябва — рече Масклин, — е начин. Калтак не можем да използваме. Всички мислят, че знам как да се справим, пък аз не знам. Знам какво ни трябва, но никога не бихме могли да го натоварим на камиона за една нощ. Всички мислят, че аз знам всички отговори, само че аз не ги знам…

Той заспа. Сънува, че е голям колкото човек. Всичко беше толкова лесно, ако си колкото човек.

 

 

Минаха два дни. Номите непрекъснато наблюдаваха от гредата над гаража. Примъкнаха малък пластмасов телескоп от отдел „Играчки“ и с негова помощ дойде новината, че голямата метална врата на гаража се отваря, когато човеците натиснат едно червено копче до нея. Как да натиснеш копче, което е поставено десет пъти по-високо от боя ти? И това влезе в списъка на Масклин с проблеми за решаване.

Гърдър откри карта. Беше в една доста малка книжка.

— Въобще не беше трудно — каза той. — Всяка година ги имаме с дузини. Казва се — той прочете златните букви: — ДЖОБЕН БЕЛЕЖНИК. И на целия му гръб е тая карта, я виж.

Масклин се взря в страничните, цели в сини и червени петънца. Някои от петънцата имаха имена като Африка и Азия.

— Амииии — каза той, — мдааа. Сигурно. Хубаво. Ние къде точно сме?

— По средата — подсказа Гърдър. — Логично е.

А после се върна камионът.

Без Ангало.

 

 

Масклин тичаше по гредата, без дори да му мине през ум, че може да падне. Малката китка от фигурки му беше казала всичко, което не искаше да знае. Един млад ном, когото тъкмо бяха издърпали над ръба, седеше и се опитваше отново да поеме дъх.

— Проверих всички прозорци — каза той. — До един са затворени. Никого не видях там вътре. Много е тъмно.

— Сигурен ли си, че беше точно този камион? — попита Масклин главния постови.

— Всичките имат номера отпред — му отвърнаха. — Съвсем сигурен съм, че запомних на кой от тях замина, така че щом се върне днес следобед, да…

— Трябва да се промъкнем вътре и да хвърлим едно око — твърдо каза Масклин. — Някой да отиде и да… не, много ще се забавим. Свалете ме долу.

— Какво?

— Свалете ме долу — повтори Масклин. — На пода.

— Много е високо — колебливо се обади някой.

— Знам! Само че ако обикалям по стълбите, ще излезе много по-дълго. — Масклин подаде края на връвта на двама номи. — Може да е там вътре, ранен, или кой знае какво.

— Не сме виновни ние — каза един ном. — Когато камионът се върна, там беше пълно с човеци. Наложи се да чакаме.

— Никой не е виновен. Някой от вас да слезе по дългия път и да ме посрещне там. Я не овесвайте нос, никой не е виновен.

„Освен мен“ — помисли си той, докато се въртеше като пумпал в мрака. Гледаше как тъмната грамада на камиона се плъзга покрай него. Навънка някак си изглеждаха по-малки.

Подът беше мазен — целият бе в бъзин. Той притича под камиона — в един свят с покрив от тръби и жици, поставени твърде високо, за да ги достигне. Но той се разтършува покрай една пейка и примъкна парче тел. С голяма мъка изви единия му край като кука.

Миг по-късно се промъкваше сред тръбите. Не беше мъчно. Долната част на камиона сякаш беше направена най-вече от тръби и жици. След минутка-две се намери пред стена от метал. По нея имаше дупки и през тях минаваха още снопове жици. Беше възможно, като се понапънеш, да се промъкнеш през тях. Вътре…

Вътре имаше килим. Странно си беше да намериш точно това в камион. Тук-там бяха пръснати бонбонени хартийки — за един ном те са големи колкото вестник. Огромни чудесии с форма на педали се подаваха от омазани с грес дупки по пода. В далечината се мержелееше седалка зад грамаданско кормило. „Това явно е замислено като нещо, за което се държи човекът в камиона“, реши Масклин.

— Ангало? — тихо повика той.

Отговор не дойде. Помота се безцелно и тъкмо да се предаде, забеляза нещо сред валмата прах и хартийките под седалката. Човек би решил, че това е просто още един боклук. Масклин позна палтото на Ангало.

Той внимателно огледа боклука. Можеше да си представиш как някой лежи там и гледа. Поразтършува се и намери мъничка обвивка от сандвич.

Взе палтото със себе си; май нямаше какво друго да се прави.

Дузина номи нервно чакаха на просмукания с бъзин под. Масклин протегна палтото и сви рамене.

— Никакъв знак — каза той. — Бил е там, ама сега го няма.

— Какво може да е станало с него? — попита един от по-старите.

Някой зад него отрони мрачно:

— Сигурно дъждът го е размазал. Или го е отвял свирепият Вятър.

— Точно така — обади се трети. — Навънка могат да ти се случат какви ли не ужасии.

— Не! — възкликна Масклин. — Искам да кажа, ужасиите си ги има, но…

— А — кимнаха момите.

— … не са точно такива! Щеше да си е съвсем добре, ако си беше седял в камиона! Казах му да не тръгва да изследва…

Усети, че внезапно е настъпила тишина. Номите не гледаха към него, а през него, към нещо зад него.

Там стоеше херцог Галантерий, заедно с няколко от войниците си. Беше се втренчил вдървено в Масклин. После простря ръце, без да каже ни дума.

Масклин му даде палтото. Херцогът се взря в него и го заобръща. Тишината все повече изтъняваше и накрая почти зажужа.

— Забраних му да тръгва — пророни херцогът. — Казах му, че е опасно. Знаете ли, беше глупаво от моя страна. Това го накара да се заинати още повече.

Той отново погледна Масклин.

— Е?

— Ъъ… — отвърна Масклин.

— Жив ли е синът ми?

— Хм. Ами сигурно. Няма причини да не е. Що да не е?

Херцогът кимна едва-едва.

„Това беше — помисли си Масклин. — Дотук — и край.“ Херцогът се вгледа в камиона, после огледа стражите си.

— И тия неща ходят Навънка, така ли?

— О, да. През цялото време — отвърна Масклин.

Херцогът се изкашля издълбоко. Доста странен звук.

— Навънка няма нищо — каза той. — Аз така знам. Но синът ми знаеше друго. Ти мислиш, че трябва да отидем Навънка. И тогава ще видя ли сина си?

Масклин се вгледа в очите на стареца. Приличаха на две недоопържени яйца. Помисли си за това, колко е голямо всичко Навънка, и колко са големи номите. После си помисли: един водач трябва да знае всичко за истината и за честността. Трябва да знае и кога да забележи разликата между тях. Честно, шансът да намерят Ангало там Навънка не беше по-голям от този на целия Магазин да му поникнат крила и да хвръкне, но истината беше, че…

— Възможно е — каза той и се почувства ужасно. Обаче то си беше възможно.

— Много добре — каза Херцогът с непроменено изражение. — Какво ви трябва?

— Какво? — Ченето на Масклин увисна.

— Казах, какво ви трябва? За да накарате камиона да излезе Навънка? — поясни херцогът.

Масклин се оплете.

— Ами, такова, ъъ, в момента, предполагам, ни трябват хора…

— Колко? — изстреля херцогът.

Мислите на Масклин препускаха.

— Петдесет? — дръзна той.

— Имате ги.

— Ама… — захвана Масклин. Сега изразът на херцога се бе променил. Вече не изглеждаше напълно объркан и самотен. Сега си изглеждаше както обикновено — бесен.

— Направете го! — изсъска той, врътна се на пети и надуто се отдалечи.

Същата вечер петдесетина Галантерии се появиха в гаража. Изглеждаха и се държаха, най-общо казано, като патета в кълчища. Гърдър запротестира, но Масклин веднага прати всички, които изглеждаха поне малко от малко способни, в класа по четене.

— Твърде много са! — възрази Гърдър. — И са прости войници, за Арнолд Брос (създаден в 1905).

— Очаквах да каже, че петдесет са твърде много, и да смъкне на двайсет или нещо такова — обясни Масклин. — Но мисля, че тъй и тъй всичките скоро ще ни потрябват.

Програмата по четене не вървеше според очакванията му. В книгите имаше полезни неща, вярно, само че да ги откриеш сред всички дивотии беше мъчна работа. Като например онова за момиченцето, дето паднало в заешката дупка.

Точно Винто се беше натъкнал баш на това.

— … та, тя паднала в тая дупка, пък там имало един бял заек с часовник, аз знам какво е заек, и там тя намерила една такава бутилчица, пълна с нещо, дето я направило голяма, искам да кажа, наистина грамаданска, пък после намерила друго нещо, дето я направило съвсем мъничка — изреди той, без дъх да си поеме. Лицето му сияеше от ентусиазъм. — Тъй че всичко, което трябва да направим, е просто да намерим от онова, дето те прави голям, и после един от нас ще кара камиона!

Масклин не посмя да пренебрегне това. Ако поне един ном можеше да придобие човешки размери, щеше да е лесно. Дузина пъти си го беше повтарял. Би трябвало да си струва да се опита.

И те почти цяла нощ диреха из Магазина някоя бутилка, на която да пише: „Изпий ме!“ Или в Магазина нямаше от тях — Гърдър хич не бе подготвен да приеме това, защото нали Магазинът бе „Всички Неща Под Един Покрив“ — или онова просто не беше вярно. В книгите май имаше доста неща, дето не бяха верни. Беше трудно да се разбере защо Арнолд Брос (създаден в 1905) е сложил в книгите толкоз много неверни неща.

— За да могат верните нему да направят разлика — бе казал Гърдър.

Самият Масклин бе си взел една книга. Побираше се точно в кутията му. Казваше се Детска енциклопедия „Звезди“ и в по-голямата си част представляваше картинки на нощното небе. Знаеше, че нещата вътре са верни.

Харесваше му да я разглежда, когато има много за мислене. Сега я разглеждаше.

Звездите имаха имена — Сириус, Ригел, или пък Вълк 359 или Рос 154.

Пита Нещото за някои от тях.

— Не знам тези имена — каза то.

— Мислех, че сме дошли от една от тях — каза Масклин. — Ти нали каза…

— Имената са други. В момента не мога да ги идентифицирам.

— Как се казваше звездата, от която са дошли номите? — попита Масклин, легнал в мрака.

— Казваше се Слънце.

— Ама то слънцето си е тук!

— Хората, които живеят край някоя звезда, винаги я наричат Слънце. Така е, защото вярват, че тези звезди са особено важни.

— Те… Искам да кажа, ние, много звезди ли сме посетили?

— Имам регистрирани 94 563 като посетени от номите.

Масклин се втренчи в тъмнината. Големите числа му създаваха трудности, но разбираше, че това число е от най-големите. „Изобилен Пазарлък!“ — помисли си той, после се сконфузи и се поправи на: „Уф! Всички тия слънца, на мили оттук, а пък аз просто трябва да подкарам един камион!“

Като го кажеш така, изглежда пълен абсурд.