Алистър Маклейн
Златното рандеву (6)

VI
Сряда 7:45 — 8:15 вечерта

Що се отнася до посещаемостта, мистър Джулиъс Биърсфорд нямаше основание за недоволство тази вечер: всички пасажери на кораба бяха дошли на приема в чест на жена му и доколкото можех да видя, тук беше и всеки свободен от дежурство офицер на „Кампари“. А приемът действително се развиваше великолепно. В 7:45 практически всеки си пиеше втората напитка, а напитките, сервирани в салона на „Кампари“, никога не бяха малки по количество. Биърсфорд и съпругата му обикаляха салона и разговаряха с всеки от гостите подред, и ето че дойде и моят ред. Видях ги да идват, вдигнах си чашата и казах:

— Всичко най-хубаво, мисис Биърсфорд.

— Благодарим ви, млади момко. Забавлявате ли се?

 

— Разбира се. Като всички. А вие би трябвало да сте най-доволна.

— Да. — Не ми прозвуча много убедително. — Не знам дали Джулиъс беше прав… искам да кажа, не са изминали и 24 часа…

— Ако мислите за Бенсън и Браунел, мадам, излишно се безпокоите. Не бихте могли да сторите нищо по-добро от Уреждането на това парти. Сигурен съм, че всеки пасажер на борда ви е благодарен за стремежа да върнете нещата към нормалното. Поне за офицерите съм сигурен.

— Точно както ти казвах, скъпа. — Биърсфорд потупа жена си по ръката, после ме погледна с весел оттенък в очите. — Жена ми, както и дъщеря ми изглежда имат най-голяма вяра във вашите оценки, мистър Картър.

— Да, сър. Питах се, дали бихте могли да убедите дъщеря си да не посещава офицерските каюти?

— Не — каза със съжаление Биърсфорд. — Невъзможно е. Своеволна млада дама! — Той се ухили. — Обзалагам се, че дори не е почукала.

— Не почука. — Погледнах през салона, където мас Биърсфорд даряваше Тони Карерас с погледа си през ръба на чаша „Мартини“. Положително бяха страхотна двойка. — Щукнало и в главата, че на „Кампари“ нещо не е в ред. Мисля, че нещастните събития от миналата нощ са я разстроили.

— Естествено. И вие решихте… хм… да я успокоите?

— Така мисля, сър.

Настъпи кратко мълчание, после, мисис Биърсфорд каза нетърпеливо:

— Джулиъс, стига сме го усуквали.

— Почакай, Мери, не мисля…

— Глупости — каза рязко тя. — Млади човече, знаете ли една от основните причини да дойда на това пътуване? Освен — усмихна се тя — храната? Съпругът ми пожела да дойда, защото искаше и моето мнение… за вас. Както знаете, Джулиъс е направил няколко пътувания на вашия кораб. Както казва поговорката, той ви е хвърлил око за една длъжност в неговата организация. Мога да кажа, че съпругът ми е натрупал състоянието си не толкова, като е работил сам, а като е избирал подходящи хора да работят за него. Досега още не е грешил. Мисля, че и сега няма да сгреши. А вие имате и друга много специална препоръка.

— Да, мадам — казах учтиво аз.

— Вие сте единственият познат младеж, който не се превръща в килим за газене веднага щом се появи дъщеря ни. А това, вярвайте ми, е особено важно качество.

 

— Бихте ли желали да работите за мен, мистър Картър? — направо ме запита Биърсфорд.

— Може би, сър.

— Е? — Мисис Биърсфорд погледна мъжа си. — Това е уредено…

— Ще го сторите ли? — прекъсна я Джулиъс Биърсфорд.

— Не, сър.

— Защо не?

— Защото вашите интереси са в стоманата и нефта. Аз пък познавам само морето и корабите. Двете нямат допирни точки. Нямам квалификации, за да работя при вас, а на сегашната си възраст е малко късничко тепърва да се уча. Не бих приел работа, за която нямам нужната квалификация.

— Дори при два пъти по-голяма заплата? Или три пъти?

— Благодарен съм за предложението ви, но вярвайте ми, сър. Наистина го ценя. Но в него има нещо повече от парите.

— О, добре. — Биърсфордови се спогледаха един друг. Не изглеждаха особено развълнувани от моя отказ: нямаше и причина да бъдат. — Вие питате, ние отговаряме. Чиста работа. — Той смени темата. — Какво мислите за моя подвиг да докарам стареца тук?

— Мисля, че е било много тактично от ваша страна. — Погледнах през салона към мястото до вратата, където старият Сердан, с чаша шери в ръка, седеше в своята количка-стол, със сестрите, седнали на една кушетка до него. И те имаха чаши с шери. Старецът изглежда говореше въодушевено на капитана. — Сигурно води много затворен живот. Трудно ли го убедихте?

— Съвсем не. Прие на драго сърце. — Запазих това късче информация: единствената ми среща със Сердан ме беше оставила с впечатлението, че онова, което би му доставило удоволствие при подобна покана, е възможността да даде кисел отказ. — Молим да ни извините, мистър Картър. Задължения на домакините към гостите, знаете.

— Разбира се, сър. — Дръпнах се на една страна, но мисис Биърсфорд застана пред мен и се усмихна загадъчно.

— Мистър Картър — каза твърдо тя, — вие сте много твърдоглав момък. И моля ви, нито за миг не си въобразявайте, че имам предвид снощния ви инцидент.

Отминаха. Наблюдавах ги, докато се придвижваха, и си мислех какво ли не, после се отправих към висящата врата, водеща отзад към бара. Винаги, когато приближавах тази врата, ми се струваше, че в ръката си трябва да имам не чаша, а мачете, за да си пробия път през джунглата от цветя, саксиени храсти, кактуси и гирлянди от пълзящи растения, които превръщаха мястото в най-неудачно изглеждащия бар на света. Художникът, отговарящ за интериора, се беше впуснал в рапсодии, но за него беше все едно, защото той нямаше да живее тук, а щеше да продължи да се прибира вечер в жилището си в Лондон, където жена му не би го пуснала през вратата, ако си позволеше да опита да сътвори някоя от тези безмислици у дома си. Но изглежда, че на пасажерите им харесваше.

Проврях се към задната част на бара, без да се издраскам особено, и казах на бармана:

— Как върви, Луи?

— Много добре, сър — сковано ми отвърна той. Голата му глава лъщеше от пот, а тънките му му стачки трепкаха нервно. Получаваха се и нередности, а Луи не обичаше нередностите. После той се поразпусна малко и ми рече: — Изглежда, че си сръбват малко повече от обикновено тази вечер, сър.

— Нито наполовина от това, което ще стане по-късна — Мръднах към отрупаните с кристал рафтове, зад които можех да гледам към бара: — Не ми изглеждаш особено комфортно разположен.

 

— За бога, никак не съм! — Действително нямаше кой знае колко място за боцмана, за да натъпче обема на тялото си между повдигнатата палуба и долната част на бара: коленете му бяха до брадичката, но поне оставаше напълно невидим за хората от другата страна на бара. — Дяволски съм се схванал, сър. Не ще мога да се раздвижа, като ми дойде времето.

 

— И ароматът на всички тези напитки те изкарва от кожата — му казах съчувствено аз. Не бях толкова студен, колкото прозвучах; трябваше непрестанно да си бърша дланите отстрани в куртката, но изглежда, че все пак не успявах да ги държа достатъчно сухи. Пак отидох до бара: — Едно двойно уиски, Луи. Голямо двойно уиски.

Луи ми напълни чашата и ми я подаде, без да продума. Вдигнах я до устните си, смъкнах я под нивото на бара и една огромна ръка я грабна благодарствено, като сключи пръсти около нея. Казах тихо, като че говоря на Луи:

— Ако по-късно капитанът те подуши, кажи, че небрежният Луи те е залял. Аз ще се поразходя сега, Арчи. Ако всичко е наред, ще се върна след пет минути.

— Ами ако не? Ако грешите?

— Бог да ми е на помощ. Старецът ще ме хвърли на акулите.

Излязох от бара и се помъкнах бавно към вратата. Видях как Булен се опитва да улови погледа ми, но не му обърнах внимание; той беше най-лошият актьор на света. Усмихнах се на Сюзън Биърсфорд и Тони Карерас, кимнах официално на стареца Сердан, поклоних се леко на двете сестри (забелязах, че мършавата се беше върнала към плетивото си, и ми се стори, че си плете нормално) и стигнах до вратата.

Щом се намерих отвън, зарязах всякаква престореност за размотаване — Стигнах входа на пасажерските каюти в палуба „А“ за десет секунди. На половината път по централния коридор Уайт си седеше в кабинката. Бързо отидох там, вдигнах капака на бюрото му и взех четирите неща, които лежаха вътре: револвер колт, фенерче, отвертка и шперц. Натъпках колта в колана си, фенерчето в единия джоб и отвертката в другия. Погледнах Уайт, ала той не гледаше към мен. Взираше се в дъното на кабинката си, сякаш аз не съществувам. Беше стиснал ръцете плътно, като за молитва. Надявах се, че се моли за мен. Дори със сключени ръце не би могъл да ги спре да треперят неконтролируемо. Оставих го, без да продумам, и след десет секунди бях в апартамента на Сердан и сестрите, заключил вратата след себе си. Инстинктивно запалих фенерчето и пуснах лъча по ръбовете на вратата. От върха на касата, на няколко сантиметра над горния край на вратата, беше провиснал един син конец. Скъсан бледосин конец: за хората, които го бяха поставили, безпогрешен признак, че са имали посетители. Не се обезпокоих от това, но се обезпокоих от факта, който показваше, че никой се съмнява, много, много се съмнява. Това наистина можеше твърде да обърка нещата. Може би трябваше да съобщим за смъртта на Декстер.

Пресякох каютата на сестрите и влязох през хола в каютата на Сердан. Пердетата бяха спуснати, но аз оставих светлината изгасена: тя би могла да пробие през пердетата и ако подозираха нещо, както предполагах, някой можеше да се учуди защо съм напуснал така внезапно и да се поразходи насам. Свих фенерчето, докато лъчът му стана тесен като молив и го задвижих по капаците. Отворът за хладен въздух действаше точно над леглото на Сердан. Дори не ми се наложи да използвам отвертката. Насочих фенерчето към отвора и видях вътре нещо с метален блясък. Бръкнах с два пръста и бавно измъкнах това метално нещо от отвора. Чифт слушалки! Пак се вгледах в отвора. Изводът на слушалките имаше контакт на края си и контактът бе мушнат в щепсел, който бе завит на горния край на отвора. А радиокабината беше точно отгоре. Измъкнах контакта, навих проводника около слушалките и загасих фенерчето.

Уайт седеше точно както го бях оставил, разтреперан като камертон. Отворих бюрото му, върнах ключа, отвертката и фенерчето. Слушалките запазих. И револвера.

Пиеха вече третия си коктейл, когато се върнах в салона. Не беше нужно да броя празните бутилки, за да разбера, че смехът, оживеният разговор и нарастването на децибелите са достатъчно доказателство. Капитан Булен продължаваше да бъбри със Сердан. Мършавата сестра продължаваше да плете, а ниската държеше току-що напълнена чаша. Томи Уилсън беше при бара. Потърках си брадичката и той загаси цигарата, която държеше. Видях го да казва нещо на Мигел и Тони Карерас — на двайсет крачки сред онази навалица бе невъзможно да чуя дори една дума, — видях Тони Карерас полуучудено, полувъпросително да повдига вежди, после тримата се запътиха към бара.

Присъединих се към капитан Булен и Сердан. Дълги речи нямаше да ми помогнат и само глупак можеше да излага живота си на риск в разговор с такива хора.

— Добър вечер, мистър Сердан — казах аз. Издърпах лявата си ръка изпод куртката и хвърлих слушалките в загърнатия му с одеяло скут. — Познавате ли ги?

Сердан ококори очи, после той се метна напред и встрани, сякаш да се освободи от затрудняващия го стол-количка, обаче старият Булен очакваше това и беше по-бърз от него. Цапардоса Сердан с цялата сила от тревогата и гнева, натрупани през последните двайсет и четири часа, и Сердан се строполи до стола си безмълвно на килима.

Не го видях, като пада. Само чух звука. Бях много зает внимателно да се оглеждам Сестрата с шерито в ръка, пъргава като котка, лисна съдържанието на чашата в лицето ми в същия миг, когато Булен удари Сердан. Скочих настрана да избегна заслепяването и при падането си видях високата, мършава сестра да захвърля плетивото си на една страна, а с дясната ръка да бърка дълбоко в торбата с плетката.

С дясната си ръка успях да измъкна колта от колана, преди да съм паднал, и натиснах два пъти спусъка. Точно при стрелбата дясното ми рамо докосна пода и аз не знаех къде точно са попаднали куршумите, тъй като сътресението от падането се предаде на болния ми врат и изпаднах в безсъзнание. После главата ми се избистри и видях, че дългата сестра е на крака. Не само на крака, но изправена на пръста, извила остро в дъга главата и рамото си, а побелелите и пръсти притискаха силно диафрагмата. После тя се олюля напред и със зловещо забавено движение се строполи върху падналия Сердан. Другата сестра не бе помръднала от мястото си; едва ли би посмяла, след като колтът на капитан Булен стърчеше на петнайсет сантиметра от лицето и, а пръстът му се белееше на спусъка.

Екотът от моя тежък колт, болезнен и заглушаващ в това затворено пространство с метални стени, замря в гробовно мълчание, през което прозвуча мекият шотландски говор с нежна интонация:

— Мръдне ли някой от вас ще го убия.

Карерас Старши и Младши, които изглежда се бяха облегнали на бара, сега се бяха полуизвърнали към него, вторачили поглед към пистолета в ръката на Макдоналд. Лицето на Мигел Карерас бе неузнаваемо. Изражението му на спокоен, изискан и преуспяващ бизнесмен се видоизмени в нещо наистина много грозно. При обръщането със дясната си ръка сграбчи една счупена стъклена гарафа на бара. Арчи Макдоналд не носеше тази нощ нито един от медалите ся и Карерас нямаше откъде да узнае за дългото и опръскано с кръв доене, което боцманът имаше зад себе си, иначе никога не би се опитал да запокитя тази гарафа по главата на Макдоналд. Реакцията на Карерас беше толкова бърза, движението тъй неочаквано, че срещу всеки друг човек би сполучил; срещу Макдоналд той дори не успя да вдигне гарафата от тезгяха и частица от секундата след това се взираше в раздробената кървава маса, каквато представляваше сега ръката му.

За втори път в течение на няколко секунди сгромолясващият къртечен гръм, този път размесен с дрънченето на строшено и летящо стъкло, замря, за да се чуе пак почти жалният глас на Макдоналд:

— Би трябвало да ви убия, но обичам да чета за съдебните процеси за убийство. Опасяваме ви за бесилото, мистър Карерас.

Изправих се на крака, когато някой изпищя — остър, гаден писък, който разтърси салона. Поде го друга жена, продължителен писък като сирена на експрес, насочен към бариера, и сцената изглежда беше готова да прелее в масова истерия.

— Спрете тези проклети писъци! — изревах аз. — Чувате ли? Спрете веднага! Всичко вече е свършено!

Писъците спряха. Пак тишина, странно неестествена тишина, почти толкова нетърпима, колкото глъчката до преди малко. После Биърсфорд пристъпи към мен, някак нестабилно, с устни, оформящи думи, които не се произнесоха, и с побеляло лице. Не можех да го виня, в неговия гладко управляван и подплатен с разкош свят предлаганите на гостите забавления не свършваха с проснати по пода тела.

— Вие я убихте, Картър — заяви най-сетне той. Гласът му беше рязък и напрегнат. — Убихте я. Видях го, видяхме го всички. Една… беззащитна жена. — Взря се в мен и ако пак възнамеряваше да ми направи предложение за работа, сега по лицето му не виждах и следа от такова намерение. — Убихте я!

 

— Жена, как не! — казах ожесточено аз. Наведох се издърпах шапката на сестрата и безмилостно отскубнах залепената перука, за да открия черната ниско подстригана коса. — Симпатична, нали? Последен парижки модел. И беззащитна! — Грабнах торбата, обърнах я, изпразних съдържанието и на килима, наведох се и се изправих с нещо, което първоначално е било ловджийска двуцевка; цевите бяха отрязани така, че да останат 15 см дълги, дървеният приклад бе махнат, за да се оформи един груб, но могъщ пистолет. — Виждали ли сте някога преди един от тези, мистър Биърсфорд. Производство на вашата страна, струва ми се. Наричат го „танкче“ или нещо подобно. Изстрелва оловни сачми и от мястото, където възнамеряваше да го използува нашата „сестра“, щеше да направи празна дупка посред всички ви. Беззащитна! — Обърнах се към Булен, който все още бе насочил пистолета си към другата „сестра“. — Това лице въоръжено ли е, сър?

— Скоро ще разберем — каза мрачно Булен. — Носиш ли оръжие, приятелче?

„Сестрата“ го изруга с две типични англосаксонски думи с нисък, забъркан глас. Булен не го предупреди, размаха колта и стовари дръжката му върху лицето и слепоочието на мъжа. Той се олюля и залитна. Улових го, задържах го с едната ръка, докато с другата раздрах роклята отпред в измъкнах един автомат с отрязана цев от един филцов кобур под лявата му ръка, после го пуснах. Той пак се олюля, строполи се на кушетката, а после се търкулна на пода.

— Нима… нима това е необходимо? — Гласът на Биърсфорд бе все така дрезгав и напрегнат.

— Дръпнете се всички назад! — властно заповяда Булен. — Застанете до прозорците и далеч от тези двамата, нашите приятели Карерас. Те са страшно опасни и може да се опитат да ви използват за прикритие. Макдоналд, чудесно извършено! Но следващия път стреляй така, че да убиеш. Заповед! Поемам пълната отговорност. Доктор Марстън, донесете моля необходимото, за да се погрижите за ръката на Карерас. — Изчака Марстън да излезе, после се обърна към Биърсфорд с горчива усмивка. — Прощавайте, че ви развалих приема, мистър Биърсфорд. Но уверявам ви, всичко това бе крайно необходимо.

— Но… но насилието… стрелбата…

— Те убиха трима от хората ми през последните двайсет и четири часа.

— Те какво!

— Бенсън, Браунел и офицер Декстер. Убиха ги. Браунел беше удушен. Бенсън бе удушен или застрелян. Декстер лежи мъртъв в радиокабината с три куршума в стомаха и, бог знае, колцина още щяха да умрат, ако Старши офицер Картър не беше ги спипал.

Огледах белите, напрегнати и все още недоумяващи лица, които не можеха да проумеят думите на капитана, тъй като шокът, страхът и истерията бяха парализирали мисълта им, трябваше да си призная, че от всички тях старият Биърсфорд най-бързо схвана ситуацията и бързо проумя как да се оправи сред тази мъгла на лудо изумление.

— Но… искам да кажа, капитане, какъв дял може да има във всичко това един стар инвалид като мистър Сердан?

— Според мистър Картър Сердан изобщо не е никакъв старец… просто се е гримирал на такъв. И също така според мистър Картър, ако Сердан е инвалид, както се предполага парализиран от кръста надолу, то вие ще бъдете свидетел на едно съвременно чудо на оздравяване веднага щом той дойде на себе си. Доколкото разбрахме, Сердан изглежда е водачът на тази шайка убийци. Не знаем още.

— Но какво, в името на бога, се крие зад всичко това? — запита Биърсфорд.

— След малко ще разберем — заяви твърдо Булен. После хвърли поглед към Карерас баща и син. — Елате тук вие двамата.

Те пристъпиха, последвани от Макдоналд и Томи Уилсън. Карерас Старши бе увил с носна кърпа ръката си в не съвсем успешен опит да спре кървенето, а погледът му бе изпълнен с омраза. Тони Карерас, наопаки, изглеждаше спокойно безгрижен, дори леко учуден. Реших да го наблюдавам много внимателно. Имаше някакъв фалш в неговото спокойствие.

Спряха на няколко крачки. Булен каза:

— Мистър Уилсън!

— Сър?

— Това „танкче“ на нашия покоен приятел тук. Вдигни го!

Уилсън го вдигна.

 

— Мислиш ли, че можеш да го използваш? И не насочвай тази проклетия към мен — добави прибързано той.

— — Мисля, че да, сър. — Сердан и така наречената му „сестра“. Зорко око по тях. Опитат ли нещо… — Булен остави мисълта си недовършена. — Мистър Картър, Карерас и синът му може да са въоръжени.

— Да сър. — Минах предпазливо зад Тони Карерас, за да се пазя настрана от огъня на Булен и Макдоналд, улових палтото му за яката иго дръпнах грубо надолу през раменете, докато стигна до лактите.

— Изглежда, че не го вършите за пръв път, мистър Картър — каза спокойно Тони Карерас. Хладнокръвен клиент беше, прекалено хладнокръвен, за да го харесвам.

— Телевизията — обясних му аз. Носеше револвер под лявата си мишница. Облякъл бе специално направена риза с подгънати ръбове през и зад лявата страна, така че гръдната лента на кобура се прикриваше от ризата. Тони Карерас е бил много грижлив в подготовката си.

Прерових дрехите му, но имаше само един пистолет. Изпълних същата процедура с Мигел Карерас, който далеч не беше така любезен като сина си, но може би ръката го болеше. Той нямаше оръжие. И може би това правеше Мигел Карерас шефа; може би не му беше нужно да носи оръжие, може би бе в положение да заповядва на други хора да убиват заради него.

— Благодаря — каза капитан Булен. — Мистър Карерас, след няколко часа ще бъдем в Насау. Полицията ще бъде на кораба в полунощ. Желаете ли да направите някакви показания сега, или ще ги дадете на полицията?

— Ръката ми е строшена. — Гласът на Мигел Карерас беше дрезгав шепот. — Показалецът е смазан, ще трябва да се ампутира. Някой ще плати за това.

— Приемам, че това е отговорът ви — каза спокойно Булен. — Много добре. Боцман, четири реда въжета, ако обичаш! Искам тези хора да бъдат овързани като пуйки.

— М-да, да, сър. — Боцманът направи крачка напред и се закова. През отворената врата долетя равното ускорено избухване на познат звук — невъзможното да се сбърка с друго тракане на картечница. Изглежда, че идваше право отгоре, откъм мостика. После всички светлини угаснаха.

Мисля, че съм се раздвижил пръв. Мисля, че бях и единствен. Направих една дълга крачка напред, сграбчих с лявата си ръка Тони Карерас за врата, опрях цевта на колта в гръбнака му и казах меко:

— Не си помисляй да предприемаш нещо, Карерас. После пак настъпи тишина. Сякаш продължаваше и продължаваше, а вероятно не трая повече от няколко секунди. Една жена изпищя, къс задавен писък, който замря в стенание, после пак настъпи тишина, прекъсната рязко от страхотно трошене, чупене и дрънчене, докато тежки метални предмети, действуващи в почти идеален унисон, строшиха матираните прозорци, гледащи от палубата навън: в същия миг се чу острият, кънтящ сблъсък на метал с метал, като при това вратата се отвори разбита и се блъсна обратно в преградата.

 

— Хвърлете оръжията, всички! — извика Мигел Карерас с висок, ясен глас. — Хвърлете ги, веднага! Ако не искате да стане касапница!

Лампите светнаха.

Смътно очертани по четирите строшени прозореца на приемния салон, видях контурите на четири неопределени глави, рамене и ръце. За контурите не давах пет пари. Смути ме това, което държаха в ръцете си — отблъскващия вид на дулата и цилиндричните магазини на четири автомата. Пети човек, облечен в тропическо зелено и със зелена барета на главата, стоеше на прага със също такъв автомат в ръце.

Разбрах какво иска да каже Карерас с подканван ето си да хвърлим оръжията. На мен ми изглеждаше прекрасна идея: шансовете ни да вземем надмощие бяха колкото на сладолед да остане неизяден сред група деца. Вече започнах да отпускам пръстите от револвера, когато видях капитан Булен най-безразсъдно да насочва своя колт към въоръжения мъж на вратата. Беше престъпно, самоубийствено безразсъдство — той или постъпваше така напълно инстинктивно, без да мисли, или горчивото разочарование, убийствената мъка, след като бе държал всички козове в ръцете си, са били премного за него. Трябваше да предположа, помислих си безумно за миг, че след това прекалено спокойствие и самообладание неминуемо ще настъпи пълен обрат в действията му.

Опитах се да му извикам предупредително, ала беше много късно, много, много късно. Блъснах яростно Тони Карерас встрани и се опитах да достигна Булен, да избия револвера от ръката му, ала закъснях, закъснях с цял един живот. Мощният колт изгърмя, дръпна ръката на Булен назад и мъжът на прага, на когото смешната мисъл за съпротива трябва да е била последната в главата, остави автомата да се плъзне бавно от безжизнените му ръце и се изтърколи назад.

Мъжът на прозореца най-близо до вратата бе насочил автомата си към капитана. В тази секунда Булен бе най-големият глупак на света, пощурял самоубиец, но дори и да беше така, не можех да го оставя да бъде застрелян намясто. Не зная къде отиде първият ми куршум, обаче изглежда, че вторият улучи автомата, видях го да отскача рязко, сякаш пернат от гигантска ръка, после долетя непрекъснатият бумтеж на заглушаващ звук, когато трети мъж натисна спусъка на автомата си и го задържа натиснат. Нещо с тежестта и силата на гмуркаща се сонетка ме удари по лявото бедро, отхвърляйки ме назад към бара. Главата ми се удари в месинговата шина в дъното на тезгяха, а барабанният огън замря.

 

Миризма на носещ се кордит и гробовно мълчание. Преди да дойда напълно на себе си, дори преди да си отворя очите, осъзнах тази миризма на кордит и това гробовно мълчание. Бавно отворих очи, издърпах се треперещ нагоре, докато повече или по-малко се намерих седнал на бара, и разтърсих главата си. Ясно е защо бях забравил за скования си врат; рязката болка стори повече за избистряне на главата ми от всичко друго.

Първото нещо, което забелязах, бяха пасажерите. Всички бяха проснати На килима, затихнали в мълчание. За един миг си помислих, че всички са мъртви или умиращи, покосени от тракащия автомат, после видях мистър Грийнстрийт, съпруга на мис Харбрайд, да поклаща леко глава и да оглежда гостната с предпазливо и изплашено око. Видях само едно око. При всеки друг случай всичко това би било много, много смешно; обаче никога не ми е било по-малко до смях. Пасажерите може би от разум, но по-вероятно поради рефлексната реакция за инстинктивно самосъхранение, изглежда се бяха хвърлили на пода веднага с тракането на автомата и едва сега се осмеляваха да надигнат глави. Стигнах до заключението, че едва ли съм бил в безсъзнание за повече от няколко секунди.

Изместих очи надясно. Карерас и неговият син стояха точно където си бяха и преди, но сега Тони Карерас държеше револвер в ръката си. Моя револвер! Зад тях наблъскана група лежеше или стоеше на пода: Сердан, „сестрата“, която бях застрелял, и трима други.

Томи Уилсън, засменият и симпатичен веселяк Томи Уилсън, беше мъртъв. Нямаше вече защо да се тормози с математиката си.

Не беше нужно старият доктор Марстън и късогледото му взиране да ми кажат, че Уилсън е мъртъв. Той лежеше по гръб и ми се струваше като че ли целият му гръден кош е надупчен — изглежда, че беше поел главния удар на концентрираната стрелба от автоматите. А Томи дори не беше вдигнал оръжие.

Арчи Макдоналд се бе проснал настрана, близо до Уилсън. Стори ми се много, много укротен. Не можех да видя предната част на тялото му, защото беше с гръб към мен, и си помислих, че откосите на автомата са изтръгнали и от него живота така, както и от Томи Уилсън. Но видях кръвта цялото му лице и врата бавно да се стича към килима.

Капитан Булен беше единственият, който беше седнал и все още жив. Не беше мъртъв, обаче не бих заловил и смачкана пара за шансовете му да оживее. Беше в пълно съзнание, със сгърчена, разтеглена, неестествена усмивка и бяло, присвито от болка лице. От рамото, та чак до кръста дясната му страна бе напоена с кръв, така напоена, че не можех да видя къде са попаднали куршумите. Но можех да видя яркочервените мехурчета, които се очертаваха по извитите му устни, което означаваше, че е прострелян през белите дробове.

Още веднаж огледах тримата — Булен, Макдоналд и Уилсън. Едва ли можеха да се намерят трима по-добри мъже, трима по-добри другари по море! Невъзможно беше! Те не бяха желали нищо подобно, никакво кръвопролитие и смъртни случаи, искаха само да си вършат работата мирно и спокойно, доколкото могат. Трудолюбиви, общителни в безкрайно почтени мъже, те не бяха търсили насилието, а сега лежаха мъртви или умиращи. Макдоналд и Булен — с техните жени и семейства. Томи Уилсън — със своята годеница в Англия и с момиче във всяко пристанище в Америка и Караибско море. Загледах ги и не изпитах горчивина или мъка, не изпитах злоба за това, че лежат мъртви или умиращи, просто се почувствувах студен и странно необвързан с всичко това. После загледах семейство Карерас и Сердан и си дадох едно обещание. Добре, че Карерас нито чуха обещанието ми, нито узнаха, че то е категорично и необратимо, тъй като те бяха умни, пресметливи мъже и биха ме застреляли, докато лежах.

Не чувствувах никаква болка, но си спомних за сонетката, която ми беше пробола гърба и ме бе захвърлила към бара. Погледнах си крака и от коляното надолу панталоните бяха така напоени с кръв, че не беше останала следа от бялото. Килимът около мен беше просмукан с кръв. Смътно си спомних, че този килим беше струвал повече от 10 000 лири и сигурно тази нощ беше страхотно обезценен. Лорд Декстер щеше да се вбеси. Пак си погледнах крака и опипах влажната материя. Три различими разкъсвания, което значеше, че по мене е стреляно три пъти. Допуснах, че болката ще дойде по-късно. Много кръв, премного кръв; чудех се дали не е разкъсана някоя артерия.

— Дами и господа — заговори Карерас и сякаш ръката му бе изтрила всички белези по лицето. Яростта, злобата, които бях видял преди малко, бяха само спомен: той си беше възвърнал увереността, пак беше общественик, разпореждащ се изцяло със ситуацията. — Извънредно съжалявам за всичко това. — Той размаха лявата си ръка към Булен и Уилсън, към Макдоналд и мен. — Съвсем ненужно, ужасно излишно нещо доведе капитан Булен и хората му до тези главоболия. — Повечето от пасажерите се изправиха на крака и забелязах Сюзън Биърсфорд до баща си, загледана в мен, като че ли не виждаше много добре, с ненормално огромни очи на бледото лице. — Съжалявам и за безпокойството, причинено на вас, мистър и мисис Биърсфорд, и моля да ме извините за нарушаването на тазвечерното тържество. Вашата любезност беше зле оценена.

— За бога, зарежете тези сладки приказки — прекъснах го аз. Гласът ми не прозвуча като моя — дрезгав, напрегнат грач като на жаба с ларингит. — Докарайте доктора за капитан Булен. Прострелян е в гърдите.

Той ме загледа замислено, после Булен, после пак мен.

— Истинска непоправима ваша черта, Картър — каза бавно той. Наведе се и огледа окървавения ми крак. — Прострелян с три куршума, кракът ви изглежда доста натрошен и все пак забелязвате една така малка подробност като петънцето кръв по устата на капитан Булен. Безсилен сте и това ме радва; ако капитанът, офицерите бяха като вас и екипажът ви изключително от такива мъже като самия вас, никога не бих могъл да се доближа на хиляди мили до „Кампари“. Що се отнася до доктора, той скоро ще дойде. Сега се грижи за един човек на мостика.

— Нашия Трети офицер? Джемисън?

— На мистър Джемисън вече не може да се помогне — рязко заяви той. — Сигурно и той бе решил да се прави на герой като капитан Булен; и той като капитан Булен плати за глупостта си. Мъжът на кормилото бе улучен в ръката от случаен куршум — Той се обърна към пасажерите. — Няма какво повече да се безпокоите за личната си безопасност. Сега „Кампари“ е напълно в мои ръце и ще остане така. Обаче вие не влизате в моите планове и до два-три дни ще бъдете прехвърлени на друг кораб. Междувременно всички ще се храните, живеете и спите в този салон: не мога да отделя индивидуални пазачи за всяка кабина. Ще ви бъдат донесени дюшеци и одеяла. Ако ни съдействувате, можете да живеете сравнително удобно. Действително няма от какво повече да се страхувате.

— Какъв е смисълът на това дяволско насилие, Карерас? — Гласът на Биърсфорд леко трепереше. — Тези главорези, тези убийци. Какво ще кажете за тях? Кои са те? Откъде дойдоха, за бога? Какво възнамерявате да правите? Вие сте луд, луд, съвършено Луд. Надявате се да се измъкнете след всичко това?

— Можете да използувате тази мисъл за свое утешение. Ха, докторе, ето ви и вас. — Той протегна дясната си ръка, огъната в окървавената му носна кърпа. — Прегледайте това.

— Проклет да сте и вие, и ръката ви! — каза горчиво доктор Марстън. Старецът трепереше. Вероятно видът на мъртвите и умиращите го беше разстроил, но пък го беше и вбесил. — Тук има други с по-сериозни наранявания и аз трябва.

— Вие трябва да разберете, че отсега нататък аз и само аз издавам заповедите — прекъсна го Карерас. — Ръката ми. Веднага. А, Хуан! — обърна се той към един висок, слаб и мургав мъж, който току-що бе влязъл с навита под мишница карта. — Дай това ей там на мистър Картър. Ей го онзи, да! Мистър Картър, капитан Булен каза — и аз го долавям от доста часове, — че сме се насочили към Насау и ще бъдем там след по-малко от четири часа. Очертайте един курс, който ще ни отдалечи от Насау, на изток, някъде между островите Голям Албако и Елефтера и после приблизително север северозапад в Северния Атлантик. Боя се, че собствените ми познания по навигация са доста остарели. Отбележете приблизителните часове за смяна на курсовете.

Взех картата, молив, успоредни линеали и делители и я положих на коляното си. Карерас каза предвидливо:

— Защо не казвате „сам си вършете гадната навигация“ или нещо подобно в този смисъл?

— Каква полза? — казах уморено аз. — Вие не бихте се поколебали да строите всички пасажери и да ги разстреляте един по един, ако откажа да ви сътруднича.

— Приятно е да се работи с човек, който вижда и приема невъзвратимото — усмихна се Карерас. — Но вие далеч надценявате моята жестокост. По-късно, мистър Картър, когато ви оправим, вие ще станете постоянна принадлежност към мостика. За нещастие, надявам се разбирате, че вие сте единственият останал палубен офицер?

— Ще трябва да си вземете някоя друга принадлежност към мостика — казах му горчиво аз. — Бедрената ми кост е раздробена.

— Какво? — той ме погледна изкъсо.

— Усещам я как стърже. — Сгърчих лице да ме види как усещам стъргането. — Доктор Марстън скоро ще го потвърди.

— Все ще измислим нещо — каза спокойно Карерас. Присви очи, докато доктор Марстън преглеждаше ръката му. — Показалецът — ще трябва ли да се отстрани?

— Не мисля. Местна упойка, малка операция и се надявам да го спася. — Карерас не знаеше опасността, на която се подлага — оставеше ли старият Марстън да го лекува, можеше да си загуби цялата ръка. — Но това ще трябва да се направи в моята амбулатория.

— Може би е време да отидем всички в амбулаторията. Тони, провери машинното отделение, радарната кабина, всички дежурни. Погрижи се всички да са под наблюдение. После занеси тази карта на мостика и гледай кормчията да извърши необходимите изменения на курса в подходящо време. Човекът на радара да бъде под непрестанно наблюдение и да докладва и най-дребните обекти, забелязани на екрана. Мистър Картър е напълно способен да определи курс, който ще ни закара по средата на островите Елефтера. Двама души да отнесат мистър Сердан в каютата му. Доктор Марстън, можем ли да отнесем тези хора долу в амбулаторията ви, без да застрашим живота им?

— Не зная. — Марстън довърши временната превръзка на ръката на Карерас и отиде при Булен. — Как се чувствувате, капитане?

Булен го погледна със замъглени очи. Опита се да се усмихне, ала не се получи нищо повече от болезнена гримаса. Опита да заговори, но думи не се чуха, само пресни мехурчета кръв на устните. Марстън измъкна ножици, сряза ризата на капитана, прегледа го набързо и каза:

— Можем да рискуваме. Двама от хората ви, мистър Карерас, двама силни мъже. Внимавайте да не се притиска гръдният му кош. — Остави Булен, наведе се над Макдоналд и се изправи почти веднага. — Този мъж спокойно може да бъде пренесен.

— Макдоналд — казах аз. — Боцманът. Той… не е мъртъв?

— Засегнат е в главата. Смачкан, може би сътресение, може дори да има счупване на черепа, но ще оживее. Изглежда, че е засегнат и в коляното — нищо сериозно.

Сякаш вдигнаха моста на Сидней от гърба ми. Боцманът ми беше приятел, мой добър приятел от много години насам: освен това с Арчи Макдоналд до мен всичко беше постижимо.

— А мистър Картър? — запита Карерас.

— Не ми докосвайте крака! — викнах аз. — Не давам, докато не получа упойка.

— Може би е прав — измънка Марстън. Погледна отблизо. — Сега няма много кръв, имали сте щастие, Джон. Ако е била засегната главната артерия… е, вече нямаше да ви има. — Погледна Карерас със замислено лице. — Може да се премести. Но мисля, че със счупена бедрена кост болката ще бъде непоносима.

— Мистър Картър е много жилав — каза равнодушно Карерас. Не беше неговата бедрена кост, той вече — се бе показал за една минута в ролята на милостивия самарянин и напрежението се бе оказало прекомерно за него. — Мистър Картър ще издържи.