Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cliff Climbers (The Lone Home in the Himalayas), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
nqgolova (юли 2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (17 юни 2008)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Томас Майн Рид. Пълзачи по скалите

Английска, трето издание

Издателство „Астрала“, София

 

Превод: Невена Розева

Художник: Спаско Ганчев

Коректор: Петранка Карадимова

Формат 84/108/32. Печатни коли 13. Цена 180 лв.

Предпечатна подготовка и компютърно оформление: „Вариант АБВ“ АД

Печат: ИФ „Развитие“, Хасково

ISBN 954-562-068-4

 

Първо издание: Народна младеж, 1961, в библ. Приключения и научна фантастика.

История

  1. — Добавяне

Глава IV
ПРИБИРАНЕ В КОЛИБАТА

Когато излязоха от пещерата след безуспешните търсения, Карл, Гаспар и Осару седнаха на камъните срещу скалите и доста време мълчаха. Погледите им изразяваха дълбоко и безнадеждно отчаяние. Една и съща мисъл минаваше през ума на всеки от тях. Една мъчителна мисъл — че са лишени от каквато и да е връзка със света и никога може би не ще видят други човешки лица освен своите!

Гаспар изказа пръв това мрачно предчувствие.

— О, братко — простена той, обръщайки се към Карл, който седеше до него, — о, каква ужасна съдба! Тук ще трябва да живеем и тук трябва да умрем, далеко от близки, далеко от света… сами… сами!

— Не — отговори Карл, дълбоко развълнуван от скръбта на брата си, — не, Гаспар, не сме сами; трима сме и ще си помагаме.

При все че в душата си може би признаваше справедливостта на тази мисъл, Гаспар не се насърчи от нея. Всъщност той не пропусна да забележи, че Карл бе изрекъл думите почти неуверено, само за утеха. Освен това личеше, че Карл прави усилие да изглежда весел и самоуверен, а това усилие още повече убеждаваше другите, че в душата му няма ни радост, ни надежда.

Брат му не отговори нищо на тези утешителни думи. Осару изяви мислите си, като поклати двусмислено глава.

— Ех, сахиби — каза той, говорейки и на двамата, — ако Великият сахиб от небето иска да излезем оттук — излезем; ако не иска — не излезем… нивга не излезем.

Макар и съвместими с една искрена вяра, думите на Осару не спомогнаха много за повдигане духа на тримата и те отново и задълго замълчаха.

Гаспар и Осару изглеждаха напълно сломени от новото разочарование. Карл изглеждаше по-малко склонен да се отчайва и очевидно обмисляше какво да прави.

Другарите му скоро забелязаха това, при все че не се опитаха да смутят размислите му, защото предполагаха, че каквито и да са, те ще им бъдат скоро съобщени.

Предположението им беше вярно, защото след няколко минути Карл наруши мълчанието и се обърна към тях.

— Хайде — каза насърчително той, — няма защо да се отчайваме толкова скоро. Да не се предаваме, докато не бъдем разбити по всички направления. Казах ви каква беше целта ми, когато се изкачих най-напред на онази тераса, откъдето открих пещерата и начумерената й обитателка — мечката. Тогава мислех, че ако можем да намерим редица такива тераси, издадени една над друга и не много отдалечени една от руга, ще можем да наредим по тях подвижни стълби и да стигнем до върха. Виждате, че такива тераси има тъкмо пред вас. За нещастие, едно от разстоянията помежду им — хей там, където канарата е най-тъмна — е не по-малко от шестдесет-седемдесет фута. Пресметнах го, като го сравних с височината от земята до пещерата, а нея бях току-що измерил, когато срещнах мечката. Толкова дълга подвижна стълба не ще можем никога да направим, нито да издигнем дотам, ако я направим, така че трябва да изоставим всяка мисъл за изкачване по тази канара.

— А може би — прекъсна го Гаспар, залавяйки се за мисълта на Карл — в друг край на долината да има тераси, които са по-близо една до друга. Разглеждал ли си навсякъде?

— Не. Не можах да стигна по-далеко, защото срещнах Баба Меца; а както знаете, разправиите ни с нея и лутането из пещерата погълнаха всичкото ни време досега и всъщност съвсем прогониха от ума ми мисълта за стълбите. Но сега можем да се върнем към нея; следващата ни грижа ще е да обиколим долината и да видим дали няма да открием някое по-удобно място. Сега вече е много късно. Почна да се мръква, а за целта ни трябва дневна светлина. Да се приберем в колибата, да вечеряме нещичко и да си легнем. Ще се събудим може би по-бодри и още сутринта ще продължим издирванията си.

Нито Гаспар, нито Осару възразиха срещу това предложение. Напротив, и Двамата — много изгладнели скокнаха пъргаво, щом се спомена за вечеря, и всички тръгнаха — Карл напред, двамата след него, Фриц последен.

В колибата си сготвиха вечеря и я изядоха със сладост, каквато гладът придава и на най-жилавото месо; после изпълниха и останалата част от програмата, която Карл бе предложил: легнаха на постланите с трева нарове и се почувстваха отново обнадеждени.