Робърт Асприн
Митична бъркотия (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Винаги е по-лесно да унищожаваш, отколкото да създаваш.

ВСЕКИ ГЕНЕРАЛ, ВСЯКА АРМИЯ, ВСЯКА ЕПОХА

— Хей, Гуидо! Как вървят нещата?

Едрият телохранител се извърна и заоглежда тълпата, за да види кой го поздравява по име. Щом ме зърна, лицето му просия.

— Господин Скийв!

— Никога не съм очаквал да попадна на теб тук — излъгах аз.

От описанието на Гюс бях разбрал, че Гуидо и братовчед му Нунцио са част от сгандийския контингент на Пазара. Тази „случайна“ среща беше резултат от близо половин ден търсене и проследяване на слухове.

— Какво правиш насам? — попита той заговорнически. — Купуваш някои дреболийки, та да шашнеш ония в Посилтум?

— Просто си взех малко отпуска. Май с новата кралица не се спогаждаме много. Помислих си, че може би нещата ще се пооправят, щом изчезна за ден-два.

— Жалко. Ако беше дошъл да пазаруваш, можех да ти уредя няколко специални сделки, стига да разбираш какво искам да ти кажа.

— Значи вие наистина навлизате? — удивих се аз. — Как върви? Някакви проблеми?

— Тц — изфука се телохранителят и изду гърди. — Ти беше прав. Тези деволи са като всички собственици на магазини. Малко да ги попритиснеш и си застават на мястото.

— Само не ме убеждавай, че се справяш с всичко това сам-самичък! Знам, че те бива, но…

— Да не се шегуваш? Сега съм ръководен кадър… хубаво, де, поне водач на група. Благодарение на нашето „обстойно познаване на Пазара“ аз и Нунцио имаме една дузина мъже, които да командваме. Доста добре, а?

— Искаш да кажеш, че вие провеждате цялата операция?

— Това е работа на Ад-вокат. Двамата с Нунцио му докладваме, обаче тези, дето дават заповеди на момчетата, сме ние.

Огледах се очаквателно.

— Наблизо ли са твоите хора? Бих желал да ги видя.

— Тц. Тоя район го разработихме преди два дни. Сега отивам на среща с тях, за да им възложа задачите за днес. Ще се захванем с ивицата край кошарите на добитъка.

— А групата на Нунцио?

— Тя е на около три часа западно оттук. Нали знаеш, туй място е наистина голямо!

— Много лошо, бих искал да видя някои от хората, които вършат истинската работа.

— Знайш к’во — възкликна Гуидо, — защо някой път не наминеш към Шишковия „Спагети бар“? Ние всички все там висим. Ако ни няма, ще ти кажат къде сме.

— Непременно ще намина. Е, добре, не се преработвай… и внимавай. Тия момчета могат да бъдат по-зли, отколкото изглеждат.

— Фасулска работа — разсмя се той и потегли.

Аз все още махах весело на отдалечаващата се фигура, когато останалите от моята „банда“ се появиха от тълпата около мен.

— Всичко ли чухте? — запитах ги с крайчеца на устата.

— Две групи, нито една от тях в тази зона. Ад-вокат води шоуто и поради това държи торбата с парите — изрецитира Тананда. — Въпросната зона е хем чиста, хем под закрила.

— Шишковият „Спагети бар“ им служи за щабквартира и в него можем да намерим Ад-вокат — довърши Дружан. — Нещо друго?

— Аха — захили се Аахз. — Скийв има постоянна покана да наминава, а щом отиде там, ония са готови да му кажат коя група къде се труди. Добра работа.

— Извадих късмет — признах аз, без да се смущавам. — Е, ще започваме ли?

— Веднага — кимна Аахз. — Точно както го бяхме планирали, Тананда и Дружан са в един екип. Гюс, ти идваш с мен. Скийв и Маша, вие тръгвате оттук. Всички потегляме в различни посоки и така разхвърляме нападенията си, че да не може да се хване някакъв модел. Става ли?

— Още нещо — добавих аз. — Дръжте под око маскировките си. Не съм сигурен за точния обхват, в който мога да поддържам тази магия. Ако нечия маскировка вземе да избледнява, променете посоката до успоредна на моята.

— Ще се срещнем в гостилница „Златният полумесец“ — заключи Гюс. — И всички се пазете да не ви изненадат в гръб. Не съм се запасил с прекалено много материали за първа помощ.

— Умна мисъл — рекох. — Добре. Стига приказки. Хайде да се разпръснем и се заловим да създаваме неприятности на Сгандия.

Преди дори да успея да се обърна към Маша, другите две групи се стопиха в тълпата купувачи.

— Е, нещо да ти хвана окото, та да му се хвърлим?

— Знаеш ли, май започваш да говориш като онзи трол.

Това ми се видя малко по-рязко от обичайния стил на Маша. Изгледах я любопитно.

— Какво те тревожи?

— Мисля, че съм леко нервна — призна тя. — Не ти ли е хрумвало, че в тоя план има един голям пропуск? Че да го осъществим, означава потенциално да опълчим целия Пазар, а също и Сгандия срещу нас?

— Хрумвало ми е.

— И туй не те ли плаши?

— Плаши ме.

— Е, как тогава се справяш?

— Като размишлявам колкото е възможно по-малко по въпроса — казах категорично. — Слушай, чирако, освен дето въртим смешки в двора за забавление на масите, тази наша професия е доста опасна. Ако вземем да разсъждаваме за всичко, което в бъдеще може да тръгне на зле, или няма да успеем да сторим нищо, или ще изпортим необмислено нещата, защото акълът ни няма да е в онова, което правим в момента. Аз се опитвам да схващам потенциалната опасност от дадена ситуация, но не се тревожа за неприятностите, докато те не се случат. Не е много надеждно, обаче засега ми върши работа.

— Щом така казваш — въздъхна Маша. — Ох, добре, хайде маскирай ме и да започваме.

С един замах на мисълта промених чертите й. Вместо масивна жена сега тя беше масивен мъж… или нещо такова. Напоследък бях експериментирал с цветовете, тъй че я направих пурпурна с рижави бакенбарди, които продължаваха по целите й ръце чак до кокалчетата на пръстите. Добавете няколко ноктоподобни рогчета по връхчетата на ушите и груба на пипане кожа на лицето и крайниците и ще получите едно същество, с което аз лично не бих искал да се захващам.

— Интересно — изкриви физиономия Маша, като оглеждаше това, което успяваше да види от себе си. — Сам ли го измисли, или има някое гадно измерение, където още не съм била?

— Собствена направа — признах. — Реномето, дето ще си изградиш, не го пожелавам на никое от познатите измерения. Можеш да се наречеш Койтоз от измерението Кой.

— Кой?

— Добре си го чула.

Тя ядно извърна нагоре очи.

— Слушай, трепач, направи ми една услуга и ме учи само на магия, става ли? Задръж си чувството за хумор за тебе. Вече си имам достатъчно врагове.

— Все още ни трябва мишена — уточних аз, леко засегнат.

— Какво ще кажеш за тая? Изглежда ми пробиваема.

Погледнах в посоката, накъдето сочеше, и кимнах.

— Бива я. Дай ми малко аванс — докато преброиш до двайсет. Ако не са застраховани, аз ще изляза. Ако не ме видиш до двайсет, стават за плячка. Направи най-голямата поразия, която можеш.

— Знаеш ли — усмихна се тя, като потри ръце, — тая би могла да се получи много забавна.

— Само че преди да решиш коя за днес е „най-голямата поразия“, си спомни, че аз съм вътре.

Дюкянчето, избрано от нея, представляваше скромен навес, ограден от три страни с тента, която в горната част бе на райета. Край платнените стени чернееха лавици, а връз тях бяха накамарени затапени бутилки с всевъзможни размери и цветове. Щом влязох, забелязах, че във всяка от тези бутилки има пълнеж — някакви мъгляви работи, които мърдаха, сякаш бяха живи.

— Мога ли да помогна с нещо, гу’сине? — запита деволът собственик, пускайки усмивка, която той несъмнено мислеше за пленителна.

— Само зяпам — прозинах се. — Всъщност търся къде да се скрия от клюките. Никой наоколо не може да говори за нищо друго, освен за тая тайфа грубияни, дето продават застраховки.

— Застраховки! На туй аз му казвам живо кожодерство. Съсипаха две от моите съкровища, преди да успея да ги спра за достатъчно време, та да им стана абонат. Нещастен беше онзи ден, когато за пръв път се появиха на Пазара.

— Да, да. Повярвай ми, и по-рано съм го чувал.

След като установих, че магазинчето наистина е под закрилата на Сгандия, насочих вниманието си към лавиците.

С тренирана небрежност взех една малка, не по-висока от длан бутилка и надникнах в съдържанието й. Зърнах някакво подозрително раздвижване и неясен проблясък.

— Внимавай — предупреди ме собственикът. — Освободиш ли някой джинс, можеш да го контролираш само ако го назовеш по име.

— Джинс?

Деволът ми хвърли преценяващ поглед. Тъй като не аз вършех тежката работа, не бях маскиран и приличах на… ами на мене си.

— Струва ми се, че на Буна им казват джинове.

— Ох. Голяма колекция си събрал — забелязах.

Собственикът на джиновете се изду от похвалата.

— Не се лъжеш за големината на подбора в моя беден магазин, млади гу’сине. Те са крайно редки. Аз сам съм преровил и най-далечните кътчета на всяко измерение… с огромни лични разходи, трябва да добавя… за да открия тези няколко образеца пред теб, които си заслужават да…

Вече започвах да се чудя кога най-сетне Маша ще се накани да се появи на сцената. Е, появи се. Леле, момчета, какво влизане изпраска! Направо през стената на дюкянчето.

С почти музикална хармония щандът до тая стена се катурна, събаряйки бутилките на пода. Освободените джинове се издигнаха в облак и се изсипаха през пробитата страна, като пищяха с нечовешка радост при излизането си.

Напълно разбираемо деволът се разстрои.

— Хей, идиот! — кресна той. — Какво правиш?

— Доста кекави рафтове — изръмжа Маша със стържещ бас.

— Кекави рафтове?

— Амчи да. Да ти кажа, всичко, дето направих, беше…

И бутна една от оставащите две лавици, която услужливо се капична върху другата.

Сега джиновете не си дадоха труд да използват пробитата стена. Втурнаха се към небето и отмъкнаха горната част на тентата със себе си, отваряйки си път към свободата.

— Стоката ми! Магазинът ми! Кой ще плати за това?

— Не съм Кой, аз съм Койтоз — сопна се Маша — и хич не смятам да плащам. Нямам никакви пари.

— Нямаш пари? — ахна собственикът.

— Не. Влязох само за да се скрия от дъжда.

— Дъжд? Дъжд? Че то не вали!

— Тъй ли? — примигна моят чирак. — Амчи тогаз сбогом.

И с тези думи полекичка си тръгна, като при излизането си направи дупка в още една стена на навеса.

Деволът рухна сред разпръснатите останки от своето магазинче и зарови ръце в шепите си.

— Аз съм разорен! — простена той. — Разорен!

— Извинявай за въпроса — рекох, — но защо не ги извикаш по име и не ги овладееш отново?

— Да ги извикам ли? Не мога да помня имената на всички джинси, които събирам. Всеки път, когато продам някой, трябва да поглеждам в етикета за името му.

— Е, поне от тоя проблем си се отървал.

Това го накара да започне пак.

— Разорен! — повтори той без никаква нужда. — И какво ще правя сега?

— Наистина не разбирам защо си толкова разстроен — отбелязах. — Нали току-що ми каза, че си застрахован?

— Застрахован?

Деволът бавно надигна глава.

— Естествено. Нима не плащаш, та да си сигурен, че такива неща няма да се случват? Ето че се случиха. Според мен, който и да защитава твоя магазин, ти дължи обяснение, да не говорим пък за една доста голяма сума.

— Точно така — ето че собственикът почна да се усмихва. — По-скоро последното, отколкото първото, но ти си прав!

Вече го бях напътил. Оставаше ми единствено да нанеса смъртоносния удар.

— Виж какво ще ти кажа. За да не ти е пълен провал денят, аз ще взема този. Сега няма да ти се наложи да държиш дюкяна отворен само заради един джин.

И му подхвърлих най-дребната монета от моята кесия. Верен на предците си, той ме подхвана подигравателно още преди да я улови във въздуха.

— Шегуваш се — заяви. — Това? За джинс? Че то не покрива дори цената на бутилката!

— О-о, хайде, хайде, добри човече — заспорих аз. — И двамата знаем какво се прави по света… или по измеренията. И двамата сме наясно, че туй си е чиста печалба.

— Така ли? — начумери се той.

— Разбира се — рекох му, като махнах към натрошената стъклария по пода. — Никой не може да каже колко бутилки са се счупили преди малко. Аз знам, че ти просто ще включиш тази в списъка на загубената стока и ще си я възмездиш напълно от твоята застраховка — в добавка към онова, което току-що ти дадох. Всъщност, ако наистина си настроен алчно, вероятно би съумял да прибавиш още пет-шест към общата сума.

— Вярно — промърмори умислено деволът. — Хей, благодаря! Това може и да не се окаже толкова лошо!

— Не му обръщай внимание — свих рамене аз, докато изучавах малката бутилка в шепата си. — Е, след като се спогодихме за цената, би ли могъл да прочетеш името на моя джин?

— Не ми се налага. Този е достатъчно скорошен, за да го помня. Нарича се Калвин.

— Калвин!?

— Я не се смей. Той е последната дума в джинсите.