Дамян Дамянов
Утро

Допивам си кафето. Като него

навън е още черна утринта.

Допушвам си цигарата. И ей го

вкусът лютив и най-пръв на света.

Горещо. Черно. Люто. Но пониква

из тъмното на изгрева лъча.

Да, трябва първо с тъмното да свикна,

да мога светлото след туй да различа.

С горещото да разпозная хладно.

И с черното — да разпозная бял

денят… Горчивото — от сладко…

…И някъде през димните кълба

аз смисъла на всичко туй съзирам:

в довършека на своя скъсан сън

в миниатюр отрано репетирам

грамадното, очакващо ме вън.

И аз те благославям, мой ден греещ.

Нарамвам те и те понасям — чист!

Дорде душа-прозорец почернее

и в мрака белне само моят лист.