Дамян Дамянов
Поет

Листчето хартия. И писалката.

Глината на мъртвите слова.

И светът. С душицата ти, малката.

Ето ти ги всички сечива.

Друго — нищо. Плюй си на ръцете и

избърши с ръкав онази пот,

бликнала направо от сърцето ти,

скулпторе на целия живот.

Започни най-мъдрата си статуя,

Нека с адски мъки тя расте.

Най-добра ще стане тя, богато е

по-величествена и от теб.

Съчетавай грозното с прекрасното.

Ангела във демона вплети.

Всичко твое дребно да прорасне тъй,

че във него ръст да вдигнеш ти.

Глината под пръстите ти, влажните,

като живне и ги прогори,

както някога Мойсея Микеланжело,

удари я с чук: „Проговори!“

Нищо че след туй ще рухнеш нямо ти.

Той, хартиеният твой Мойсей,

ще стърчи над теб — надгробен паметник,

казвайки ти мълчешком: „Живей!“