Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Syndic, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СИНДИК. 1994. Изд. Видело, София (Изд. Орфия, София). Биб. Фантастика — Орфия, No.28. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Syndic, by Cyril KORNBLUTH (1953)]. Послеслов: Сирил Корнблат (1923–1958). Информаци за „Еврокон ’94“. Формат: 70/100/32 (16 см.). Страници: 192. Цена: 28.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

„На 14 февруари Правителството обяви извънредно положение. Инцидентът, предизвикал това, беше въздушната атака и унищожаването на Втора рота от 27-ми брониран полк на хълма Форт Джордж в Ню Йорк. Местните водачи на Синдик бяха окупирали и укрепили сградата на гимназията «Джордж Уошингтън» с ентусиазираната подкрепа на учениците, преподавателите и местните жители. Водеше ги Томас «Баровеца» Кливланд, проявявайки отново хладнокръвието и организаторския талант, които го бяха издигнали до върховете на политическата власт в метрополията още преди да навърши 35 години.

В 5 часа и 15 минути сутринта Първи батальон от 27-и брониран полк зае позиции в околността, както следва: първа рота — на 190-а улица и авеню «Сент Николас», със задача да предотврати идването на подкрепления към училището откъм станцията на метрото; втора, трета и четвърта рота — по склоновете на хълма Форт Джордж, в готовност за атака. В 5 часа и 25 минути шестнадесетте танка «Патън» на Втора рота потеглиха към училището, а трета и четвърта рота останаха като резерв. Планът беше танковете на втора рота да оградят училището от три страни — от четвъртата страна имаше пропаст — и да открият огън, ако преговорите по телефона с Кливланд не доведат до безусловна капитулация.

Наблюдателният пост на Кливланд беше разположен в кулата на училището. Съзирайки, че антената върху купола на челния танк се показва иззад хълма, той отправи по телефона заповед до пилотите, чакащи команда в едно летище на Синдик извън седеммилната зона. В 5 часа и 26 минути пилотите, тренирани да цепят секундата на две по време на гражданската си служба, бяха вече във въздуха, но този път товарът им не беше коняк, цигари или друга стока. Три минути по-късно те обсипваха с ракети танковете на втора рота, а щурмоваците на Кливланд атакуваха командния пост на ротата. Огненият съд беше започнал.

Преди приключването му Америка щеше да стане свидетелка на благородни и вдъхновени дела, каквито се срещат във всяка война: историческото изявление на Кливланд — «Това е един голям ден за човечеството!», и неговата смърт начело на щурмоваците, атакуващи гарнизона на Форт Тотен; твърдата ръка на Амадео Фалкаро, поела юздите на управлението; преговорите, мирът, предателството и екзекуцията на заложниците; Договорът от Лас Вегас и обединеният фронт Моб-Синдик срещу Правителството; измяната на О’Тул и загубата на контролната зала на Континентал Прес; кървавата битка за повторното завземане на този важен комуникационен център; решителния поход към Балтимор…“

Б. Ароусмит Хайнд

Из „Кратка история на Синдик“

Когато думите не се превръщат в заклинания

и остават безсилни закани,

не се съмнявай във талант и знания —

не пий от кладенци, от човек изкопани.

 

Улови с примка от лоза и лико

елен в гората или заек в полето,

но не поливай със смъртоносно вино

на ловното копие острието.

 

Твоята същност се бои от стоманата,

гибел за тебе тя значи.

Лесно би могла да избегнеш заканата —

избий всички ковачи.

 

Тринадесет пъти тринайсет луни ще изгреят,

без да познаеш човека.

Едва след това царкинята в теб ще запее

и ще разтвори завесата лека.

Из „Инструкция за вещици“

2150 г. сл. Хр.

„Никога не е писана точна история на бъдещето — факт, който според мен лишава историята от претенциите й да мине за наука. Астрономите треперят от страх пред задачата за трите тела и безсилно вдигат ръце, когато стане въпрос за четири тела. Всеки един исторически момент, обаче, е задача за поне два милиарда тела. Опитите за системно абстрахиране от манипулируемите символи от историческата действителност ми изглеждат обречени още от самото начало. Аз мога да жонглирам с данните за валежите, с графиките за натоварването на колите, раждаемостта или със заявките за патенти, но през живота си не съм успял да намеря математическия израз на слепия цирей върху лицето на Карл Маркс — въпреки че ни е добре известно, и фактически обосновано, че стафилококовото инфекциозно огнище, скрито зад добре познатия ни брадат лик, е спомогнало да се оформи тоталитаризма на двадесетия век. Този списък, дори само в патологията, може да бъде продължен безкрайно: епилепсията на Юлий Цезар, гастрита на Наполеон, парализата на Уилсън, алкохолизма на Грант, изсъхналата ръка на Вилхелм II, нимфоманията на Екатерина II, парезата на Джордж III, глухотата на Едисон, слепотата на Ойлер, заекването на Бурке, и т.н. Има ли някой достатъчно глупав да твърди, че днешният свят щеше да бъде такъв, какъвто всъщност е, ако Маркс, Цезар, Наполеон, Уилсън, Грант, Вилхелм, Екатерина, Джордж, Едисон, Ойлер и Бурке — да вземем само тези единадесет — са били други, а не такива, каквито са всъщност са били? Това е допускането, скрито зад историческата теория, която сама по себе си не се занимава с влиянието на цирея на Маркс върху съдбата на света и тихомълком го изключва от своите разглеждания — поне така е с всички теории, които познавам.

Тогава, твърдя ли, че историята, било на миналото или на бъдещето, е непознаваема, че не ни остава нищо друго, освен сляпо да се блъскаме напред в тъмнината, без планиране, защото нито един план не би могъл да бъде достатъчно точен, за да бъде използван? Не! Само изразявам антипатията си към заелите крайни позиции, към привържениците на вечни истини, към «пазителите на огъня». Те нямат проблеми с въпроса за целите и средствата за постигането им, който тормози всички нас. Те са съвсем сигурни, че целите им са добри и поради това изборът на средствата е нещо тривиално. Ние, останалите, далеч не така уверени, че можем да намерим отговор на задачата за двата милиарда тела, каквато е историята, сме много по-склонни да размишляваме върху средствата…“

Ф.У.Тейлър

Из „Организация, Символизъм и Нравственост“

I.

Чарлс Орсино бе започнал от низините на бизнеса и се стремеше към върховете, въпреки че тези върхове навярно никога нямаше да бъдат много високи. Той имаше във вените си само капка-две от кръвта на Фалкаро — достатъчно, за да му се прави път, но не толкова, че пътят да бъде широк. Осланяйки се на добрата воля на Ф. У. Тейлър, който се грижеше за него, откакто загуби родителите си при експлозията в Брукхевънския реактор през 83-та, той можеше да се издигне до доста отговорна служба в Алки, Конни залагания, Момичета по телефона — личен състав, или навсякъде другаде, където би имал влечение. Но в този пролетен ден на двадесет и втората си година, той просто правеше задължителната си обиколка като данъчен агент, прикрепен към 101-ви Нюйоркски полицейски район. Тази работа обикновено се извършваше от младшите членове на Синдик; не можеше да се разчита на полицаите, които бяха склонни да „изстискват“ клиентите и да прибират разликата в джоба си.

Той се движеше разсеяно, изпълнявайки рутинната работа по събирането на таксата, но умът му беше все още на утринната тренировка по поло, на която бе станал за смях.

— Добър ден, г-н Орсино, приятно ми е д ви видя отново. Искте ли чш студен бир, докто донес мнгизите?

— Не, блгодря, г-н Лефко. Аз тренирм, някой ден ще ви покж. Седем телефон, нли? По десет долр н телефон.

— Точно така, г-н Орсино, идвам веднага, щом взема събраното от седма линия в Хайлиа[1] — всички дами заложиха на коня Хартмаус, защото решиха че името му е привлекателно, и ме оставиха със залозите. Ей сега идвам.

Лефко се изниза към телефона и започна да се пазари с друг букмейкър, докато Чарли разсеяно изучаваше шумната тълпа дрънкащи и смеещи се залагащи. („Г-н Орсино, за това ли си дошъл, да се правиш на маймуна и да ми губиш времето? Сбъркал си, господине, ти си направил само 50 обиколки в чъкера[2] и трябва да ги накараш да ги броят!“ Той се усмихна горчиво. Старият Гилби, професионалистът, умееше да бъде язвителен, когато един мърльо разваляше любимата му игра. Чарлз беше сигурен, че джипът на Бени Грашкин ще се повреди всеки момент — трещеше доста лошо — и той ще може да направи лесно своя удар, докато Бени вземе друга кола. Но Гилби наду свирката, без въобще да се интересува от добре направената му сметка. „Сбъркал си, господине. Кога вие, млади самохвалковци, ще се научите да пълзите, преди да вървите? А сега нека видя отбора да се втурва към целта, имам предвид отбора, г-н Орсино!“)

— Ето ме, г-н Орсино, точно нвреме. Тъкмо върви седмият.

Стиснаха си ръцете и Орсино си тръгна сред виковете „Хартмаус! Хартмаус!“ на тълпата заложили дами, наблюдаващи екрана.

* * *

Високо в сградата на Синдик Ф. У. Тейлър — чичо Франк, както му казваше Чарлз, хокаше висок прегърбен възрастен човек. Торнбъри, президентът на Национална банка „Чейс“, бе сгафил нещо и Ф. У. Тейлър беше вбесен.

— Ако това се повтори, Торнбъри — крещеше той, — ще излетиш от тапицираната си килия. Когато в бъдеще някой уважаван член на Синдик реши да дойде при тебе за кредит, ще му го даваш без глупашки заяждания за дреболии като гаранциите. Вие, банкерите, изглежда смятате, че се намирате в Средновековието и че вашите листчета хартия все още притежават магическата сила от древността. Опомни се! Никой освен тебе не вярва в това. Неумолимите закони на икономиката са толкова мъртви, колкото и древните богове. И причината е една и съща. Няма повече безрезервно вярващи. Вие, банкерите, не можете вече да въртите хората около пръста си. Има ви просто само за удобство, също като човека, който държи „банката“ в играта на карти. Единствената съществуваща сега реалност е Синдик. А това, което е реалност за Синдик, е неговият собствен морал и вярата на хората в него. Ясно ли е?

Торнбъри сломено промърмори нещо за търсенето и предлагането, но Тейлър подигравателно се захили:

— Търсене и предлагане. Ала-бала. Къде има предлагане, покажи ми къде има предлагане, Торнбъри, покажи ми — о, по дяволите! Нямам време за губене, да те превъзпитавам. Запомни какво ти казвам и недей да спориш. Неограничен кредит за членовете на Синдик. Ако те го надвишат, ние ще оправяме положението. А сега изчезвай.

Торнбъри си тръгна със старчески сълзи в очите.

* * *

Когато Чарлз влезе в кръчмата „Олд Сод“ на Мама Маджинис, съдържателката се омърлуши.

— Винаги е удоволствие да ви види човек, г-н Орсино, но се опасявам, че тази седмица за вас няма да е удоволствие да ме видите.

Тя винаги говореше със заобикалки.

— Защо? Какво имате предвид, г-жо М.? Винаги съм щастлив да поздравя клиент.

— Бизнесът, г-н Орсино. Бизнесът. Извинете ме, но трябва да ви кажа, че не зная как да отделя двадесет и пет долара от чекмеджето, дори животът ми да зависеше от това. Мога да стигна до петнадесет, но разберете ме…

Чарлс изглеждаше мрачен, по-мрачен, отколкото всъщност беше. Това се случваше всеки ден.

— Разбирате, г-жо Маджинис, че вие мамите Синдик. Какво би станало със защитата, която Синдик осигурява, ако всички имаха вашето отношение?

— Мислех си, г-н Орсино, — тя го погледна хитро, — че млад човек като вас може би се интересува от момичета… — Точно в този момент като по поръчка от задната врата се появи дъщерята на г-жа Маджинис и започна прекалено старателно да забърсва бара. — И — продължи тя — сигурно всяка млада дама би сметнала за голяма чест да прекара вечерта с млад господин от Синдик…

— Навярно — отвърна Чарлс, обмисляйки бързо предложението. Той с много по-голямо удоволствие би прекарал вечерта с момиче, отколкото на новата постановка на Шекспир, както беше вече планирал, но имаше неща, които го спираха. Първо, това беше подкуп. Второ, той можеше (всъщност това бе малко вероятно) да се влюби в момичето и един ден да се събуди и открие, че г-жа Маджинис му е тъща — съдба, от която му се повдигаше, щом се опиташе да си я представи. Трето, той вече беше купил билети за себе си и за охраната си.

— А за таксата — каза той решително — тази седмица ги направете петнадесет. Ако не върви добре и следващата, аз ще поискам преглед на книгите ви — тогава ще преценим дали би могло да се направи официално намаление на сумата.

Тя разбра намека и се изчерви. Подавайки 15 долара, каза:

— Сигурна съм, че няма да се наложи. Очаквам работата да потръгне.

— Добре, тогава. — За да покаже, че не таи лоши чувства, той се спря за момент и попита: — Как са съпрузите ви?

— Горе-долу. Алфи тази седмица е на път, а ревматизмът отново налегна Дини, но той може да се грижи за бара в по-късните часове, когато не е натоварено.

— Кажете му да намине към Медицинския център и да спомене, че аз го изпращам, г-жо Маджинис. Може би могат да направят нещо за него.

Чарлс си тръгна, изпратен от грейналата от благодарност собственичка.

Беше приятно да можеш да направиш нещо добро за добри хора; беше приятно да се шляеш по слънчевите улици, благодарен за вдигнатите шапки и приятелските слова. (Втурването на отбора към целта си беше наистина бъркотия, но вината не беше само негова. Със своята 50-калиброва картечница Владек беше стрелял преждевременно в топката, като я запрати надясно; те спряха и се обърнаха обратно с трясък и вой на скоростните кутии, така че отново да образуват V зад нея, когато Гилби наду отново свирката.

Един нервен млад човек в Нюйоркската национална пресслужба се беше изправил пред първата кризисна ситуация в своята кариера. Едновременно светнаха тревожни сигнали по трите магистрални линии Канзас — Ню Йорк, Хайлей — Ню Йорк и Бостън — Ню Йорк. Той стоеше като парализиран.

Наставникът му моментално забеляза това и почука за връзка със сервизната служба. На милото лице, появило се на екрана, той нареди:

— Проследи Хайлей, Бостън и Канзас, в този ред, Мики.

— Добре, сладур — рече Мики и изчезна.

Наставникът се обърна към младока:

— Не знаеше какво да правиш? — попита го сърдечно. — Това не трябва да те притеснява. Следващият път ще знаеш. Забеляза ли реда, в който ги изброих?

— Да — преглътна момчето.

— Неслучайно ги подредих по този начин. Първо, Хайлей, защото е най-важен. Получаваме по-голямата част от доходите си от обслужването на къщите за залагане на конни състезания — всъщност ние сме започнали преди всичко като линия за конни състезания. Естествено клиентите на бюрата за залагане в края на краищата плащат и за това, но без да го усещат. Никой не ги насилва да го правят, нали така?

Второ, магистралата Бостън — Ню Йорк. Това е обществена комуникационна линия, която извършва онова, което не прави Феър Граундс. Нямаме особена печалба от този вид дейности, тъй като цените са ниски, но го дължим на обществото, което ни подкрепя.

Трето, Канзас — Ню Йорк. Това също е обществена линия, но има и терминал на територията на Моб. Няма причини да се трепем от работа за Риган и неговите хора, но след като другите две линии са проследени и приключени, може да свършим и това. Разбра всичко, нали?

— Да — каза младокът.

— Добре. Само не се стягай.

Наставникът се отмести настрана, зает с някакви списъци, които не бяха особено спешни. Не искаше да досажда прекалено на момчето. Питаше се дали наистина е успял да приключи инцидента? Май не беше. Пък и как ли можеше да го направи? Необходими са години работа по мрежата, за да се придобие усещане за нещата. Мотивацията ти бавно се променя. В началото искаш да намериш своето място и да припечелиш някой лев. След години разбираш, естествено не изведнъж, а постепенно, че работиш по съвсем друга причина. Тайфата симпатяги, които се отнасят така добре с теб. Синдик, който не бива да бъде мамен. Клиентите, които плащат за удоволствието си и, за Бога, трябва да го получат, на всяка цена.

* * *

По пътя към 101-ви полицейски участък ушите на Чарлз пламнаха при спомена за смразяващата лекция, последвала свирката на Гилби: „Г-н Орсино, ваше задължение ли е като капитан или не е да изисквате опасната топка да бъде спирана от игра? И не беше ли последният изстрел от г-н Владек този, който деформира топката и по този начин създаде съвсем явна възможност за опасен рикошет?“ Възрастният човек беше прав, разбира се, но това си беше топка за тренировки; а на тренировка не можеш да бъдеш особено придирчив към състоянието на 18-инчовите стоманени топки, продавани за 30 долара едната в специализирания магазин.

Той мина между двете зелени лампи на полицейския участък и стовари чантата си върху масата на сержанта, който веднага го удари на молба:

— Г-н Орсино, не бих искал да ви досаждам с личните проблеми на хората, но се чудя дали не бихте могли да подпомогнете един достоен млад човек тук със стодоларово подаръче? Отнася се за полицай Гибни, от седем години служи в 101-ви участък и няма нито една черна точка. Получил е почетна грамота за престрелка с крадец и друга за залавянето на мошеник в залата за конни залагания на Лефко. Гибни е женен от пет години и има две дечица, най-сладките които някога е виждал човек, а това иска пари. Сега иска да се жени повторно, страшно е влюбен в едно момиче и съпругата му няма нищо против още една жена да помага в домакинството. Гибни иска всичко да бъде както си му е редът и да направи голяма сватба.

— Ако може да се оправи със сто, няма проблеми — захили се Чарлз. — Предай му моите благопожелания. — Той раздели купчината банкноти на две, отброи сто долара и прибра остатъка.

След като го остави в сградата на Синдик и вечеря в една от скучните закусвални, Чарлс се прибра в мебелираната си квартира в центъра на града. Прочете една глава от последната книга на Ф. У. Тейлър, чичо Франк — „Организация, символизъм и нравственост“, от която не разбра нито дума, взе душ и облече вечерния си костюм.

Бележки

[1] град в югоизточна Флорида, близо до Маями

[2] чъкер — период, част от играта на поло