Стив Пери
Инфопаяк (8)

7

— Според мен състоянието ви е чудесно — каза медикът. — Вече можете да се облечете.

Легнала гола на масата за прегледи, Зия Реландж си замълча. Разбира се, че всичко й беше наред — след такова обучение, тренировки и операции през последните години не очакваше нищо друго. Цял екип от най-добрите психолози на Земя-2 я направи привлекателна за повечето хора, ориентирани сексуално към нормални жени. Не би се харесала само на онези, които предпочитаха дебелани и грозници. Беше атлетична, умерено закръглена, с достатъчно широки рамене и не прекалено тясна в ханша, с дълга руса коса, както и с подходящо дълги крака. Не изглеждаше твърде мускулеста — направиха гърдите й малко по-големички, а това не е възможно при нисък процент телесни мазнини. Ръстът от 173 сантиметра я правеше по-висока от средната земна жена, а със своите 58 килограма беше съвсем малко под средното тегло за такава височина. Грижливо скулптираното й лице не можеше да се нарече съвършено, макар и да нямаше съмнение в красотата й. Куку-докторите твърдяха, че ослепително прекрасните жени смущават земяните. Зия беше на двадесет и пет стандартни години — достатъчни, за да е зряла личност, и в същото време в разцвета си. Освен това я обучиха на бързина и с тялото, и в мисълта. Можеше да обсъжда интелигентно и осведомено няколко хиляди теми. Още не бе минала през Процедурата, но след завръщането си щеше да е първа в списъка. Дори само това си струваше дългото пътешествие.

Зия Реландж беше идеално програмирана да си върши работата на тайна агентка.

Слезе от масата и започна хладнокръвно да облича коприненото си бельо без никакъв престорен свян. Твърде често и твърде много хора я бяха виждали гола, за да се притеснява сега.

Лекарят зяпаше и се стараеше да запази професионалното си безразличие, но не постигаше кой знае какъв успех. Много си падаше по русите стръвници, особено ако и окосмяването им беше със същия цвят като косата. Зия знаеше това, защото си направи труда да проучи човека, преди да дойде за преглед.

Стоеше с лице към него и се обличаше бавничко. Почти можеше да види ерекцията му през дрехите и да усети как устата му пресъхва полека. Може би щеше да й се наложи да поиска услуга от него, когато се върне от Земята. Не биваше да изпуска шанса да хвърли въдицата. Простичко, затова пък полезно.

Лекарят беше женен, имаше четири деца и петото беше на път. Сигурността на Земя-2 не откри доказателства някога да е нарушавал строгия си моногамен договор. Но Зия знаеше, че той мигом ще си смъкне дрехите и при най-малкия знак, че тя е готова да си поиграят. Умееше да различава слабостите и да се възползва от тях.

Оправи си дрехите, провери вида си в огледалото, кимна на мъжа и излезе. Имаше още два часа до спаринга и тренировката с оръжие. Реши да се разходи до ресторанта, където обикновено се хранеше на обяд.

Беше топло и слънчево, само над планините на северозапад се трупаха малко облаци. В пролетния въздух се усещаше острият аромат на прашец от масленичета и големите пчели бръмчаха устремно от кошерите си към обсипаните с цветя поляни и обратно.

Бигъл беше най-големият град на Южния остров и кипеше от живот — по улиците трудно се разминаваха возилата, работещи със спирт, и малките акумулаторни скутери. Пешеходците крачеха забързано по широките тротоари от пластобетон, сериозни баби не изпускаха от поглед щъкащите засмени хлапета. Някои от сградите се извисяваха цели пет-шест етажа над хората. Почти двеста хиляди души живееха тук, повече имаше само в Първа стъпка, най-големия град на Нова Земя.

Разбира се, цялото население на планетата — малко повече от милион — можеше лесно да се побере в някое ъгълче на Голям Ню Йорк на Земя-1 и вероятно никой не би забелязал. На онази планета живееха почти седем милиарда.

Трудно си го представяше, макар по време на обучението да бе вървяла в холосимулации по улиците на Лондон, Токио и Ню Мадрас. Защо хората търпяха това? Защо се тъпчеха като плъхове в прекалено малка клетка? Явно чутото от инструкторите беше вярно поне отчасти — всички на планетата-майка трябва да са не по-умни от торни бръмбари.

До ресторанта „Големият пес“ оставаха само стотина крачки. Зия забелязваше всичко наоколо — цветовете и миризмите на града, стрелкащите я погледи на почти всички мъже и някои жени. Изпълваше я радост, че е млада, силна и в най-добрата си форма, че има по себе си зелена коприна за цели осемстотин стандарта и направлява умело живота си. А тази задача беше великият й шанс. Всеки оперативен агент, който струваше нещо, искаше да я получи, но се падна на Зия. И когато свършеше работата, щеше да има още една голяма резка на приклада, образно казано. Изобщо не се съмняваше. Не й предстоеше нещо особено трудно — само да открие обекта и да го прибере. Все едно да се пъхне в нечие легло. Не че и това липсваше сред разнообразните й умения.

Влезе безгрижно в „Песа“. Безобидният старец зад тезгяха се усмихна и се зае да й разчисти място на плота.

— Здрасти, Дрели — по навик каза тя, настанявайки се на високата табуретка.

— Здрасти, Зия. Както винаги ли?

— Днес май ми се иска нещо друго. Защо не ми направиш едно филе „Диана“?

Той пак се засмя.

— Ей сега, хлапе.

Зия малко се учуди на себе си. Почти сурово месо? Психопрограмистите не биха пъхнали такова странно желание в главата й, нали? Може пък нещо от старото й „аз“ да се е запазило след цялото кълцане и прекрояване на психиката. Вероятно, само че нямаше значение. Важна беше единствено работата и способността да изпълнява задачите си.

На всяка цена.