Стив Пери
Инфопаяк (26)

25

Администраторът в хотела дори не ги попита искат ли отделни стаи и Зия беше доволна, че си спестиха излишните приказки. Макар да се поумори от пътуването, не се чувстваше чак толкова съсипана. Кой знае още колко време щеше да бъде с този мъж, защо да не живее с мига, нали така? Току-виж, изгарящата я искра изсъска и угасне още сега, за да се отърве от това неочаквано и необяснимо увлечение. Би си отдъхнала, честно казано. Но щом сега имаха и тихо кътче, и достатъчно време, защо да не провери?

 

Три часа по-късно потъваше в унес на пълно изтощение и блаженство до вече спящия Силк. Вече знаеше, че никак няма да й е лесно да се откъсне от него. Просто ставаше все по-хубаво. И не толкова защото беше извънредно изкусен любовник и правеше за нея всичко, което тя искаше. Притесняваше я силата на самото й желание. Не можеше да повярва, че си е все същата Зия, това изобщо не й подхождаше. Загуби контрол над себе си и искрено се страхуваше, но въпреки всичко…

Харесваше й.

По дяволите!

 

 

Силк се събуди посред нощ от напрежение в пикочния си мехур и само с усилие на волята успя да стане, за да се дотътри до тоалетната.

Озърна се към спящата жена. Тя явно усети движенията му — това личеше дори в полумрака, разпръскван единствено от ивичките светлина, процеждащи се под разкривената врата към коридора, както и от фосфоресциращите стрелки, предназначени за зяпльовци като него, за да не се изпикаят в просъница в гардероба. Гола, великолепна, едва покрита от изтънелия чаршаф в твърде задушната стая, тя не приличаше на нито една от жените, които бе опознал досега. Продължаваше да не се съмнява, че не чува от нея каквото би искал за бъркотията, в която го въвлече, а и се досещаше, че пази старателно от него нещо от същината си, скрито като ядка в черупка. Дори когато се гънеше яростно с него в нажежената до бяло страст, не се самозабравяше напълно.

Точно това не можеше да разбере в нея. Той винаги даваше пълна воля на избликналото си желание и го оставяше да препусне в див галоп. И беше най-добре, когато забравяше останалото заради настоящия миг, изключваше разсъдъка си, за да се развихри необузданата чувственост, да потъне в стихията й.

Вярно, можеше да бъде и по-хладен в секса. Знаеше как да забави темпото, да търси разнообразието, да задържа дълго себе си и партньорката на ръба. Дори се гордееше с умението си да дава всичко, от което жената има нужда в момента. Веднъж с Мак си направиха експеримент. Лежаха си, хванали книги в ръце, слети само в слабините, краката им като огромно Х. Остана така в нея почти два часа, без да се отпусне, накрая и двамата не можеха да издържат повече. И все пак не се залъгваше — предпочиташе заедно да се втурнат към възхитителния завършек в задъхан спринт. Проклет да е, ако тази жена не би могла да се раздивее като него, може би и повече. Но не си позволяваше. А Силк искаше от нея точно тази неумолимо пазена в тайна частичка. Искаше цялото буйство на страстта, на което беше способна.

Завлече се в тясното овехтяло помещение, постоя олюлявайки се над тоалетната чиния, изплакна си устата с вода от проскърцващата чешма, наплиска лицето си и се избърса със захабената кърпа. Срещна погледа на отражението си в малкото огледало от хромирана стомана над евтината пластмасова мивка. Крайно време беше да се избръсне или да се натърка с депилиращ крем за брада. Под очите му тъмнееха торбички, май имаше и още два-три сивеещи косъма, които не бе забелязвал досега. Каква лудост: да се размотава по света с шибана шпионка — думата „шибана“ особено подхождаше в случая — за да попадне в Лос Анджелис в търсене на някакъв извънземен изрод, който уж бил основна фигура в смахнат заговор. И макар смъртта на Мак да беше свързана някак с това, още нищо не му ставаше ясно. Налагаше се съвсем скоро да помисли сериозно. Не можеше повече да играе ролята на пасивен придружител, нито да се преструва, че всичко е наред. Трябваше някак да се справи с положението.

Но не сега. Нека да поспи поне малко.

Постара се да легне кротко, за да не събуди жената, отпусна постепенно тежестта на тялото си върху чаршафа. А нейната ръка се плъзна нагоре по крака му. Очите й си останаха затворени, дишането — равномерно, и макар да не спеше дълбоко, Силк беше сигурен, че не се е разбудила напълно.

Господи…

 

 

— Е, с какво разполагаме? — попита Кинг.

Седяха в мърлява сладкарница под хълма, на който беше разположено „Крайградското ханче“. В такова леговище на човек му се искаше да напръска всичко с дезинфектант, преди да го докосне, при това с ръкавици или още по-добре — с дълга пръчка. Кинг не смяташе да пие тъмната помия, която сервитьорката тръшна пред него, дори ако по ръба на чашата нямаше остатъци от червило с отровно розов цвят. И все пак беше в чудесно настроение. Отново се чувстваше господар на положението.

Плъхчо погълна наведнъж половината от кафето си — очевидно не се притесняваше от опасността да се отрови.

— В хотела са се настанили деветнадесет души, включително нашите двама. Четирима живеят тук постоянно, другите тринадесет са регистрирани за период от един ден до седмица. И никой не отговаря дори приблизително на описанието на онзи мъж, което ти ми даде.

— Много добре.

— Жената се обади в агенция за коли под наем тази сутрин и ще й докарат возилото след около двадесет минути.

— Предполагам, че вече имаш необходимата ни информация за колата?

— Ъхъ. Не смогнах да й лепна активна антенка, но имам номера и другите регистрационни данни.

— Трябва да ни стигне, щом предавателят още си е на мястото.

Дребосъкът пак отпи глътка от тъмното и мазно на вид вариво.

— Сигурно нямаш желание да ме осведомиш какво става всъщност, нали?

— С една дума — не.

Плъхчо вдигна рамене, допи кафето и размаха празната чаша към сервитьорката.

— Ей, случайно да имате пресни пастички?

„Този е обречен да умре млад. Така да си рискува живота!“

Кинг се засмя безмълвно. Колко приятно е да контролираш съдбата си…

 

 

Зия стоеше под хладния дъждец, който в тази дупка минаваше за душ, и сякаш се опитваше да измие и тревогите си заедно с течностите от последния сеанс. Ходещо острие, значи? Да, бе! По-скоро се оприличаваше на лист маруля, оставен твърде дълго на припек. Искаше й се само да се изтяга в леглото, да се гушка със Силк и най-амбициозното й желание стигаше не по-далеч от кратко влизане в мрежите, за да прегледа забавно списание.

За миг остави въображението си да се развихри — маха се от занаята, променя си името и двамата офейкват може би към друг тропически остров. Късат си плодчета направо от дървото и прекарват нощите, а и по-голямата част от дните в постелята…

Правилно. И веднъж, тъкмо когато пак се изчукват до умопомрачение, нахълтва някоя новобранка, жадуваща да се издигне до звезда тежка категория, и ги очиства за секунда. В „Снези“ имаше строги правила за оттеглянето от служба и в тях не се предвиждаше бягство с някакъв земянин само защото сексът с него е истинско вълшебство.

Спря водата, изстиска косата си и застана пред огледалото да провери как изглежда новият й цвят. На опаковката, доставена й от момчето за всичко на хотела, пишеше „матово кестеняво“, но правдивостта изискваше да го нарече „мише кафяво“. А по дължина косата й вече можеше да се мери с прическата на сержант от доброволната армия по време на запас. Щом излязат, ще си купи нови дрехи, ще подбере подходящ грим, за да влезе напълно в поредния си образ.

Нов ден, ново лице, ново име.

Силк вече беше минал под душа. Седеше на края на леглото и я чакаше. Видя й се уморен. И как нямаше да бъде след последните упражнения за събуждане? Ох…

Докато сушеше късичката си коса, наблюдаваше го с помощта на по-голямото огледало в стаята. Признаваше си, че тук повече няма нужда от Силк. Поприказваха си достатъчно, за да проумее, че той нищо важно не е научил от покойната си партньорка. Добре й послужи за прикритие при бягството от острова, но вече не можеше да измисли как да извлече някаква полза от него.

Взе втората кърпа и се опита да избърше тялото си, като повече размазваше капките. Наведе се да си изсуши краката и долови погледа му. Искаше я отново, направо усещаше напора на нагона в очите му. Според нея беше невъзможно да го вдигне толкова скоро след изцеждащия силите секс, но гореше от желание да поработи с устни, език и пръсти…

„Стига. Опомни се!“

Знаеше, че трябва да се отърве от него. Ще го омотае с някакво мъгляво обяснение, за да кротува, докато тя си свърши работата и се махне от планетата. Ще го отпрати жив и здрав към неговия райски остров с малко приятни спомени, ще му обещае скоро да намине на гости. И той ще успее отново да подкара някак живота си. Дори да не я забрави лесно, ще оцелее. Струваше й се, че са се отървали от противниците засега, но как да е сигурна? На теория всеки миг от дебрите на градската джунгла можеше да изскочи враг и да ги превърне в изстиващо месо върху пластобетона. Всеки път, когато се заемаше с поредната задача, приемаше този риск и се примиряваше с него. Така винаги можеше се радва на напиращия в кръвта й адреналин, играта ставаше по-интересна, щом успееш да засенчиш некадърния противник, излагайки на опасност скъпоценната си кожа. Все едно побеждаваш в партия шах, го или тандими — ходове, с които налагаш стратегията си и едновременно пречиш на отсрещния да осъществи замислите си.

Най-сетне се отказа и захвърли кърпата, пресегна се да вземе бельото си.

Е, за нея всичко си беше в реда на нещата, но Силк не се включи в историята с отворени очи. Тя го подмами, привърза го към себе си с примката, която мяташе майсторски. И мътните да я вземат дано, в някакъв неуловим момент върза и себе си. Ако беше в нормалното си състояние, хич нямаше да се тормози какво да прави с ненужен човек наоколо. През последните години бе злоупотребила с кого ли не, понякога твърде зле. И това влизаше в занаята — или свикваш, или се отказваш навреме. Или си от играчите, или се съгласяваш да бъдеш пионка. Този път обаче изпитваше съчувствие към една от фигурите на дъската. Ако думата „съчувствие“ беше най-точната…

Да му се не види!

Приключи с обличането. Само с няколко минути в компютърно ателие за общо ползване щеше да довърши преобразяването си, да нанесе поредната боя в хамелеонската си палитра. После ще отидат да потърсят Спаклър. Какво толкова, ако задържи Силк до себе си още ден-два, поне докато трае издирването? Винаги може да го напъди, нали?

„Да, бе…“

Намръщи се срещу отражението си. Кого се опитваше да надхитри?

— Готов ли си?

— Горе-долу.

— Хайде, отиваме да открием злодея.

 

 

Тя караше несравнимо по-добре от Силк. Още едно умение, на което сигурно учат тайните агенти. Той изкара курсовете, преди да завърши колежа, повече за да си осигури уважението на другите пубери и да усети преживяването, а не заради надеждата някой ден наистина да има своя кола. Дори преди петнайсетина години покупката на частно возило беше съпроводена с досадни процедури, а цената направо излизаше през носа на прахосника. Естествено, често сядаше зад волана на колата, която карантината осигури на Мак, но тази беше друг модел, със съвсем различна система за управление, а и гнусният град му приличаше на същински ад в сравнение с Хана. Гъстите потоци почти позволяваха човек да мине от единия тротоар на другия, като прескача по покривите на разнообразните превозни средства. Въпреки всевъзможните обезопасяващи устройства, сензорите за плътни обекти и автоматичните прекъсвачи на двигателите, хората все още правеха често катастрофи из целия Ел Ей. Преди време чу една необработена версия — имало стотици произшествия всеки ден. Трудно му беше да си представи такова бедствено положение.

Щеше му се да изкрещи нещо мръсно на шофьора, засякъл ги с пикапчето си, за да мине, преди за тях да е светнало червено на кръстовището, а тя си оставаше невъзмутима като повърхността на пуста пещера. Такава си беше Данър — спокойна и хладнокръвна. Каква ти Данър, бе!… Трябваше да си напомня, защото свикна с фалшивото й име. Сега агентката имаше нова самоличност, след като се отби в студио за холопроцедури на самообслужване.

— Наричай ме Зия — каза, щом влезе отново в колата. — Аз съм Зия Реландж.

— Зия — повтори Силк. — Хубаво име. Откъде им е хрумнало да те нарекат така?

— Името ми често се среща на Нова Земя. А най-спокойна се чувствам, когато прикритието ми позволява да се представям именно за жителка на Земя-2.

Той кимна.

— Бива си те зад волана. Не те ли вбесява тукашната блъсканица по улиците?

— Не — ухили се тя. — По външните светове почти всеки си има някакво лично возило. На Мчанга си уреждат дори състезания кой ще измисли най-цветистата псувня, с която да оплюват некадърните шофьори. А на Уйварош можеш да претрепеш почти до смърт всеки, който те е изложил на опасност с автомобила си. Незаконно е, разбира се, но пазителите на реда се извръщат на другата страна, защото също смятат, че така водачите стават по-възпитани.

— Хм… Според историците някога хората в този град се гърмели с пистолети, ако започнело да им писва как ги прецакват по пътищата.

— Сериозно?! Това не съм го чувала. Истинска лудост.

— Такива сме си ние, земяните. Побъркани. Между другото, къде отиваме?

— В магазина за домашни любимци на Фонг.

— В магазин за животни ли?

— Ами да. Доколкото знам, специалисти са по големите кучета и работят с особен вид купувачи.

 

 

— Брей, тази жена е направо опасна, като седне в кола! — възкликна Плъхчо.

— Просто се постарай да не я изпускаш от поглед — малко отегчено отвърна Кинг.

— Ама тя както кара, май ще трябва да убивам хора, за да не изостана.

— Склонен си да преувеличаваш. Прави само необходимото.

Но и Кинг наблюдаваше напрегнато как малкото возило пред тях се стрелка като пощуряла рибка — ту ускоряваше, ту изчакваше, ту правеше привидно невъзможни маневри, за да се възползва от всяка отворила се за секунда пролука в движението. Призна мислено, че тя е от най-умелите шофьори, може би се доближаваше до неговите качества или дори му беше равна. Кинг би се справил с лекота с по-малки самолети или хеликоптери, с екранолети на въздушна възглавница, както и с няколко разновидности по-груби машини — трактори, булдозери, скрепери, грейдери. Абсолютна необходимост за всеки оперативен агент, комуто често се налага да се представя за какъв ли не или да бяга с каквото му попадне. Рядко му се случваше да се занимава пряко с противници от другите планети, затова не познаваше моделите, на които се обучават. Но професионалистите от земната сигурност се смятаха за съвременни нинджи. Въобразяваха си, че им е по силите да се слеят неотличимо с всяка среда, а в редките случаи, когато ги разкрият, въпреки всичко да изпълнят задачата и да се измъкнат невредими.

Самият Кинг беше убеден, че сравнението с нинджите е напълно оправдано. Грижеше се така да поддържа тялото си с тренировки, че никога да не е далеч от максималните си възможности. Беше силен, владееше в достатъчна степен бойните изкуства, за да се защити успешно и да убие при нужда. И макар някои от дарбите му да бяха пострадали от продължителното бездействие, усещаше как се възстановяват в движение. Разбира се, много от уменията на древното нинджуцу бяха безполезни в съвременното общество — на човек не му се налагаше да се тревожи за преодоляването на крепостни ровове и ходенето по скърцащи подове. Заместваха ги познаването на електрониката и оръжията, за да се добере до които един нинджа с леко сърце би изтребил стотици хора по пътя си.

— Гледай я, пак се шмугна напред. Леле, какъв страхотен завой направи!

Кинг не се обади. Мишките го водеха неволно към онзи плъх, който трябваше да падне в неговите лапи на котарак. Още нямаше представа накъде са се запътили, но изглеждаше, че те не се колебаят в избора на целта си. После заедно с тези двамата ще заличи и спомените за всички свои неволни грешки. При това с огромно удоволствие. И ако не грешеше — съвсем скоро.