Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маддракс — Тъмното бъдеще на Земята (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Gott aus dem Eis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателство „Литера Прима“, 2004

Превод: Тончо Стаменов

ISBN 954-738-106-7

 

Verlagsgruppe Lubbe GmbH & Co. KG, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Отделяне на втория роман като самостоятелно произведение

Всеки ден Мат се задържаше за по-дълго пред колибата си. Загърнатите в кожи мъже и жени боязливо го поздравяваха, когато минаваше покрай тях. Децата го отбягваха или се криеха зад майките си.

С любопитство изучаваше оръжията и инструментите им. Всъщност тези хора умееха да коват желязо. Или пък получаваха мечовете и остриетата на стрелите, ножовете и токите на коланите си от хора, които разбираха от обработката на метал. Мат видя глинени паници, украсени с човешки фигури и орнаменти, цветни дръжки за ножове и пъстри кърпи. Откри плетени кошници и грижливо изработени дръжки за секири и копия.

Аруула го придружаваше. Назоваваше всяко нещо на своя език и Мат отбелязваше всичко, което видеха, със съответното английско понятие. Скоро можеха да разменят обикновени фрази.

Пет дни, след като за пръв път напусна колибата си, Мат потърси вожда. Зорбан седеше със сина си и шамана пред своята палатка. Поправяха тетива за лъкове.

— Искам да отида до моята стоманена птица — обясни Мат. Извади листа със скицата и посочи самолета. — Заведете ме до нея.

Вождът и Червеното око дискутираха помежду си. Тогава Зорбан кимна. Жестикулирайки с двете си ръце, даде воля на ниския си бас. Докато от сплъстената му брада се изливаше поток от думи, той сочеше избелялото слънчево петно на сивото небе, към мъжете отдясно и отляво на себе си и огромните насекоми при брега на потока.

Мат бързо разбра. Утре след изгрев слънце Радаан и Балоор ще го заведат с фреккойшери до самолета му.

— Ти ще останеш тук. — Говорещият с боговете студено изгледа Аруула. Изглеждаше, сякаш червените му очи се забиват в челото й.

— Грижих се за Маддракс почти месец. Искам да го придружа до огнената му птица. — Аруула се наведе, за да влезе в палатката си и да вземе меча си. Разделяше палатката с две други млади жени. Жени, които като нея още не бяха станали майки.

— Ако Маддракс не е в лагера, може би тараците отново ще нападнат — каза Балоор. — Тук Зорбан има нужда от всеки воин с меч.

Вождът, който придружаваше Маддракс, Балоор и сина си до фреккойшерите, кимна.

— Радаан ще придружава Маддракс и Балоор — изръмжа той. — Това е достатъчно. Никой няма да дръзне да нападне един бог. Но би могъл да нападне лагера, щом като богът не е между нас. Необходима си ми за отбраната.

Аруула сви дръзко устни. Мат схвана точно какво става.

— Добре. — Вдигна успокояващо ръка и каза на езика на варварите, откъслеци, от който беше научил през последните седмици: — Аз — заминава. Аруула — остава тук.

Аруула кимна бавно и полупримирена, горда, че Маддракс учи езика чрез нея. Крадешком наблюдаваше импозантната фигура на бога, който не искаше да бъде бог. Русата коса на Маддракс се беше разхвърчала непослушно на всички страни, а около челюстта му междувременно беше подкарала руса брада. Но вече не миришеше толкова силно. Преди няколко дни беше изпрала в потока зеления му като мъх летателен костюм. Върху него Маддракс носеше широка и дълга наметка от кожа на тарак. Подарък от Цурпа, старата майка. Горе в ледените планини щеше да е много по-студено, отколкото тук в долината. Погледът на Аруула се премести от разкривената, сбръчкана, лукава физиономия на Балоор към подкаралото мъх лице на сина на вожда. Днес изглеждаше затворено и сурово. А в духа на Балоор не се ли долавяше омраза и враждебност?

Мъжете отидоха от лагера към брега на потока. Аруула наблюдаваше как избраха три фреккойшера. Между врата и тялото на насекомите затегнаха седла от сивочерна кожа от тараци и им нахлузиха кожени намордници на дъвчащия устен апарат.

Мъжете се качиха. Зорбан помогна на Маддракс да се намести в седлото. Бурно жестикулирайки, стоеше под фреккойшера. Вероятно се опитваше да обясни на русия мъж от далечната земя как се язди такова животно.

Аруула влезе в палатката си. Дръпна кожата от входа така, че да може да държи под око четиримата мъже при фреккойшерите.

Пред вътрешния й взор се появи разкривеното лице на Говорещия с боговете. Ледени тръпки преминаха по раменете и горната част на ръцете й.

Трите фреккойшера с ездачите преминаха тромаво през потока. Първият скокна и се приземи южно, на разстояние хвърлей копие.

Пред духовните очи на Аруула се изправи непроницаемата физиономия на сина на вожда. От няколко дни Радаан се държеше с нея сякаш тя не съществува. И понякога забелязваше, че хвърля към Маддракс завистливи погледи. Мразеше ли младият Радаан чужденеца, който беше паднал от небето? Досещаше ли се, че Аруула вече е направила избора си?

Вторият фреккойшер скочи към изхода от долината. Животното, на което яздеше Маддракс. На третия фреккойшер седеше Радаан.

Аруула наведе горната част на тялото си и пъхна глава между коленете си.

Усещаше духа на Балоор като пукнатина в ледник — накъсан, суров и като набоден с ледени висулки. Напрежението, което се излъчваше от него, беше още по-бурно от обикновено. Аруула притисна длани към слепите очи и ушите си. През стомаха й премина чувство на погнуса, толкова силно беше отвращението, с което подслушваше Балоор. Аруула се помъчи да го преодолее и се опита да се съсредоточи.

Но духът на Балоор си оставаше недружелюбен и суров. Може би се беше обградил с някаква магия. Имаше ли основание за това? Криеше ли нещо, което никой не биваше да знае? Аруула се концентрира върху Радаан. Той имаше податлив, неоформен дух. Дух, който лесно се подслушваше.

Покрай вътрешното око на Аруула се мярнаха неясни, размити картини. Картини на омраза. Картини на насилие. Една от тях трая секунди, преди да се разпадне: фигурата на Маддракс по корем в снега. От гърба му стърчи меч. На Аруула й секна дъхът.

Картината се разпадна на стотици бледи петна, от които се оформиха черни фигури. Тараци! Десетки! Нахвърляха се върху Маддракс и впиваха зъби в гърлото му, в ръцете му, в краката му…

Аруула нададе дрезгав писък. Протегна ръка към меча зад себе си и скочи…

 

 

Човек привиква и към най-откачените неща. Само преди няколко дни при вида на гигантските насекоми Матю би могъл да се закълне, че във водата за пиене са му сложили някакво халюциногенно вещество. Или че го баламосват с макети.

Сега, след по-малко от седмица, с един от тези зверове се изкачваше над снежната граница по склона на планината.

Гигантските скакалци правеха скокове от двайсет-двайсет и пет метра. Мат се учудваше, че краката на животните не се плъзгат по леда. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза фини бодли по краищата на покритите им със зелени косми крака.

Мат беше навил около китките на ръцете си ремъците, които бяха свързани с намордниците на насекомите. Седлата бяха с дървени подставки с високи до главата облегалки и опънати върху тях кожи. Бяха изработени от гъвкаво дърво и поддаваха, когато при подскока на фреккойшера човекът се притискаше назад. А Мат биваше притискан твърде силно към облегалката, когато язденото животно скачаше. Начин на придвижване, към който трябваше да се привиква, помисли си Мат. Без суровата летателна подготовка във BBC на САЩ само за половин час би се разболял от морска болест.

Във всеки случай беше бърз начин на придвижване. Животните пъргаво преодоляваха разликите във височината и след половин час Мат вече не откриваше никакви следи от вегетация, фреккойшерът го носеше над ширналото се поле. Отляво и отдясно по планинския склон се извисяваха острите ледени грамади, а белите върхове чезнеха в гъсти облаци.

В края на снежното поле се простираше дълбока пропаст. Мат се уплаши, като видя фреккойшерът на Балоор внезапно да отскача, да разтваря крилата си и да профучава над пропастта. Но на Мат не му остана време в стомаха му да се появи някакво чувство на несигурност. Докато да се огледа, и неговото животно премина на другата страна на пропастта.

Но къде остана синът на вожда? Мат се огледа. Радаан и неговият скакалец представляваха само неясно петно на около километър и половина зад тях. И, изглежда, въобще не се канеше да ги настига.

 

 

— Няма да идеш! — изръмжа Зорбан.

— Трябва — настоя Аруула. — Маддракс е в опасност!

— Приказки! Как един бог може да бъде в опасност?!

Аруула се обърна, без да каже нито дума повече, и забърза към палатката си. Зорбан се клатушкаше с ругатни след нея. Тя завърза меча на гърба си и наметна една допълнителна кожа върху раменете си.

— Подчини се! — изфуча Зорбан. — Ще останеш в лагера!

Аруула се понесе с дълги скокове към общата палатка, където бяха окачени седлата на фреккойшерите. Зад себе си чу пъхтенето на вожда, който се затрудняваше да върви наравно с нея.

На бегом отиде до стадото гигантски насекоми, а Зорбан я следваше по петите й. Аруула нямаше време да оседлае животното и да му сложи юзда. Метна се върху късата шия на фреккойшера и заби ботушите си в твърдите предни крила, докато животното не направи скок и я изведе на безопасно разстояние от беснеещия Зорбан.

— Ще те накажа сурово, когато се върнеш! Ти ще бъдеш… Гласът на Зорбан се чуваше все по-тихо и накрая изчезна.

Едва над снежната граница Аруула слезе, за да постави юздата и седлото на животното. Огледа се. Зорбан, изглежда, все още беснееше.

Никой не я преследваше.

Качи се на седлото и бързо подкара фреккойшера. Той скоро заподскача из странния леден свят, над пукнатини в ледника и над снежни полета. Дълбоки дупки се проточваха в снега на разстояние половин хвърлей копие — следите на трите животни, които носеха Маддракс, Балоор и Радаан.

Аруула не знаеше къде Балоор е завел мъжа, който не искаше да бъде бог. Но бързо разбра, че това не е пътят към падналата огнена птица.

По средата на широк, покрит със сняг ледник срещна Радаан. Той стоеше до животното си и се подпираше на меча си.

— Какво правиш тук, Радаан? — попита го и се огледа. В снега виждаше следите само на собствените им фреккойшери.

— Чакам те.

— Добре — каза тя грубо. — Тогава ме заведи при Балоор и Маддракс.

— Няма да го направя. Слизай, Аруула! Заповядвам ти като син на вожда!

Аруула избухна в презрителен смях.

— Едва ти е подкарал мъх по брадата и искаш да ми заповядваш? — Смехът й беше дълбок и суров. — Правя каквото си искам. И ще те вземе Оргуудоо, ако се опиташ да ми попречиш!

Но Радаан не се уплаши от това. Скочи на хълбока на нейния фреккойшер сграбчи десния крак на Аруула и я смъкна от животното. Бухнаха в снега.

За момент Аруула остана без дъх, когато потънаха в ледената белота. Почувства ръката на Радаан под брадичката си. Стискаше врата й като менгеме.

— Ще правиш каквото ти кажа! — изрече синът на вожда. Така е по-добре. За всички ни!

Аруула сви ръце, вдигна лакти и с все сила ги стовари в гръдния кош на Радаан. Той силно изохка. Клещите около врата й се отпуснаха.

Тя докопа ръката му и заби зъбите си в нея с все сила, докато усети вкуса на кръвта. Накрая той я пусна. Тя скочи и извади меча от ножницата.

Стисна дръжката с две ръце. Застрашително насочи острието към гърлото на лежащия в снега Радаан.

— Не знам какво сте намислили с Балоор! — изсъска тя. Но няма да позволя да навредите на Маддракс!

Радаан я гледаше втренчено, невярващ на очите си. С опрени в снега длани, внимателно се измъкна от обхвата на меча й.

— Той не е никакъв бог, Аруула, измами ни…

— Никога не е твърдял, че е бог. Балоор каза това. — Аруула го фиксира с поглед. — Къде го е повел Балоор?

— Той ни измами… — Радаан се изправи и изтръска снега от коженото наметало. — Чужденец е и ти чу, че не е дошъл сам. Изглежда, изобщо не я чуваше. — Искат да ни унищожат… Стоеше разкрачен и приведен напред. Сняг висеше по черните му къдри. Тъмните му очи неспокойно мигаха. От устата му излизаше пара на къси интервали.

— Говориш като дете, Радаан — каза Аруула хладно. — Кажи къде го води Балоор.

— До неговата огнена птица.

Аруула знаеше, че я лъже. И го усещаше. Отново пред вътрешното й око пробягаха тараци. Неясни картини от духа на Радаан. Всъщност не искаше ли Говорещият с боговете да предаде Маддракс на тараците?

— Не ме лъжи, Радаан — изсъска тя. — Знам пътя за мястото, където падна огнената птица. Не е този! — Погледна към фреккойшера. Животното беше спряло горе на гребена на ледника. Любопитно поглеждаше към нея. — Сега ще продължа да яздя. Разбрано ли е?

Свали едната си ръка от дръжката на меча, пъхна палец и показалец в уста и изсвири. Фреккойшерът се заспуска на големи скокове по ледника.

— Съблазнил те е. — Очите на Радаан се присвиха. — И ти си му се отдала! — Светкавично измъкна меча си. — Ти… жено на много мъже! — Омраза и огорчение изкривиха младото му лице в злобна гримаса.

— Нито дума повече, Радаан! — извика Аруула. Малко зад нея се изви снежен облак. Нейният фреккойшер пляскаше с крила и извиваше зеления си череп натам-насам. — Демон ти внушава това, което говориш! — Със застрашително вдигнато към младия воин острие на меча си тя се оттегляше крачка по крачка.

— Предупреждавам те, Радаан… — Кафявите й очи святкаха гневно.

Синът на вожда размаха меча си. С три крачки беше до нея. Със звън острието му разсече студения въздух и изсвистя към Аруула. Но тя се отдръпна настрани и вдигна оръжието си. С дрънчене се стовариха острие в острие.

Аруула нададе яростен вик.

— Искаш да ме убиеш ли, Радаан? — изстена тя.

— Ако искаш да живееш, избери мен! — Радаан вдигна меча над рамото си с двете ръце. — Ако ли не, никой не трябва да те има.

— Никога няма да бъда твоя — просъска Аруула.

— Тогава умри! — изръмжа Радаан. Втурна се към нея. Аруула вдигна меча над главата си, за да се предпази. Но мечът на Радаан се стовари върху нея с такава сила, че тя се олюля и падна по гръб в снега.

Радаан се нахвърли върху нея и отново замахна. Аруула се претърколи настрана, засили се при самото превъртане и стовари широката страна на меча си върху превързаното му бедро. Чу се грозно изпращяване. Радаан изкрещя и се строполи. Аруула беше счупила започналата вече да зараства кост на бедрото.

Тя се вдигна бързо от снега и насочи оръжието към ръката му, която държеше меча. Той изкрещя. Мечът му се изви във въздуха и се заби в снега на няколко крачки зад него.

Опря острието на меча си в гърлото му. Тежко дишайки, застана над него.

— Радаане, сине на вожда Зорбан, днес ще дам клетва, чуй ме добре.

Омраза и болка изкривиха лицето на младия момък. Беше блед и очите му сълзяха, докато гледаше втренчено Аруула. Воин, победен от жена, никога не забравяше това.

— Ако още веднъж вдигнеш меч срещу мен, ще те убия. Аруула говореше бавно и много тихо. — Кълна ти се в името на Вудан!

Тя пъхна меча в ножницата и изтича при своя фреккойшер.

— Почакай, Аруула! — изхленчи Радаан след нея. — Не ме оставяй тук сам!

Аруула се качи на седлото и дори не погледна към сина на вожда.

— Дий! — извика тя и заби токовете си в краищата на крилата на животното.

 

 

— Пристигнахме. — Балоор вдигна ръка и задържа ездитното си насекомо.

Матю Дракс се огледа учудено. Сигурно е бил в делириум, когато от мястото на катастрофата са го занесли в лагера. Но май му се стори, че тогава пътуваха дни наред. Погледна към слънчевото петно зад сивата стена на високата мъгла. Откакто потеглиха от лагера, не можеше да са минали повече от три часа.

Не беше в състояние да сподели учудването си с шамана. Няколкото откъслека от чуждия език, които междувременно знаеше, не бяха достатъчни. И така, той само въпросително погледна Балоор.

Той посочи равно, покрито със сняг място, което леко се издигаше отляво на една ледена стена.

Мат огледа местността. Да, беше приземил самолета в снежно поле. Но то не беше ли по-голямо от това тук? Скочи от фреккойшера и тръгна по снега към края на малката снежна площадка. Затъна до хълбоци.

При принудително кацане самолетът би оставил в ландшафта широка и дълбока бразда. Дори и през последните седмици да е валял непрекъснато сняг, такава бразда би се запълвала със същата маса нов сняг, както и повърхността от двете й страни. Следователно би трябвало да личи и след седмици.

Ала нямаше и следа от бразда.

Матю се огледа за шамана. Без да се помръдне, този седеше на гигантското насекомо и го наблюдаваше отгоре. Мат си помисли, че вижда как безкръвните му устни потрепват. Сякаш водеше беззвучен разговор със самия себе си. Или с някой от неговите богове. Или с дявола.

— Проклета смачкана мутра! — изруга мислено Мат. — Наистина ли ме изигра? — Обърна се и излезе извън площадката. Беше дълга поне двеста метра. Свършваше на около двайсет метра пред отсрещната ледена стена.

Не, местността, в която беше кацнал принудително, изглеждаше другояче. Но, добре — един поглед от ръба на снежната площадка и всичко ще му стане ясно. Ако долу виси самолетът му, всичко е наред. Ако ли не, тогава шаманът го е измамил.

Без значение е защо го е направил.

Макар инстинктивно да чувстваше, че нещата стоят точно така, Мат ускори крачка. Просто не можеше да си обясни защо Балоор трябваше да го смята за глупак и дори да го примамва в капан. Затова се противеше на реалността. Докато не я погледна в очите.

Нямаше никакъв самолет. Под снежната площадка, пред високия колкото човешки бой, подобен на пукнатина вход на пещера стояха гигантските черни зверове, които Аруула и нейните хора наричаха „тараци“. Петнайсет-двайсет екземпляра. Един от тях беше необикновено голям и имаше мръснобяла кожа с дълги косми. Подпираше се на нещо, което напомняше на Мат за свръхголяма бедрена кост. Животното оголи хищна паст, сякаш се хилеше. После изръмжа нещо, което би трябвало да прозвучи като „добре дошъл“…

За секунди Мат си помисли, че кръвта в мозъка му се вледенява.

Обърна се уплашено. Десетки зверове се приближаваха към него. В дълга верига вървяха тежко по снежната площадка. До ушите на Мат достигна пръхтене, мучене и свистене. А в гърлото му сякаш растеше кактус.

Зад гигантските плъхове видя Червеното око да хваща юздата на останалия без ездач фреккойшер. С големи скокове животните се отдалечаваха с шамана. Мат беше сам. Или не…

Отнов чу граченето под себе си. Погледна надолу. В подножието на снежната площадка жестикулираше Бялата козина. Вдигна дясната си лапа и го повика при себе си.

Мат се обърна. Веригата от гигантски плъхове се свиваше все повече и повече.

 

 

Аруула дръпна кожения ремък на юздата. Принуди фреккойшера да легне върху леда. Животното се подчини.

Покрай него Аруула се запромъква нагоре по ледената пукнатина. Ледените игли стърчаха от пропадналия ледник като забити в земята заострени колове. Аруула огледа през пукнатината отсрещната страна на долината. Два фреккойшера летяха към склона. На единия яздеше Балоор. Другият беше без ездач.

— В името на Вудан! — Аруула сви юмруци. — Предал го е на тараците…

Тя падна по гръб и се вгледа в дългата колкото копие пукнатина на леко надвесената стена на ледника над себе си. Защо направи това, Балоор… защо го направи?

Затвори очи и се вслуша. Пред вътрешното й око блеснаха столики картини на ламтеж и кръвожадност.

Тараците бяха съвсем наблизо. И бяха невероятно много.

Аруула преодоля отвращението си и се концентрира. С нежелание допусна чудовищните картини: разкъсани тела, болезнени викове, унизени същества. Тя потръпна.

И тогава долови един силен дух, който се усещаше като назъбеното място на ударен меч — остър, чуплив и твърд. Аруула се обърна от болка. За миг я заля вълна от властно опиянение и чувство за триумф.

Откъсна се от този ужасяващ дух и скочи. Това можеше да бъде само кралят на тараците — Рраар!

Аруула пое дълбоко въздух и избърса потта от челото си. Не би искала никога вече да подслушва такъв противен дух.

Покатери се на врата на фреккойшера и излезе от пукнатината на ледника. Върху планинския склон отгоре, на отсрещната страна на долината видя двете животни с Балоор да изчезват зад ледения гребен. Говорещият с боговете ще намери Радаан. Но дали ще се върне да търси и нея?

Аруула яздеше към близкия планински хребет, откъдето бе видяла да идва Балоор. Отново и отново се ослушваше. Предпазливо, нерешително. И колкото повече се приближаваше до планината, толкова по-отчетливо долавяше присъствието на тараците.

Спря животното. Със затворени очи още един път се вслуша в планината. Пред и зад нея — отвратителни кървави картини. Вече се намираше над тараците.

Космите по врата й настръхнаха. Една след друга преминаваха тръпките по раменете и ръцете й — жаждата за кръв на тараците беше непоносима.

Но тогава нейното вътрешно око долови един друг дух. Едно добро, силно сърце. От него се излъчваха решителност и сила. Духът на Маддракс! Аруула долавяше възбуда и напрегнатост. Но почти никакъв страх.

Тя си пое дъх. Маддракс беше жив. И, изглежда, не беше в непосредствена опасност. Какво ли възнамеряваха да правят с него тараците?

Аруула вярваше, че знае отговора. Гнусният дух, с който преди това имаше контакт, беше преди всичко жаден за власт. Власт над другите същества. Власт, която щеше да напълни складовете му с храни, без да е принуден да организира изнурителни ловни походи. Вероятно и той смяташе Маддракс за бог. А какво друго освен договорът с един бог можеше да даде повече власт на един предводител на орда?

Така ще да е — Рраар искаше да се съюзи с Маддракс. Един Вудан знаеше какво е платил на Балоор за предателството му.

На Аруула й стана ясно, че Маддракс може само за известно време да залъгва тараците. И че Рраар скоро ще прозре, че държи в своята власт човек, а не бог…

Обмисли план сама да проникне в системата пещери на тараците. И веднага го отхвърли. Може би щеше да успее да завлече със себе си в смъртта три или четири звяра. На по-голям шанс не разчиташе.

Сети се за синята птица. И картините, които преди няколко дни беше подслушала от духа на Маддракс. Вечерта, когато я беше отпратил. Споменът за обидната сцена късаше сърцето й. Тя отхвърли това чувство и се опита да си припомни картините, които бе видяла. Картини за неща, от които Маддракс спешно се нуждаеше.

Сети се за въже и нож, секира и амулети. Нищо, което сега би го спасило. Но другите неща, които никога преди това не беше виждала — странната желязна кука с дупка в единия край, тръбата от стъкло и метал…?

Аруула нямаше представа какви бяха тези неща, но беше сигурна, че духът на Маддракс свързваше тези тайнствени предмети с власт и сила.

„Той идва от чужда страна — каза си тя. — Защо пък хората там да не са в състояние от такива железни неща да извличат власт и сила? В края на краищата могат да летят по небето с огнени птици…“

Подкара фреккойшера и го удари с длан по предните крила. Той разтвори двата чифта крила и се вдигна в ледения въздух.

Малко преди настъпването на мрака Аруула стигна до мястото, където синята огнена птица на Маддракс беше паднала от небето…