Том Кланси
Червеният заек (22)

Глава 19
ЯСЕН СИГНАЛ

Часовата разлика създаваше най-големите неудобства за работата на Фоли в Москва. Понякога се налагаше да чака с часове отговор на свое съобщение, без да има и най-малка представа кога ще пристигне. Затова след като шифрограмата замина, заедно с цялото си семейство се отправиха към къщи. Еди ръфаше втори хотдог по пътя към колата, а Ед носеше ксерокопие на „Дейли Нюз“, който по негово убеждение имаше най-добрата спортна страница от всички нюйоркски вестници, като се изключеха прекалено гръмките заглавия. Майк Лъпица разбираше от бейзбол повече от мнозина мижави играчи и Ед Фоли много харесваше анализите му, ако се бе насочил правилно. Чак сега му стана ясно защо „Янките“ се осраха тоя сезон. Очертаваше се шибаните „Ореоли“ да вземат купата, което за самочувствието му на нюйоркчанин беше по-голямо престъпление и от слабата игра на „Рейнджърите“ тази година.

— Еди, искаш ли да се научиш да се пързаляш с кънки? — попита той сина си, който бе закопчан с колан на задната седалка.

— Да — отговори моментално малчуганът.

Не можеше да има никакво съмнение, че Еди-младши е негов син, а тук вероятно щеше да се научи да играе истински хокей. Баща му пазеше в своя дрешник най-добрия чифт детски кънки за хокей, които можеше да се купят, и втори чифт за по-нататък, когато му пораснат краката. Мери Пат вече проучи местните хокейни клубове за деца, които според съпруга й бяха най-добрите извън Канада, ако не и по-добри от тамошните.

Беше пълен резил, че нямаше на разположение телефонен апарат с устройство против подслушване, но пък Заекът ги предупреди, че линиите може да се подслушват, а освен това руснаците щяха да заподозрат, че не е обикновен служител в посолството, чиято работа е да дундурка журналистите.

Уикендите бяха най-скучните дни за семейство Фоли. Не че имаха нещо против да прекарват времето с малкото си момченце, разбира се, но това можеха да правят в къщата си във Вирджиния, която бяха дали под наем. Те бяха дошли в Москва заради работата си, която бе тяхната страст, и се надяваха, че един ден синът им ще ги разбере. От известно време двамата с татко си четяха книжки. Малкият приятел бе понаучил азбуката и дори успяваше да прочете цели думи, макар често да не схващаше смисъла им. Баща му бе много доволен, докато Мери Пат изпитваше известно недоверие. След като почетоха трийсет минути, малкият Еди и татко му си бъбриха половин час разни глупости, гледайки „Трансформерите“ на видеото, за голям кеф на Еди, от което майка му остана слисана.

Естествено през всичкото време акълът на главния агент бе ангажиран със Заека и сега той се върна към идеята на жена си как да го измъкнат, без КГБ да научи, че е избягал. Хрумна му, докато гледаха „Трансформерите“. Нямаше убийство без труп, но при наличието на труп убийство имаше. А какво би станало, ако тялото не бе истинското?

Същността на магията, беше чувал той Дъг Хенинг да казва веднъж, се криеше в способността да се контролират възприятията на публиката. Номерът беше да накараш хората да видят точно определено нещо, а после да им внушиш какво са видели, а от тук и какво да запомнят от видяното, от което зависеше и какво ще разкажат на другите. За тази цел трябваше да им представиш нещо, което очакват да видят, та дори да не е за вярване. Хората — дори интелигентите — бяха склонни да вярват в най-невероятни неща. Това бе особено валидно тук, в Москва, където лидерите на тази огромна и мощна страна вярваха в идеология, която бе далеч от съвременната действителност, колкото Божественото право на кралете. А ако трябва да сме по-точни, те знаеха, че философията им е измислена, но въпреки това си налагаха да вярват в нея, все едно че беше Светото писание, написано със златно мастило от ръката на самия Бог. Значи бе възможно тези хора да бъдат изиграни. Те в края на краищата полагаха огромни усилия да се самозалъгват.

„Добре, но как да ги изиграем?“ — питаше се Фоли. Покажи на хората нещо, което искат да видят, и те ще го видят независимо дали е реално или не. А ако накарат Съветите да повярват, че Заекът и семейството му не са избягали а… са умрели?

Както казваше капитан Кид, мъртвите хора не разказват истории. Нито пък мъртвите наужким.

Британците май бяха организирали нещо подобно през Втората световна война. Да, той бе чел книга за това в гимназията и се бе впечатлил от операцията още тогава във Фордам. Кодовото й име беше „КЪЛЦАНО МЕСО“. Идеята наистина бе много хитра, тъй като всичко е било замислено така, че противникът да се помисли за много умен, а навсякъде по света хората обичаха да се мислят за умни…

„Особено тъпаците“ — напомни си Фоли. А през Втората световна война германското разузнаване дори не е заслужавало да се хаби барут да го гръмнат. Било е толкова некадърно, че германците са можели спокойно да минат без него — астрологът на Хитлер вероятно е щял да свърши много повече работа и да им излезе по-евтино.

Руснаците обаче бяха дяволски умни, толкова умни, че човек трябваше да внимава много с тях при единоборства, но не чак дотам, че ако откриеха нещо, което очакваха да открият, да го хвърлят на боклука и да тръгнат да гонят Михаля. Не, такава бе природата на човека и дори Новият съветски човек, който се мъчеха да създадат, оставаше подвластен на човешката природа, колкото и съветското ръководство да се опитваше да му я отнеме.

„В такъв случай как да постъпим?“ — чудеше се той, докато на телевизионния екран един трактор се преобрази в двукрак робот, за да може по-успешно да се справи със силите на злото — които и да бяха те…

Ами, разбира се. Толкова е очевидно. Просто им оставяш нещо, което да доказва, че Заекът и другите обитатели на заешката дупка са мъртви. Нещо, което мъртвите хора винаги оставят след себе си. Това щеше да създаде известни усложнения, но не толкова големи, че да е невъзможно да се уреди. Само че имаха нужда от помощ. Тази мисъл не се понрави особено на Фоли. В неговата работа човек разчиташе повече на себе си, отколкото на някой друг или на нещо друго, и донякъде на колегите си, но внимаваше да са възможно най-ограничен кръг. А когато се наложеше да разчита на хора от други служби, просто стискаше зъби. За съжаление това е положението. На инструктажите в Ленгли му бяха казали, че на Найджъл Хейдок може да се разчита съвсем спокойно, тъй като бил много дисциплиниран и способен британски оперативен агент, работещ при това в съюзническа служба. Без съмнение този тип му харесваше и двамата се разбираха добре. Но, да го вземат мътните, Хейдок не беше от ЦРУ. Все пак Ритър го бе предупредил, че при крайна нужда може да разчита на помощта на британеца, а освен това Заекът бе предупредил, че комуникациите на британците са все още сигурни, а той бе принуден да се довери на Заека. Животът на Фоли едва ли зависеше от това, но кариерата му без съмнение.

Добре, но какво — по-точно как — да стане? Найджъл беше търговски аташе в британското посолство, което се намираше срещу Кремъл на другия бряг на реката. Сградата се използваше още от царско време и без съмнение Сталин се е дразнел всяка сутрин, докато са спускали британското знаме през прозореца. Освен това им бяха помогнали да вербуват, а по-късно да измъкнат от Русия полковника от ГРУ Олег Пенковски, агента, който предотврати Трета световна война, както и КАРДИНАЛА, перлата в короната на ЦРУ. Така че ако трябваше да разчита на някого, той можеше да е единствено Найджъл. Нуждата бе майката на много от нещата в живота и ако на Заека му се случеше нещо, това щеше да означава, че в британското разузнаване руснаците имаха свой агент. Фоли си даде сметка, че би трябвало да се извини на Найджъл само задето си го бе помислил, но това бе бизнес, нищо лично.

„Параноя, Еди — каза си главният агент. — Не може да подозираш всекиго.

Така е, по дяволите.“

Той обаче бе наясно, че Найджъл Хейдок изпитва същите подозрения към него. Нямаше начин Иван да позволи този Зайо Байо да се измъкне жив от града. Знаеше твърде много.

Дали Зайцев съзнаваше на каква опасност се излага? Той разчиташе на ЦРУ да измъкне него и семейството му от града на лъжците жив…

Но при всичката информация, до която имаше достъп, не беше ли преценката му плод на самовнушение? Господи, в цялата тази история имаше толкова много подводни камъни.

Филмчето свърши и роботът Мастър Трак — или как му беше името — се преобрази отново в камион, който потегли под звуците на песента: „Трансформери, вие сте много повече от това, което се вижда с просто око…“ Най-важното бе, че Еди остана много доволен. Така че той бе доставил удоволствие на сина си и време за себе си да помисли — неделната вечер не мина никак зле.

 

 

— Какъв е планът, Артър? — попита Гриър.

— Добър въпрос, Джеймс — отвърна директорът на ЦРУ.

Двамата гледаха по телевизията в кабинета му мач на „Ореолите“ срещу „Белите чорапи“, които играеха в Балтимор. Майк Фланъгън забиваше и бе на път да осигури на отбора си поредната купа, а онзи новобранец, когото „Ореолите“ току-що бяха купили, играеше наистина превъзходно, явно го очакваше бляскаво бъдеще във висшата лига. Пийваха си бира и похапваха солети като обикновени американци, които се забавляват в неделния следобед. Това бе вярно само отчасти.

— Базил ще помогне. Можем да му се доверим — предположи адмирал Гриър.

— Съгласен съм. Каквито и проблеми да е имал, са част от миналото. Ще си държи езика заключен като кутията за бижута на кралицата. Но ще пратим някой от нашите за всеки случай.

— Кого предлагаш?

— Не и главния агент в Лондон. И шофьорите на таксита знаят кой е той.

По това не можеше да има спор. Главният агент в Лондон бе от дълги години в шпионажа и го използваха повече като администратор, отколкото като оперативен служител. Същото важеше за по-голямата част от хората му, за които Лондон бе синекурна работа и нещо като заслужен отдих за онези, на които предстоеше да се пенсионират. Всички те бяха добри, разбира се, но вече излизаха от строя.

— Който и да е той, ще трябва да замине за Будапеща и да се прави на невидим.

— Значи трябва да е човек, когото не познават.

— Точно така — кимна Мур, докато отхапваше от сандвича си. — Той няма да се занимава почти с нищо, просто ще е на разположение на британците.

— Базил ще иска да го разпита.

— Това не може да се избегне — съгласи се Мур. — Освен това има пълното право да си зарови човката.

Подобна линия на поведение той бе избрал като съдия по време на рядък апелативен процес срещу организираната престъпност. Заедно с колегите си юристи от Остин, Тексас, се бяха хилили в продължение на седмици, след като отхвърлиха обжалването с пет на нула гласа.

— Ще трябва някой от нашите да присъства и на това.

— Абсолютно си прав, Джеймс — съгласи се отново Мур.

— Най-добре ще е нашият човек да е в момента там, на място. Времето ни притиска яко.

— Така е.

— Какво ще кажеш за Райън? — попита Гриър. — Никой не го наблюдава, никой не знае какъв е, как мислиш? Дори не изглежда външно като шпионин.

— Снимката му е излизала по вестниците — възрази Мур.

— Да не мислиш, че КГБ чете страниците за висшето общество? Най-много да са разбрали, че е богато копеле и писател и ако случайно са му направили досие, трябва да е забутано някъде в мазето на Центъра. Не вярвам това да създаде проблеми.

— Така ли мислиш? — подвоуми се Мур. В най-лошия случай Боб Ритър щеше да се изяде от яд. Но това не бе чак толкова страшно. Боб имаше нюх да организира операциите на ЦРУ, но колкото и да го биваше за повечето неща, никога нямаше да стане директор на ЦРУ. По много причини, най-важната от които бе, че Конгресът не харесваше шпионите с наполеонов комплекс. — Ще се справи ли?

— Момчето е бивш морски пехотинец и знае как да действа, ако стане напечено.

— Той вече си плати дълговете, Джеймс. Освен това само ще си седи, така че няма как да забърка някоя каша.

— Точно така, само ще наблюдава отстрани и няма да се прави на шпионин на вражеска почва.

— Боб ще изпадне в ярост.

— За нас ще е по-добре, ако Боб стои настрана от това, Артър. „Особено ако се стигне до изпълнение на операцията“ — помисли си той.

А операцията трябваше да стане. Само да успееха да го измъкнат от Москва, след това щеше да е банално. Напрегнато, разбира се, но банално.

— Ами ако оплеска нещо?

— Артър, Джими Сел се издъни в Будапеща, а е опитен оперативен агент. Знам, че грешката не е негова и че просто е имал лош късмет, но това доказва, че до голяма степен в нашия бизнес се разчита на късмет. Истинската работа ще я свършат британците, а аз съм убеден, че Базил ще подбере подходящ екип.

Мур премисли казаното от Гриър внимателно. Райън беше новак в ЦРУ, но изгряваща звезда. Не трябваше да пренебрегва и преживяното от него преди по-малко от година, когато на два пъти се бе изправил пред смъртта и бе оцелял. Едно от хубавите неща при морските пехотинци бе, че не бяха страхливци. Райън можеше да разсъждава и да действа трезво, а това не бе за изхвърляне. Още нещо, британците го харесваха. Беше чел отзивите на сър Базил Чарлстън за престоя на Райън в Сенчъри Хаус — младият американски аналитик му бе направил добро впечатление. Сега им бе паднало да изпробват един нов талант и макар да не бе възпитаник на Фермата, не означаваше, че е като бебе, изоставено в гората. Райън бе бродил из гората и бе убил собственоръчно няколко вълка между другото, нали така?

— Джеймс, малко е необичайно, но няма да кажа не само заради това. Добре, включи го в играта. Надявам се момчето да не подмокри гащите.

— Как беше нарекъл Фоли операцията?

— БЕАТРИКС. Нали знаеш, като в „Заекът Питър“.

— Това момче Фоли е голяма работа, Артър, също и жена му Мери Патриша, истинско бижу.

— По този въпрос сме на едно мнение, Джеймс.

— От нея ще стане голям ездач на родео, а от него би излязъл много добър съдия-изпълнител на запад от Пекос — каза директорът на ЦРУ.

Той много се радваше, когато в управлението се раждаше някой млад талант. Откъде идваха всъщност от най-различни места, но всички притежаваха от онзи плам, който изгаряше и него преди трийсет години, когато работеше с Ханс Тофт. Не бяха по-различни от тексаските „Рейнджъри“, които се бе научил да обича още като дете — умни, твърди мъже, които вършеха онова, което трябва.

— Как ще се свържем с Базил?

— Говорих снощи с Чип Бенет и му поръчах да събере неколцина от старите. Ще пристигнат в Ленгли тази вечер. Ще ги изпратим с нощния полет 747 до Лондон, а от там ще ги изстреляме в Москва, така че връзките ни ще са сигурни, ако не удобни.

 

 

Всъщност това бе почти направено. Компютърна система за приемане на сигналите точка-тире от международната морзова азбука бе свързана с високочувствителен радиоприемник, настроен на честоти, които не се използваха от никоя служба, и трансформираше страничните шумове в латински букви. Един от техниците във Форт Мийд между другото обърна внимание, че междугалактическите шумове, които записваха, са остатъчни продукти от Големия взрив, заради който Пензъс и Милър получиха преди няколко години Нобелови награди, и че са напълно произволни, каквито са повечето неща, освен ако човек не успееше да ги декодира, за да разбере какво мисли Господ, което бе извън възможностите дори на Отдел Зет на АНС. Матричен принтер записваше буквите върху тройна хартия — едното копие за операторите, второто за ЦРУ и третото за АНС. Те съдържаха достатъчно букви, за да се транскрибира една трета от Библията, а всяка страница и всеки ред бяха номерирани, за да е възможно разшифроването. Трима техници разделяха листовете и проверяваха дали пластовете хартия са нагласени правилно, след което ги нанизваха в папки с идеята уж да са по-лесни за употреба. Две от папките бяха предадени на куриер, който откара предназначените за ЦРУ копия в Ленгли. Главният инженер не можеше да се начуди какво ли е толкова важно, че да изисква камари от еднократни кодове, от които АНС отдавна се бе отказала в полза на култа си към електронните технологии, но изобщо не бе негова работа да разсъждава. Не и във Форт Мийд, Мериленд.

 

 

Райън гледаше телевизия и се опитваше да свикне с британските програми. Той бе започнал да харесва все повече и повече британския хумор — британците в края на краищата бяха измислили Бени Хил. Тоя тип трябваше да е психопат, за да прави нещата, които правеше — но редовното гледане на телевизия не му помагаше много да свикне с него. Подтекстът винаги беше различен и макар да говореше английски добре като всеки американец, нюансите тук — разбира се, преувеличени по телевизията — имаха скрит смисъл, който често му убягваше. Но не и на жена му, както забеляза Джак. Тя умираше от смях за неща, които той едвам схващаше. Точно в този момент в кабинета на горния етаж звънна телефонът с устройството срещу подслушване. Той изтрополи по стълбите. Не можеше да е грешка. Номерът, който получи от „Бритиш Телеком“ — получастна корпорация, която правеше, каквото й нареди правителството, — без съмнение бе подбран така, че да няма никаква връзка с обичайните номера, и само някое дете можеше да го набере погрешка.

— Райън — каза той, след като устройството се свърза с другия край на линията.

— Джак, тук е Гриър. Как са неделните вечери в добрата стара Англия?

— Днес валя. Не успях да подстрижа тревата — отговори Райън.

Не че му пукаше. Той мразеше да коси трева, тъй като още в детските си години бе разбрал, че колкото и ниско да я накълцаш, проклетото нещо пак избуяваше след няколко дни.

— А тук „Ореолите“ поведоха пред „Белите чорапи“ с пет на два след шест редувания. Според мен твоят отбор има добри шансове за трофея.

— А кой ще вземе Националната лига?

— Ако трябва да залагам, ще избера „Филис“, приятел.

— Мисля, че грешите, сър. От тук „Ореолите“ изглеждат фаворитите. — Но тук не бе същото, като да си там, по дяволите. Откакто те загубиха от „Пищовите“, той насочи интереса си към бейзбола. Играта беше интересна от гледна точка на тактиката, макар да и липсваше мъжката борба, характерна за футбола и Националната лига. — А какъв е във Вашингтон неделният следобед, сър?

— Исках само да те уведомя, че към Лондон пътува съобщение, което касае и теб. Нова задача. Ще отнеме три-четири дни.

— Добре. — Думите събудиха любопитството му. Но първо да види за какво става дума, преди да се вълнува прекалено. Вероятно щяха да му поискат някой нов анализ. Обикновено се отнасяха до икономиката, тъй като адмиралът много харесваше начина, по който той работеше с числата. — Важно ли е?

— Ами интересува ни дали ще можеш да се справиш — бе всичко, което заместник-директорът на разузнаването пожела да каже.

„Тоя тип явно обучава лисиците как да надхитрят кучетата и конете. Добре, че не е британец. Местните аристократи щяха да го застрелят за това, че им проваля лова“ — помисли си Райън.

— Добре, сър, ще очаквам съобщението. А бихте ли ми казали как точно протече играта?

— Оня, новия стопер — май се казваше Рипкен, — на два пъти хвана линията на лявото поле, пробяга до шести номер, елиминира първи и изведе в дъното на седма.

— Благодаря, сър. Бие „Въздушните кули“ по всички показатели.

— Какво, по дяволите, е това?

— Една комедия, която дават тук, адмирале. Много е смешна, ако успееш да я разбереш.

— Ще се обадя да докладваш.

— Да, сър.

— Семейството добре ли е?

— Всичко е наред. Забавляват се. До скоро.

— Кой беше? — попита Кети.

— Шефът. Изпраща ми някаква работа.

— Каква по-точно? — тя никога не преставаше да задава въпроси.

— Не ми каза, само ме уведоми, че ми възлагат нова задача.

— И не ти каза за какво става дума?

— Адмиралът си пада по изненадите.

— Хм-м — отвърна тя.

 

 

Куриерът се разположи на седалката си в първа класа. Куфарчето с пощата беше пъхнато под седалката пред него. Беше се запасил с купчина списания за убиване на времето. Тъй като беше под прикритие, а не официален дипломатически куриер, можеше да се прави на нормален човек — дегизировка, която щеше да изостави на Четвърти терминал за чужденците на летище „Хийтроу“, откъдето щяха да го отведат с кола на посолството на площад „Гросвийнър“. Очакваше с нетърпение да открие някоя готина кръчма и да пийне британска бира, преди да отлети обратно вкъщи след ден и половина. Беше пилеене на таланта му, мислеше си новоизпеченият оперативен агент, но дългът трябваше да се изпълнява, а това важеше особено много за човек, излязъл току-що от Фермата. Самоуспокояваше се с мисълта, че това, което пренасяше, бе поне малко важно. Няма начин, Уилбър. Ако не беше важно, ти нямаше да си сега в конкорда.

 

 

Ед Фоли спеше като невинно дете. На следващия ден трябваше да измисли повод да посети британското посолство, за да се срещне с Найджъл и да обсъдят операцията. Ако всичко минеше добре, щеше да си сложи червената вратовръзка, за да получи съобщението от Олег Иванич за следващата среща, за да задвижат операцията. „Кого ли искаше да ликвидира КГБ? — чудеше се Фоли. Папата?“ Боб Ритър беше възложил на своите хора да се ослушват за това. Или някого другиго? КГБ се справяше по безапелационен начин с хората, които не харесваше. Не и ЦРУ. Те не бяха убивали никого след петдесетте години, когато Айзенхауер бе използвал ЦРУ — доста успешно — като алтернатива на наемните убийци. Но тези умения не се бяха предали на администрацията на Кенеди. Тя се бе издънила във всичко, до което се бе докоснала. Явно бяха чели много книги за Джеймс Бонд. Всичко в света на литературата беше много по-просто в сравнение с реалния свят, където дори циповете се закопчават по-трудно.

Той планираше сложна операция, а се опитваше да си внуши, че няма да е чак толкова сложна. Дали не грешеше? Мозъкът на Фоли се питаше трескаво, докато останалата част от съзнанието му спеше. Дори по време на съня си премисляше всичко отново и отново. В сънищата си виждаше зайци, които бягат през зелени поляни, а лисиците и мечките ги наблюдават. Хищниците не се нахвърляха върху тях вероятно защото те бягаха прекалено бързо, при това прекалено близо до своите заешки дупки, за да си хабят напразно силите да ги преследват. Но какво ли щеше да се случи, когато зайците се отдалечат от дупките си? Тогава лисиците щяха да ги хванат и да ги нагълтат цели… А работата му бе да предпази малките зайчета, нали така?

В сънищата му лисиците и мечките само наблюдаваха, докато той, орелът, кръжеше високо в небесата и дебнеше. Той, орелът, беше побратим на зайците, но и лисицата бе добър улов, стига да успееше да си забие ноктите където трябва, точно зад главата, за да й прекърши врата, а след това щеше да я остави на мечката да я изяде. Господин Мечокът не подбираше. Той беше огромен стар мечок с винаги празен стомах. Би изял и орел, ако му паднеше, но орелът бе твърде бърз и хитър, а дали е така? Само ако си държи очите отворени, напомни си благородният орел. Имаше невероятни способности и превъзходно зрение, но дори той трябваше да бъде нащрек. И така орелът кръжеше отгоре и дебнеше. Той, разбира се, не можеше да се намеси в истинския смисъл. В най-добрия случай щеше да се стрелне надолу и да предупреди малките зайчета, че ги дебне опасност. Зайчетата бяха по рождение глупавички, хрупаха трева, без да се оглеждат много-много наоколо. Неговата работа бе да използва превъзходното си зрение, за да се увери, че всичко е наред — напомни си благородният орел. Докато работата на зайчето бе да избяга, когато стане напечено, а с помощта на орела да избяга на друга поляна, където не се навъртат лисици и мечки, така че да може свободно да отглежда малките си зайчета и да живеят заедно щастливо като зайчетата на госпожа Потър — Флопси, Мопси и Котънтейл.

Фоли се размърда и сънят му свърши. Орелът, който дебнеше за опасности, отлетя, изчезнаха и зайците, които хрупаха трева, а също лисиците и мечките, които наблюдаваха, без да мърдат, защото не знаеха кое зайче може да се отдалечи най-много от заешката дупка.

 

 

Звънецът на часовника, който бе умишлено дразнещ, събуди Фоли. Той отвори очи, измъкна се от леглото и влезе и банята. Изведнъж осъзна, че му липсва къщата във Вирджиния. В нея имаше три бани, което позволяваше известна гъвкавост, ако ВЪЗНИКНЕШЕ спешна ситуация. Малкият Еди също се събуди, почти веднага се настани на пода пред телевизора и се провикна „Бабанката!“, когато започна утринната гимнастика. Това предизвика усмивки върху лицата на неговата майка и татко. Нямаше начин и момчетата от КГБ от другата страна на жиците да не са се ухилили.

— Нещо важно за днес в работата ти? — попита Мери Пат откъм кухнята.

— Не, обичайният трафик от Вашингтон. Трябва да се отбия в британското посолство преди обяд.

— Така ли? За какво? — попита жена му.

— Ще се видя с Найджъл Хейдок да уточним някои неща — отвърна той, докато тя слагаше бекона в тигана.

Мери Пат винаги приготвяше бекон с яйца за закуска, когато им предстоеше важна шпионска мисия. Чудеше се дали КГБ би могъл да разбере. Вероятно не. Никой не бе толкова изряден, а американските хранителни навици сигурно ги интересуваха дотолкова, доколкото чужденците се хранеха по-добре от руснаците.

— Е, кажи ми здрасти.

— Здрасти! — измънка той, отпивайки от кафето си.

— Трябва да ги поканим на гости. Какво ще кажеш за следващия уикенд?

— Нямам нищо против. Говежди пържоли и обичайните неща?

— Да. Ще се опитам да взема и малко замразена царевица.

Руснаците отглеждаха царевица и човек можеше да си купи от нея на откритите пазари за производители. Тя не беше лоша, но не можеше да се сравнява със „Сребърната кралица“, с която бяха свикнали във Вирджиния. Обикновено се снабдяваха със замразена царевица от базата на ВВС. Поръчваха я от Райнмайн заедно с чикагските кренвирши, които сервираха в бюфета на посолството, и други продукти, напомнящи им за храната у дома, която започваше да им липсва много на места като Москва. „Същото важи вероятно и за Париж“ — помисли си Ед. Закусиха набързо и след час и половина той почти се бе приготвил.

— Коя вратовръзка да си сложа днес, скъпа?

— Е, в Русия понякога трябва да слагаш червена — отвърна тя и намигвайки, му я подаде заедно със сребърната игла, която му носеше късмет.

— Ъх-ъ — съгласи се той и застана пред огледалото, за да я нагласи под яката на ризата. — Е, ето го и него Едуард Фоли-старши, външнополитически служител.

— Аз много го харесвам, — скъпи каза тя и го целуна звучно.

— Чао, тати — викна Младшия, докато баща му се отправяше към вратата. Удариха по една длан вместо целувка. Вече беше голям да го глезоти.

Пътят до посолството бе до болка познат. Пеша до метрото. Вестник от будката, същия влак срещу същата сума от пет копейки. След това щеше да се върне със същия влак по същото време, за да затвърди у КГБ впечатлението, че е човек на навиците. В посолството изчака Майк Ръсел да му донесе сутрешните съобщения. Прехвърли ги набързо, проверявайки заглавките.

— Нещо ново по въпроса, за който говорихме вчера? — попита свързочникът, като преди това се поколеба за миг.

— Май не — отвърна Фоли. — Да не те притесних?

— Ед, работата ми е да приемам и да предавам съобщенията по безопасен начин, забрави ли?

— Погледни го и от мойта страна, Майк. Ако ме разкрият, ставам абсолютно безполезен. Да не говорим за момчетата, които може да изгорят.

— Да, разбирам — Ръсел се замисли. — Не мога да повярвам, че са проникнали в системата ми, Ед. Както спомена, може да затрият много хора.

— Съгласен съм с теб, но и не можем да бъдем прекалено предпазливи, нали така?

— Така е, човече. Само да ми падне никой, който си пъха носа където не му е работата, няма да живее достатъчно дълго, за да го разпитат във ФБР — закани се той.

— Не се впрягай чак толкова.

— Ед, когато бях във Виетнам, от безопасността на свръзките зависеше животът на войниците. Да знаеш, че това е важно колкото всичко останало.

— Ако чуя нещо, ще те информирам, Майк.

— Добре.

Ръсел си излезе, но вътрешно продължаваше да кипи от гняв. Фоли разпредели съобщенията — те бяха адресирани до главния агент, без да се споменава име — и се зачете в тях. Все още се тревожеха за намеренията на КГБ по отношение на папата, но като се изключеше Заекът, не разполагаха с нищо ново, което да им съобщи. Нещо обаче му подсказваше, че тоя Флопси знае нещо по въпроса. Интересуваха се много от заседанието на Политбюро от предната седмица, но и по този въпрос трябваше да изчака източниците му да съберат сведения. Питаха също за здравословното състояние на Леонид Брежнев, знаеше имената на целия екип от лекари, но никой от тях не разговаряше с ЦРУ. От кадрите по телевизията много ясно личеше, че Леонид Илич няма да участва в маратона в следващата Олимпиада. Но хора в неговото състояние можеха да се влачат с години, което беше и добра, и лоша новина. Брежнев едва ли щеше да се заеме с нещо ново и различно, но тъй като оглупяваше все повече и повече, никой не знаеше каква глупост може да измисли. Със сигурност нямаше намерение да изтегли войските от Афганистан. Не му пукаше ни най-малко за живота на младите руски войничета, не и в момент, когато чуваше стъпките на Смъртта близо до вратата си. Въпросът кой ще го наследи естествено вълнуваше ЦРУ, но почти никой не се съмняваше, че Юрий Владимирович Андропов ще е следващият начело на масата, освен ако не го споходеше внезапно смъртта или не направеше някой голям политически гаф. Андропов бе твърде хитър обаче, за да предприеме погрешна стъпка. Не, той бе наследникът на трона, две мнения по тоя въпрос не можеше да има. Оставаше да се надяват да не е прекалено буен, което беше изключено, ако слуховете, че черният му дроб е болен, са верни. Всеки път, когато го видеше по телевизията, Фоли се взираше, за да открие жълтеникавия цвят на кожата, характерен при подобно заболяване, но пък гримът можеше да го скрие, ако въобще използваха грим за политическите си вождове. „Х-м-м, как да разбера?“ — чудеше се той. Ето нещо, подходящо за Дирекцията за наука и технологии в Ленгли.

 

 

Зайцев зае мястото си, след като освободи Коля Добрик, и прегледа купчината със съобщения. Реши да запомни колкото може повече, така че му отне малко по-дълго от обичайното, за да ги придвижи до получателите им. Имаше едно от КАСИЙ, което замина веднага за политическото разузнаване на горния етаж, а едно копие — в Института за САЩ и Канада, придатък към Центъра, където учените анализираха старателно всяка подробност. Имаше шифрограма от НЕПТУН, който искаше пари за агента, доставящ на КГБ много важна информация в областта на комуникациите. НЕПТУН напомняше на море, нали така? Зайцев се опита да изрови от паметта си други съобщения от този източник. Не се ли отнасяха предимно до американския флот? Именно той бе причината, поради която се опасяваше за сигурността на американските свръзки. Без съмнение му плащаха огромни пари, стотици хиляди долари, и то при положение, че КГБ трудно ги получаваше — за Съветския съюз бе по-лесно да плаща в диаманти, които се добиваха в Източен Сибир. Преди време се бе случвало да плащат на някои американци с диаманти, но ФБР ги пипна, а КГБ дори не се опита да договори освобождаването им… За лоялност не можеше да става и дума. Американците обаче правеха такива опити, но обикновено хората, за конто се застъпваха, вече бяха екзекутирани — мисъл, от която кръвта му замръзна във вените. Но вече нямаше връщане назад, а и ЦРУ бе достатъчно компетентно, за да се страхува КГБ от него, а това не означаваше ли, че е в добри ръце?

Тогава се сети за още едно нещо, което трябваше да свърши днес. В чекмеджето си имаше кочан с бланки за доклади при контакти с чужденци. Мери му предложи да съобщи за тяхната среща. Така и направи. Описа я като красива жена в края на двайсетте или началото на трийсетте си години, майка на малко симпатично момченце, не особено умна. С типичните американски маниери, написа той, скромни познания по руски език — добър речник, но слаба граматика и произношение. Умишлено не направи оценка за вероятността да е разузнавачка. След петнайсет минути отнесе доклада до отдела за сигурност.

— Беше загуба на време — каза той, докато го подаваше на дежурния капитан.

Офицерът по сигурността го прегледа.

— Къде я срещна?

— Там е написано — посочи той към доклада. — Разхождах се с моя зайчик в парка, а тя се появи с малкото си момченце. Името му е Еди, галено от Едуард Едуардович — Едуард-младши, както казват американците. На четири годинки, доколкото си спомням, малко, мило момченце. Поговорихме няколко минути за най-обикновени неща. След това двамата си тръгнаха.

— Впечатлението ти от нея?

— Ако тя е шпионка, аз тогава бих повярвал в победата на социализма — отвърна Зайцев. — Хубава, но прекалено кльощава и не особено умна. Мисля, че е типична американска домакиня.

— Нещо друго?

— Всичко съм написал, другарю капитан. По-дълго писах, отколкото разговаряхме.

— Поздравления за бдителността ви, другарю майор.

— Служа на Съветския съюз.

Зайцев се върна на бюрото си. „Беше умна идея от нейна страна“ — помисли той. Имаше вероятност да я следят, а ако не беше така, щяха да й открият досие в КГБ по доклад от офицер на КГБ, потвърждаващ, че тя не е заплаха за световния социализъм.

Зайцев се върна към съобщенията и опитите да запамети максимално информация. Колкото повече предостави на ЦРУ, толкова повече пари ще получи. Може би щеше да заведе своя зайчик в оня увеселителен парк „Светът на Дисни“, за да се позабавлява малката му дъщеричка. В купчината имаше телеграми и от други страни. Една шифрована с еднократен код беше от агент на име МИНИСТЪРА от Англия и представляваше интерес. Той сигурно работеше в тяхното външно министерство и доставяше отлична политическа и дипломатическа информация, която много се харесваше на горния етаж.

 

 

Фоли отиде с дипломатическа кола до британското посолство. След като им показа личните си документи, станаха много любезни, а Найджъл слезе да го посрещне в голямото фоайе, което наистина беше много голямо.

— Здрасти, Ед — подаде му сърдечно ръка и се усмихна. — Ела с мен.

Качиха се по мраморните стълби и след това влязоха в кабинета му. Хейдок затвори вратата и му посочи кожения стол.

— Какво мога да направя за теб?

— Имаме Заек — каза Фоли без предисловия.

А това бе достатъчно. Хейдок знаеше, че Фоли е шпионин „братовчед“ по английската терминология.

— Защо ми го казваш?

— Нуждаем се от помощта ви да го измъкнем. Искаме да го направим през Будапеща, но нашите хора там току-що изгоряха. Какъв е екипът ви там?

— Шеф е Анди Хъдсън. Бивш парашутист, способен тип. Но чакай малко, Едуард. Какво можеш да ми кажеш и защо е толкова важно?

— Той е вътрешен, както казвате вие, доколкото си спомням. Изглежда, е от свръзките. По всичко личи, че е истински, Найджъл. Поисках разрешение да го измъкнем и Ленгли даде зелена светлина. Чифт петици, човече — добави той.

— Значи, висш приоритет и напълно надежден, така ли?

Фоли кимна.

— Да. Искаш ли да чуеш добрата новина?

— Ако има?

— Твърди, че нашите комуникации може би са компрометирани, но вашата система е непокътната.

— Радвам се да го чуя. В такъв случай аз мога да се свързвам спокойно, а ти не можеш?

Ново кимване.

— Научих тази сутрин, че екип от свързочници е тръгнал насам, за да ми помогне. — Вероятно са ми приготвили еднократни кодове за връзка. По-късно днес ще разбера.

Хейдок се облегна назад и запали цигара — „Силк Кът“ с ниско съдържание на катран. Беше минал на тях, за да угоди на жена си.

— Имаш ли план? — попита британският шпионин.

— Смятам да пътува с влак до Будапеща. Що се отнася до останалото, е… — Фоли му разказа идеята, която двамата с Мери бяха измислили.

— Не е зле, Едуард — каза Хейдок. — Чел ли си за „КЪЛЦАНО МЕСО“? В академията при нас е част от азбуката, както знаеш.

— Още като дете. Винаги съм го смятал за много хитро.

— Абстрактно погледнато, не е лоша идея, но нали си наясно, че нещата, които ти трябват, не можеш да си купиш от железарията.

— Помислих и за това, Найджъл. Добре, ако ще играем, трябва да побързаме.

— Съгласен съм — Хейдок замълча за миг. — Базил ще поиска да научи някои подробности. Какво още мога да му съобщя?

— Всеки момент ще му донесат на ръка писмо от съдия Мур. Всичко, което аз мога да кажа, е, че тоя приятел изглежда истински.

— Казваш, че е от комуникациите — в Центъра, така ли?

— Да.

— Може да се окаже наистина ценен — съгласи се Хейдок. — Особено ако е пощенски чиновник.

Той наистина каза чиновник. Произношението на думата накара Фоли да се ухили — но не чак толкова широко.

Кимна отново, този път по-бавно, с очи вторачени в домакина му.

— Така смятаме, приятел.

Най-после заговори, както говореха у дома.

— Мамка му — изсъска Хейдок. — Това може да се окаже ценно. И той е от занаята?

— Точно така. Малко по-сложно от това, но така излиза, приятел.

— Не е капан, не е опит да те разкрият?

— Мислих за това, но няма логика или греша? — попита Фоли. Британците знаеха, че е от Управлението, но не знаеха, че е шефът тук. — Ако са ме разпознали, защо да си разкриват толкова бързо картите?

— Вярно е — съгласи се Найджъл. — Би било глупаво. Значи, Будапеща, така ли?

— Има и лоша новина. Жена му не знае за плана — Фоли трябваше да го предупреди за това.

— Шегуваш се, Едуард.

— Бих искал, човече, но това е положението.

— Така-а-а. Е, какво е животът без малко усложнения? Някакви предпочитания как Заекът да бъде изведен? — Фоли не можа да схване точно за какво си мислеше, задавайки му въпроса.

— Това ще решава вашият човек Хъдсън в Будапеща, предполагам. Там не е моя територия, за да му давам акъл как да си организира операциите.

Хейдок само кимна. Това бе нещо, за което не бе нужно да се споменава дори.

— Кога?

— Скоро, възможно най-скоро. В Ленгли са по-нетърпеливи и от мен.

Фоли не добави, че това бе за него възможност да натрупа точки още в началото на назначението си в Москва.

— А за Рим разузнаваш ли нещо? Сър Базил ще ме побърка за това.

— Министър-председателят ви се интересува, така ли?

— Колкото и вашият президент. Тая история може жестоко да размъти водата.

— Така е — съгласи се Фоли. — Както и да е, исках да те предупредя. Сър Базил вероятно ще ти прати съобщение по-късно днес.

— Ясно, Едуард. След като пристигне, ще мога да предприема действия.

Погледна часовника си. Беше прекалено рано да пият бира в бюфета на посолството. Жалко.

— Когато получиш одобрението, ми се обади. Става ли?

— Разбира се. Всичко ще е наред, Ед. Анди Хъдсън е печен агент и разполага с голяма мрежа в Будапеща.

— Идеално — каза Фоли и стана.

— Какво ще кажеш да вечеряме скоро със семействата? — попита Хейдок.

— Смятам, че трябва да го организираме съвсем скоро. Пени май всеки момент ще ражда. Кога ще я отведеш у дома?

— След две седмици. Малкият хулиган започна много да рита.

— Това е добър знак.

— Имаме добър лекар тук, в посолството, ако реши да излезе по-рано.

Само дето докторите в посолствата не си падаха много по израждане на деца. Това важеше за всички.

— Е, ако е момче, Еди ще ви даде да гледате „Трансформерите“ — обеща Ед.

— „Трансформерите“? Какво е това?

— Ако е момче, ще разбереш — увери го Фоли.