Л. Рон Хабърд
Врагът отвътре (60)

Глава четвърта

В момента, в който се появихме на улицата, знаех, че сме загазили. Пиков час! Рекламният район тичаше към къщи! Блъскаха ни потоци хора. Нямаше таксита.

— О, Боже! — каза Бери. Той погледна към часовника си. — Имаме толкова малко време! Само четири часа до девет вечерта! Инксуич, трябва да имаме Мадисън, без значение с цената на какво!

Побързахме надолу по булеварда. Не можехме да направим нищо друго, защото сякаш бяхме хванати в лавина от хора.

— Изправени сме срещу международната законност — тревожеше се той, докато се носехме с тълпата. — Това само ти показва какъв коварен бибипец е Мадисън: настанил се е там, на Док 92, в края на зоната за свободна търговия! Точно на края! Той е отвъд териториалната юрисдикция на Щатските власти.

Отдръпнахме се пред един разносвач от магазин за спиртни напитки, който си пробиваше път през навалицата на мотоциклет с три колела. Протегнах крак Назад и обърнах колелото.

Разбитите бутилки сякаш накараха Бери да се почувства по-добре.

— Хатчетхаймер! — каза той. — Ако това беше просто правен проблем, щях да знам какво да правя. Но той е и военен, Инксуич. Груба сила! Хатчетхай Мер е последният оцелял офицер от Генералния щаб на Хитлер. Тогава е бил съвсем млад. Сега трябва да наближава 90-те. Трябва да се свържа с него и да поискам съвета му. Телефон. Трябва да стигна до някой телефон. Жизнено важно е да получим Мадисън: нима нищо друго, което може да ни спаси!

Най-близо се оказа магазин за еврейски деликатеси. Беше претъпкан с хора, но не само това беше лошото. Няколко членове на Ку-Клукс-Клан в бели мантии и качулки бяха заградили мястото и крачеха напред-назад с плакати, на които пишеше:

— Не можеш да минеш през обсадната линия — Каза Бери. — Ние притежаваме съюзите. Нататък! Спирката на метрото!

Точно зад хората от Клана някакви стъпала водеха през тротоара надолу. Пред мен Бери напрегнато проправяше път през тълпата. На подземната площадка цареше пълна бъркотия. Бери, един завършен нюйоркчанин, отваряше път е лакти през нея. Видях Млад чернокож, който украсяваше белите плочки с рисунки. Имаше два спрея — червен и син. Рисуваше американско знаме с надпис „Да те бибип“ напречни Помислих си, че Бери тръгна към него, може би за да поправи рисунката и тогава разбрах, че целта му беше телефонната кабина.

Вътре имаше жена, която говореше по телефони. Бери заблъска по остъклената врата. Жената го изгледа свирепо и продължи разговора си.

— Слушай, Инксуич — каза Бери, — много бих се радвал, ако пазиш наоколо, докато говоря. Ще бъда на телефона известно време и хората ще тропат по стъклото, така както аз правя сега.

Казах, че ще опитам.

— Имаш ли някакви монети? — попита Бери. — Аз май нямам никакви дребни.

И аз нямах. Но мислех усилено върху проблема как да опазя чист района около кабината. Бери се отправи към автомата за разваляне на пари в метрото.

Аз хукнах нагоре по стълбите. Ку-Клукс-Клан продължаваха да заграждат. Плакатите им! Трябваше да взема два от тях! Използвайте всичко, което ви е под ръка, за да се справите със ситуацията, имаха навик да ни набиват в главите професорите от Апарата. Сега беше времето да приложа този съвети.

Издух дробовете си и извиках:

— Бягай! Нюйоркската тактическа полиция идва!

Извадих оръжието си и стрелях два пъти!

Хората от Клана се разбягаха като обезумели!

Двамата, които бях прострелял в ръцете, изпуснаха плакатите си. Вдигнах ги и се втурнах надолу по стълбите.

Бери тъкмо бе тръгнал от автомата за развалят на дребни. Носеше в ръка голяма торба с монети.

— Всичко това отнема толкова много време! — зажалва се той. — В първия момент не повярваха, че притежаваме метрото. — Той мушна ръка в торбата и натъпка джоба на палтото си с дребни. Подаде ми чантата с останалото. — Пази това. Ще трябва да върнем разликата на счетоводителите на метрото!

Хукна надолу по стълбите. Жената тъкмо привършваше. Въпреки това той заблъска по стъклото.

Аз бързо отидох зад младия мъж, който рисуваше. Умело завъртях чантата с дребните. Тя падна върху главата му. Той припадна. Грабнах двата спрея и се захванах за работа.

Скъсах плаката от единия прът и го обърнах откъм неизползваната страна. Бързо и чисто изписах: „ЧОВЕК ОТ ЦРУ“. Огледах се по земята, намерих някаква използвана дъвка и я залепих на гърба.

Взех другия плакат и промених надписа на „ДОЛУ ЦРУ!“.

Жената наричаше Бери с разни имена. Разбирах какво имаше той предвид, когато говореше за опасностите на една неохранявана кабина.

Жената си тръгна. Когато Бери тръгна да влиза и кабината, лепнах надписа „ЧОВЕК ОТ ЦРУ“ на гърба му. Той не забеляза.

— Боже мой, тук вони! — каза Бери. — Тая трябва да е дъвкала чесън! — Той остави вратата отворена.

Започнах да снова нагоре-надолу с плаката си „ДОЛУ ЦРУ!“. Хората рязко променяха посоката Си. Бери сложи монети в телефона. Каза:

— Централа? Свържете ме веднага с началника на централата на Нюйоркската телефонна компания… Началник централа? Тук е Бери от „Суиндъл и Крауч“. Включете този автомат, Клондайк 5–9721, към Неограничената международна линия номер 1…Разбира се, че знам, че линията е секретна. Трябва: ние притежаваме телефонната компания… Как е вашето име, моля? Госпожица Гуг?

Пишеше в малкото си тефтерче върху поставката.

— Г-У-Г. Благодаря, г-це Гуг… Телефонната ми кредитна карта е Т & Т, номер 1… Да. Ние наистина притежаваме телефонната компания, г-це Гуг… Добре. Сега включете този автомат към линията. Вие лично стойте на тази линия, за да прехвърляте връзките. Дръжте линията отворена. Отклонявайте и този автомат всички други разговори. Махнете всички разговори от централата, ако се преплетат с този.

Той се вслуша за момент. После подчерта името на госпожица Гуг в малкия си бележник.

— Не, г-це Гуг. Не ме е грижа дали президента говори по нея. Махнете го от линията…

Тълпата стоеше далеч от нас. Аз крачех напрел назад с плаката си „ДОЛУ ЦРУ!“. Бери си промърмори:

— Тъпа „бибип“. Опитва се да ме включи към Горещата линия. Кой, по дяволите, иска да говори с президента по това време? — Той размахваше вратата на кабината. — Боже мой, тук вони! — Внезапно насочи вниманието си към слушалката: — Добре, г-це Гуг. Сега ме свържете директно със Старшия служител по подслушването в Националната агенция за сигурност… Да, г-це Гуг, знам, че това е тайна правителствена линия… Ало. Кой е на телефона? Пикснуп?^[1] А-а, как сте, Пикснуп? Тук е Бери от „Оуиндъм и Крауч“… Да, жена ми е добре… Слушай, Пикснуп, ти подслушваш ли разговори, водени от генерал Хатчетхаймер?… Аха, това е добре. Ти удостоверяваш, че…

Една мотриса спря. Пътниците видяха плакатите и си останаха вътре. Бери ми каза:

— Имаме късмет. Хатчетхаймер оглавява терористична група в Кайро и си мислят, че планира да взриви посолството на САЩ там утре сутрин. Сега проверяват сателитните връзки. Хатчетхаймер с доста пъргав за мъж на неговата… А, Пикснуп. Добре, обърни мониторната система за надзор и ме свържи с телефона на Хатчетхаймер. Нека просто да потъне. Добро момче.

Тълпата стоеше настрани от нас. Аз покрачих малко с плаката си. Бери развя своя от вратата и я остави отворена.

Върна се към телефона.

— Хатчетхаймер? А-а, ето те и теб. Бери е на телефона… Да, добре съм… И той е добре… О-о, уважаеми, не ми казвай… Е, съжалявам за това. Тържествено обещавам да се погрижа дефектните бомби да бъдат сменени веднага. Да, имаш думата ми за това… Слушай сега, генерале. Имам един военен проблем, за който ми е необходим съветът ти. Долу на Док 92…

Една мотриса дойде. Вратите се отвориха. Пътниците започваха да излизат, виждаха надписите и Оставаха вътре. Тези, които се опитваха да се качат, фябваше да се блъскат във вагоните. Вратите се захлопнаха и мотрисата продължи с рев нататък.

Отново можех да чувам Бери.

— … О, не Нюйоркската полиция. Божичко, не… Търсим Нюйоркската национална гвардия за истински спешни случаи… Армията на САЩ ще я използва, и да увеличи бюджета на отбраната. Слушай, генерале… Да. Международната зона на края на Док 92. Това е международен проблем…

Младият чернокож идваше на себе си, вероятно защото го настъпваха. Стана изтормозено. Видя флаконите със спрея, дойде, взе ги и се захвана отново със своите рисунки.

Бери казваше:

— О-о, да, това е великолепно, генерале. И аз наистина ти благодаря за времето, което ми отдели. Успех с посолството. — Дръпна телефонната вилка. Погледна ме: — Има надежда. Хатчетхаймер е чудесен човек.

Телефонът внезапно иззвъня. Бери постави слушалката на ухото си. Вслуша се, а после заговори:

— Не, да го „бибип“, това не е магазин за деликатеси „Хорсбъргър“. Не, няма да ви изпратя три понита в гъст сметанов сос! — той възбудено дръпна вилката. — Мис Гуг! Да ви „бибип“, дръжте линия 1 чиста! Добре. Радвам се, че съжалявате. Сега ме свържете по онази линия … Да, знам, че е секретна линия, г-це Гуг. Свържете ме с „бибип“ линията!

Той въздъхна дълбоко и после пак помаха с вратата.

— Мразя чесън!

Телефонът най-после звънна!

— Тук е Бери от „Суиндъл и Крауч“. Какви части на НАТО имате в момента в района на Ню Йорк?… Какво?… Как се казвате?… Шеридън. Генерал Шеридън. — Той записваше в тефтера си. — Не мисля, че ме чухте, генерал Шеридън. Тук е Бери от „Суиндъл и Крауч“… О… Добре. Добре, включете си „бибип“ устройството за разпознаване на гласа тогава. О, Боже мой! — Той подчерта онова, което беше записал и тефтера си.

Махна с вратата. Погледна навън към мен.

— Все пак ще го намерим тоя Мадисън, Инксуич.

Някакви дангалаци не се страхуваха толкова, колкото останалите. Аз ги отблъсквах, като ги ръчках с моя плакат. Бери отново говореше.

— Добре, радвам се, че сте доволен, че се обаждам аз. Сега отговорете на „бибипания“ ми въпрос, А. Една танкова дивизия на НАТО изнася представление в Седми полкови оръжеен склад довечера. Ще трябва да го направят. Трябва да ме посрещнат на три пресечки на юг от Док 92 в 8:30 довечера с цялото въоръжение, танкове, в пълна бойна готовност…Гсперале, случайно не ме е грижа, че това ще развали шоуто им. И не ме е грижа, че са британци. Свържете се с Върховния главнокомандващ на НАТО в Страсбург веднага и получете разрешително, и то на секундата! Издайте „бибипаната“ заповед, щом трябва.

Той подчерта нещо в тефтерчето си.

— Добре, генерале. Сега има още нещо. Имате ли никакъв самолетоносач в Бруклинския флотски парк? Имате?… Американския кораб „Саратога“… Генерале, не ме е грижа дали той е на сух док. Издайте веднага заповеди за неговото прехвърляне през следващите двайсет и четири часа под командването на НАТО, Европа… Добре. Измъкнете „бибипания“ секретар на Флота от „бибипаната“ официална вечеря и го направете!… Не, нямам време да ви обяснянам защо… Да, в името на националните интереси е! Добре!

Той щракна вилката. Обърна се настрани към мен:

— Приближаваме се към Мадисън — После пак се върна на телефона. — Г-це Гуг? Не, да го „бибип“! Панталоните ви не са готови и това не е Йорквилското химическо чистене! Г-це ГУГ!… Чуйте, да го „Бибип“, стойте на тази линия… Сега веднага ме свържете с командващия офицер на американския Кораб „Саратога“ в Бруклинския флотски парк. Бери погледна часовника си.

— Време, време — каза, като леко се обърна към мен. — Всичко това отнема време. Но ние се приближаваме към Мадис… Ало. Тук е Бери от „Суиндъл и Крауч“. Приятно ми е, капитан Джинкс. Капитане, скоро ще получите потвърждение от секретаря на Флота, но не е необходимо да го чакате. Вие и целия ви екипаж бяхте прехвърлени под командването на НАТО за следващите…

Влезе една мотриса с рев. Бери затвори вратата, за да може да говори.

Май се събираше някаква шайка. Имаше двама грубовати образи, които искаха да минат през обсадната линия към Бери, който все още носеше надписа на гърба си. Някои други се опитаха да се присъединят към обсадната линия.

Аз ги парирах с различни ръчкания и бутания Един плах на вид човек явно беше попаднал между шайката и телефонната кабина. Сакото му беше същия цвят като на Бери. Надявах се Бери да свърши бързо. Нещата се затягаха. Шайката се увеличаваше. Вместо да ги отблъскват, плакатите като че ли ги привличаха. Това беше една различна тълпа — бачкатори. Очертаваше се неприятна ситуация.

Бери свърши!

Окачи слушалката и отвори вратата на кабинката.

Действах като светкавица.

Тайно взех надписа от гърба на Бери и го сложих на гърба на плахия мъж. Изсъсках в ухото му:

— Те гонят вас! Бягайте да си спасите живота!

Леле, той наистина побягна! Хукна надолу по платформата и нататък!

Тълпата, объркана в мътната светлина, привлечена, както и трябваше да бъде, от движението, видя как надписът „ЧОВЕК ОТ ЦРУ“ се измъква от лапите им!

Всички се втурнаха в ръмжащ порой след набелязаната жертва!

Дивашките им викове бяха оглушителни! Отдалечиха се.

— Какво беше това? — попита Бери.

— Тичат за здраве — отвърнах.

Напуснахме импровизирания пост на световното командване на Роксентъровата планетарна собственост.

Телефонът звънеше. Вероятно госпожица Гуг искаше още двайсет и пет центови монети. Не му обърнахме внимание и си тръгнахме.