Серия
Взор през огледалото (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark is the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Тъмна е луната

ИК „Бард“, 2006

Американска, първо издание

 

Превод: Владимир Зарков, 2005

Редактор Боряна Даракчиева

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2006

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

ISBN 954-585-676-9


„Грешиш, ако си мислиш, че съдбата е променила отношението си към тебе. Непостоянството е в самата ми природа.“

Боеций, „Утехата на философията“

ПЪРВА ЧАСТ

1.
Бурята

Боен рог изстена дрезгаво в нощта. Мейгрейт се мяташе в леглото, сякаш бълващо пара, иглички боцкаха кожата й от задуха. По всяка повърхност лъщяха капчици. Два непоносимо жежки дни, две горещи и лепкави нощи изминаха в Туркад, откакто Фейеламор, наподобила външността на Вартила, проникна през портала. И една нощ, откакто Игър я последва. Никой от двамата не се върна.

Бурята налетя с внезапен виещ напор на вятъра, който разтресе прозорците из твърдината — прастар градеж, чиито черни зидове стърчаха мрачно над града. Вятърът стихна и за миг всичко се смълча. Ненадейно стаята на Мейгрейт се освети до бяло от мълния, все едно изведнъж стана пладне. Последва съкрушителният грохот на гръмотевица.

Мейгрейт изскочи от постелята и се втурна към прозореца. Наближаваше буря, каквато тя виждаше за пръв път. Мълниите се забиваха една след друга на зигзаг, проблясъците им напредваха по хълмовете от западния хоризонт чак до източния. Тътенът им разтърсваше древната крепост. „Виж какво очаква Туркад — сякаш й говореха могъщите тътени. — И се страхувай!

Тя вече не издържаше в тази задушна стая с прозорци като на килия. Бурята я зовеше навън. Мейгрейт наметна един халат, намести на носа си очилата, за да скрие цвета на очите си, и хукна нагоре по стълбите към кулата в източния край на твърдината. Там се приюти под купол, издигащ се над шест дебели колони от опушен камък, облегна се на мраморния парапет и надникна навън.

Луната ту се показваше, ту изчезваше през изтерзаните от стихията облаци, издигнали се в кули от черно и розово, огрени отвътре от мълнии, които разкриваха пред погледа целия град. А щом облаците се натрупваха, вятърът ги разкъсваше. Изглеждаше, че прииждат отвсякъде и отникъде. По кожата й плъзнаха тръпки. Бурята явно напираше към едно-единствено място — центъра на Туркад и крепостта на Игър, към кулата, в която бе самата тя.

Наложи се да вкопчи пръсти в кованото желязо под парапета, за да не бъде отнесена в мрака. Вихрушките подмятаха керемидите като хартийки. Падаха комини, плоските им тухли рухваха върху скупчените нагъсто стрехи. Скоро бесният вятър започна да изтръгва цели покриви и да ги запраща във водите на залива.

Облаците закриха луната. Спусна се плътна тъма, пронизвана през две-три секунди от разсеяно сияние. Но грохотът беше странно приглушен, все едно криеше нещо.

Откъснат лист се понесе по спирала нагоре към купола, макар вятърът да бе стихнал. Мейгрейт усети как косата й се изправя, засиява и започва да пращи.

От буреносните облаци над нея бликна пулсираща светлина — толкова близо, че се усещаше горещият полъх. Два пъти, три пъти… заслепяваха, сливаха се, очертаваха града в бяло и черно и създаваха илюзията, че е построен само от олово и мазилка. Мълнии се кривяха навсякъде, обгърнаха със сияние върха на кулата. Бурята отново нададе вой, откъсна парче медна обшивка от купола и го заусуква из въздуха незнайно накъде. Могъщ ослепителен клин се заби в покрива, разхвърчаха се искри и капки стопена мед. Гръмотевиците се превърнаха в нетърпим смазващ хаос. Мейгрейт се озова просната на каменните плочи и удари едното си коляно. Остана дълго така, без да смее да погледне нагоре.

Миризма на нажежен метал опари лицето й. Тя отвори очи — ручейче разтопена мед течеше по покрива на крепостта и се разделяше пред нея, за да я заобиколи. Тя се надигна припряно, коляното й се подгъна и закуцука, за да се спаси. Малко по-нататък тлееше изкъртена греда.

До стълбата се бе скупчила тълпа. Още преди следващата мълния Мейгрейт долови, че са уелми. Не всички бяха погазили клетвата си за вярност към Игър. Половината от тях, преобразени отново в гашади, бяха потопили в кръв Шазмак, но другите бяха останали тук. Но защо не се отказваха от господаря, когото презираха? Тя не знаеше. И защо Игър още ги държеше на служба, след като събратята им го бяха предали? И за това нямаше представа. Изведнъж всички те коленичиха и протегнаха костеливите си ръце нагоре. Към кого или какво?

Първите капки тупнаха тежко, после рукна пороен дъжд и само за минута водата се надигна по пода — падналите парчета дървения пред изхода й пречеха да се оттече. Мълниите зад Мейгрейт не секваха, в сиянието им се примесваха всички цветове на дъгата.

Тя беше мокра до кости, капките плющяха болезнено по главата, ръцете и босите й стъпала. Премръзваше — под халата носеше само прозирна къса нощница. Кожата й настръхна от вледеняващ страх. Разтърка очи и ги отвори.

Зрението й полека се възстанови. Пред нея стоеше мъж — могъщ и вдъхващ ужас. Дъждът не се сипеше по него, макар и капките да се изпаряваха около разкрачените му крака, обути в черни ботуши. Дългата черна коса се стелеше по гърба му, ръцете бяха скръстени на гърдите, в индиговите му очи мъждукаха червени искрици. Лицето му излъчваше безграничен възторг. Позна го веднага. Рулке…

Скова се едновременно от страх и копнеж. Той е свободен! Мигът, от който цял Сантенар се боеше вече цяло хилядолетие. Тенсор се бе провалил, а и Игър заедно с него. Рулке беше тук, гордо изпъчен. Уплахата й от него преливаше в черна омраза, втълпявана й, откакто се помнеше. Но Рулке я привличаше. Мейгрейт беше уверена, че той не се измъчва от съмнения, каквито неспирно гризяха душата й. Какво ли означаваше появата му? Дали вече бе съкрушил враговете си? Тогава какъв беше нейният дълг? Свикнала да се подчинява, тя трудно се справяше с подобни въпроси.

Уелмите изстенаха ликуващо, една млада жена изскочи напред. Пльосна на колене във водата и изпъна ръце към Рулке. Мейгрейт долови още някакво движение от другата страна. Там се прикриваше кльощава фигура. Вартила зяпаше Рулке, но не с обожание като другите, а някак озадачено. Сякаш не успяваше да проумее защо останалите са се прехласнали толкова по него.

От уелмите се изтръгна гърлен, пресеклив вик. Мейгрейт предчувстваше какво ще се случи — щяха да му се закълнат във вярност и да се преобразят в неговите гашади също като другите уелми миналата зима.

Рулке се взря в тях и заговори властно и величаво. Мълниите зад гърба му сливаха очертанията на тялото му с огромната сянка, която то хвърляше.

— Верни мои слуги! — гръмна гласът му, надделяващ тътена на стихията. — Знайте, че ценя предаността над всички добродетели. Скоро ще бъдете възнаградени. Никой не е по-заслужил от вас, с неуморното ви усърдие.

„Лъжа — трепереше Мейгрейт. — Светът те нарича Великият предател. Най-коварното същество, стъпвало по земята на Сантенар.“ Но всичко у него будеше възхищение — могъщото тяло, умните очи, чувствените устни, непоклатимата увереност. Тя не можеше да повярва, че е толкова порочен.

Той протегна ръце като баща, закрилящ децата си, гласът му галеше.

— Елате при мен, гашади мои. Бях затворник хиляда години. Толкова много трябва да науча, а нямаме време. Разкажете ми за моите врагове.

Събраха се около него като венчелистчета на цвете, говореха поред, без да се прекъсват. Мейгрейт виждаше как тъмните им очи сияят, а зениците им се свиват в отвесни черни линии. Най-сетне кръгът около Рулке се отдръпна малко.

— Трябва да направите още нещо за мен.

Сега гласът му беше хрипкав и издаваше напрежение. Мейгрейт откри в това белег за човешка слабост.

— Назови го, господарю! — възкликна извънредно мършав уелм с мазносиви, шарещи очи. Едното му рамо бе по-ниско от другото. — Името ми е Джафит. На твоите заповеди!

— Развилнейте се, Джафит, покажете моята сила. Нека цял Мелдорин научи за мощта на Рулке. Нека никой не се съмнява кой ще бъде владетел отсега нататък.

— Ще го сторим! — изстърга като трион по пясък гласът на Джафит. — Ами Туркад?

— Какво за Туркад? — сви вежди Рулке.

— Игър изчезна, хората се бунтуват.

— Тогава възстановете реда! — викна пресекливо Рулке. — И доведете гашадите от Шазмак. Следвайте моята воля и ничия друга. Не ме проваляйте!

Джафит сякаш светеше отвътре.

— Няма да се проваля, господарю. Ти ми оказваш чест.

Рулке вече избледняваше.

— Господарю! — кресна младата жена, която Мейгрейт бе забелязала преди малко.

Тя се тресеше от неудържими чувства. Черната й коса бе окълцана на неравни къси кичури, но въпреки това изпъкваше със привлекателността си сред уелмите.

Рулке не я поглеждаше, мъждукащите му очертания едва личаха.

Господарю! — писна жената.

В отчаяния си стремеж да привлече вниманието му тя изпъчи гърди към него. От сивите й устни се откъсна гърлен стон. „Точно тебе ли ще пожелае?“ — подсмихна се Мейгрейт и сама се учуди на тази зла, но правдива мисъл.

Рулке отново изглеждаше плътен, но екзалтацията я нямаше. Сега беше просто отегчен и властен повелител. Вторачи се в жената.

— Защо ме призоваваш пак? Нося огромен товар, а времето не ми стига. Правете каквото ви заповядах!

— Господарю, името ми е Йеча — избълва тя и закърши тънките си ръце. Озърна се трескаво и погледът й се спря на Мейгрейт. — Владетелю наш, у онази там има сила. Как да постъпим с нея?

Рулке се взря през мъгливия мрак към укритието на Мейгрейт. Видя стройна жена с лъскава кестенява коса, гладка матова кожа, с издължено, прекрасно, макар и посърнало, лице и най-необикновените очи на света. Можеха да бъдат ту индигови, ту алени или пък да блестят и в двата цвята според настроението й и светлината.

Мейгрейт се присвиваше под дъжда, по лицето й се стичаха струйки. Не искаше Рулке да я съзре такава. Подгизнала и унила, тя знаеше, че прилича на неодушевен отломък. А свенливостта й напомняше, че прилепналите към кожата й халат и нощница не скриват нищо от тялото й.

Рулке прекрачи към нея и от всяка негова следа се надигнаха студени изпарения. Огледа я от главата до петите, пъхна пръсти под брадичката й и я накара да се изправи. Ръката му беше гореща, но докосването — леко като паяжина. И Мейгрейт осъзна, че той почти не присъства телесно на това място. Вятърът притисна още по-плътно нощницата към гърдите и корема й. Изпитателният му поглед трудно се издържаше, но тя нямаше да му позволи да й наложи волята си. Изопна рамене, отметна глава и отвърна втренчено на погледа му.

Рулке като че се стъписа от смелостта й. После по неговото мъчително красиво лице плъзна усмивка.

— Коя си ти? — избоботи гласът му.

— Мейгрейт. Доскоро бях помощничка на Фейеламор.

— Ниско си паднала — загадъчно отбеляза той. — Има нещо у тебе… — Наведе се да смъкне очилата и да надзърне в очите й. Пръстите и дланите му бяха силно обгорени, навсякъде имаше мехури. Тя усещаше болката му. Щом докосна очилата й, ръката му трепна и той стана полупрозрачен.

— Заклинанието отслабва — промърмори Рулке на себе си и възстанови образа си с видимо усилие. Засмя се смразяващо — Нямам време! Не искам да й сторите зло — обърна се към Джафит. — Пазете я, докато се върна. Ако е нужно, защитете я с цената на живота си.

— Така ще бъде, господарю! — възкликнаха всички те, дори зачервената Йеча, макар че Мейгрейт никак не хареса погледа, с който я прониза.

Рулке вдигна ръце, озърна се повторно към Мейгрейт, сякаш се подвоуми, но след миг изчезна с гръм и дъждът пак заплющя по покрива.

Уелмите се бяха втренчили в Мейгрейт. Тя не помръдваше. У нея бушуваха такива чувства, че точно сега изобщо не се притесняваше дали я виждат почти гола. Ужасът от Рулке и копнежът по него се бяха засилили хилядократно.

Джафит зяпаше омаян към мястото, където бе стоял Рулке, все едно току-що бе прозрял велика истина. Накрая се размърда, но сега като че я нямаше тромавата, неравна походка.

— Господарят ни заповяда да покажем силата му — изхриптя гласът му. — Вървете да изпълните заповедта. Прогонете войниците на Игър от тази крепост! Насъскайте армиите му една срещу друга. Сейте безредици. Пратете вест и на нашите събратя в Шазмак. И помнете, че вече не сме уелми. Връщаме си древното име — гашади! Не забравяйте и че… — Мейгрейт полека го заобиколи, но той докопа едната й китка. — Рулке беляза със своя знак Мейгрейт. Отнасяйте се почтително с нея, пазете я и бранете, дори ако трябва да се пожертвате. Нека прави каквото иска, но да не напуска крепостта.

Вартила отведе Мейгрейт в покоите на Игър. Когато влязоха, тя се застоя вътре, вземаше някой предмет, оставяше го — сякаш искаше да каже нещо, но не намираше подходящите думи. Накрая не издържа.

Не го помня!

— Моля? — промълви Мейгрейт учтиво, но безучастно.

— Нали и ти чу с какви викове го приветстваха като свой господар? Нима той е бил наш повелител някога? Колко е величав! В служба на такъв господар най-сетне ще се почувствам пълноценна.

— Ами служи му! — с досада отвърна Мейгрейт, която жадуваше да бъде сама и не разбираше защо Вартила се натрапва в това единствено нейно убежище насред безжалостния свят.

— Ти не знаеш какво означава да си уелм — разпалено забърбори Вартила. Явно нещо много я мъчеше, щом разкриваше душата си пред свой враг. Нито тя, нито Мейгрейт бяха забравили онази нощ във Физ Горго. — Да служим е единствено важното за нас, то е всичко — живот, смърт, любов, плът и кръв. Има само един начин да наруша клетвата си пред Игър — да се уверя, че предишната клетва, дадена на Рулке, още е в сила. — От хлътналите й очи капеха сълзи, но тя дори не съзнаваше как се посрамва. — И аз знам, че е така. В душата си вярвам, че той е господарят. — Гласът й изтъня до хленч. — Но аз не го помня! Сляпа съм за своя повелител.

— Толкова ли си стара, че да го помниш? — слиса се Мейгрейт.

— На тридесет и седем години съм, но това няма значение. Нашата клетва запазва силата си през хилядолетията. И костите в тялото ми би трябвало да помнят клетвата, която са дали моите прадеди… А как те гледаше! — продължи Вартила. — Тъкмо тебе! Това ме изгаря отвътре. Той никога не може да ти бъде господар.

— Никой мъж не може да бъде мой господар — отсече Мейгрейт, но краката изведнъж отказаха да я държат и тя неволно седна. — И никоя жена… оттук насетне.

— Тогава се пази добре — посъветва я Вартила, — защото аз оставам една от уелмите и служа на Игър, но повечето ми събратя сега са гашади. Рулке те беляза, значи няма да те изпуснат от ръцете си за нищо на света!

Тя изтри очите си и излезе забързано.

 

 

Толкова самотна беше — пленница в твърдината сред пазещите я гашади, страшните врагове на аакимите… и нейни врагове.

В стаята си се чувстваше като в килия, но понечеше ли да излезе някъде, озъбената Йеча се отделяше от стената и тръгваше подире й. „Такъв ли ще е животът ми? — питаше се Мейгрейт. — Да ме следят на всяка крачка, да ме съхраняват като скъпоценен предмет, принадлежащ на господаря им? Няма да го понеса.“ Притисна нос към едно от малките стъкла на прозореца и зарея поглед към луната, която тази нощ беше пълна, но се показваше само жълтата й половина. Стръмните зъбери и клисури от другата страна на луната бяха в червено и черно, а тук-там се открояваха равнини в наситенолилаво. Заради удължената орбита на спътника тъмната му страна се показваше веднъж на няколко лунни месеца, но за щастие това твърде рядко съвпадаше с пълнолунието. Тъмната страна се смяташе за лош знак, а при пълнолуние — за предвестие на голяма беда.

Всеки ден и всеки час се проточваха безмерно, и то не само за Мейгрейт, а и за малцината, които останаха уелми в неловкото им съжителство с гашадите. Уелмите, съхранили верността си към Игър, се прокрадваха по коридорите на твърдината като хиени, вечно напрегнати, сякаш твърде далечни от тях събития щяха да определят съдбата им. А Вартила беше най-настръхнала, на всяка крачка сандалите й хлопаха гръмко по плочите. И кожата й сивееше повече от всякога, кучешките й зъби сякаш се изостриха още малко, лицето й изглеждаше изсечено от ахат.

Дебнещите отвън гашади напомняха на Мейгрейт за предишното й пленничество във Физ Горго, за Фейеламор и досегашния живот. Голям затвор — ето какво беше животът. Все едно дали на тялото, или на духа. Нямаше нито един приятел. Често си мислеше за Каран, за отвратителното си поведение към нея, за страданията й. Какво ли я е сполетяло? „Принудих я да ми се подчинява заради стар дълг и обещах да й се отплатя с някаква си шепа сребро.“

В този миг Мейгрейт се смръзна — дори не бе платила на Каран! Ярка червенина плъзна по лицето, шията и гърдите й. Бе обсипвала Каран с поучения за дълга и честта, а се беше отнесла толкова грозно с нея… „Накъдето и да се обърна, виждам следите от грешките си. Трябва да поправя стореното. Така ще бъде!“