Йордан Радичков
Страх (5)

ХАНЧЕТО

Запустялата воденица, макар и да имаше необходимите предпоставки — ако трябва да се изразим на съвременен език, — не можа да се превърне в източник на суеверия. Опитваха се някои да пускат слухове, че уж воденичарят нощем пускал воденицата, сядал върху водното колело и се въртял заедно с него като воден таласъм, обаче тези слухове не можаха да пуснат корени, защото хората от околността бяха дали гръб на суеверията.

Аз не вярвам и в по-старите времена да са вярвали в разните небивалици, макар че са ги разказвали надълго и нашироко, с най-пълни подробности, докато чакат ред да сипят мливото в коша или докато мятат воденичарската питка в огнището. По-скоро си мисля, че загледани в перачките над воденицата, заслушани в бучащата вода, унесени от бъбривостта на кречеталата, хората сами са ставали бъбриви и носени на крилата на въображението, са населявали воденичната вада, върбаците покрай нея, тресавищата и мочурливите места, горите и долищата от другата страна на воденицата, ливадите и планината с водни духове, вампири, самодиви, самодивски сватби, всякаква видима и невидима твар, укривали са змейове в сушави години в кошарите и в черничевите си градини и са правели всичко това не защото са му вярвали, а защото твърде много са желаели освен боб, леща, кукуруз, добитък, копринена буба, дръгливо куче, кокалеста жена и прочие в околността да диша и огнена ламя, мътейки яйцата в полога си, бродник да броди в мъртвото от сън село, самодиви да подвикват: „Иху-ху!“, на самодивска сватба яли да навлязат като бели гъски да се къпят в реката, пък ние, пристъпвайки на пръсти, на пръсти, да вземем да им скрием дрехите, па голите самодиви да дойдат съвсем близко до брега и да почнат да се молят: „Дай ми, юначе, дрехите!“, обаче ние — не!…

Поетика, страх, баладичност — всичко това ако не го е имало, човекът сам го е създавал и го е пуснал в долината си да се размножава и да се въди по същия онзи начин, както ловно-рибарските дружества почнаха да разселват кеклика, фазаните, рибата толстолоб и бял амур, заека или дивата свиня… Човешката душа е океан, можеш ли позна, читателю, какво пулсира в глъбините на този океан! Ние можем само да стоим на брега на този океан и да го възпяваме. Но като го възпяваме, ние всъщност не сме възпели океана, а само видимата пяна на вълните му.

Та така!

Воденицата, вместо да стане извор на суеверия, както е било в старите години, най-неочаквано бе преустроена в битово ханче. Рабиша, брашненият човек, не можа да види преустройството. Той бе погребан между могилите на две враждуващи фамилии. От злоба една към друга двете фамилии, изглежда, се преобръщаха в гробовете си, защото много от могилите се бяха продънили и в улегналите им полози до късна пролет се белееше сняг. Рабиша легна по средата между враждуващите фамилии, на място полегато, покрито с гъстак. Могилата му бързо тревяса, обрасна с повет, хмел и къпина, гробищни цветя надникнаха от гъстака, разцъфтяха и с жълтите, и с червените си цветове направиха могилата приветлива. Тия цветя народът нарича петле и кокошчица — петлето цъфти в червено, кокошчицата е жълта, донякъде напомнят перуниката, само че са много по-нежни от нея. Някъде тия цветя ги наричат надгробничета, защото те неизменно никнат върху гробовете. По същия начин, кога живият човек превали билото на живота си, през носа и през ушите му му започват да прорастват косми, т.е. започва да тревясва… От могилата се виждаше далечният оазис при воденицата и част от каменния й покрив. Върху покрива на припек стоеха врабците и подвикваха: „Жив! Жииив!“

Ако има задгробен живот, то можем да приемем, че понякога воденичарят Рабиша сяда върху могилката си и заслушан в жуженето на пчелите, гледа към скритата в зеленина воденица; вместо разпрегнати коли на мливари и декамеронови истории пред воденицата са запрени велосипеди, автомобили и файтони, едни на път за минералните бани за бездетни жени, другите — идващи от баните. А може човекът отдавна да е в рая, застанал на прага на някоя от небесните воденици, готов да посрещне праведници мливари или пък бъбре с праведничките, за ти с белене на райско платно във воденичната вада, иодирет — нали бая височко полите си — греховен навик, останал им от земята… Ние не знаем това, до него ние нямаме достъп.

Преустройството на воденицата съвпада с внезапното поникване из цялата ни страна на безброй битови ханчета: рибни ханчета, воденици, овчарски егреци, комитови ханчета, каракачански, цигански табори, хански шатри, леща-ханчета, табии и прочие, и прочие. Старата воденица бе подновена, направиха й малка веранда, белосаха я, нашариха я, околовръст наредиха воденични камъни и няколко водни колелета, туриха в двора желязна помпа за вода, изписаха букви на фасадата й, та от безименна воденица тя стана ханче с име, презиме и фамилия, на разклона на пътя се тури стрелка, за да сочи право към ханчето, канцеларията на комбината за битови услуги се лиши от радиограмофона си, предостави го на ханджията заедно с няколко плочи с народна музика. Подобно на воденичаря и ханджията бе човек от село Рабиша, накуцваше с единия крак, бе пъргав, ловеше риба от реката за по-отбраните посетители, отглеждаше и малко зеленчук за салати. Ханджията не донесе блясък със себе си, но внесе уют и домашност в ханчето, хората свикнаха да се отбиват в него. Ако трябва да се изразим схематично, лека-полека колелото се завъртя. Един ден обаче дойде комисия, направи оглед и посредством не знам какви разпоредби битовото ханче бе иззето от селото и бе предадено на „Балкантурист“. Нов управител се назначи на мястото на стария ханджия. Щом дойде, той рече: „Кви са тия самодейни работи!“, запретна се и направи много нови преустройства и допълнения. Беше енергичен и инициативен човек, изготви меню само от воденичарски ястия, губи се няколко дни в града и докара оттам европейски грил. Лъскавото метално животно със стъклен търбух застана по средата на ханчето, почна да преобръща и да пече пилета в стъкления си търбух и много народ се извървя от селото да се запознае с европейското метално животно.

За да увери клиентите, че в ханчето се сервира само прясна стока, новият управител закупи два кафеза с живи пилета от птицефермата и ги постави пред входа от двете страни на помпата. В единия кафез имаше бели ярки, в другия — все червени петлета. Петлетата по цял ден кукуригаха и бяха допълнителна реклама на заведението. По-нататък ние ще се върнем отново към кафезите с живи пилета, нека сега не прекъсваме последователност-та на разказа. Всичко тръгна гладко, но новият въодушевен управител на няколко пъти се оплака, че нощем някой вдига ставилото и че водата започва да върти празните воденични камъни. Новият управител предполагаше, че това е дело на стария ханджия, че той бил недоволен, загдето ханчето е минало под емблемата на „Балкантурист“, и за да отмъсти за отстраняването си, идва нощем късно да вдига ставилото. Някои на шега казваха, че може би Рабиша е станал вампир и идва нощем да пуска воденицата. Тази шега обаче се отхвърли, защото никой не вярваше във вампири, духове и свръхестествени сили, и се сметна, че просто нощем водата приижда повече, минава над преливника и се устремява по улеите.

Ако една работа намери своето обяснение, то тя става проста, но трябва да кажа тука, че не беше никак приятно заспалото ханче да се събуди изведнъж — водното колело задвижваше воденичния камък, кречеталото започваше да подскача и да подвиква: „Тука сме!… Живи сме!…“ Червените петлета по никое време почваха да кукуригат, младите ярки кудкудякаха подплашено, а новият управител запалваше светлината, излизаше навън, качваше се горе на керепа и доста изненадан откриваше, че ставилото е махнато, че цялата вода е освободена и с бучене се хвърля върху водното колело.

Тъкмо за това говореха четиримата мъже, споменати в началото на нашия разказ, седнали на студена мастика в прохладното ханче. На централно място на масата седеше ветеринарят, от двете му страни се бяха разположили доста юнашки снабдителят, или закупчикът на стопанското предприятие „Родопа“, и пощенският раздавач на селото в пълна пощенска униформа, пълен с всякакви хипотези. Снабдителят бе човек як, с подбръснати мустаци, пощенецът бе човек дребен на ръст, но набит, по сила и здраве едва ли щеше да отстъпи на снабдителя. Ветеринарният нямаше мустаци, но за сметка на мустаците бе пуснал дълги бакенбарди, те влизаха на два пръста под ушите му, къдреха се и хвърляха бакърени оттенъци върху слабото одухотворено лице на човека.

Срещу него се бе настанил помощникът му от ветеринарната служба, човечец дребен и незначителен, малко нещо завеян, от година време помагаше на доктора при имунизацията на домашните животни, при лечение, операции, а така също и при скопяването, защото, за да могат да се угояват по-добре домашните животни, то те трябва да бъдат скопени. По този начин животното се отдалечава от природата си, но наддава на тегло, а това е икономически изгодно. По същия начин, ако една мисъл бъде скопена, то тя ще наддаде на тегло и ще бъде икономически и прочие изгодна, обаче увеличавайки изгодата, тя все повече и повече се отдалечава от първообраза си… Та тоя човечец при обиколката си с ветеринарния събираше всякаква непотребна вещ по пътя си, заради което го бяха кръстили, както казахме по-напред, Куче влачи. Сравнен доктора, чиито накъдрени бакенбарди хвърляха благороден оттенък върху продълговатото му лице и правеха неговото леко оголено чело да изглежда още по-високо и благородно, изпълнено до краен предел с ветеринарна мисъл, сравнен също така с исполинската мустаката осанка на закупчика и с пълната бойна униформа на пощенския служител, Куче влачи изглеждаше човек, още по-незначителен, плах, голобрад, потен, с две плашливи бръчки върху малокалибреното си чело, задръстено с малокалибрена мисъл.

— Едно време е имало духове, защото народът тогава е бил прост — говореше снабдителят, — не е като нас сега учен! Дааа! — заключи той, подражавайки гърления вик на дива гъска: Троомб!

Снабдителят зае такваз поза на масата, смятайки, че изразява с нея самата съвременна ученост, и о два пръста пооправи мустаците си. Ветеринарният му се усмихна снизходително и кимна с глава, съгласявайки се с него, а Куче влачи възрази:

— А то пък ние сме много учени!

— Ако не сме учени, сме грамотни — намеси се на свой ред дребният пощенски служител. — Виж тука — той посочи към чантата си, — вътре има всякаква кореспонденция, писма и повиквателни, най-различни известия и съобщения, строго поверителна кореспонденция, парични записи, телеграми, въздушна поща, писма от окръга, писма от София, кореспонденция от други държави, на други езици написана, кое от тях адресирано грамотно, кое подателят го писал с краката си, и всичката тая хипотеза, брайно, ти, благодарение на грамотността си, я разчиташ, за да иде по принадлежност до адресанта!… Ако си неграмотен, как тогава, питам те, ще може всичката тая хипотеза да иде по принадлежност? (Пауза.) Лани в курса за квалификация нашият лектор ни приведе пример със старата поща, кога по нашите земи бил Иречек; тогава едно писмо върви, върви, по цели седмици, и внезапно пропада някъде по пътя. Конска поща, малограмотен народ, вампир, монголоид, невежество и така нататък, дето вика докторът. А ето сега е съвсем друго, казваше същият лектор и той без да го каже, то се знае, че а съвсем друго, щото нищо не може да се изгуби. Това не е добитък, да го зарежеш насред пътя, щото, брайно, всичко туй е минало под клеймо. Видиш ли?

Пощенецът разтвори чантата, извади куп кореспонденция и я натика под носа на Куче влачи, да види клеймото. Куче влачи се втренчи в кореспонденцията и забеляза, че действително навсякъде стоеше клеймо, смесваше се кирилица и латиница, диагонално изпъкваха надписи: „Бързо“, „Лично“, „Препоръчано“, а имаше и едно „Пар авион“.

— А ти казваш учени и неучени! Иди неучен да го разправляваш всичкото това и всяко нещо поотделно да иде по своята принадлежност. — Пощенецът прибираше обратно кореспонденцията в чантата. — И освен по принадлежност да пристигне навреме, защото, ако закъснее, може да се окаже фатално. Ти трябва да си осторожен и стоически, както казваше лектора лани, да пренасяш тежестта на цялата поща. Добри новини, лоши новини, бързи съобщения, пар авион, брайно, клевета или донос, анонимни писма, пълни с обиди и клеветничества, ругателства и подлост — никой не знае какво има под клеймото, каква хипотеза, ти всичко си длъжен да доставиш по принадлежност. (Пауза.) Аз в моята практика имах такъв случай например с една телеграма за Крум Иванов. Требеше веднага да се достави, но адресантът е на овчарниците, а времето студено и мокро, мъгливо, из мъглата ръми, само е да седиш в къщи на топло край жената и край печката. Но телеграмата идва и никак не те пита, а ти вземаш веднага велосипеда, туряш шушляка и през мъглата и калта тръгваш за овчарниците, щото телеграмата е бърза и требе да се достави по принадлежност на адресанта. Но кога бързаш, зли сили се изпречват насреща ти — още не съм излязъл от селото, и пуста гума на велосипеда се спука. Тогава аз, значи, възвивам в стопанството, да ми дадат кон, там конярите викат, да ти дадеме, но нямаш бележка от председателя, а аз им викам, че нямам бележка, но имам бърза телеграма и всеки е длъжен да знае, че подир бърза помощ и пожарната команда на трето място по важност идва бързата телеграма, те казаха така ли, ние не сме знаели, дадоха ми кон и аз тръгвам с коня за овчарниците. Крум Иванов разпечатва телеграмата и рече: „Нещо сигурно им се е случило!“ В телеграмата негови хора съобщаваха, че вместо в сряда щели да пристигнат в четвъртък. Излезе, че телеграмата не е чак толкова бърза, щото само до сряда имаше цели два дни, но ето, хората я пратили телеграмата и ти си длъжен независимо от това, дали вали, или вее навън, да я доставиш по принадлежност. Този случай аз лани го приведох за пример на курсовете за квалификация, моите колеги, и те приведоха подобни хипотези и попитахме лектора като как да постъпваме и той ни каза тогава: „Ще постъпвате по същия начин!“ И за анонимните писма питахме, да ги доставяме ли, щото анонимните съдържат главно клевета, а държавната поща не требе да пренася клевета, но лекторът каза, че тайната на кореспонденцията е неприкосновена и че требе да се доставя. Тайната от самата конструкция е гарантирана. (Пауза.) А освен това, брайно, ти си длъжен и обратно да отнасяш писмата на селото, като се започне с писмо до съвсем неизвестен човек и се стигне до най-върховните държавни институти и дори до самия Върховен съд. Ето това е държавната поща, брайно! Тука аз не турям вестниците и колетните пратки, те са друга работа. (Пауза.)

— Самият закон го закриля това, брайно! — додаде пощенецът.

— Сега законът много нещо закриля — допълни снабдителят. — Старо дърво, дето има, закриля го, стара къща, сивата крачеща чапла, и нея закриля, щото е на изчезване.

— Добре! — рече ветеринарният замислено. — Законът и духовете не закриля, но и те се вадят. Ти вярваш ли, че се въдят? — попита той Куче влачи.

Куче влачи веднага му отговори:

— Не вярвам, че ги има, а камо ли да се въдят, но съм чувал, че по влажните места — като воденици например, покрай тепавици, покрай водните чаркове или там, дето се изхвърля сапунената пяна от коритата — може да има духове. Един човек от пограничното село Рабиша, не знам дали го помниш, докторе, имаше свиня, болна от жълтеница, ходихме да я лекуваме, тоя същия човек на връщане по тъмното ни преведе по заобиколен път, защото по прекия път имало изоставени воденици, обраснали в бъзак и маточина, и той казваше, че там витаят духове. Той не ги наричаше духове, ами казваше, че там всякаква гад витае, таласъмища, и е по-добре да се заобиколи. Аз духове не съм виждал, но съм чувал, че ако ги има, то по влажните места ги повече има, а по сухите места и по припеците, напротив, ри няма. Това, дето пуснаха слух за воденичаря, Не го вярвам, воденицата може сама да си тръгва нощем. Воденичарят беше дотолкова добър човек, че по никой начин той няма да стане вампир и да плаши хората, нищо, че такваз му беше смъртта — във водното колело. А ако става дума като как ще е наспроти мене, то наспроти мене аз мисля, че нищо няма. Ни по усоите ги има, а още по-малко по припеците!

— Искаш да кажеш, че не те е страх от духове, понеже ги няма? — попита ветеринарят, придавайки учуден израз на лицето си.

— Хич! — рече Куче влачи.

— В такъв случай имаш ли кураж — попита ветеринарят — да идеш посред нощ на гроба на твоя Рабиша и да донесеш оттам нещо веществено за доказателство?

— Там расте хмел — каза пощенският служител.

— Смея да ида и да донеса хмел — рече Куче влачи. — Рабиша беше добър човек, той ще ми прости, ако го безпокоя в съня му.

— Може да се събуди! — каза ветеринарят.

— Умрелите заспиват завинаги, докторе — каза му Куче влачи.

Пред ханчето спря файтон, две тъжни конски глави надникнаха през вратата. Шиите на конете бяха обточени със синци и пиринчени звънчета. От файтона скочи човек със сиво лице, доста унил, залови се да окачва козиняви зобници на конете, а отзад влязоха шарени чужденци — двама мъже и две жени. Новият управител тутакси се появи на вратата, извика готвача от кухнята и без да дава възможност на чужденците да кажат каквото и да било, ги запря пред двата кафеза с живи пилета. Той им говореше на български език: че в ханчето се сервират само живи пилета, никакво замразено месо, докато вземат аперитива си, пилето ще бъде оскубано и приготвено на грил и добива оня тънък и съвършен вкус на живо месо, както самата природа го изисква, а не замразен бройлер, крайно нездравословен, от постоянна консумация на бройлери на един немец почнал да му расте бюст, както растат бюстовете на жените.

Чужденците кимаха с глави, възклицаваха, мъжете гледаха към ярките, жените гледаха към червените петлета и след дълъг избор най-после те избраха едно петле о червено гребенче, пъргаво и весело. Пред кафеза застана готвачът с голямата си готвашка шапка и с нож, голям едва ли не колкото турски ятаган, и дълга престилка до коленете, вдигна петлето от кафеза и го понесе пред господата през ханчето, спря се за миг на вратата на кухнята, колкото да погледне още веднъж гостите. В следния миг готвач и петле изчезнаха: зад вратата се чуваше само как петлето пърха с криле и кудкудяка.

— Тия живи пилета много клиенти примамиха — рече ветеринарят.

— Въпрос на инициатива — каза управителят и тръгна да покаже на чужденците какво представлява воденицата, сякаш той я беше измислил. — Ето това е кошът, в който се туря зайрето, това се казва кречетало, това са самите воденични камъни, те смилат зайрето на прах, тоя прах се казва брашно, от него се месят питки, господата и дамите ще имат възможност да опитат воденичарските питки, а ето по-нататък, ако бъдете любезни да погледнете между дъските, се виждат улеите, по тях пада водата, долу е водното колело, то движи цялата воденица, Всеки детайл изпълнява строго определена задача и по този начин един наш поет написва баснята за спора във воденицата, щото всеки детайл смятал, че той е най-важният. А кречеталото слушало, слушало и рекло: „Трака, трака… така, така… всички, всички!“ На една от дамите, изглежда, че й хареса кречеталото, защото повтори: трака трака… Всички се засмяха гръмко.

Чужденците гледаха натам, накъдето им сочеше управителят, клатеха глави и кое разбрали, кое не на края си избраха маса и се разположиха на нея. Управителят им обърна внимание и върху стоманения грил, застанал тромаво посред ханчето, но те минаха равнодушно покрай него, като че минаваха покрай турски гробища. Дамата продължаваше да се смее и да вика: трака-трака… По едно време другите се приобщиха към дамата, почнаха да си тактуват и да подвикват на пресекулки: Трака-трака-трака… Европейци хора, умееха да се веселят! Управителят, и той за известно време се присъедини от учтивост и извика и към готвача да рече трака-трака…но оня го нямаше никакъв.

Готвачът, стиснал в едната си ръка петлето, а в другата ножа, през това време бе минал вече през кухнята, бе излязъл в задния двор на ханчето и стоеше, без да придава каквато и да било свирепост на лицето си. Зелена ливада се разстла пред погледа на човека, краят на ливадата се обграждаше със сива върба и водна къпина, кичури червена ракита стърчеха тук и там, водни кончета хвъркаха и шумяха о крилата си из въздуха, зад върбите се виждаха румени селски покриви, посред покривите стърчеше кубе на църква, върху кубето щъркелово гнездо, върху щъркеловото гнездо стърчеше щъркел: обаче много по-високо от кубето и щъркела стърчеха телевизионни антени. От едната страна на селото и светлите припеци се гушеха гробищата и посред тях Рабишовата могилка, обрасла с червени петлета и жълти кокошчици. Готвачът погледна пърхащото в ръката му червено петле, потърси с очи Рабишовата могилка, но не можа да я различи сред зеленината. Той подхвърли петлето във въздуха и му изви са: „Иш!…“ Петлето припляска с крила, падна в тре-вата, изкукурига и се обърна, та погледна готвача с едното си око.

Готвачът седна на прага, запуши цигара и през благочестиво извиващия се дим се залюбува на петлето. То тръгна небрежно по зелената трева, тук се наведе да види нещо, там се опита да клъвне бягаща буболечка, мушица, изглед да, прелетя покрай човката му, защото се втурна да я преследва, и зае почти летяща поза, но мушицата се издигна и петлето пак се наведе да търси занимавка из зелената трева. Живи пилета те ще ядат на конски Великден — рече си готвачът, — трака-трака…

Търкаляйки тая мисъл из главата си, той влезе в кухнята, извади замразени бройлери от хладилника, наниза ги на шишове и отнесе да постави шишовете в стъкления търбух на грила. Металното животно се събуди, взе да преобръща нанизаните на шишовете пилета и да ги преживя. Нека читателят не се изненадва, че петлето не беше заклано от готвача. Управителят и готвачът играеха тоя театър пред всеки клиент, пожелал да изяде едно живо пиле. И всеки клиент, като изядеше пилето, си казваше: „Ето това е друга работа, вкусът му няма нищо общо със замразените бройлери на птицекланицата, а напротив!“

През това време ветеринарят говореше на своите хора:

— Не зная как ще погледнете на тая история, но искам да ви я разкажа, защото се е случила в същото това ханче преди няколко години след неявната смърт на воденичаря и защото тя и до днес продължава да ме вълнува както със своята загадъчност, така и с простотата си.