Йордан Радичков
Таралеж (3)

* * *

Докато бодливата настръхнала топка се търкаляше или подтичваше напред към жабите, един брадат швед с шведска кола „СААБ“ приближаваше мястото на пътя, пресичано винаги от таралежа. Очите на човека бяха уморени, пропускаха, без да задържат подробностите от пътя, следейки единствено бялата лъкатушна ивица на осовата линия. Мимоходом зърна някаква черна топка в края на банкета, не можа да разбере дали стои на едно място, или е подвижна; усещаше само движението на автомобила, лекото му и равномерно дишане, като бегач на дълги разстояния, меките лапи на гумите „Дънлоп“ по асфалта, затова и по-късно не можа съвсем точно да си спомни как са се развили събитията и с безкрайно учудване разглеждаше раздраната предна лапа на автомобила.

Преди още Е. С. да стигне до пътя, видя шведската кола „СААБ“ блъсната в една канадска топола. Край колата се щураше рус човек с руса брада, червено тухлено лице и сини очи. Моторът работеше на пресекулки и с трясъци. Въпреки че на автомобила бе монтиран пластмасов енергопоглъщащ буфер-броня, той не бе предпазен от деформация.

— Какво се случи, господине? — попита Е. С. на своя несръчен френски език, като продължаваше да стиска свинеубиеца в ръката си. — Гума ли спукахте?

Чужденецът заклати глава и почна да обяснява нещо на своя неразбираем шведски език. Говореше, жестикулираше и сочеше станалата на парцал предна гума и огъната броня.

— Този пластмасов буфер може да предпази бронята от деформация само ако колата се блъсне със скорост пет километра в час — рече Е. С. — Не вярвам вашата скорост да е била толкова малка!

Брадатият човек продължи да клати глава, изплашен от катастрофата и до известна степен малко изплашен от възрастния човек с „Винчестер“, а Джанка стоеше до господаря си, повдигнала огромни уши, вторачена в брадатия човек, готова всеки миг да се хвърли отгоре му, ако рече да нападне нейния стопанин.

— С какво октаново число бензин зареждате двигателя си? — попита Е. С. — В двигателя се чуват ужасни детонационни експлозии. „Бум-бум“ — каза той, като посочи с ръка към полегналия на една страна автомобил.

Другият се съгласи с него, продъвквайки нещо средно между а и я и Е. С. на свой ред го попита дали е зареждал двигателя с гориво в Югославия. Щом чу Югославия, шведът веднага се оживи, това може би бе единствената дума, която разбра от целия разговор.

— Изключете двигателя — заповяда Е. С. — Детонационното изгаряне натоварва прекомерно детайлите и може да предизвика повреда в мотовилковия механизъм!

Онзи не го разбра, затова Е. С. отиде при колата и сам изключи мотора. „Тоя, изглежда, не разбира френски език“ — помисли си и му го каза:

— Очевидно вие, шведите, не разбирате френски?

Шведът не го разбираше какво говори, но за всеки случай клатеше глава утвърдително.

— Швейцарците повече разбират от вас френски — каза Е. С. — В кантона Юра например говорят само френски. Всъщност едната половина на кантона се намира във Франция, а другата в Швейцария. Общо взето, швейцарецът разбира френски, а и белгиецът така също… Сам пътувате, нали?

Брадатият почна да разчесва замислено брадата си.

— Хубави жени имате вие по Шведско — каза му Е. С. на български, — женствени жени, северни, скандинавски жени. Представяте ли си каква кръстоска би се получила между една северна жена и един източен мъж!

Е. С. го погледна в светлите очи и се усмихна. Шведът също се усмихна. Е. С. поглади с ръка свинеубиеца, заобиколи колата, затананика „Реве и стене Днепър широки“, тананикането му постепенно премина в ръмжене. Потупа леко с ръка задницата на колата и рече:

— „СААБ“, нали!

Шведът рече:

— „СААБ“.

— И как се случи на равен и прав път да се обърнете?

За да бъде разбран, той се опита да преведе въпроса си и с жестове, като ръкомахаше по най-глухоням начин. Чужденецът го разбра, оживи се и също така с жестове и мимики му обясни, че както си карал колата, видял съвсем близо до банкета нещо като кълбо, ей такова голямо и с шипове на всички страни. Той само закачил кълбото и в същия миг се чул трясък. Гумата изгърмяла, като че била връхлетяла върху бомба, след експлозията той загубил управлението и видял как черното настръхнало кълбо се носи над колата му във въздуха и пада в ливадата, ето от онази страна на пътя.

— Странно — рече Е. С. — Вашата гума е „Дънлоп“, как така е станала на парцали!

Впусна се надълго и нашироко да му обяснява, че „Дънлоп“ се смята за безопасна, че височината на нейното напречно сечение е шейсет на сто от ширината й и че при спукване тя не позволява колелото да легне върху, джантата. Странна е наистина тази експлозия, макар че, знаете ли, в Европа годишно се пукат около пет милиона гуми!

Шведът, щом чу думата Европа, почна да клати силно глава и почти се въодушеви.

Няколкото универсални думи като че ли започнаха да сближават двамата мъже: Европа, „Дънлоп“, кантонът Юра, Югославия, „СААБ“. Не можеха обаче да се разберат от какво е предизвикана катастрофата. Е. С. сметна, че чужденецът е налетял на нещо металическо, което буквално е срязало гумата му; експлозията е предизвикана от няколкото атмосфери налягане. Той просто е връхлетял върху някакво метално парче, изпаднало било от каруца, било от колите, превозващи старо желязо. Какви ли не чуди-сии прекарват колите със старо желязо!

По пътя мина автовлак, на мястото на катастрофата намали, обади се с клаксона, но не спря. Подир автомобила две двойки коли, с привързани зад тях къщи на колелета хвърлиха дим и прахоляк върху двамата мъже и кучето и отминаха. В обратна посока отмина малолитражка, Е. С. вдигна ръка да я спре, за да се окаже някаква помощ на чужденеца, но малолитражката не му обърна никакво внимание, премина, сякаш бе оскърбена от някого; всъщност тя бе оскърбена от собствения си създател и дълго след като отмина, в полето се разнасяше оскърбеното й пърпорене.

Лицето на шведа леко помръкваше.

— Ще запъна свинеубиеца — рече му Е. С. — и първата кола, която се появи, ще бъде спряна.

Той потупа пушката.

Кучето предугади, че стопанинът му ще прави нещо с пушката, задуши въздуха, заозърта се, стана неспокойно, Е. С. оглеждаше пътя и зърна в края малка точка. Точката едрееше, от черна стана сива, после избледня и подир малко към мястото на катастрофата се търколи като портокал оранжев „Запорожец“. Е. С. се приготви да запъне пушката, но не стана нужда, защото оранжевият автомобил намали скоростта, отби встрани и спря край слезлия от пътя чужденец. „Запорожецът“ тъй бе нажежен, че въздухът над каросерията му пламтеше. Когато човекът изгаси мотора, машината продължи да пъшка още дълго време и дълго време от нея се разнасяше заплашително съскане и пукот, сякаш всеки миг щеше да експлодира.

Бе кола на „Пътна помощ“. Е. С. я огледа, учуди се, че такава кола може да се притича на помощ, когато тя самата се нуждае от помощ. Техникът — плешив, мустакат и приветлив човек — бе отворил задния капак, за да се охлажда моторът, и когато Е. С. и шведът надникнаха, видяха под капака мотор, който напомняше нещо средно между пишеща машина и фотографически апарат.

— Това е шведска кола „СААБ“ — каза Е. С. на техника. — Човекът е спукал гума, но е имал късмет и се отърва леко. Прегазил е нещо желязно.

— Пирон — рече техникът, след като видя отблизо нацепената гума. — Просто се чудя откъде по нашите пътища се въргалят толкова много пирони! Нашите шофьори са свикнали и ги заобикалят, а чужденците налитат право отгоре им и естествено е гумите да експлодират. В Европа нямат пирони.

При думата Европа шведът се оживи и почна да клати глава. Техникът вдигна капака на багажника, извади резервната гума, сетне порови в джобовете си и измъкна от тях пирон. Показа го под носа на шведа и рече:

— Пирон! Ще се вардиш от него и ще отбиваш, щом видиш на пътя пирон! Това е опасна работа за гумите, да сгазиш пирон е все едно да стъпиш върху ръчна граната.

За по-голяма убедителност и за да онагледи казаното дотук, техникът замахна, уж че ще пробива резервната гума, допря върха на пирона до нея и рече: „Бум!“ Шведът разбра, лицето му се проясни, отиде при спуканата гума и показа с пръст къде точно е нацепена.

— Ама че глупав народ — каза техникът на Е. С. — Не може да се подсети, че ако настъпи пирон, гумата отива на кино! Жалко за новата гума!

Той се залови да сменя гумата, работеше сръчно, с лекота, по едно време дори почна да си подсвирква. Дали от това, че работеше с охота, дали от това, че имаше приветливо лице с големи мустаци, дали от това, че по време на работата си подсвиркваше небрежно — Е. С. не можа да определи, — но в присъствието на този човек му беше спокойно. Чужденецът също така се отпусна, извади лула, кесия с тютюн „Амфора“, натъпка лулата и я разпали. Приятен аромат се разнесе над пътя, кучето Джанка изду ноздри и почна да души въздуха. Шведът подаде кесията с тютюн на Е. С., той му отказа. „Отвикнах, рече, с лула много ми щипеше на езика.“ И тогава шведът се бръкна, та извади кутия с много тънки пури, Е. С. си взе пура, помириса я и запали. Беше силна, но мека, замайваше го леко при всяко дръпване.

Слънцето клонеше към залез, почти докосваше вече тънкия хребет на планината. Под тях, в ниското, София се губеше в дим. Двамата мъже пушеха, застанали един до друг, брадатият швед продължаваше да разпалва съсредоточено лулата си и тя почна да бълва пушеци като локомотив. Вдигна очи от лулата, искаше да каже нещо на Е. С., но нещо на пътя привлече вниманието му. Човекът извади лулата от устата си, побутна Е. С. и му посочи с лулата напред. През дима Е. С. видя на пътя своя таралеж. Животинчето стоеше загледано към хората и щом хората проговориха, а кучето припна към него, се спусна да бяга чевръсто. Кучето правеше едри скокове, дългите му уши лежеха хоризонтално назад, по и таралежът бързаше, прекоси пътя, сви се на топка и се затъркаля по насипа, за да слезе долу и да продължи бягството си към блатото.

Подир кучето се втурна шведът, понесъл в ръката димящата си лула. Брада и коси се вееха като в библейска картина. Ако кучето тичаше по петите па таралежа и лаеше с всички сили, то шведът се мъчеше да му пресече пътя, викаше нещо подобно на: „Хой! Хой!“, подхлъзна се на насипа, търкулна се по него, обаче не изпусна лулата от ръката си. Е. С. го видя подир малко да се изправя на крака, да дръпва един или два пъти от лулата и да се озърта около себе си. Можа да открие само кучето, потънало до гърди в тревата. Таралежът беше изчезнал. Но ето че в ливадата се заклати тревата, шведът забеляза това, подрипна и хукна към разклатената трева, показвайки с димящата си лула на кучето къде да търси. Джанка бафна неуверено и се запровира през високата трева.

Е. С. си каза: „Това не е таралежът“, защото блатото оставаше встрани от чужденеца и кучето. Жабите вече бяха излезли на брега и подвикваха таралежа към себе си. Е. С. реши, че животинчето вече е стигнало при жабите. За потвърждение на горното той видя как изпод краката на шведа излетя яребица. Силното и пърхане изплаши чужденеца, гой изпусна лулата си в тревата, наведе се да я вземе, а птицата като полетя ниско над ливадата, се скри отново в тревата. Кучето хукна да я гони, стопанинът завика с всичка сила: „Джанка, Джанкааа!“, и го върна назад.

Изкачвайки се по насипа, шведът жестикулираше, говореше неразбрано, обръщаше се да погледне назад в ливадата, разпалваше лулата, удряше се с ръце по бедрата, по челото, заливаше се от смях и като наближи Е. С, все така удряйки се по бедрата и по челото и димейки с лулата си, му обясни, че таралежът се бил изпречил на пътя му и предната гума тъкмо него била настъпила, добре, ама не можала да го прегази, защото той е пробил гумата с бодлите си, отхвърчал е нависоко и е паднал в ливадата. Брадатият беше като дете, почти щастлив, че един таралеж се е изпречил на пътя и спукал гумата на автомобила му.

— Авантюра! Авантюра! — завика той.

— Какво му стана на тоя брадатия? — попита техникът, зает със смяната на гумата.

— Казва, че е настъпил таралеж — рече Е. С., — че от това била експлодирала гумата му и че за него това е голямо приключение. Изглежда, че не е виждал таралеж и смята животинчето едва ли не за противотанкова граната.

— Глупости! — рече техникът. — Къде може таралеж да спука автомобилна гума! Още повече „Дънлоп“.

— „Дънлоп“! „Дънлоп“! — рече шведът, заклати глава и още веднъж разказа с жестове и мимика как е минал през таралежа и как таралежът го е отхвърлил встрани от пътя.

— Има стари таралежи — рече Е. С., — които са извънредно яки, бодлите им се втвърдяват като стомана и ако настъпиш такъв таралеж с гумен ботуш, той ще пробие ходилото.

— Ботуш може — каза техникът, — но автомобилна гума по никой начин. Тоя разправя детинщини.

— Те са като деца — рече Е. С., — те и датчаните.

Техникът запали мотора, с няколко маневри изведе колата на пътя и когато слезе от нея, каза на Е. С, че е пробит горният край на радиатора.

— Ще трябва да го придружа до сервиза — рече на себе си той.

Шведът се вмъкна в колата си, порови се из багажа и се показа с едно страхотно съоръжение в ръце — беше някакво подобие на фотографически апарат, голямо едва ли не колкото мотора под капака на „Запорожеца“. Съоръжението наистина се оказа фотографически апарат. Чужденецът клекна пред автомобила си и като изстискваше бяла течност от една туба, нарисува върху черния асфалт бял таралеж. Таралежът бе голям почти колкото кучето Джанка. Кучето следеше внимателно работата на чужденеца и щом таралежът стана готов, бафна, наведе се и го помириса. Но бялата течност беше лютива, миришеше силно на ацетон и кучето кихна. Шведът отстъпи назад и помоли Е. С, ако обича, да застане пред автомобила, за да го фотографира заедно с таралежа. Обясняваше, че щял да даде материала в телевизията и да го онагледи със снимката; или нещо подобно. Не можа да се разбере съвсем точно, но във всеки случай стана дума за телевизията.

Е. С. се фотографира, застанал между нарисувания таралеж и кучето. Шведът поиска адрес, обясни с жестове, че ще прати фотографията по пощата, ръкува се много сърдечно с Е. С, седна в своята кола „СААБ“ и зачака да тръгнат. Техникът отиде при четирикракия подвижен сервиз, който още свистеше и пъшкаше, запали мотора и повлече катастрофиралия чужденец след себе си.

— Проверете работната смес в двигателя му — извика Е. С. към техника. — Тези детонационни експлозии никак не ми се харесват.

Колата на „Пътна помощ“ вдигаше шум като вършачка и техникът не можа да чуе какво му каза Е. С. Шведът бе показал едната си ръка навън през прозореца, стискаше в нея димящата си лула и махаше непрекъснато за довиждане. Е. С. също помаха, наведе се да потупа кучето по челото и каза: „Хайде!“ Двамата тръгнаха към къщата.

(Не се мина много време и Е. С. получи писмо от шведа. В писмото имаше голяма фотография, същата, която човекът направи със своя страхотен фотографически апарат. Тази снимка сега стои на видно място в кабинета на Е. С. Ако я погледнете, ще ви направи впечатление, че кучето много любопитно гледа към вас, а Е. С, с преметнат на рамо „Винчестер“, с очила и загаснала тънка пура в устата, гледа малко подозрително.)

Та двамата тръгнаха към къщата, слънцето се бе скрило зад планината, цялата природа наоколо се бе стаила, изпълнена с очакване. Коминът на къщата димеше, жената приготвяше вечерята. Стигна до ракитовия стол сред дивите карамфили, отпусна се в стола, запали изгасналата пура и след като вдъхна дълбоко дим и се закашля, каза на кучето:

— Видя ли какво направи нашият таралеж! Той не само че умее да танцува и да се върти като дервиш, ами хвърля и автомобили в шанеца! Дааа! — рече той и забарабани с пръсти по масата. — Ако наистина е така, ще видиш какво ще произлезе през следващите недели.

Искаше му се много разказаното от чужденеца да е истина и почти повярва в неговия глухоням разказ. Беше в много добро разположение на духа, извика на жена Си: „Пусни плочата!“ и се засвирука с уста „Този свят е тъй прекрасен“. Подир малко откъм къщата се разнесе гласът на певицата. Тя излезе от прозореца, мина през верандата, нагази сред дивите карамфили и се спря при Е. С, отпуснат в ракитовия стол. Той престана да свирука, заслушан в гласа на певицата.

Певицата тръгна да се разхожда из полудивата градина, късаше карамфили, убеждаваше с цялата си страст Е. С, че този свят е тъй прекрасен, и хвърляше по някой и друг карамфил в нозете му. Кучето се навеждаше, помирисваше карамфила, поглеждаше господаря си и махаше с опашка. Ако съпругата знаеше, че певицата къса диви карамфили и докато пее, ги хвърля в нозете на Е. С, веднага би спряла грамофона. Тя обаче не подозираше нищо, заета изцяло в приготовляването на вечерята. Единственият свидетел, който би могъл да издаде тайната на господаря си, бе Джанка, но кучето нямаше да стори това, защото едно куче никога не издава тайните на господаря си.

* * *

Правим тук едно отклонение, драги читателю, и се връщаме назад към миналото, защото смятаме, че с това можем да хвърлим малко светлина върху характера на Е. С. и да турим един допълнителен контур в неговия портрет. Човек, колкото и да пише, никога не е сигурен кое е по-силно в една история — действието или образите, — затова с една ръка рисува образите, с другата ръка тегли конците на действието и много често може да се случи дясната ръка да не знае какво върши лявата ръка или обратно: прочие това любезният читател и сам е забелязал.

През тридесетте години значителна част от тютюневата реколта започна да заобикаля държавния бандерол, промъкваше се на пръсти покрай него и се изнизваше по тайни пътеки било към вътрешния, било към външните пазари. Всъщност началото на тази контрабанда бе започнало още в 1923 година, когато имаше незапомнена тютюнева реколта и австрийците пуснаха в производство специални цигари, посветени на незапомнената реколта (тези цигари се казваха „Ернте 23“, преживяха няколко изменения и сега можете да ги намерите дори и на нашия пазар в оранжево-зелена опаковка), та като започна от 1923 година, контрабандата на тютюн се разширяваше постепенно и доби такива размери, че държавата бе принудена да вземе необходимите мерки и да върне отново всичко под своя контрол.

За по-ефикасен надзор в тютюневите райони бяха разпратени голям брой акцизни, хора, опитни в своята работа. Те трябваше да следят цялата продукция да минава през държавния бандерол и нито един лист повече да не се отклонява по черни пътища както за вътрешния пазар, така и за износа зад граница. Акцизните развиваха голяма дейност, наложиха глоби на селското население от тютюнопроизводителните райони, защото то режеше калъпи тютюн по домовете си и свиваше цигари от вестник, вместо да купува фабрични папироси, както повелява законът, или пакети с рязан тютюн за лула, белязани с белега на държавния бандерол. Тук и там бяха заловени отделни контрабандисти, повечето от тях восковарджии; те идеха от Троянско, Ловчанско или Тетевенско, караха с коне и катъри пчелен восък и восковина, а в замяна на това откарваха от тютюневите райони калъпи с жълт като восък тютюн. Това обаче бяха единични контрабандисти, големите банди не бяха засегнати. Бандите имаха свои ятаци и свои посредници както по селата, така също и доверени хора сред властите, разполагаха с тайни складове, кервани, бяха си създали постоянно действуващи канали, навсякъде имаха свои очи и уши.

За да противодействуват на контрабандистите, акцизните предприеха контрамерки, вербуваха ятаци, сдобиха се с верни очи и уши, често изненадваха контрабандистите, водеха престрелки е тях, но онези хора бяха хора отчаяни, гонени от закона, сражаваха се безразсъдно и се измъкваха под носа на преследвачите. Дори и ако на самата граница се завържеше престрелка, контрабандистите успяваха по някакъв начин да се измъкнат. Докато една част от тях задържаха преследвачите, другата част изчезваше с кервана в нощта и когато гърмежите секваха, не се чуваше нито тропот на копита, нито конско цвилене. Очевидно те си имаха свои хора и на самата граница и подпомагани от тях, успяваха да преминат на чужда територия.

Преследването на контрабандистите не бе ефикасно и заради това, че те бяха подкупили или вербували свои хора и сред самите акцизни. След като се убедиха, че взетите до тоя момент мерки не са ефикасни, властите от столицата изпратиха Е. С. в тютюневите райони и го натовариха със задачата да инспектира и да пречисти районите от бандите. Голям ефект можеше да се постигне, ако Е. С. съумееше да ликвидира бандата на някой си Арнаутина, зловеща личност, обвита от мистична мълва.

За да се легализира и за да не събуди никакви подозрения, Е. С. се представи за ловец, по цели дни кръстосваше с ловна пушка тютюневите райони, претършува всички изоставени колиби по лозята, надникваше в сеновали, полски навеси, разнебитени плевни и всички кътчета, където му се струваше, че може да се укрие тютюн. На третата седмица той вече знаеше в кои дни керваните от животинска тяга се прехвърлят през границата, кои са пътищата на контрабандистите (пътищата бяха два, единият служеше за вариант и се използуваше при положение, че акцизните усетеха нещо и тръгнеха по петите на бандитите), с какво въоръжение разполагат, кои са ятаците им и прочие. В определен ден през границата се прехвърляше човек-свръзка, който бе и водач на керваните. Граничните власти знаеха за него и го пропускаха да се прехвърли на наша територия. Един ден Е. С. посети граничната застава. Посрещна го млад поручик с епикурейско лице.

— Поручик — каза му Е. С. — Едно анонимно лице минава през границата с ваше знание в определени дни. Ние също знаем дните на преминаването и знаем също така и за връзките ви с това анонимно лице. — Поручикът стоеше изпънат пред него и козируваше. — За да премахнете петното, хвърлено върху вашата офицерска чест, изисква се от вас нощес да задържите въпросното лице н на разсъмване да го върнете обратно зад граница. Давате ли ми своята честна офицерска дума, поручик, че ще изпълните всичко това?

След дълги увъртания, оправдания и отричания най-сетне поручикът полупризна, че се е случвало понякога да пропускат някой бедняк от пограничния район, и даде своята честна офицерска дума, че ако се появи човек през нощта, то той ще бъде задържан. Е. С. се запозна с терена на границата и лично определи местата на пограничните секретни постове. Набитото му око запамети всички ориентири на границата и, слава богу, защото, както сам читателят ще се убеди по-нататък, това се оказа крайно необходимо през нощта.

Е. С. отказа да бъде придружен от войници на връщане, боеше се, че от овчарските колиби ще го забележат, а той знаеше, че навсякъде контрабадистите имат свои очи и уши. Същия ден, въоръжен с два пистолета, зае позиция в ниска горичка. Веднага от края на горичката започваха лозя, спускаха се по полегат склон, долу лъкатушеше тънка сребриста ивица. В ниското имаше кладенец, изтичащата вода освежаваше двата бряга, по тях растеше зелената трева и Е. С. сметна, че бандитите ще спрат конете си през нощта край този извор на паша. От всички страни изворът се обграждаше от безводни баири, покрити с лозя, с тютюнища, ниски храсти, самотни дървета, трънак и къпина. Черни колиби от лозови пръчки стърчаха разпръснати произволно; всъщност те не бяха пръснати произволно, а всяка колиба бе обърната към своето лозе и гледаше с вратата си към лозето. Почти пред всяка колиба се тъмнееше огнище от стар огън.

Беше сигурен, че тъкмо тук трябва да стане срещата между контрабандистите и свръзката, идваща през границата. От това място до границата бяха достатъчни два часа усилен ход с коне. Настани се удобно в горичката, в самия й край, така че да може да наблюдава целия начупен терен пред себе си, а самият той да остане незабелязан. Беше още рано, слънцето едва клонеше към залез, затова се излегна и започна да наблюдава природата.

В дола, край изтичащия от кладенчето поток, се повдигаше и падаше край водата бяло облаче. То ту се разпръскваше, ту се събираше и падаше отново край водата. Когато над кладенчето падна сянка, облачето се вдигна и се разпръсна постепенно. Бяха бели пеперуди. Пъстър кълвач премина над лозето, летеше и се обаждаше призивно на някого в дола. Слезе в дола, мушна се в клоните на полусухо дърво и подир малко оттам се чу картечна стрелба: птицата обработваше с човката си гнилата кора на дървото. Ято яребици с жалко писукане се появи в края на гората, тръгна през лозето и се стаи във високия и сух треволяк край къпинов храст. Диагонално през тютюнищата мина заек, Е. С. се оживи, изправи се на лакти и почна да оглежда околността. Чудеше се какво може да е подплашило заека. Не чака дълго, в тютюнищата се появи лисица. Душейки непрекъснато земята, тя мина по дирята на заека. Слънцето пропадна зад планините, природата се смълча и стаи, сякаш се двоумеше какво да предприеме по-нататък. И докато се двоумеше, откъм дола запълзя лек здрач, обгърна постепенно лозя, тютюнища, кичури дървета, храсталак и сиви колиби. Земята доби плът, натежа, стана по-тъмна. Небето все още светлееше, но постепенно се обезцвети. Долове и баири стихнаха, осветени слабо от унила есенна луна. На два или три пъти далеко зад баирите се обадиха кучета, после всичко потъна в тишина.

Малко преди полунощ дочу приглушено пръхтене откъм дола, тропот на копита, човешки говор. Няколко колиби тъмнееха в ниското, есенната луна хвърляше слаба светлина върху обраните лозя и тютюнища. Е. С. се измъкна от горичката, тръгна предпазливо през лозето. Пред една от колибите в дола пламна огън. Е. С. се спря в лозето. Огънят се разгаряше, пламъците се издигнаха високо и осветиха няколко силуета. Седем или осем души бяха, двама хвърлиха допълнително дърва в огъня, зад тях се движеха тромаво гърбати животни — беше керванът с товарите тютюн, пуснат да пасе край потока. Мъжете насядаха в кръг около огъня, започнаха да вечерят, а Е. С. се придвижи още напред; искаше да се доближи незабелязано, за да може да чуе разговора на контрабандистите.

Вниманието му привличаше човек с някаква бяла намотка на главата и с широка бяла риза. Като говореха, бандитите се обръщаха постоянно към него. Човекът в бялата намотка на главата не говореше, само понякога правеше неопределен жест с ръце. Е. С. се промъкваше тихо през лозето, избра си голям къпинов храст за прикритие, но когато наближи храста, в краката му изпърхаха яребици, записукаха и се пръснаха, подскачайки по склона по посока на огъня. Мъжете при огъня наскачаха.

— Кой там? — попита дрезгав глас. — Бедуин!

Очевидно това беше парола.

Е. С. се заизмъква тихо назад и встрани. Един от мъжете направи няколко крачки напред, вгледа се в тъмнината и подсвирна на два пъти — първия път удължено, втория път кратко. Неполучил отговор, човекът се прокашля и се върна отново при огнището. Другите се раздвижиха, станаха и един по един се оттеглиха в близката колиба. Край огъня остана само един човек, с бялата кърпа около главата. Това беше Арнаутина. „Вероятно ще дремнат малко в колибата“ — помисли Е. С.

Почака още малко и извика в разредената тишина. Разреденият въздух много бързо пренесе гласа му до седналия край огъня човек.

— Кой е? — попита човекът, без да става, и се хвана за пушката.

— Заблуден човек — рече Е. С. и заслиза към него.

— Ние всички сме заблудени — каза контрабандистът и го покани да се приближи към огъня.

Той отмести пушката настрана. Е. С. го наблюдаваше внимателно и попоглеждаше и към колибата, да види дали някой от другите контрабандисти няма да се покаже. Никакъв човек не се появи.

— Седнете! — рече човекът с бялата кърпа на главата.

Е. С. седна точно срещу него, запали цигара и смучейки жадно от нея, разказа как се е заблудил и как е объркал пътя, подмамен от някаква птица. Той повикал, птицата му отвърнала, както му се сторило, с човешки глас, тръгнал по посока на гласа, чувал го ту от дясната си, ту от лявата си страна, после гласът изчезнал вдън земя и тогава разбрал, че това е било птица, а не човек, но било вече късно да се ориентира в непознатата местност. Някакво подобие на усмивка се появи върху лицето на Арнаутина, потрептя и се стопи в дълбоките бръчки.

— Сова е било — рече той и хвърли сухи лозини върху жаравата.

Е. С. пушеше и разглеждаше черното лице насреща си. Лицето бе обезобразено диагонално с белег от сабя или нож. Над челото бе омотано нещо като тюрбан, под лицето се гънеше на широки гънки бяла риза, върху която непознатият бе наметнал излиняло сетре. По белега Е. С. позна, че пред него седи Арнаутина, беше слушал по селата за този белег. Огледа спънатите коне, гърбавите им силуети се очертаваха ясно на лунната светлина. Откъм колибата се дочуваше хъркане.

— Керванджии? — попита Е. С.

— Керванджии — каза Арнаутина и се обърна назад да види конете.

Когато отново се обърна към огъня, видя, че заблуденият човек гледаше към небето. Арнаутина също погледна към небето. Високо в тъмнината бръмчеше пропелер. Двамата постояха с погледи, насочени към небето, вслушвайки се в пропелера.

— Самолет — рече Арнаутина.

— „Юнкерс“ — каза Е. С., но като послуша още малко, се коригира. — Не, не е „Юнкерс“, това е „Фоке-Булф“

— Не ги разбирам — каза безразлично Арнаутина.

Помълчаха, загледани в огъня. Огънят помежду им тлееше, примигваше сънено, сива пепел почна да покрива жаравата. Като живо животно той се свиваше, готвейки се да заспи под пепелта. Арнаутина не му позволи. Той разбърка с пръчка жаравата, извади го от дрямката му, обърна се да потърси още лозини зад себе си и когато взе наръч и поиска да го хвърли в жаравата, видя дулата на два револвера, насочени към гърдите му.

Е. С. следеше всяко движение на контрабандиста. Бе решен твърдо да стреля и при най-малкия опит за съпротива. Когато Арнаутина видя двата револвера, отпусна леко лозините върху огъня, лицето му си остана спокойно. Без да бърза, той раздра широката риза и разкри гърдите и стомаха си чак до пояса. Изпод ризата зейна огромна рана, жива, подвижна под играещите пламъци.

— Проказа ли? — попита Е. С.

Контрабандистът поклати тъжно глава. Свирепото му лице омекваше, свиваше се болезнено, в очите се появи влага. Беше тъжен като всеки обречен човек. Е. С. прибра револверите, тлеещата жарава продължи да хвърля кървави отблясъци върху огромната рана на човека и създаваше илюзията, че е пламтяща и изгаря, както живата жарава би ни изгаряла.

— Има ли акцизни в твоята група? — попита малко по-късно Е. С.

— Двама — рече човекът.

— Тях ще оставиш тук — каза му Е. С., — а ти с твоите хора вдигни кервана! Повече не се връщайте тук!

Прокаженият човек се поклони ниско. Лицето му продължаваше да бъде все така тъжно, с тъжни очи, обрасло с рядка четина. Приличаше на изоставена нива орница. Стопанинът се бе опитал да изоре една бразда по нея, ралото едва-едва бе раздрало камънака, стопанинът е поогледал-поогледал, почесал се е по врата, вдигнал се е с ралото и с добитъка си, изоставяйки нивата на божието провидение. Но и божието провидение, изглежда, бе отвърнало лице от нея, защото само плевел никнеше и обграждаше от двете страни белега от посичане. Никой нищо не бе посял, никой нищо нямаше да жъне.

В нощта пропяха петли, до двамата мъже достигна само ехото на гласовете им. „Фокс-Вулф“ или „Юнкерс“ бе отбръмчал.

— Първи петли — каза контрабандистът. — Късно стана.

Той се взираше напрегнато в тъмнината, ослушваше се, но никакъв звук отникъде не идваше. Само конете хрупкаха шумно тревата край потока.

— Знаете ли пътя през границата? — попита Е. С.

— Трябваше да дойде човек — рече контрабандистът и скри с ризата раната си. — Отдавна трябваше да дойде.

— Може да е спрян от властите на границата — каза Е. С.

Контрабандистът го погледна в очите. Е. С. почувствува упрек в погледа на човека. Мина му през ума, че другият може би се досеща.

— Пригответе се! — каза Е. С. — Аз ще ви водя!

Недоумение се изписа по лицето на контрабандиста.

— Преди да се приготвите обаче, завържете моите акцизни в колибата! — нареди му Е. С. и се изправи.

Прокаженият извика нечие име, появи се човек с дълъг нож, прокаженият му нареди какво да прави и онзи с ножа изчезна отново в колибата. Оттам се чу шум, падане на нещо тежко, пъшкане. Петима човека излязоха от колибата, събраха конете и Е. С. ги поведе в тъмнината. Прокаженият вървеше безшумно по петите му; стъпваше леко, като котка, но дишаше шумно. Вървяха мълчаливо, есенната луна слизаше към хоризонта и избледняваше, сивите сенки край хората и конете се издължаваха. Сънени птици пърхаха в нозете на хората и ги стряскаха. Птиците се пръсваха, пищяха тревожно и с отчаяно писукане се търсеха и събираха отново.

При трети петли Е. С. се спря и посочи на прокажения човек далечни светлинки. Бяха едва забележими, мигаха, губеха се, появяваха се отново.

— Това долу е Димотика — каза Е. С. — Повече не се връщайте тука! Вървете и бог да ви закриля!

— Бог да ви благослови — каза прокаженият човек, поклони се ниско на Е. С. и поведе своята опърпана банда към мъждукащите светлини на Димотика. Е. С. тръгна по обратния път и накъдето и да се обърнеше, виждаше само горящата рана и посеченото тъжно лице на прокажения. Образът на контрабандиста до такава степен се бе врязал в съзнанието му, че чак до разсъмване земята около него, и целия свят около него му се струваше като изоставено, посечено със сабя лице. Минаваше край изоставени колиби и плевни, пълни с контрабанден тютюн, но не им обръщаше никакво внимание, защото тази контрабанда щеше да бъде превърната в дим, без да остави следа отподире си. Нищета и униние го обграждаше отвсякъде, не бе никак въодушевен от мисията си, контрабандата на тютюн за него бе добила друг смисъл.

Дневната светлина приглуши образа на прокажения в съзнанието му, но не го заличи.

В първото село поиска от общината да му бъде дадено униформено лице. Въпросното униформено лице се яви: беше селският пъдар с държавна униформена капа. Останалото му облекло бе цивилно. Като гледаше кривите му крака и силната широка длан, Е. С. го попита:

— Кавалерист ли си служил?

— Кавалерист — рече пъдарят.

— Можеш ли да нанасяш къси и остри удари?

— Мога — рече онзи и прибра петите си, опитвайки се да застане мирно.

Поведе го със себе си към колибата със завързаните акцизни. По пътя го накара да отсече яки лескови пръчки и на въпроса на пъдаря защо са пръчките, му каза, че са нужни да се насинят два дебели задника. Заповяда на пъдаря да измъкне от колибата двамата завързани акцизни, те, щом видяха Е. С, из едно гърло почнаха да разказват как направили пусия да заловят контрабандистите, как водили ръкопашен бой с тях, но ония били многочислени, вързали ги, напъхали им кърпи в устата, та едва дишали, и ако Е. С. не бил дошъл със селския пъдар да ги освободи, можело и да се задушат в тая колиба, защото ония варвари пет пари не давали за живота на човека, и прочие.

Е. С. заповяда на полския пъдар да смъкне панталоните им, белнаха се задните части на протестиращите и молещи акцизни, пъдарят замахна с кавалерийски жест, сякаш ще нанесе саблен удар, и стовари лесковата пръчка върху едного. Розова ивица пропълзя и легна върху белите меса на акцизния. Той изпищя с все сили, сви се като гъсеница, а през това време пъдарят замахна, та стовари пръчката върху втория. И той се сви като гъсеница и запищя.

— Марш! — извика им Е. С. — Говеда безподобни!

Той ругаеше гръмливо и извън себе си от гняв, ровеше нервно, с треперещи ръце, и търсеше двата пистолета. Но онези не го дочакаха да намери револверите, ами подрипнаха тъй високо от земята, сякаш се готвеха да преодолеят земната гравитация, и бегом вдигаха гащите си, паднали чак до глезените им. Нямаха време да ги завързват, ами се носеха като вятър през лозята и тютюнищата, придържаха с по една ръка гащите, мъчейки се да прикрият срамотиите си…

Най-сетне Е. С. се добра до револверите, изпразни пълнителите им във въздуха и когато погледна да види дали онези още бягат през тютюнищата, не видя и следа от тях. Вместо тях в тютюнищата се появи тъжното посечено лице на контрабандиста, прокаженият се поклони и изчезна по същия невероятен и неочакван начин, както се н бе появил.

Прокаженият му се яви още няколко пъти, раздираше-ризата си пред него, гледаше го тъжно или пък му се покланяше ниско, без раболепие, отдавайки нужното уважение към Е. С., като запазваше своето достойнство. Ако се покажеше на вратата, Е. С. му даваше гръб и се обръщаше към прозореца, прокаженият мигом заставаше на прозореца, вторачил в него тъжните си очи. Зеещата рана пулсираше като жива, белегът от посечено лъщеше оголен, напомнящ за бразда, която никога не е засявана и от която никога нищо не ще поникне. Е. С. заряза завинаги инспекторската си работа в Държавния бандерол и замина за шест месеца в Еленския балкан. Там той се отдаде изцяло на лов, стъпка подир стъпка започна да прониква в тайния свят на животните и за да не пази тайната само за себе си, почна да описва всичко видено. В свободното си време утешаваше войнишки жени и млади вдовици, когато дивата липа цъфна и чифтосаните птици полудяваха от аромата й, Е. С. попадна на разкошна жена, според неговото лично определение това не беше жена, ами Акропол. Докато се луташе из Акропола, удивлявайки се на античните му изящни форми, той зърна отдалеко, върху пустинно плато, прокажения. Онзи направи опит да се доближи, но Е. С. му рече:

— Не те ща!

Онзи го разбра, обърна се гърбом към него и повече не го обезпокои с присъствието си. Отдалечаваше се гърбом, загръщайки с широк жест раздраната риза — искаше да прикрие с нея раната си.

Жената-Акропол го погледна изненадано, поиска да прикрие античните си и изящни колонади, но Е. С. не и даде възможност, да стори това, почувствува се изведнъж варварин, обхвана го внезапно злият дух на разрушението, втурна се с всичката си сила и страст в Акропола, преобръщайки по пътя си колонадите му. Тогава именно Е. С. усети ръмжене в кръвта си, а в мрачните глъбини на душата му започна да пулсира нов ритъм, който подир години щеше да се излее в ръмжащото тананикане „Реве и стене Днепър широки“. По-късно, излегнат сред развалините на Акропола, си мислеше, че варварите навсякъде носят със себе си разрушението, но заедно с него те сеят и семето на живота.