Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Йордан Радичков. Спомени за коне. Новели

 

Редактор Добромир Тонев

Художници Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Художествен редактор Веселин Христов

Технически редактор Любен Петров

Коректори Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

Дадена за набор на 7. IV. 1980 г.

Излязла от печат на 30. VIII. 1980 г.

Издателски № 1610. Формат 84/108/32. Тираж 80 200

Печатни коли 15. Издателски коли 12,60. УИК 13,24. Цена 1,91

Код 07 9536272311 5605-182-80

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

с/о Jusautor, Plovdiv

История

  1. — Добавяне

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Имах най-благородното намерение да поднеса на читателя една забавна новела, написана на един дъх, която да се чете на един дъх, или, с други думи, да направя такова таралежово четиво, което да наелектризирва постепенно читателя и когато той прелиства страница подир страница, да усеща как книгата в ръцете му започва да потръпва като жива и по пръстите му да пробягва електричество. Но тъй като бог не ни е дарил чак дотам, че да можем с просто слово да произвеждаме електричество и да задържаме дъха на читателя, то ние се задоволяваме с една проста история, предназначена да споделя скромно самотата ни, без претенции, че един ден ще остане в съкровищницата на българската книжнина. Пък и да ви призная, драги читателю, когато минах покрай съкровищницата на българската книжнина, видях, че сума народ се трупа там, чакайки нетърпеливо реда си, и всеки стиска под мишница своето книжно дело, за да го поднесе пред олтара на отечеството. Тогава си рекох, че моето таралежово четиво ще бъде съвсем неподходящо за тая навалица, още по-малко за съкровищницата, затуй реших, че ще е най-добре да го дам в ръцете на милостивия и снизходителен читател. За по-голяма прегледност разпределих четивото на отделни глави, а главния герой обозначих с инициалите Е. С., защото мисля, че в отделни страници и в отделни черти на героя витае духът на писателя Емилиян Станев. Искам още в самото начало да кажа, че в никой случай това не е новела за Емилиян Станев и че главният ми герой няма нищо общо с него, но когато препрочитах отделни глави, ми се стори, че тук и там долавям неговия глас как ръмжи бунтовно: „Реве н стене Днепър широки“ или пък, си тананика, или подсвирква в най-добро разположение на духа: „Този свят е тъй прекрасен“. През пролетта на 1972 година, когато дивият карамфил и вишнапът в неговата градина цъфтяха, той ми призна, че всяка привечер дежури и държи кучето Джанка при себе си, за да даде възможност па един таралеж да прекоси градината му и да иде при жабите, които го викат от блатото през другата страна на пътя. Това ми се видя странно, защото си спомних, че преди години един литературен критик ни уверяваше в едно свое изследване, че ако деца се заловят да давят таралеж в морето, Емилиян Станев в никакъв случай не би извадил таралежа от водата, ами, тласкан от своето жестоко детско любопитство, сам би взел участие в играта и в детската инквизиция над животинчето. Не съм имал дори помисъл да пиша своята новела, за да защищавам Емилиян Станев, затова и се стремя към анонимност, като ползвам само два инициала. Не мога да твърдя категорично, че точно тъй е протекъл разговорът с френските каракуди или че пък са до такава степен човешки отношенията между писателя и срамежливата хлебарка от кухнята, за което ще стане дума по-нататък; лига само да предполагам, че е било така. Написах това четиво с надеждата, че макар то и да е несръчно изложено, все пак ще нашепне на читателското ухо, че в основата си човекът е изграден от милост и любопитство към заобикалящия го свят. Много нощи наред таралежът почукваше на прозореца на моята душа и отминаваше, опоглеждайкн ме проницателно с черните си очи, а в здрача зървах Е. С, въоръжен със своя „Винчестер“, как виси в пространството — преодоляваше земната гравитация и следваше зорко, да разбере дали ще му повярвам, или ще сметна явлението за халюцинация. За да се освободя от това нощно почукване върху прозореца и от тези видения, се захванах да въведа известен ред и последователност в бъркотията и да я изложа в писмена форма, без да си правя илюзии, че таралежът посече няма да ме безпокои; той ще продължи, макар и по-рядко, да почуква на прозореца на душата ми и залепил нос на стъклото, да се мъчи да надникне в нея. Наред с това храня тайна надежда, че някоя нощ може би той ще почука на прозореца и на моя читател. Прочие, нека преминем към таралежа.

 

АВТОРЪТ