Йордан Радичков
Бибино лице

Ако ви кажа, че бибино лице е хубаво, няма да ми повярвате. Пък и аз няма да ви го кажа, защото то не е никак хубаво. Мигар има нещо хубаво в едно лице, в което не можете да различите нито носа, нито челото, нито ушите, да не говорим за характера. Само една безкрайна и деформирана човка, някакво подобие на глава и очи, които можете да откриете единствено ако минете от едната или от другата страна на подобието. Като не намерили с какво друго да кръстят това безличие, селяните му дали наименованието бибино лице^[1].

Бих искал да отбележа още, че за да можем да го произнасяме правилно, ние трябва да поставяме ударението на първата сричка (би) — бѝбино лице.

Макар че Бибино лице е много безлична местност с няколко листника, няколко ореха и остарели лозя от сорта „отело“, през него минава черказкият път за дъскорезницата и когато черказци трябва да бичат трупи, винаги минават оттам.

Оттам трябваше да мине и вуйчо ми, защото търсеше прекия път и бързаше да разбичи един орехов труп, преди да са паднали снеговете. Снеговете никога не биха плашили селянина, ако той си е в къщата. Но вуйчо ми се боеше да не го завали в Бибино лице и затова бързаше да премине през него и да стигне навреме в дъскорезницата. Той биеше биволите с остена, въпреки че те продължаваха да местят краката си все тъй тромаво, и попоглеждаше ореховия труп, натоварен в колата: той бе дебелобуз и я изпълваше чак до върха, при туй не лежеше никак безчувствено, ами си потракваше или подскачаше застрашително на неравните места.

Ореховия труп вуйчо ми отсече от лозето в същото това Бибино лице. През големите януарски студове на 1964 година (тогава всичко замръзна и нощем церовата гора над селото се пукаше и гърмеше, а черказкият смесен влак потъна в преспи за две денонощия и казаха, че с това е объркал разписанията на всички останали влакове, но по-късно се разбра, че то не е така, а че и другите влакове били затънали в преспи и че не само у нас е така, ами и в други държави, къде по-южни от нашата; дори се твърдеше, че в една подобна държава крокодилите, както били излезли на брега да се припичат на слънцето, замръзнали и щом хванеш опашката на такъв крокодил, тя веднага се троши. Същото бе и с прането на черказките селянки — коя как си хващаше прането и то веднага се разсипваше на прах), та през тия големи студове орехът взе, че изсъхна, и нямаше никакъв смисъл да стои повече в лозето и да задушава под себе си остарелите лози от сорта „отело“. На Бибино лице студовете не бяха чак толкова силни, защото то не бе изложено на ветровете, но орехът измръзна и съдбата го отнасяше сега върху четирите колелета на биволската кола към дъскорезницата.

Вуйчо никак не беше спокоен, защото си мислеше още: дали като пристигне на дъскорезницата, ще има къде да подслони добитъка, няма ли да има много трупчии и да чака ден или два, за да му дойде редът; ами ако през това време завалят снегове и водата замръзне? Дъскорезницата ще спре да бичи трупи! Ето за това си мислеше вуйчо, когато изведнъж нещо изтрещя и биволите спряха.

Той се хвърли напред, но там нямаше нищо. Надникна в колата — орехът си лежеше все така дебелобуз и нахален. Погледна колелетата, те стояха изправени и шините бяха на местата си. Тогава вуйчо откри, че предната ос се бе закачила в един пън и се бе претрошила наполовина. Да продължи напред, то значеше колелото да изхвръкне от оста и колата да остане на средата на пътя.

Вуйчо застана с ръце на кръста, за да помисли какво трябва да прави по-нататък. Първото нещо, дошло му на ум, бе да напсува Бибино лице. Първоначално подбираше най-яркото и най-силното за тази работа, а после почна да употребява и онова, което не смяташе за достатъчно силно и цветисто, защото не обичаше да се повтаря. Бибиното лице няма дори и къде и да го напсуваш, но това никак не смущаваше вуйчо и той го псуваше, както му дойде, най-вече по човката, като в изстъплението си стигна дотам, че почна да нарича Бибино лице Бибина муцуна.

По-късно пренесе яда си върху собствената си глава, нарече я бибина глава и започна да пита себе си за какво му е притрябвало да бичи този орех, ами да вземе някой ореха, па да го почне по глупавата глава, загдето не си седи в къщи, а се юрнал през Бибино лице към тая пуста дъскорезница… Да се псува е едно, а да се върши работа е съвсем друго. Вуйчо се запретна, тури камъни под оста, разкова една левка, подложи я, за да удължи оста (той бе майстор и му идваше отръки всичко), сетне чука и кова с брадвата и тури отново колелото на мястото му. Сега вече можеше да продължи, като внимава за пънове по пътя си.

Той тъй и направи, заглеждаше се в пъновете и в по-едрите камъни и вече си мислеше, че ще се измъкне най-сетне от това пусто Бибино лице, когато на един завой изтича насреща му заек, подир заека се мярна човек, изникнал сякаш изпод земята, чу се изстрел и вуйчо ми пусна синджирите. „Кво стана? Кво стана?“ — завика човекът, като тичаше към вуйчо. Заекът се тръшкаше в краката на биволите, а вуйчо оглеждаше ръцете си и се опипваше да види дали не е застрелян. „Жертва щеше да стане!“ — каза той на ловеца.

Ловецът излезе човек, даде заека на вуйчо, извини му се, както трябва, и си призна, че и двамата имали голям късмет. Вуйчо пък от своя страна му разказа как се била пречупила оста, как псувал Бибино лице, как я направил и т.н., и т.н. Ловецът от своя страна също напсува Бибино лице, като не пропусна да отбележи, че тук и пътят бил такъв, и поляните били такива, и дърветата пръснати наоколо, че както и да си отваряш очите, все нещо ще те изненада — сякаш верблюди са правили и пътя, и поляните, и дърветата. Добре, че не стана жертва, ще се мине само със заека!

Те се разделиха и вуйчо продължи със заека към дъскорезницата. Той си мислеше да даде заека на работниците, та да му свършат по-добре работата и ако е голяма навалицата, да го вредят по-рано да мине. Дори почна да си подсвирква, но пак внимаваше за пънове и за ловци. Вместо ловец го срещна един селянин, ходил да разбива вълна на дарака. „Добър ден!“ „Добър ден!“ „Къде с тоя труп?“ „Ще го карам на дъскорезницата. А ти къде?“ „Аз ходих на дарака да разбивам малко вълна. А ти обърни биволите и си връщай колата!“ „Що?“ „Вдигнали са дъскорезницата. Откарали я в Берковица, там комбинат има, едни работи правят — големи работи. Всичко се обединявало.“ „Бре, че кога е станало това?“ „Оная седмица. Нали минах оттам, само навесите останали. От Горна Лука имаше едни трупчии и те викат — що ги не съобщават тия работи!“ „Вярно бе, що ги не съобщават тия работи!“ „Ами, не съобщават ги!“ „Тц, тц, тц, ама че верблюдска история!“

Вуйчо обърна колата, за да мине с ореховия труп за втори път през Бибино лице. Как мина, сам той си знае. Ако ви кажа, че е минал без всякакви премеждия, няма да ми повярвате. Пък и аз няма да ви кажа, че е било без премеждия, мигар може да се мине без премеждия през Бибино лице, в което не можете да различите нито носа, нито челото, нито ушите, да не говорим пък за характера — само една безкрайна деформирана човка, някакво подобие на глава и очи, които можете да откриете единствено ако минете от едната, или от другата страна на подобието. За туй, като не намираме с какво друго да кръщаваме подобието, ние го наименуваме бибино лице.