Николай Райнов
Градът (10)

СЛЪНЦЕТО Е УГАСНАЛО

Зад тези стени слънцето прониква само на пладне.

Фараони са спали някога тук.

В мрачните ходове, вдълбани в скалата, са лежали саркофази от сиенски камък: царски мумии са спали някога тук.

Един ден незнайни мъже са счупили входната плоча и са изнесли някъде мумиите.

Не знам къде са ги отнесли.

По тревясалите плочи на гробницата пълзят хамелеони. Очите им се въртят като стъклени кълба. Те дирят нещо с очи.

Те не могат го намери.

— — — — — — — — —

Зад тези стени се влачи като ленива ивица Нил.

Сребърни лодки са плували някога там.

По лъскавите петна, раздиплени под лампада от лъчи, са се плъзгали празнични кораби от кедрово дърво: сребърни лодки са плували някога там.

Един ден нечакан прилив е завлякъл лодките и ги е затрупал с мокра глина.

Не знам къде ги е потопил.

По мазната пръст на брега подскачат лениви ибиси. Крилете им тежат като мокри корабни платна. Те дирят нещо с очи.

Те не могат го намери.

— — — — — — — — —

Зад тези стени се диплят морни изпарения.

Жъртвен дим е кадил някога тук.

По окълцаните картини, писани с пъстри бои, миризлив чад е сплитал тайнствени образи: жъртвен дим е кадил някога тук.

Един ден непознат жрец е счупил изваянията и ги е заровил някъде.

Не знам къде ги е заровил.

И в този ден слънцето е угаснало.

Сега по стълбовидните стени се плъзгат скорпиони. Нозете им се сплитат като отмалели членове на старец. Те дирят слънцето с очи.

Те не могат го намери.

Защото в онзи ден, когато мумиите са били отнесени, лодките — потопени, а кумирите — счупени: в онзи ден Слънцето е угаснало.