Артър Конан Дойл
Изгубеният свят (11)

XI. Аз станах герой на деня

Лорд Джон Рокстън беше прав, когато смяташе, че може би ухапването на ужасните същества, които ни нападнаха, е силно отровно. На сутринта, след първото ни приключение върху платото, както Съмърли, така и аз имахме силни болки и треска, а коляното на Челинджър беше толкова отекло, че той едва ходеше. Поради това ние останахме цял ден в лагера и се стараехме според силите си да помагаме на лорд Джон в издигането и укрепяването на трънливата ограда, която беше единствената ни защита срещу враговете. Спомням си как през този дълъг ден непрекъснато ме преследваше чувството, че ни наблюдават отблизо, макар че нямах представа кой и откъде. Това чувство беше толкова силно, че го споделих с професор Челинджър, но той го отдаде на нервна възбуда, предизвикана от треската. Аз се оглеждах час по час, уверен, че ще видя нещо, но погледът ми срещаше само тъмната плетеница на оградата или тържествуващия пещерен мрак на големите дървета, които сключваха свод над главите ни. И все пак чувството, че съвсем отблизо ни следи зорко някакво недоброжелателно същество, ставаше все по-силно. Спомних си суеверния страх на индианците пред страшния потаен горски дух Курупури и бях готов да повярвам, че с ужасното си присъствие той преследва онези, които нахлуват в неговата най-непристъпна и най-свята обител.

Тази нощ — нашата трета нощ в Земята на Мейпъл Хуайт — ни се случи нещо, което остави тежка следа в душите ни и ни изпълни с благодарност към лорд Джон, който беше хвърлил толкова труд, за да направи нашето убежище неуязвимо. Както спяхме край гаснещия огън, от постелите ни вдигна — не, изхвърли ни — страхотен вой и писък. Не зная с какво бих могъл да сравня тази поразителна врява, която, изглежда, идваше от някакво място на разстояние не повече от петстотин ярда от нашия лагер. Тя бе оглушителна като свирка на локомотив, но докато звукът на свирката е ясен, отчетлив и остър, този беше много по-дълбок и вибрираше от агония и ужас. Ние притиснахме длани към ушите си, за да не чуваме този подлудяващ зов. Изби ме студена пот и сърцето замря в гърдите ми. Сякаш всички страдалчески вопли на този свят, всички горести, всички изумителни клетви, отправени срещу небесата, бяха събрани в едно в този страхотен агонизиращ вик. А после към неговите високи звънтящи звуци се примеси гротескният съпровод на нечий прекъслечен, дълбок, гръден смях, нечие ликуващо ръмжене. Страшният дует продължи три-четири минути без прекъсване. Листакът шумолеше от излитането на подплашени птици. След това всичко утихна също така неочаквано, както беше започнало. Ние дълго мълчахме ужасени. Лорд Джон хвърли наръч съчки в огъня. Червеният отблясък освети напрегнатите лица на моите другари и заигра по листатите клони над нас.

— Какво беше това? — попитах аз шепнешком.

— Сутринта ще научим — отвърна лорд Джон. — Беше съвсем близо до нас, не по-далеч от поляната.

— Ние имахме възможност да подслушаме една праисторическа трагедия, разиграла се на брега на юрска лагуна, когато по-големият дракон е довършвал в тинята сред тръстиките по-малкия си събрат — каза Челинджър с тон, по-сериозен от когато и да било. — Човекът е щастлив, че е дошъл на земята по-късно. В по-ранните времена са вилнеели чудовища, с които никаква негова смелост и изобретателност не биха могли да се справят. С какво биха му помогнали копието, бумерангът или стрелата при сблъскването му със силите, които се развихриха тази нощ? Дори при наличието на съвременната карабина всички предимства биха били на страната на чудовището.

— Мисля, че трябваше да подкрепя моя малък приятел — каза лорд Джон, като гледаше своя „експрес“. — Но зверът сигурно щеше да има по-голям шанс за победа от мен.

Съмърли вдигна ръка.

— Шт! — извика той. — Счу ми се нещо.

Мъртвата тишина бе нарушена от глух равномерен тътен. Това бе ритъм на меки, но тежки лапи — предпазливите стъпки на някакво животно. То бавно заобиколи лагера и спря пред входа. Чувахме свистящото му дишане. Само крехкият плет ни делеше от това нощно страшилище. Ние хванахме карабините си, а лорд Джон измъкна един малък храст от плета, за да направи бойница.

— Бога ми! — прошепна той. — Струва ми се, че го виждам!

Аз се наведох над рамото му и надникнах през отвора. Да, наистина. В гъстата сянка на дървото се виждаше друга, още по-плътна. Тази черна, едва забележима, приклекнала фигура беше пълна с дива сила и заплаха. Тя не беше по-висока от кон, но неясните й очертания говореха за огромна маса и мощ. Само един чудовищен организъм можеше да има такова свистящо тежко дишане, равномерно и дълбоко, като изпускането на пара от локомотив. Чудовището се раздвижи и ми се стори, че видях блясъка на две страшни, зеленикави очи. Чу се тревожно шумолене — то запълзя бавно напред.

— Сега ще скочи! — казах аз и вдигнах ударника.

— Не стреляй! Не стреляй! — прошепна лорд Джон. — В такава тиха нощ изстрелът ще се чуе на няколко мили оттук. Пази го като последен коз.

— Ако се прехвърли през плета, с нас е свършено — каза Съмърли и се засмя нервно.

— Не, няма да го пуснем да се прехвърли — отсече лорд Джон, — но пазете куршумите си до края. Може би аз ще се справя с този приятел. Поне ще опитам.

Това беше най-смелата постъпка, която съм виждал. Той се наведе над огъня, издърпа един пламтящ клон и мигновено се плъзна през отвора, който беше направил в оградата. Чудовището се хвърли напред със страхотно ръмжене. Без да се колебае нито минута, лорд Джон го пресрещна с бързи, леки стъпки и тикна пламтящото дърво в муцуната му. За миг пред мен се мярна ужасна маска на гигантска жаба, пъпчива прокажена кожа и зинала, олигавена с кръв уста. В следващия момент храсталаците изпращяха и страшният ни гост изчезна.

— Бях сигурен, че няма да устои на огъня — каза със смях лорд Джон, като се върна при нас и хвърли клона в огъня.

— Не трябваше да рискувате! — в хор извикахме ние.

— Нямаше друга възможност. Ако чудовището се бе промъкнало сред нас, в бъркотията ние щяхме да се изпозастреляме един друг. Ако пък бяхме стреляли през плета и го бяхме ранили, то нямаше да закъснее да скочи върху ни — да оставим настрана това, че щяхме да се издадем. В крайна сметка мисля, че се измъкнахме леко. Що за звяр беше това?

Нашите учени мъже се спогледаха в недоумение.

— Лично аз не мога да го класифицирам със сигурност — каза Съмърли, като палеше лулата си от огъня.

— Като не желаете да се компрометирате, вие проявявате нужната научна сдържаност — обади се снизходително Челинджър. — Аз самият не бих могъл да кажа нищо повече от общата констатация, че по всяка вероятност тази нощ сме срещнали някакъв вид пещерен динозавър. Както ви казах и преди, аз очаквах, че е възможно на платото да съществува нещо такова.

— Не трябва да забравяме — отбеляза Съмърли, — че много праисторически форми не са достигнали до нас. Не би било разумно да смятаме, че можем да назовем всичко, което срещнем по пътя си.

— Точно така. Може би най-доброто, което можем да направим, е една груба класификация. Утре ще имаме някое ново доказателство, което ще ни помогне да я уточним. А сега засега не ни остава нищо друго, освен да възобновим прекъснатия си сън.

— Но не без часови! — заяви решително лорд Джон. — На такова място не можем да си позволим да рискуваме. За в бъдеще — двучасова смяна за всеки от нас.

— Тогава аз ще взема първата! Тъкмо ще имам време да изпуша лулата си — каза професор Съмърли и от този момент нататък ние нито веднъж не останахме без стража.

На сутринта веднага открихме откъде бе дошла ужасната врява, която ни вдигна накрак през нощта. Игуанодонтската поляна наподобяваше страшна касапница. Като видяхме локвите кръв и огромните късове месо, пръснати навред по зелената трева, помислихме, че тук са били убити много животни. Но когато разгледахме останките по-внимателно, открихме, че всички те принадлежат на едно от ония тромави чудовища, които видяхме предишния ден. Животното е било буквално разкъсано на части от някакво друго същество, може би не по-голямо, но много по-свирепо от него.

Нашите професори седяха и разпалено спореха, като проучваха едно след друго парчетата, по които личаха следи от свирепи зъби и огромни нокти.

— Не трябва да избързваме с нашите изводи — каза професор Челинджър, като държеше върху коляното си огромен къс белезникаво месо. — Признаците щяха да бъдат достатъчни, ако се касаеше за саблезъбия тигър, чиито следи откриват и сега в изображенията на нашите пещери, но съществото, което видяхме, несъмнено беше по-едро и имаше по-голямо сходство с влечугите. Лично аз бих го обявил за алозавър.

— Или мегалозавър — каза Съмърли.

— Точно така. Който и да е от по-големите хищни динозаври. Сред тях са всички най-ужасни представители на животинския свят, които някога са били проклятие на земята, а днес са гордост за всеки музей.

Челинджър се засмя гръмко на собственото си остроумие. Макар че нямаше особено чувство за хумор, той ревеше от задоволство и след най-плоската шега, стига тя да излизаше от неговата уста.

— Колкото по-малко шумим, толкова по-добре — напомни рязко лорд Джон. — Не знаем какво ни обкръжава. Ако същият този приятел се върне за закуската си и ни завари тук, едва ли ще има на какво да се смеем. Впрочем какъв е този белег върху кожата на игуанодонта?

На тъмната люспеста кожа, някъде над рамото, се виждаше някакъв белег от вещество, подобно на асфалт. Никой от нас не можеше да отгатне неговото значение въпреки забележката на Съмърли, че той преди два дни зърнал нещо подобно върху гърба на едно от малките. Челинджър не каза нищо, но се беше надул така, сякаш можеше да изясни всичко, само да поиска. Най-сетне лорд Джон го попита направо за мнението му.

— Ако ваша милост великодушно ми позволи да си отворя устата, с радост ще споделя мислите си — започна той с пресилен сарказъм. — Не съм свикнал да ми дърпат ушите по начина, който, изглежда, е обичаен за ваша милост. Не знаех, че трябвало да искам вашето разрешение, за да се усмихна на една невинна шега.

Нашият обидчив приятел не благоволи да се успокои, докато не му се извиниха. Най-сетне, когато вълнението му премина, той произнесе дълга реч. Седнал върху едно повалено дърво, Челинджър, както винаги, говореше така, сякаш предаваше най-ценна информация пред аудитория от хиляда души.

— Колкото до белезите — каза той, — склонен съм да се съглася с моя приятел и колега, професор Съмърли, че петната са от асфалт. Тъй като самото плато е силно вулканично, а асфалтът е вещество, което свързваме с подземните сили, аз не се съмнявам, че той съществува в свободно течно състояние и че е възможно тези животни да са влезли в допир с него. Много по-интересен е въпросът за съществуването на кръвожадното чудовище, което е оставило следите си на тази поляна. Ние знаем, че нашето плато не е много по-голямо от едно средно английско графство. На тази ограничена площ векове са съжителствували различни животински видове, повечето от които са изчезнали в долния свят. Очевидно би трябвало да се очаква, че за такъв продължителен период хищниците, които се размножават безпрепятствено, ще изчерпят хранителните си ресурси и ще бъдат принудени или да изменят своите месоядни навици, или да умрат от глад. Това, както виждаме, не е станало. Следователно трябва да предположим, че природният баланс се охранява от някакъв фактор, който ограничава броя на тези свирепи същества. Един от многото интересни проблеми, който очаква да го разрешим, е въпросът за естеството на този фактор и за неговото действие. Смея да се надявам, че в бъдеще ще имаме възможност да се запознаем по-отблизо с хищните динозаври.

— А аз смея да се надявам, че няма да имаме това нещастие — забелязах аз.

Професорът само повдигна големите си вежди, както прави учителят, когато някой невъзпитан ученик се обади от мястото си.

— Може би професор Съмърли има да направи някаква забележка — каза той и двамата учени се зареяха в онази разредена научна атмосфера, при която единствено може да се обсъжда въпросът, че намалението на раждаемостта било свързано с изчерпването на хранителните ресурси и по този начин се осъществявал балансът в борбата за съществование.

На сутринта ние съставихме план на малка част от платото, като заобиколихме блатото на птеродактилите и се движехме източно, а не западно от ручея. Нататък също имаше гъсти гори и такова огромно количество храсти, че придвижването ставаше много бавно.

Досега аз ви занимавах само с ужасите на Земята на Мейпъл Хуайт. Но тя имаше и друго лице. Цяла сутрин ние бродихме сред прекрасни цветя — повечето бели или жълти. Както обясниха нашите професори, това били двата първични цвята във флората. На много места земята беше буквално покрита с цветя. Затъвахме до глезени в този вълшебен мек килим, а силният им аромат опияняваше със сладостта си. Край нас бръмчеше обикновената пчела, която се въди и в Англия. Клоните на много от дърветата, край които минавахме, бяха наведени от плодове. Някои от тях ни бяха познати, а други — не. Като избирахме само ония, които бяха накълвани от птиците, ние се предпазвахме от отровните и разнообразявахме храната си с това вкусно блюдо. В джунглата често попадахме на пътеки, утъпкани от тежките лапи на диви зверове, а в блатистите места открихме безброй чудновати стъпки, между които и много следи на игуанодонти. Веднъж видяхме няколко от тези огромни същества, които пасяха в една горичка, и лорд Джон установи с бинокъла си, че и те са белязани с асфалт, макар и не на същото място като животното, което изследвахме сутринта. Трудно беше да се каже какво би могло да означава всичко това.

Видяхме много малки животни: няколко таралежа, един мравояд с люспеста кожа и едно шарено диво прасе с дълги закривени зъби. Веднъж зърнахме между дърветата далечния гол склон на зелен хълм, по който се движеше с голяма скорост едро сивокафяво животно. То мина толкова бързо, че не можахме да разберем какво е, но ако е било елен, както твърдеше лорд Джон, би трябвало да е голям колкото чудовищните ирландски лосове, чиито вкаменелости изкопавахме и днес в блатата на нашата родина.

След онова загадъчно посещение на нашия лагер ние всеки път се връщахме в него със страх. Този път обаче намерихме всичко на мястото му. Вечерта обсъдихме обстойно положението, в което се намирахме в момента, и плановете си за бъдещето. Ще трябва да опиша това малко по-подробно, понеже то доведе до един нов начин на действие, благодарение на който опознахме Земята на Мейпъл Хуайт по-добре, отколкото ако бяхме я изследвали дълги седмици. Дебатите бяха открити от Съмърли. Той беше раздразнителен през целия ден, но сега, когато лорд Джон заговори за това, какво трябва да правим утре сутрин, професорът кипна.

— Нашата задача днес, утре и когато и да било е една — тросна се той: — да намерим някакъв изход от капана, в който попаднахме. Всички вие мислите само за това, как да навлезем в тази страна. По моему трябва да търсим начин да се измъкнем от нея.

— Изненадан съм, сър — избоботи Челинджър, като гладеше величествената си брада, — че един човек на науката може да се поддаде на такова низко чувство. Вие се намирате в една земя, която крие за честолюбивия естественик изкушение, по-голямо, отколкото коя да е друга част на света, и предлагате да я напуснем, преди да сме добили нещо повече от най-бегло познание за нея или за обитателите й. Имах по-добро мнение за вас, професор Съмърли.

— Не забравяйте — сърдито отбеляза Съмърли, — че в Лондон аз имам голяма група студенти, които понастоящем съм оставил в ръцете на един съвършено неспособен заместник. Така че моето положение се различава от вашето, професор Челинджър. Доколкото зная, на вас никога не са ви поверявали никаква отговорна образователна работа.

— Съвсем вярно — съгласи се Челинджър. — Винаги съм смятал, че ще бъде светотатство, ако обременя с нещо по-незначително един мозък, способен на най-висша оригинална изследователска дейност. Затова решително обръщам гръб на всякакви предложения за школски длъжности.

— Например? — попита с насмешка Съмърли, но лорд Джон побърза да промени темата.

— Мисля, че за мен би било голям удар — започна той, — ако се върнем в Лондон, преди да науча за това място нещо повече, отколкото зная сега.

— Никога не бих дръзнал да вляза в моята редакция и да погледна стария Макардъл — казах аз. (Надявам се, че ще извините откровеността на този репортаж, нали, сър?) — Той никога не би ми простил, ако пренебрегна един такъв материал. Освен това, доколкото разбирам, не си струва да се говори за това, тъй като, дори и да искаме, не можем да слезем оттук.

— Първичният здрав разум на нашия млад приятел компенсира много от безспорните му умствени недостатъци — отбеляза Челинджър. — Интересите на неговата жалка професия не ни засягат, но както изтъкна той, ние не можем да се спуснем долу, така че да говорим за това, значи да си губим времето.

— Губим си времето, когато се занимаваме с каквото и да било друго — изръмжа Съмърли иззад лулата си. — Не забравяйте, че дойдохме тук със съвършено определена мисия, която ни бе възложена от събранието на Зоологическия институт в Лондон. Тази мисия се състоеше в проверката на истинността на изявленията, които направи професор Челинджър. Трябва да призная, че сега ние можем да потвърдим тези изявления. Следователно нашата официална задача е изпълнена. Колкото до възможностите за по-детайлно проучване на платото, те са толкова много, че с тях би могла да се справи само голяма, специално оборудвана експедиция. Ако се мъчим да се справим с тази задача сами, няма да постигнем нищо друго освен това, че науката никога няма да получи важния принос, който вече сме й приготвили. Професор Челинджър намери начин да се изкачи на платото, макар че то изглеждаше недостъпно. Сега неговата изобретателност трябва да ни помогне да се върнем в света, от който дойдохме.

Признавам, че когато Съмърли изложи своето гледище, то ми се видя съвсем разумно. Дори Челинджър не остана равнодушен пред съображението, че враговете му няма да бъдат опровергани никога, ако неговите изявления не бъдат потвърдени пред онези, които се бяха усъмнили в тях.

— На пръв поглед слизането е неразрешим проблем — каза той, — но аз не се съмнявам, че интелектът може да го разреши. Готов съм да се съглася с колегата, че понастоящем не е разумно да удължаваме престоя си в Земята на Мейпъл Хуайт и че скоро ще трябва да се заемем с въпроса за завръщането ни. Аз обаче категорично отказвам да напусна тази страна, преди да сме я проучили дори повърхностно и преди да сме в състояние да отнесем оттук някаква карта.

Професор Съмърли изпръхтя от нетърпение.

— Ние я проучвахме цели два дни — възрази той, — но и сега сме толкова вещи в географията на тази местност, колкото бяхме в самото начало. Ясно е, че тя е гъсто залесена от край до край. За да се проникне в нея и да се изучи разположението на отделните области, ще бъдат необходими цели месеци. Ако в центъра й имаше връх, положението щеше да бъде друго. Но, както виждам, там тя се снишава. Колкото по-нататък отиваме, толкова по-малка е надеждата да се открие общ изглед.

И тогава ме осени вдъхновението. Погледът ми неволно се спря върху огромния чепат ствол на дървото гингко, което простираше грамадните си клони над нас. Щом то превъзхожда всички останали дървета по дебелината на стъблото си, навярно ги превъзхожда и по височината си. Ако ръбът на платото е наистина най-високата му част, тогава защо това могъщо дърво да не бъде наблюдателната кула, от която се вижда цялата страна? Още от времето на палавото си детство в Ирландия винаги съм се катерел по дърветата с храброст и умение. Може би моите спътници бяха по-опитни от мен в катеренето по скалите, но аз бях сигурен, че сред клоните ще бъда най-добрият. Веднъж да стъпя върху най-ниското от гигантските разклонения, само някакво чудо би ми попречило да стигна до върха. Другарите ми приеха моята идея с радост.

— Нашият млад приятел — каза Челинджър, като изду червените ябълки на бузите си — е способен на акробатически упражнения, които биха били невъзможни за човек с по-солиден и по-внушителен вид. Аз одобрявам решението му.

— Бога ми, млади приятелю, та това е откритие! — възкликна лорд Джон, като ме потупа по гърба. — Не мога да разбера как не се сетихме за него по-рано! След около час ще се мръкне, но може би ще успееш да нахвърлиш в бележника си груба скица на местността. Ще поставим трите сандъка с патроните под клона и аз веднага ще те повдигна.

Той стъпи върху сандъците и започна полека да ме повдига. Тогава Челинджър подскочи и така ме тласна с огромната си ръка, че просто ме изстреля в короната на дървото. Аз се вкопчах с две ръце в клона и усърдно задрасках с крака, докато прехвърлих върху него тялото, а след това и колената си. Над главата ми имаше три огромни разклонения като превъзходни стъпала, а над тях започваше плетеница от удобни за изкачване клони. Катерех се с такава скорост, че скоро листакът закри земята под мен. От време на време срещах препятствия. Веднъж се наложи да се катеря около десет фута по един лиан. Но въпреки всичко се придвижвах отлично и боботещият глас на Челинджър сякаш идваше от някаква голяма дълбочина. Дървото обаче беше грамадно и листата над мен се диплеха все така гъсти. Както пълзях по един клон, натъкнах се на някакъв зелен израстък — вероятно подобен на храст паразит. Надникнах, за да видя какво има зад него, и едва не паднах от дървото от изумление. Само на един-два фута пред себе си видях нечие лице. Съществото, което се взираше в мен, се беше свило зад паразита и надникна иззад него в същия миг, в който и аз направих същото. Лицето беше човешко — или поне далеч по-човешко от лицето на коя да е маймуна. То беше дълго, възбяло и пъпчиво. Носът беше сплескан, а по издадената долна челюст около брадичката имаше твърда четина. Очите, разположени под гъсти и тежки вежди, бяха свирепи и кръвожадни, а когато устата се отвори, за да изръмжи срещу мен нещо, което прозвуча като проклятие, в нея видях остри закривени кучешки зъби. За миг прочетох в злите очи омраза и заплаха. После с бързината на мълния на тяхно място се появи непреодолим страх. Чу се трясък на счупени клони и съществото се гмурна в плетеницата от зеленина под мен. Зърнах едно космато като червеникаво прасе тяло, което изчезна във въртопа от листа и клони.

— Какво става? — извика Рокстън отдолу. — Случи ли се нещо?

— Видяхте ли го? — извиках аз, обвил клона с ръце, изтръпнал от напрежение.

— Чухме шум, сякаш се подхлъзна. Какво беше това?

Бях толкова потресен от внезапната поява на този странен маймуночовек, че се подвоумих дали да не се спусна долу и да разкажа случката на своите спътници. Но вече се бях покатерил доста високо и ми се струваше унизително да се върна, без да съм изпълнил задачата си докрай.

И така, след дълга пауза, през която се успокоих и набрах смелост, аз продължих изкачването. Веднъж стъпих на гнил клон и няколко секунди висях на ръце, но, общо взето, катеренето мина леко. Постепенно листата край мен оредяха и по вятъра, който ме лъхна, разбрах, че всички останали дървета са под мен. Но тъй като бях решил да не се оглеждам, преди да стигна до самия връх, аз не престанах да драскам нагоре, докато и най-високият клон не се сведе под тежестта ми. Там намерих един удобен чатал и като се закрепих добре, видях под себе си великолепна панорама на чудноватата страна, в която се бяхме озовали.

Слънцето почти докосваше западния хоризонт. Вечерта беше необичайно прозрачна и ясна, така че под мен се виждаше цялото плато. Погледнато от тази височина, то имаше овален контур с дължина около тридесет мили и ширина — двадесет. Общата му форма наподобяваше плитка фуния, чиито стени се спускаха към едно голямо езеро в центъра. Обиколката на това езеро навярно беше десет мили. То беше много красиво под вечерната светлина — зелено, опасано с гъсти тръстики и прорязано от няколко жълти плитчини, които блестяха като златни в меките лъчи на слънцето. По краищата на тези пясъчни ивици лежаха много дълги черни силуети, по-широки от алигатори и по-дълги от канута. С бинокъла се виждаше ясно, че това са живи същества, но какви точно, не можеше да се каже.

От тази страна на платото, където бяхме ние, към централното езеро се спущаха дълги пет-шест мили гористи склонове с пръснати тук-таме поляни. Току под краката ми се откриваше поляната на игуанодонтите, а по-нататък сред дърветата имаше кръгъл отвор, който показваше, че там се намира блатото на птеродактилите. Но отсрещната страна на платото изглеждаше другояче. Там базалтовите скали, също като ония, които видяхме отвън, образуваха верига, висока около двеста фута, с горист склон в подножието й. В основата на тези червени скали, малко над земята, с бинокъла се виждаха много тъмни дупки. Предположих, че са входове на пещери. В една от тях проблясваше нещо бяло, но не можах да определя какво е то. Седях и чертаех карта на местността. Едва когато слънцето залезе и стана толкова тъмно, че вече не можех да различавам подробностите, аз се спуснах при своите спътници, които ме чакаха с нетърпение под голямото дърво. Този път вече станах герой на деня. Сам се сетих за това, сам го направих и сега притежавахме карта, която щеше да ни спести цял месец сляпо лутане в неизвестността. Всички ми стиснаха тържествено ръка. Преди да започне обсъждането на моята карта обаче, трябваше да разправя за срещата ми с маймуночовека в клоните.

— Той е бил там през цялото време — казах аз.

— Откъде знаеш? — попита лорд Джон.

— Постоянно имах чувството, че нечий враждебен поглед ни следи. Аз ви споменах за това, професор Челинджър.

— Нашият млад приятел наистина каза нещо такова. Той всъщност единствен между нас е надарен с келтски темперамент и на това се дължи неговата повишена чувствителност към такива неща.

— Цялата теория на телепатията… — започна Съмърли, като пълнеше лулата си.

— Е твърде обширна, за да я разискваме сега — прекъсна го Челинджър решително. — Кажете — добави той с вид на епископ, който говори в неделното училище, — не сте ли забелязали случайно дали въпросното същество може да прехвърли палеца си върху дланта?

— Не.

— Имаше ли опашка?

— Не.

— Можеше ли да се хваща с краката си?

— Ако не можеше, едва ли би успяло да се гмурне толкова бързо между клоните.

— В Южна Америка има, ако неми изменя паметта, около тридесет и шест вида маймуни. Нали така, професор Съмърли? Човекоподобните маймуни обаче липсват. Но очевидно в тази страна те съществуват. Местната им разновидност не спада към косматото семейство на горилите, което се среща само в Африка и в Далечния изток. (Като гледах професора, едва се сдържах да не вметна, че съм срещнал първия им братовчед в Кенсингтън.) Това е тип с окосмено лице и бяла кожа. Вторият белег показва, че те прекарват дните си в гъстия листак на дърветата. Въпросът, на който трябва да отговорим, е дали са по-близки до маймуната, или до човека. Във втория случай е много вероятно да се доближават до онова, което непосветените наричат „липсващо звено“. Разрешаването на този проблем е наша неотложна задача.

— Нищо подобно — възрази рязко Съмърли. — Сега, когато благодарение на ума и усилията на господин Малоун (не мога да не цитирам тези думи)1се снабдихме с карта, наша едничка и единствено неотложна задача е да се измъкнем от това ужасно място здрави и читави.

— Благата на цивилизацията не ви дават мира — изръмжа Челинджър.

— Дългът към цивилизацията, сър! Наша задача е да запишем онова, което видяхме, и да оставим по-нататъшните изследвания на други. Преди господин Малоун да приготви картата, вие всички бяхте съгласни с това.

— Е, добре — каза Челинджър, — вярно е, че ще бъда по-спокоен, когато се уверя, че резултатите от експедицията ни са стигнали до нашите приятели. Засега нямам представа как ще се спуснем оттук. Но моят изобретателен ум никога не е срещал проблем, с който да не може да се справи. Обещавам ви, че утре ще насоча вниманието си към въпроса за слизането.

И така, разговорът беше отложен. Но тази вечер на светлината на огъня и свещта беше изработена първата карта на Изгубения свят. Всички подробности, които набелязах грубо, когато бях на своята наблюдателна кула, сега намериха съответните си места. Моливът на Челинджър увисна над голямото бяло петно, което означаваше езерото.

— Как да го наречем? — попита той.

— Защо не използувате случая да увековечите собственото си име? — каза Съмърли с обичайната си хапливост.

— Надявам се, сър, че моето име ще се ползува с други, по-заслужени почести пред потомството — отвърна сурово Челинджър. — Всеки невежа може да остави безценното си име на поколенията, като им натрапи някоя планина или река. На мен такъв паметник не ми е нужен.

Жлъчно усмихнат, Съмърли вече се готвеше за нова атака, но лорд Джон побърза да се намеси.

— Име на това езеро, млади приятелю, трябва да дадеш ти — каза той. — Ти го видя пръв и, бога ми, ти имаш най-голямо право, ако решиш да напишеш върху него „Езеро Малоун“.

— Разбира се, нека нашият млад приятел да му даде име — подкрепи го Челинджър.

— Тогава — казах аз, като се изчервих — нека да се нарича езеро Глейдис.

— Не смятате ли, че названието Централно езеро би дало по-ясна представа за местоположението му? — подхвърли Съмърли.

— Предпочитам да се нарича езеро Глейдис.

Челинджър ме погледна съчувствено и поклати голямата си глава с ирония и укор.

— Момчетата са си момчета — каза той. — Нека бъде езеро Глейдис.