Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на брат Кадфел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Monk’s Hood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)

Издание:

Елис Питърс. Вълче биле

Поредица Британски загадки

Превод Людмила Левкова, 1996

Книгоиздателска къща Труд, 1996

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от skylab357)

ШРУСБЪРИ
МАНАСТИРЪТ И ГРАДЪТ
Карта на град Шрусбъри

ГЛАВА ПЪРВА

Нея заран в началото на месец декембри 1138 година брат Кадфел пристигна на дневния сбор на монашеския орден с ведър и спокоен дух, готов да изтърпи дори монотонното и досадно четене на брат Франсис, както и многословните излияния на брат Бенедикт, сакристана (Свещеник иконом, пазител на светите одежди и утвари — бел. прев.), върху Моисеевия закон. Хората са непостоянни, склонни да правят грешки и в отношението към тях е нужна много търпимост. А годината, тъй бурна в началните месеци, разтърсвана от обсади, кланета и разкол, обещаваше да завърши мирно и в относително охолство. Битките в междуособицата, противопоставила крал Стивън (Крал на Англия в периода 1135–1154 г., неправомерно завзел трона след смъртта на Хенри I, пренебрегвайки клетвата си към починалия монарх и правата на дъщеря му Матилда, известна и под името императрица Мод, която повежда гражданска война срещу него, завършила през 1153 г. с коронясването на сина й Хенри, останал в историята като Хенри II — бел. прев.) и императрица Мод, отново се водеха в земите по югоизточната граница, позволявайки на Шрусбъри боязливо да се възстанови от подкрепата си за по-слабата страна и кървавата жертва, платена за избора. И въпреки всички пречки за добрите стопани след едно прекрасно иначе лято богатият урожай бе прибран, хамбарите пращяха от зърно, водениците мелеха денонощно, овцете и гобедата се угояваха по все още зелените и тучни пасища. Времето беше удивително меко за сезона и само ранните утрини загатваха за декемврийския мраз. Никой не страдаше нито от студ, нито от глад. Не можеше дълго да продължи така, но всеки ден бе дар Божи.

И в собственото му малко кралство урожаят бе богат и изобилен. По стрехите на сушилнята в градината висяха ленени чувалчета с билки, делвите с наложени вина се пъчеха самодоволно в тумбести редици. Рафтовете се гънеха под стъкленици и гърненца с всевъзможни лекове за какви ли не зимни болежки — от хрема до схванати стави и хъхрещи гърди. Светът сега изглеждаше по-приветлив, отколкото през пролетта, а добър ли е краят, значи нещата не отиват на много зле.

И тъй, изпълнен с ведро спокойствие, брат Кадфел се упъти към своето място в сборната зала, настани се удобно в сумрака зад една от колоните в дъното и започна да наблюдава със сънена благосклонност братята, които пристигаха и заемаха местата си: игумен Херибърт, старец с благородна осанка и тревожно изражение, който много се измъчи, горкият, през тази смутна година, чийто край наближаваше; приор Робърт Пенант, върлинест и аристократичен, с лице от слонова кост, коса и вежди от сребро, винаги изпъчен и достолепен, сякаш вече крепеше на главата си митрата, за която копнееше. Не беше нито възрастен, нито грохнал, а, точно обратно, недосегаем за старостта петдесет и една годишен жилав мъж и въпреки това съумяваше от глава до пети да изглежда като патриарх, пречистен от свят живот; преди десет години изглеждаше почти същият и едва ли щеше да се промени особено през следващите двайсет. По петите вярно го следваще брат Джером, неговият писар, отразявайки задоволството или недоволството му подобно малко криво огледало. След тях пристигнаха всички останали — субприорът, сакристанът, хоспиталиерът (Монах от католически орден, натоварен с грижата за болните и нуждаещите се — бел. прев.), алмонерът (Монах, отговарящ за разпределянето на даренията — бел. прев.), енфермериенът (Монах, завеждащ лечебницата в манастир или приют — бел. прев.), кустосът (Монах надзирател — бел. прев.) на олтара на Света Богородица, икономът на манастира, преценторът (Отговорник за музиката в катедрала, водач на хора — бел. прев.) и наставникът на послушниците. Те благопристойно заеха местата си, готови да поемат обичайните дела на един най-обикновен ден.

Младият брат Франсис, страдащ от хрема и оскъден латински, с доста труд изчете списъка на всички светци и мъченици, които трябваше да бъдат упоменати в молитва през идните дни, и поизмъчи присъстващите с похвално слово за делата на Божия угодник свети Андрей, апостола, чийто ден наскоро бе отминал. Брат Бенедикт, сакристанът, се помъчи да представи за напълно справедливо искането си като отговорник по поддържането на църквата и манастирските земи именно той да разполага със сумата, набирана от волните пожертвувания на енориашите, за да осигурява свещи за параклиса на Богородица, което понастоящем влизаше в задълженията на брат Морис. Преценторът благодари за новата музика към санктуса (Последната част от въведението в католическата литургия, която започва с дутите „Санктус, санктус, санктус“ — бел. прев.), дар от учителя на тукашния компонист, но съдейки по съмнителния ентусиазъм, с който той приветстваше тази щедрост, брат Кадфел заключи, че очевидно нямаше особено високо мнение за нейните достойнства и че тя едва ли щеше да звучи твърде често. Брат Пол, наставник на послушниците, имаше оплакване срещу един от хранениците си, подозиран във вятърничавост, надхвърляща границата на допустимото за младостта и неопитността. Младежът бил чут да пее в галерията около клостера, когато трябвало да бъде зает с преписването на една молитва от свети Августин. Песента била светска, от скандален характер и претендирала да е елегията на някакъв пленен от сарацините християнски поклонник, който се тешал, притискайки до гърдите си женската риза, която му дала на раздяла скъпа на сърцето му жена.

Последните думи изтръгнаха брат Кадфел от леката дрямка, която бе започнала да го оборва. Той си припомни песента, за която ставаше дума — нежна и трогателна. Участвал бе в онзи кръстоносен поход, познаваше страната, сарацините, влудяващите преходи между светлина и мрак в тъмницата, познаваше и тази болка. Забеляза как брат Джером благочестиво затвори очи и тялото му се сгърчи в неудържими конвулсии при споменаването на тази най-интимна част от женските одежди. Сигурно защото никога не му се е случвало да я докосне, помисли си Кадфел, все още склонен към великодушие. Вцепенението обхвана и някои от старите целомъдрени, сякаш вечни братя, за които половината от сътворението представляваше затворена и забранена книга. Кадфел направи нещо, което не бе прието на дневен сбор: смирено запита какво е казал младежът в своя защита.

— Каза, че научил песента от своя дядо, който се бил за Кръста при превземането на Йерусалим — безпристрастно обясни брат Пол, — и толкова харесал мелодията, че му се сторила свята. Макар и не монах или воин, поклонникът бил богобоязлив чобек, който предприел дългото пътуване от любов.

— Истинска и чиста от грях любов — отбеляза брат Кадфел, използвайки слова, които не бяха съвсем привични за него, тъй като приемаше любовта за себеосвещаваща се сила, която не се нуждае от защита. — А има ли дори и намек в думите на тази песен, който да предполага, че жената, която е оставил в далечната родина, не е негова съпруга? Не си спомням такъв. При това музиката заслужава внимание. Несъмнено целта на нашия орден не е да зачеркнем или да порицаем тайнството на брака за онези, чието призвание не изисква обет за безбрачие. Мисля, че този млад мъж не е сторил нищо чак толкова нередно. Не трябва ли, брате прецентор, да се старае, щом има хубав глас? Онези, които пеят, докато се трудят, обикновено го правят от потребност да отдадат получената си от Всевишния дарба.

Изненаданият от неочаквания въпрос прецентор си помисли, че съвсем не са толкова много даровитите певци, с които разполага, и любезно отговори, че с интерес би чул как пее новият послушник. Приор Робърт свъси строго вежди и сбърчи аристократичния си нос. Ако бяха оставили на него, блудният момък щеше да получи строга епитимия (Наказание, наложено от духовната власт на духовно лице — бел. прев.), ала наставникът на послушниците не беше голям привърженик на прекомерните наказания и изглеждаше доволен, че провинението на ученика му бе разтълкувано така благоприятно.

— Истината е, че показва усърдие и добросъвестност, отче игумене, а е сред нас отскоро. Не е трудно да се отвлечеш в моменти на съсредоточеност, а иначе той преписва с прилежание и постоянство.

Певецът се отърва с лека епитимия и нямаше да стои на колене до пълно схващане. Поначало игумен Херибърт бе склонен да проявява снизходителност, а тази сутрин изглеждаше необичайно разсеян и умислен. Вече приключваха с обсъждането на делата за деня. Игуменът стана на крака, очевидно с намерение да закрие дневния сбор.

— Има няколко документа, които трябва да бъдат подпечатани — обади се брат Матю, икономът на манастира, докато шумолеше припряно с късовете пергамент, които бе донесъл, тъй като му се стори, че игуменът от разсеяност бе забравил тези дела. — Налага се да обсъдим въпроса за имота под аренда на Хейлс и за дарението на Уолтър Ейлуин, а също и договора, според който Жерваз Бонел и съпругата му се приемат за гости на манастира. Взели сме решение да им дадем първата къща отвъд воденичния яз. Господарят Бонел желае да се премести веднага щом бъде възможно, още преди коледните празници…

— Да, да, не съм забравил… — изправен пред тях, игумен Херибърт изглеждаше дребен, достолепен, ала и някак примирен, сам стиснал в ръце навит на руло пергамент. — Има нещо, което трябва да съобщя на всички ви. Тези важни документи не могат да бъдат подпечатани днес, и то по сериозна причина. Така да се каже, сега те остават извън моите пълномощия и аз вече нямам право да сключвам какъвто и да било договор от името на нашето братство. В ръцете си държа едно нареждане, което ми бе донесено вчера от Уестминстър, от кралския двор. Всички знаете, че папа Инокентий (Инокентий II, папа в периода мекду 1130 и 1143 г. — бел. прев.) е признал за законни претенциите на крал Стивън за трона. И в знак на подкрепата си е изпратил легат с пълни правомощия — Албърик, кардинал епископ на Остия. Кардиналът предлага да се сбика легатски съвет в Лондон, който да обсъди реформата в църквата, и аз съм призован да присъствам, за да дам отчет за управлението си като игумен на този манастир. От текста става ясно — каза Херибърт с твърдост, но и с горчиви нотки в гласа, — че въпросът за моята служба е в ръцете на легата. Преживяхме една размирна година, в която бяхме подмятани между двамата претенденти за трона на нашата земя. Не е тайна и аз признавам, че когато бе тук през лятото, негово величество не бе особено благоразположен към мен, тъй като в тези смутни времена не видях навреме верния път и се забавих с приемането на върховната му власт. Затова според мен съм отстранен от игуменския ми пост, освен ако легатският съвет не ме назначи отново за ваш предстоятел. Не мога да подписвам никакви документи или съглашения от името на нашата обител. Което сега е недовършено, трябва да остане недовършено до следващото назначение. Нямам право на действия, които биха могли да се окажат присвояване на чужди пълномощия.

Бе казал каквото имаше да казва. Върна се на мястото си и скръсти търпеливо ръце, докато обърканият и смутен шепот на присъстващите постепенно прерасна в яростно, смаяно жужене на сърдит кошер. И все пак, както забеляза брат Кадфел, думите му не предизвикаха тревога у всички. Приор Робърт, слисан не по-малко от останалите, въпреки изкусността си в поддържането на благопристойно изражение, сияеше зад маската от слонова кост, докато правеше очевидното заключение. Брат Джером, бърз в тълкуването на подобни съобщения, скръсти ликуващо ръце в ръкавите на расото си, докато на лицето му бяха изписани почтително съчувствие и болка. Не че двамата имаха нещо против Херибърт — просто той продължаваше да заема една длъжност, към която бяха отправени алчните погледи на нетърпеливи подчинени. Чудесен старец, наистина, но изживял времето си, а освен това с твърде мека ръка. Приличаше на крал, който живее прекалено дълго и несъмнено си проси насилствена смърт. Ала останалите братя, крайно възбудени, се засуетиха като кокошки, нападнати от лисица, и шумно запроте-стираха:

— Но, отче игумене, кралят сигурно ще би възстанови!

— О, отче, трябва ли да се явите на този съвет?

— Ще останем като стадо без пастир!

Приор Робърт, който се смяташе за напълно способен при нужда да поеме грижа за цялото паство на свети Петър, реагира на това вайкане с кратък царствен поглед, но без да си позволи какъвто и да било коментар, само измърмори нещо в израз на собственото си съчувствие и тревога.

— Моят обет е към църквата — каза тъжно брат Херибърт — и съм длъжен да й се подчиня като предан син. Ако е угодно за църквата отново да ми възложи тази длъжност, ще се върна и ще поема обичайното си бдение над вас. И друг да назначат на моето място, пак ще се върна, стига да ми бъде позволено, и ще изживея остатъка от дните си като достоен брат в тази обител в подчинение пред новия игумен.

Кадфел имаше чувството, че при тези думи върху лицето на Робърт за миг проблесна самодоволна усмивка. Изобщо нямаше да се разстрои, ако старецът заемеше мястото на скромен монах под неговото управление.

— Но очевидно — продължи смирено брат Херибърт — аз повече не мога да претендирам за правомощията на игумен, докато въпросът не бъде решен окончателно. Подпечатването на тези договори ще трябва временно да бъде отложено до момента на моето завръщане или до идването на някой друг, който да ги разгледа и да се произнесе по тях. Има ли нещо, което не търпи отлагане?

Брат Матю прехвърли набързо свитъците и се замисли, все още потресен от неочакваните новини.

— Няма защо да бързаме с дарението на Ейлуин, той е отдавнашен приятел на нашия орден, предложението му сигурно ще остане в сила, колкото е необходимо. А договорът за даване на чифлика в Хейлс под аренда може да започне да се изпълнява не по-рано от Благовещение идната година, тъй че има достатъчно време. Само господарят Бонел разчита споразумението да бъде подпечатано колкото може по-скоро. Той чака уреждането на този въпрос, за да пренесе имуществото си в къщата.

— Припомни ни условията, ако обичаш — помоли игуменът с нотка на извинение в гласа, — умът ми е зает с всевъзможни дела и съм забравил до какво споразумение бяхме стигнали.

— Той ни предоставя като дарение цялото си имение в Молили с няколкото си арендатори. В замяна желае да получи къща тук, в манастира — първата къща откъм града, точно до воденичния яз, е свободна и е най-удобна за семейството му, — заедно с пожизнена издръжка за него и съпругата му, както и за двама слуги. Подробностите са обичайните за такива случаи. Ще получават всеки ден по два самуна хляб от дажбата за монасите и един от тази за слугите, два галона манастирско пиво и един галон от това за прислугата, едно месно блюдо, каквото се дава на манастирските пазачи в блажни дни, рибено блюдо в рибните и интермисум, когато има допълнително. Храната ще им бъде носена от техния слуга. Осбен това ще им се осигурява по едно месно или рибено блюдо на ден за двамата им слуги. Всяка година господарят Бонел трябва да получава по една дреха, каквато се полага на манастирските предстоятели, а съпругата му — по нейно желание — по десет шилинга, за да си купи каквато си хареса. Отпускат се и по десет шилинга всяка година за бельо, обувки и отопление, както и за храната и грижите за един кон. При смърт на който и да е от двамата съпрузи другият ще остане в къщата и ще получава половината от гореупоменатите провизии с единствената разлика, че ако овдовее съпругата, няма да е необходимо да й се предоставят подслон и храна за кон. Това са условията. Възнамерявах след този сбор да доведа тук свидетели, за да присъстват на заверката и подпечатването на споразумението. Правосъдието е изпратило свой служител, който очаква решението ни.

— Въпреки това се опасявам — каза игуменът унило, — че и този договор ще трябва да почака. В момента правомощията ми са отменени.

— Това ще създаде голямо неудобство на Бонел — каза разтревожен икономът. — Те вече са се приготвили да се преместят тук и очакваха, че ще могат да го сторят идните няколко дни. Коледните празници наближават, не можем да ги оставим в такова притеснение.

— Но преместването им — обади се приор Робърт — може да се осъществи дори ако се наложи подпечатването на договора да бъде отложено за известно време. Не допускам, че бъдещият игумен, който и да е той, ще намери някакви причини да развали това споразумение.

И тъй като бе съвършено ясно, че новият игумен ще бъде самият той, а Робърт знаеше, че се намира в по-добри отношения с крал Стивън от своя предстоятел, говореше с непринудена тежест. Старецът прие радушно предложението.

— Мисля, че подобен ход е напълно допустим. Да, брат Матю, можеш да пристъпиш към действие, докато се чака окончателното разпореждане, което не може да не бъде огласено в най-скоро време. Успокой нашия гост и го покани да заповяда незабавно с цялата си покъщнина. Те наистина трябва да влязат в новия си дом сега, за да са спокойни за коледните празници. Няма други дела, които да изискват нашето внимание, нали?

— Няма, отче игумене — отвърна брат Матю. А после замислен попита унило: — Кога трябва да тръгнете?

— Вдругиден. Напоследък яздя бавно, тъй че пътуването ще ни отнеме няколко дни. По време на моето отсъствие, разбира се, за всичко тук ще се грижи приор Робърт.

Игумен Херибърт разсеяно вдигна ръка за благословия и напусна сборната зала. Приор Робърт бързо го последва. Несъмнено той вече се чувстваше новият предстоятел на бенедиктинския манастир „Свети първоапостоли Петър и Павел“ в Шрусбъри и твърдо възнамеряваше и се надяваше да остане такъв до края на дните си.

Братята напускаха залата в скръбно мълчание, ала после веднага се събираха на групи в големия двор, за да се впуснат в приглушени, но тревожни разисквания. Херибърт бе техен игумен цели единайсет години, а освен това им бе лесно да служат под управлението на такъв сановник — отзивчив, добросърдечен, може би дори малко мекушав. Мисълта за предстоящите промени не ги радваше.

До голямата литургия оставаше още половин час и дълбоко умислен, Кадфел се запъти към сушилнята в билковите градини, за да се погрижи за лечебните си отвари. С настъпването на първите умерени студове гъстият и добре поддържан жив плет, който ограждаше мястото, започваше да жълтее и да изсъхва. Листата бяха спаружени, най-нежните растения бяха потърсили убежище в топлата пазва на земята, но във въздуха все още се долавяше лек аромат, побрал всички призрачни ухания на лятото, а в сушилнята тежкият и сладостен мирис упойваше сетивата. Кадфел редовно намираше там уединение за размисъл. Толкова бе привикнал към опияняващите благоухания, че почти не им обръщаше внимание, ала при нужда можеше да различи всеки мирис в помещението и да определи произхода му.

Значи все пак излезе, че крал Стивън не забравя на кого има зъб, и игумен Херибърт щеше да бъде поредната изкупителна жертва за простъпката на Шрусбъри, който се бе противопоставил на претенциите му за престола. И въпреки това негово величество не беше отмъстителен човек. Може би по-скоро изпитваше потребност да поласкае самолюбието на легата и да спечели благоразположението му, тъй като папата го бе признал за крал на Англия и му бе предоставил подкрепа, която представляваше сериозно оръжие за Стивън в битката за трона. Императрица Мод, решителна дама, едва ли щеше да се откаже толкова лесно и упорито щеше да отстоява каузата си в Рим, а дори и папата невинаги бе предан на съюзниците си. И тъй Албърик Остийски щеше да получи пълна свобода, за да осъществи плановете си за реформа на църквата, а поднесената жертва, която трябваше да спечели благоволението му, щеше да бъде Херибърт.

Но и една друга любопитна тема натрапчиво спохождаше брат Кадфел в размишленията му: въпросът със специалните гости на манастира — хора, избрали да напуснат света на тружениците в разцвета на силите си и да предоставят наследството си на манастира в замяна на удобен, безметежен и бездействен живот, като се оттеглят в уединена къща осигурени с храна, облекло и топливо. И всичко това, без да си помръднат пръста! Дали са мечтали за това с години, докато са се потили над раждащите овце, свеждали са до премала кръст по жътва или пък са упражнявали някакъв мъчен занаят? Един малък земен рай, където храната пада от небето и няма какво друго да правиш, освен да се припичаш на слънце през лятото, а през зимата да седиш на топло край огншцето и да пиеш греяно пиво. И колко ли щеше да трае магията? Кога ли щеше да им омръзне да бездействат и да не изпитват потребност от работа? Според него за един сляп, сакат и болнав човек това беше обяснимо. Но и тези хора в крепко здраве, свикнали да натоварват ум и тяло? Не, просто не можеше да го проумее. Тук сигурно действаха други подбуди. Не всички люде можеха да бъдат заблудени или да се самозаблудят, приемайки погрешно безделието за блаженство. Какво друго можеше да предизвика такава постъпка? Липсата на наследник? Някакъв недоосъзнат стремеж към монашеския живот без необходимата смелост да се отиде докрай? Може би! Когато един женен мъж е понатрупал години и осъзнава близкия си край, той е склонен към подобни действия. Много мъже обличат расото в напреднала възраст, вече станали дядовци или прадядовци, загърбили билото на живота. Може би къщата и положението на гости, предоставени им от светата обител, бяха някакъв етап по пътя. И най-сетне, беше ли възможно тези хора да са снели пожизнения товар на труда от плещите си от чиста злост — към света, към разхайтения син, към непосилното бреме на собствените си души?

Брат Кадфел затвори вратата на сушилнята, изпълнена с наситените изпарения от лечебната отвара от пчелинок за кашлица, и без да бърза, се отправи към църквата за голямата литургия.

 

В едно ранно сиво утро игумен Херибърт остави град Шрусбъри зад гърба си и пое по пътя за Лондон. Това бе първият ден, когато във въздуха се почувства хапливият декемврийски мраз, а в тревата засияха бледите искри на сланата. Със себе си игуменът взе личния си прислужник брат Емануел и двама църковни слуги, най-старите в манастира. Яздеше бялата си ослица. На тръгване Херибърт бе надянал бодро изражение, ала въпреки това, докато четиримата се отдалечаваха по пътя, все повече и повече се превръщаше в малка фигурка, будеща единствено жал. Игуменът вече не яздеше добре, ако изобщо някога бе притежавал подобно умение, и тъй като използваше високо люлеещо се седло, сега се кандилкаше насам-натам като поизпразнен чувал. Много от братята останаха на портата, докато групичката се стопи в далечината. На лицата им бяха изписани угриженост и печал. Към тях се присъединиха и няколко от най-младите послушници, още момчета. Те изглеждаха дори по-разтревожени, тъй като игуменът позволяваше на брат Пол да провежда обучението, както намери за добре, а това означаваше голяма благосклонност. Сега обаче, когато делата щяха да преминат в ръцете на приор Робърт, всичко в тази обител щеше да се извършва под строгия му надзор и можеше да се очаква, че дисциплината ще се затегне.

Кадфел не можеше да отрече, че има какво да се желае в тая насока. В интерес на истината манастирът се нуждаеше от по-твърда ръка. Напоследък Херибърт бе дълбоко обезверен и разочарован от света на хората и все повече потъваше в молитвите. Обсадата и падането на Шрусбъри, съпроводени от всички онези кръвопролития и отмъщения, бяха достатъчни, за да огорчат всекиго, въпреки че това не можеше да бъде извинение за отказ от усилието да се брани доброто и да се воюва срещу злото. Ала идва време, когато старците грохват, а бремето на предводителството натежава непосилно. И може би… Херибърт нямаше да бъде чак толкова опечален, ако бремето се смъкнеше от плещите му.

Този ден службите и сборът преминаха с обичайното спокойствие. Голямата литургия бе отслужена благочестиво, изпълнението на задълженията за деня вървеше гладко и без произшествия. Робърт пазеше изградения образ и не можеше да си позволи да потрие ръце или да оближе устни пред свидетели. Всяко негово действие бе в съгласие със справедливия и благочестив устав и с обета за непорочен живот. И все пак всичко, което според него му се полагаше, му бе предоставено до най-малката подробност.

Кадфел бе свикнал всяка година да му изпращат двама послушници, които да му помагат по време на усилната работа в градината, тъй като освен билки отглеждаше и други неща, макар че големите градини на манастира се намираха извън анклава, от другата страна на главния път, и се простираха между нивите край реката в тучната низина на име Гей. Водите на Севърн добре я напояваха при пълноводие, затова почвата бе богата и плодородна. Там, зад стените, Кадфел бе създал съвсем сам тази закътана градина за своите скъпоценни растения, а в по-външния пояс, чак до потока Меол, който въртеше колелото на воденицата, монахът отглеждаше както зърнените си посеви, така и бобови растения, зеле и грах. Ала сега, когато зимата полека-лека настъпваше и земята се готвеше за сън — също като таралежите, които сънливо се гушеха на кълбо в своите меки постели от слама, суха трева и листа, — бе останал само с един послушник, който му помагаше да вари лечебните си отвари, да приготвя праховете, да разбърква мехлемите, да стрива веществата за целебните лапи, за да цери не само благочестивите братя, а и всеки, който дойдеше със своите болежки от Шрусбъри, от къщите на Форгейт, а понякога дори от пръснатите околовръст села. Никой не му бе преподавал тази наука — брат Кадфел я бе усвоил сам с опити и изучаване, трупайки познания през годините, докато накрая някои хора започнаха да предпочитат него пред признатите лечители.

Помощникът му беше един послушник на не повече от осемнайсет години. Брат Марк бе сирак, нежелано бреме за нехаещия си чичо, който преди две години се бе отървал от него, пращайки го в манастира. Бе се появил в светата обител като мълчалив, самотен и тъжен бездомник, на вид дори по-млад от годините си, който изпълняваше всички нареждания с тревожно покорство, сякаш най-доброто, на което можеше да се надява от живота, бе да избегне наказанията. Ала няколкото месеца работа с Кадфел в градината постепенно отвързаха езика му и прогониха страховете му. Все така се свиваше нащрек пред висшестоящите, но иначе бе здрав и жилав и освен това — добър градинар. Ръката му ставаше все по-сигурна и точна в приготвянето на най-различни лекове и младежът проявяваше жив интерес към тях. Мълчалив сред другите братя, той наваксваше със словоохотливост в сушилнята, когато оставаха насаме с брат Кадфел. Въпреки че не говореше с братята и странеше от тях на двора и в галериите, винаги Марк бе този, който донасяше всички слухове още преди другите да са ги научили.

И сега, час преди вечерня, той пристигна в сушилнята, след като бе изпълнил някакво поръчение във воденицата, с цял кош новини.

— Знаете ли какво е направил приор Робърт? Настанил се е в покоите на игумена. Представяте ли си! Братът субприор е получил нареждане от тази вечер да заеме килията на приора в общите покои. Игумен Херибърт, дето се вика, едва е излязъл от портите! И това ако не е наглост!

Същото мислеше и брат Кадфел и все пак чувстваше, че много-много не му приляга да говори такива приказки, нито пък да оставя брат Марк да изразява мислите си така открито.

— Внимавай как съдиш по-висшестоящите от теб — каза той меко — поне докато не се научиш да се поставяш на тяхно място и да гледаш на нещата през техните очи. Защото може тъкмо игумен Херибърт да е заръчал на Робърт да се премести в покойте му като временен предстоятел, докато сме без игумен. Там е мястото, отредено за духовния баща на този манастир.

— Но приор Робърт още не е станал игумен. И игумен Херибърт щеше да огласи желанието си, ако е било така. Поне на брата субприор щеше да каже, а той не знаеше нищо. Видях лицето му: и той се слиса като всички и дори се възмути. За разлика от Робърт той не би си позволил такава волност.

Наистина, помисли си Кадфел, докато усилено стриваше на прах някакви корени в едно хаванче. Брат Ричард, субприорът, бе последният човек, за когото можеше да се допусне подобно своеволие. Беше едър благонравен човек, обичаше спокойствието чак до мързел и никога не се бе напрягал да се издигне в иерархията, дори със законни средства. Скоро на някои от по-младите и по-дръзки братя можеше да им се стори, че промяната е за добро. Килията на приора бе в началото на коридора със спалните помещения и когато там се настанеше брат Робърт, щеше да е много по-лесно за някой грешник да се изниже посред нощ, след като светлините угаснат. Дори и да се разбереше нещо, провинението едва ли щеше да бъде докладвано. Най-лесното на този свят е да не видиш нещо, което може да ти докара главоболия.

— Всички недоволстват — каза Марк. — Знаеш колко са предани на игумен Херибърт. А сега трябва да се подчиняват на друг, и то преди да се е освободило мястото! Брат Хенри твърди, че това е един вид светотатство. А брат Петръс ходи като буреносен облак и дудне нещо над съдините. Каза, че вече влизал в игуменските покои и, види се, приор Робърт можел да бъде изкаран оттам само с доза бучиниш, когато игумен Херибърт се върне.

Кадфел чудесно си го представи. Брат Петръс беше дългогодишният личен магер на игумена — чернокос варварин с искрящи очи, нейде от земите по границата с Шотландия. Имаше навика да прави бурни, невъздържани изявления, които никой не приемаше на сериозно. Въпросът бе къде точно да се постави границата.

— Брат Петръс изрича много неща, които би било по-добре да премълчи, ала не мисли никому злото, както сам добре знаеш. А той е отличен магер и ще продължи да готви за трапезата на игумена все едно кой стои на нея, защото няма какво друго да прави.

— Но с неохота — каза убедено брат Марк.

Без съмнение спокойният ритъм на деня бе сериозно нарушен. И въпреки това манастирският устав бе строг и всеки брат, доволен или не, продължаваше да изпълнява задълженията си добросъвестно както винаги.

— Когато игумен Херибърт се забърне с утвърден пост — каза Марк, приемайки желаното за действителност, — на приор Робърт ще му увисне носът.

И мисълта, че този августейши орган може да се изкриви като препатилия нос на стар войник, му подейства тъй утешително, че той намери сили отново да се засмее, а пък на брат Кадфел сърце не му даде да го скастри. Дори за него картината имаше своята прелест.

* * *

Пет дни след заминаването на игумен Херибърт брат Едмънд, енфермериенът, дойде в колибата на Кадфел, за да вземе някои лекове за болните. Свечеряваше се. Студовете още не бяха люти, но дойдоха внезапно след хубавото време и свариха неподготвени някои от младите братя в манастира. Простудата започна да се разпространява и за да бъде спряна, болните трябваше да се изолират. Повечето бяха от младите пастири на манастирските стада. Енфермериенът бе прибрал вече четирима в лечебницата при неколцината старци, които изпълняваха единствено религиозните си задължения и прекарваха дните си в мирно очакване на края.

— На тия момци им трябват само няколко дни на топло и ще оздравеят — каза брат Кадфел, като разклати една голяма стъкленица и наля от нея кафява отвара с остър и сладникав аромат в друго, по-малко стъкло. — Но защо пък да ги тормози настинката, макар и за няколко дни? Нека вземат по една малка лъжица от това два-три пъти през деня и през нощта и ще им мине.

— Какво е то? — полюбопитства брат Едмънд.

Много от лекарствата на брат Кадфел му бяха познати, но монахът постоянно внасяше подобрения. Понякога енфермериенът се питаше дали Кадфел не ги изпробва върху себе си.

— Има розмарин и пчелинок, и потайниче, стрито в ленено масло. Основната съставка е вино от череши, отлежало заедно с костилките. Добре действа. Ще видиш, че ще им облекчи болките в очите и главата, а ще помогне и за кашлицата — той запуши внимателно голямата стъкленица и избърса гърлото й. — Нещо друго да ти трябва? А старците? Сигурно непрекъснато одумват промените. Прехвърлят ли шейсетте, хората започват да възприемат зле всяка новост.

— Да, така е — унило отвърна брат Едмънд. — Херибърт не е и подозирал колко са го обичали, преди да се почувства загубата му.

— Значи смяташ, че сме го загубили?

— За съжаление много е вероятно. Не че крал Стивън е толкова злопаметен, ала ще се съгласи с всичко, което поиска легатът, за да си осигури папското благоволение. А ти мислиш ли, че един енергичен, жаден за промени дух, пуснат на воля в кралството ни и притежаващ власт да преобразява църквата съобразно със собственото си желание, ще хареса нашия игумен? В гнева си Стивън хвърли сянка на съмнение върху благия старец, ала тъкмо Албърик Остийски ще тегли на везните нашия игумен и ще му отнеме манастира заради нерешителността и мекушавостта — каза със съжаление в гласа брат Едмънд. — Ще те помоля да ми дадеш от оня мехлем за язвите от обездвижване. Брат Ейдриън, горкият, няма да издържи още дълго на тези мъчения.

— Сигурно е ужасно да го вдигате от нара само за миропомазването — каза съчувствено Кадфел.

— Кожа и кости е, направо скелет. С голяма мъка го предумваме да хапне нещо. Съхне като лист.

— Ако се случи да ти потрябва още един помощник, за да го повдигнеш, изпрати някой брат да ме повика. Тук съм, на разположение. Ето ти мехлема. Мисля, че стана по-добър от предишния, сложил съм му повече от богородичната риза.

Брат Едмънд прибра стъклениците в торбата си и се замисли дали нямаше нужда от още нещо, като почесваше острата си брадичка. Мразовитият полъх, който неочаквано нахлу откъм вратата, ги накара рязко да извърнат глава и младежът, който бе открехнал едва-едва, побърза да сведе смутено очи.

— Затвори вратата, момче — каза Кадфел и потръпна.

Покорен глас побърза да отвърне:

— Прощавайте, отче! Ще изчакам, докато се освободите.

И вратата тръгна да се затваря, закривайки едно слабо мургаво и болезнено мрачно лице.

— Не, не — каза развеселен Кадфел, — нямах това предвид. Влизай на топло и затвори вратата, че от проклетия вятър мангалът веднага запуши. Влез, ей сега ще ти обърна внимание, само нашият брат енфермериенът да вземе каквото му е нужно.

Вратата се отвори само колкото слабият момък да се вмъкне странишком. После той припряно затвори и безмълвно притисна гръб о нея, за да изчака незабележимо и безшумно, ала очите му се разшириха от смайване и любопитство при вида на поклащащите се от течението снопчета уханни билки, на пейките и полиците, отрупани с гърнета и стъкленици, скътали в себе си тайнствените дарове на лятото.

— А, сетих се! — възкликна брат Едмънд. — Брат Рийс непрекъснато се оплаква от прищраквания и болки в раменете и гърба, много трудно се движи и съм го виждал да се сепва от внезапни остри прорязвания. Ти имаше едно масло, което миналия път му помогна.

— Имам, само чакай да намеря в какво да ти налея от него.

Кадфел вдигна една голяма стъкленица от ниската пейка, на която седеше, след което затършува по лавиците и намери едно малко шише от матово стъкло. Внимателно отпуши двете и започна да прелива тъмно гъсто масло със силна, остра миризма. После обви долната част на дървената запушалка с парче лен, а с друго парцалче грижливо избърса гърлата. Накрая пусна парцалчето в малкия мангал, върху който тихо къкреше гърненце от огнеупорна глина.

— Това ще го облекчи, особено ако намерите някой със здрави, силни пръсти, за да втрие добре маслото в ставите му. Но бъди внимателен, Едмънд, не бива изобщо да се доближава до устата. Измивай си ръцете добре всеки път, след като го използваш, и гледай, който го докосне, да прави същото. Много е полезно за мазане, но ако се поеме вътрешно, става страшно. И не го полагайте, където има драскотина, рана или пукнатина на кожата. Силно е!

— Чак толкова опасно ли е? От какво е? — попита с любопитство брат Едмънд, като въртеше стъкленицата в ръка, наблюдавайки как капките гъста лепкава течност бавно се стичат по стъклото.

— Предимно от корен на вълче биле в масло от синапено и ленено семе. Изключително отровно, ако се погълне. Съвсем малка доза е смъртоносна. Но прави чудеса с проскърцващите стари стави. След като се втрие добре, нашият брат ще почувства щипеща топлина. После болката ще се облекчи и състоянието му доста ще се подобри. Това ли е всичко? Ако искаш, мога още сега да дойда и сам да го разтрия с мехлема. Трябва наистина да се мачка яко.

— Знам, че имаш железни пръсти — каза брат Едмънд, докато прибираше шишетата в торбата. — Веднъж, като ги изпробба на мен, мислех, че ще ме натрошиш целия, но, вярно си е, на другия ден ми беше много по-добре. Ела наистина, ако имаш време, той много ще се зарадва да те види. Напоследък се чуди защо вече не познава почти никого от по-младите братя. Теб обаче не е забравил.

— Помни всеки, който говори уелски — каза скромно Кадфел. — Връща се към детството си както всички стари хора.

Брат Едмънд взе торбата и тръгна да си върви. Слабият момък, станал целият очи и уши, се дръпна и вежливо му отвори вратата. Енфермериенът благодари с усмивка и си тръгна, след което младежът отново затвори зад гърба му. Не беше чак толкова мършав. Стърчеше малко над широкоплещестия набит Кадфел, имаше изправена стойка и гъвкави движения. Ала бе някак сух и постоянно нащрек. Във всеки негов жест се чувстваше неопитомена, животинска зоркост. Косата му бе гъста, светлокестенява и разчорлена от вятъра навън, а добре поддържаната руса брада подчертаваше хищната суровост на изпито лице с ястребови черти. Големите ясносини очи, които излъчваха будна мисъл и блестяха предупредително, като копия се вдигнаха за миг към Кадфел. После дръзкият непоколебим поглед се сведе надолу.

— Е, приятелю — каза спокойно Кадфел, като премести гърнето малко встрани от пряката топлина, — какво мога да направя за теб? — извърна се към непознатия и го изгледа открито от глава до пети. — Не те знам, момко — каза ведро той, — но си добре дошъл. Какво те води при мен?

— Изпраща ме господарката Бонел — каза младежът с нисък глас, който щеше да бъде приятен за ухото, ако не звучеше така напрегнато, — за да ви помоля да ми дадете някои подправки, които й трябват. Братът хоспиталиер й рекъл, че на драго сърце ще й услужите. Господарят днес се нанесе в една къща на Форгейт като гост на манастира.

— А, да — каза Кадфел, спомняйки си за имението Молили, дарено на манастира в замяна на пожизнена издръжка. — Значи вече се настанихте? Господ да ви дари с щастие в новия дом! А ти си прислужникът, който ще им носи храната… Да, ще ти се наложи да опознаеш околността. Беше ли в магерницата?

— Да, господарю.

— Никой не е господар сред човеците — каза кротко Кадфел, — всички люде са братя, с твое позволение. И как се казваш, приятелю? Щом ни предстои да се виждаме от време на време, можем и да се запознаем.

— Името ми е Елфрик — каза младият мъж.

Той бе пристъпил напред и сега се оглеждаше наоколо с неприкрит интерес. Погледът му се задържа със страхопочитание върху стъкленицата с маслото от вълче биле. — Наистина ли е толкова смъртоносно? И дори малко от него може да убие човек?

— Същото важи и за много други неща — отвърна Кадфел, — които се употребяват погрешно или прекомерно. Дори и виното, ако го пиеш без мярка. Че и добрата храна, ако прекаляваш с нея. Доволно ли е семейството от новия си дом?

— Рано е още да се каже — отвърна предпазливо младежът.

На колко ли години беше? Към двайсет и пет? Едва ли на повече. Наежен срещу целия свят като таралеж. Крепостен, помисли си съчувствено Кадфел, с отворен и уязвим дух. Вероятно слуга на господар, който не притежава неговата будност. Нищо чудно да бе така.

— Колко сте в къщата?

— Господарят, господарката и аз. И една слугиня.

И толкова! Широките му подвижни уста не пожелаха да кажат нищо повече.

— Е, Елфрик, тук си добре дошъл, идвай, когато пожелаеш. На драго сърце ще услужа на твоята господарка, стига да мога. Какво да бъде?

— Тя моли за малко пелин и босилек, ако имате. Донесох ядене, та да го стоплим за вечеря — каза Елфрик малко по-дружелюбно. — Но му трябва пелин, а нейния го няма. Колко ли още неща ще излезе, че е забравила в старата къща при пренасянето!

— С каквото мога, ще помогна. Добре е дошла. Заповядай, Елфрик, ето ти по една връзка от двете. Е, момко, добра жена ли е тази твоя господарка?

— Добра е! — каза младежът. И нищо повече. Също както преди малко, когато спомена, че имало и слугиня, за момент смръщи лице, залутан в объркани мисли. — Вдовица се омъжи за господаря.

Той пое двете връзки, пръстите му здраво се сключиха около стеблата. Чие ли гърло бе готов да стисне по същия начин? Изглежда, не на господарката си, защото някак омекна, когато заговори за нея.

— Много ви благодаря, отче.

Младежът отстъпи бързо назад. Не каза нищо повече. Вратата се отвори и се затвори за миг. Кадфел глеаше след отдалечаващата се фигура, дълбоко замислен. До вечернята оставаше още час. Можеше да отиде до лечебницата, за да влее благозвучния поток от уелски думи в старческите пооглушели уши на брат Рийс и да втрие вълчето биле дълбоко в болните му стави. Щеше да стори една добрина.

Но това диво младо животно, затворено в клетка със своите болки, страдания и ненавист? Какво можеше да направи за него? Беше вилан (селянин — бел. прев.) и доколкото Кадфел можеше да прецени от пръв поглед, способностите му надхвърляха общественото му положение. Освен това нещо скрито го терзаеше… може би дори не едно. Спомни си как младежът стисна зъби от ревност, когато спомена, че имало и слугиня.

Е, четиримата току-що бяха пристигнали. Времето щеше да покаже. Кадфел изми ръцете си със старание, каквото препоръчваше на всички, които редовно ползваха неговите лекове, хвърли последен поглед на заспалото си царство и се запъти към лечебницата.

 

Старият брат Рийс седеше до добре оправеното си легло недалеч от огъня и поклащаше посивялата си тонзура. Изглеждаше горд и доволен, като човек, който си е получил дължимото, след като е бил изгубил надежда това да стане. Брадичката му, обрасла с четина, стърчеше напред, малките му проницателни очи, почти безцветни в сивата си бледност под рунтавите вежди, грееха тържествуващо. Причината бе присъствието на един млад и енергичен тъмнокос мъж, който седеше на столче до него, разтриваше го и словоохотлив като планински поток, лееше в ушите на стареца звучен уелски. Ризата на възрастния монах беше смъкната надолу от кокалестите му рамене. Младежът енергично втриваше маслото в ставите му. Пръстите му се движеха умело по гърба на стареца, напипваха болката, разнасяха я и изтръгваха от него стонове на удоволствие.

— Виждам, че са ме изпреварили — прошепна Кадфел на брат Едмънд, когато прекрачиха прага.

— Сродник — обясни тихо брат Едмънд. — Някакъв млад уелсец, който живее в северната част на графството, родното място на Рийс. Изглежда, е пристигнал днес, за да помогне на новодошлите да се нанесат в къщата до воденичния яз. Свързан е с тях по някакъв начин… сигурно работи при сина на господарката. Решил, докато е в къщата им, да посети стареца… и добре е сторил. Рийс непрекъснато се оплакваше от болките си, а младежът предложи услугите си, тъй че оставих на него тази работа. И все пак, след като си дошъл, защо не си побъбрите? Хем няма да има нужда да говорят на английски заради теб.

— Предупреди ли го после да си измие добре ръцете?

— Дори му обясних къде, посочих му и полицата, на която да остави шишето, след като си сбърши работата, тъй че да е на сигурно място. Той разбира. Бъди спокоен, няма да допусна някой да се излага на опасност с тази отрова след твоето предупреждение. Казах му какво може да стане, ако не се използва правилно.

Когато брат Кадфел се приближи до двамата, младежът моментално спря разтривката и се изправи почтително, ала монахът му махна с ръка да седне отново:

— Продължавай, момко, няма да ти преча. Дойдох да си поговоря с един стар приятел, но виждам, че ти си ме отменил, а и добре се справяш.

Младежът го послуша и все тъй чевръст, се зае с втриването на силния лек в старческите рамене на брат Рийс. Вероятно бе двайсет и четири или двай-сет и пет годишен, набит и як. Ъгловатото му добродушно лице бе мургаво, обветрено и кокалесто — лице на уелсец, гладко избръснато и решително. Косата и веждите бяха гъсти и черни. Отнасяше се към брат Рийс с усмивка, весело, почти закачливо — както вероятно би се държал с дете. Подобно отношение действаше благотворно на стареца и спечели мисленото одобрение на Кадфел, тъй като брат Рийс наистина се бе върнал в детството. Изглеждаше много оживен.

— Е, Кадфел — обади се с писклив глас Рийс, потръпвайки от удоволствие, докато младокът го разтриваше. — Виждаш ли, роднините все още ме помнят. Това е момчето на племенницата ми Ангарад. Казва се Майриг и е дошъл да ме види. Племенник ми се пада. Спомням си, когато се роди. Ех, то аз помня и времето, когато тя се роди… малкото момиченце на сестра ми. От много години не съм я виждал, нито пък теб, момче… Но можехте и по-рано да ме навестите. Днешните млади нямат чувство за вярност към рода — всъщност обаче той бе много доволен и се наслаждаваше на привилегията си на патриарх да раздава похвали и в следващия миг — нелогични упреци. — И защо не дойде това момиче? Защо не доведе майка си?

— Много път е от северната част на графството до тук — непринудено отвърна младият Майриг, — а у дома работа — колкото щеш. Но сега аз живея наблизо, чиракувам у един дърводелец тук в града, тъй че ще ме виждаш по-често. Ще намина отново и ще ти направя разтривката, а като дойде пролетта, ще извеждаш овцете на паша горе на хълма.

— Племенницата ми Ангарад — измърмори старецът с блага усмивка — беше най-хубавото момиче в половината графство, голяма гиздосия. На колко години стана? На четирийсет и пет трябва да е, ама се обзалагам, че още е хубава… по-хубава от нея нямаше…

— Синът й няма да те убеждава в противното — успокои го Майриг.

Нима всички отдавна невиждани племеннички не бяха красиви? И времето на детството им — прекрасно? И дивите плодове, които бяха събирали тогава — по-сладки от сегашните? От няколко години насам брат Рийс минаваше за поизветрял. Говореше отвлечено и несвързано, паметта му изневеряваше, въображението му се развихряше — старецът описваше в словата си картини, несъществуващи ни в морето, ни на земята. А може би някъде другаде все пак ги имаше? Сега, развълнуван от присъствието на този млад и жизнен мъж, с когото бяха една кръв, бързо започна да си възвръща паметта. Сигурно нямаше да е за дълго, ала докато траеше, прояснението на ума му бе един безценен дар.

— Извърти се още малко към огъня… тук ли боли?

Рийс се извиваше и ръмжеше от удоволствие като стар котарак. Младежът се засмя и продължи да втрива лекарството дълбоко в плътта, като облекчаваше схванатите възли със сила, която причиняваше на стария монах и болка, и наслада.

— Не си новак в разтриването — отбеляза Кадфел, който го наблюдаваше одобрително.

— Работил съм предимно с коне, а и те като хората си имат болки с разни буци и подутини. С времето се научаваш да виждаш с пръстите си, да намираш схванатото място и да го разтриваш, докато се отпусне.

— Но сега е вече дърводелец — каза брат Рийс гордо — и работи в Шрусбъри.

— Правим аналой за вашия параклис на Света Богородица — каза Майриг. — Скоро ще е готов и аз лично ще го донеса в манастира. И тогава пак ще се отбия да видя правуйчо си.

— И пак ще ми разтриеш рамото, нали? С приближаването на Коледа става доста мразовито и студът прониква направо в костите.

— Да, така ще направя. Хайде, стига толкова, че ще взема да ти разраня гърба. Вдигни си ризата, вуйчо… а така… хубаво да те загрее. Пламти ли?

— Преди малко пареше като от коприва, а сега чувствам една приятна топлина. Вече не усещам болка. Но съм уморен…

И още как, съвсем бе отмалял и сънен след разтривката на залинялата плът и пробуждането на стария му ум.

— Ето така, сега е добре. Трябва да легнеш и да поспиш.

Майриг се обърна към Кадфел за потвърждение на думите си:

— Нали така е по-добре, отче?

— По-полезно няма! След това сериозно изпитание трябва добра почивка.

Положиха блажения старец на леглото и го оставиха на съня, който вече го оборваше. Изречените в унес прощални слова на Рийс ги последваха до вратата, но заглъхнаха още преди да стигнат до прага:

— Да пратиш много здраве на майка си, Майриг. И да й речеш да дойде да ме види… когато докарат вълната на пазара в Шрусбъри… Затъжил съм й се.

— Изглежда, много обича майка ти — каза Кадфел, докато наблюдаваше как Майриг миеше ръцете си там, където му бе показал брат Едмънд. Монахът искаше да се увери в прилежността му. — Има ли надежда отново да я види?

Докато Майриг извиваше и търкаше ръце, лицето му, сега в профил, изглеждаше сериозно и умислено без маската на приповдигната веселост, която бе надянал преди малко, за да разведри стареца. След миг каза:

— Не, тя се спомина — после се извърна, за да вземе кърпата от груб плат, и впери открития си сериозен поглед в очите на Кадфел. — Майка ми отдавна е покойница. На Архангеловден станаха единайсет години от смъртта й. Той го знае… или поне го знаеше… не по-зле от мен. Но щом за него е жива, защо трябва да го разубеждавам? Нека си мисли така, а и всичко, което му доставя удоволствие.

Двамата излязоха мълчаливо навън в мразовития здрач на големия двор и се разделиха. Майриг закрачи бързо към портата, а брат Кадфел се отправи към църквата, където само след няколко минути щеше да забие камбаната за Вечерня.

— Господ да те поживи! — каза Кадфел на сбогуване. — Днес ти върна на стареца частица от младостта му. Мисля, че възрастните в твоя род са случили с потомство.

— Моят род — каза Майриг, спирайки насред крачка, за да го погледне с големите си черни очи — е родът на майка ми. Аз си вървя с нашите. Баща ми не е уелсец.

И продължи, ускорявайки мощно крачката, а широките му плещи пореха здрача. И Кадфел се замисли за него също както се бе замислил за вилана Елфрик. Но после, когато стигна вратата на църквата, изостави размишленията си в името на едно по-неотложно задължение. В крайна сметка тези хора отговаряха сами за себе си и не го засягаха.

Поне засега!