Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
$106,000 Blood Money, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Дашиъл Хамет

Големият удар. Сто и шест хиляди долара възнаграждение за предаване на убиец. Прокълната кръв. Малтийският сокол. Кльощавият. Опърленото лице

Разкази. Американска. Първо издание

Народна култура, София, 1985

 

Превела от английски Жечка Георгиева

Рецензент Мариана Неделчева

Редактор Мариана Неделчева

Художник Стефан Десподов

Художник-редактор Николай Пекарев

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректор Евелина Тодорова

 

Литературна група — XII. 04 9536612711/5637-211-85

Дадена за набор април 1985 г. Подписана за печат юни 1985 г. Излязла от печат юли 1985 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 46,50. Издателски коли 39,06. УИК 40,77 Цена 5,28 лв.

Печат: ДП „Димитър Благоев“, София

 

Dashiell Hammett. The Thin Man

Penguin Books Ltd, Hammondsworth, Middlesex, England, 1980

Dashiell Hammett. The Maltese Falcon

Pan Books Ltd, London 1975

История

  1. — Добавяне

Когато пристигнах в девет часа в агенцията, един от служителите тъкмо бе разшифровал телеграма от един лосанджелески детектив, изпратен от тамошния ни филиал в Ногалес. Посланието беше дълго и сочно.

В него се казваше, че Том-Том Кари е много добре известен в граничния район. Около половин година пращал оръжие на юг към Мексико, а насам прекарвал алкохол и по всяка вероятност наркотици и имигранти. Малко преди да тръгне оттам миналата седмица, се интересувал от някой си Ханк Бароуз. Въпросният Ханк Бароуз по описание се покриваше с X. Ф. Бароуз, който бе накълцан на ивици, бе паднал от прозореца на хотела си и бе умрял.

Детективът от Лос Анджелес не беше успял да научи почти нищо за Бароуз — само това, че е от Сан Франциско, че престоял в граничния район няколко дни и вероятно пак се е върнал тук. По въпроса за убийството на Нюхол също не беше разровил нищо ново—и неговите сведения сочеха, че е бил убит от мексикански бандити.

Докато четях телеграмата, в кабинета ми влезе Дик Фоули. Щом свърших, изслушах приноса му към историята на Том-Том Кари.

— Проследих го оттук. До хотела. Арли на ъгъла. В осем Кари излиза. Отива в гараж, наема кола без шофьор. Обратно в хотела. Плаща си сметката. Две чанти. Минава през парка. Арли подире му в таратайка. Аз в моята след Арли. По булеварда. През кръстопътя. Тъмно. Глухо. Арли натиска газта. Настига го. Бум! Кари спира. Два изстрела. Два пищова. Край на Арли. Кари обратно в града. Хотел „Маркиз“. Под името Джордж Ф. Данби от Сан Диего. Стая 622.

— Том-Том претърси ли джобовете на Арли, след като го опатка?

— Не. Не го докосна.

— Ами! Вземи Мики Линан да ти помага и да на сте изпуснали Кари от погледа си! По-късно ще изпратя някой да ви смени, стига да мога, но трябва денонощно да го държите под око, докато…

Не знаех докога, затова млъкнах. Качих се горе да преразкажа историята на Дик и Стария, като накрая заключих:

— Според Фоули Арли пръв е стрелял, така че Кари има смекчаващата вината самоотбрана, но така или иначе, най-сетне нещата се пораздвижиха и ми се иска така да продължи. Затова предпочитам да си траем ден-два за престрелката. Това няма да повлияе добре на дружбата ни с районния шериф, ако случайно научи, но мисля, че си заслужава да рискуваме.

— Щом искаш — рече Стария и посегна към звънящия телефон.

Обади се и ми подаде слушалката. Беше Хънт от полицията.

— Флора Брейс и Грейс Кардиган се чупиха малко преди да съмне. Твърде вероятно е да…

Не ми беше до подробности.

— Имате ли следа?

— Засега никаква, но…

— Останалото, като се видим, благодаря. — И затворих. — Ейнджъл Грейс и Голямата Флора са избягали от градския затвор — предадох на Стария.

Той се усмихна вежливо, като че ли това слабо го засягаше.

— Нали се радваше, че нещата са се задвижили — промърмори.

Трансформирах недоволната си гримаса в усмивка, измънках нещо, върнах се в кабинета си и телефонирах на Франклин Елърт. Фъфлещият адвокат каза, че с удоволствие ще се срещне с мен, и аз се запътих към кантората му.

— Е, поттигнахте ли някакъв напредък? — попита ме нетърпеливо още щом седнах.

— Да. Някой си Бароуз също се е намирал в Ногалес по време на убийството на Нюхол и също пристигнал в Сан Франциско непосредствено след това. Кари е последвал Бароуз тук. Четохте ли за голия мъж, който се разхождал целият изпонакълцан из улиците?

— Да.

— Това бил Бароуз. Сетне в играта се включва и някакъв бръснар на име Арли. Следял Кари. Снощи на един безлюден път южно от града Арли стрелял по Кари, но Кари го убил.

Изцъклените очи на адвоката изскочиха с още един сантиметър от орбитите си.

— Кой път? — ахна той.

— Искате да знаете къде точно?

— Да!

Придърпах телефона, позвъних в агенцията, накарах ги да ми прочетат доклада на Дик и дадох на адвоката исканите сведения.

Те му направиха силно впечатление. Скочи от стола си. Пот заструи по дълбоките бръчки на лицето му.

— Готподита Нюхол е тамитка там! Това мятто е тамо на половин миля от дома й!

Намръщих се и си заблъсках мозъка, но нищо не постигнах.

— Какво ще кажете, ако изпратя някой от нашите хора да я наглежда?

— Отлитно! — Разтревоженото му лице се проясни и по него не останаха повече от петдесет-шейсет бръчки. — Тя би предпотела да оттане там, докато отмине първият ток от тмъртта на баста й. Нали сте идпратите тпотобен детектив?

— Гибралтарската скала е като обрулен лист в сравнение с него. Напишете ми бележка, която той да покаже на мис Нюхол. Името му е Андрю Макелрой.

Докато адвокатът драскаше бележката, аз отново използувах телефона му, за да се обадя в агенцията, да поръчам на телефонистката да се свърже с Анди и да му предаде, че го търся. Преди да се върна в агенцията, обядвах. Анди вече ме чакаше в кабинета.

Анди Макелрой бе човек-канара — не много висок, но затова пък широк и твърд като камък както в тялото, така и в главата. Начумерен и кисел, с не повече въображение от една сметачна машина. Не бях дори убеден, че знае да чете. Но едно беше сигурно — когато на Анди му се възложеше някаква работа, той просто я вършеше. Дотам му стигаше умът, и толкоз.

Предадох му бележката на адвоката до мис Нюхол, казах му къде да върви и повече не се сетих за евентуалните й неприятности.

Дик Фоули и Мики Линан ми се обаждаха три пъти този следобед. Том-Том Кари не вършеше нищо интересно, макар че бе закупил две кутии куршуми за пистолет калибър 44 от един магазин за спортни принадлежности на Маркет Стрийт.

Следобедните вестници публикуваха снимки на Голямата Флора Брейс и на Ейнджъл Грейс Кардиган, както и историята на тяхното бягство. Тя твърде се отличаваше от вероятната истина както повечето вестникарски версии. На друга страница прочетох за намерения на безлюден път труп на бръснаря. Бил улучен в главата и гърдите, общо четири изстрела. Според полицията бил убит при опит да го ограбят, а бандитите избягали, без да му вземат нищо.

В пет часа на вратата ми почука луничавият Томи Хауд.

— Онзи тип Кари пак иска среща с теб.

— Вкарай го вътре.

Мургавият влезе, поздрави, седна и си сви кафява цигара.

— Имаш ли какво да правиш довечера? — попита, докато пушеше.

— Имам, но ако ми предложиш нещо по-интересно, ще го отложа. Да не посрещаш гости?

— Ъхъ. Точно това си мислех. Да изненадам Пападръндрън с едно гости. Какво ще кажеш да дойдеш и ти?

Тук беше мой ред да кажа „ъхъ“.

— Ще те взема в единайсет на ъгъла на Ван Нес и Гиъри Стрийт — изрече провлачено. — Но броят на поканените е ограничен — само ние с теб… и той.

— Не. Ще има още един. Аз ще го доведа.

— Това не ми харесва — бавно поклати глава Том-Том Кари и се намръщи добродушно над цигарата си. — Ченгетата не бива да имат числен превес над мен. Редно е да сме един на един.

— Числен превес няма да има — уверих го аз. — Този, когото смятам да доведа, ще е толкоз на моя страна, колкото и на твоя. И няма да е зле да не го изпускаш от зоркия си поглед, както впрочем и аз, и да внимаваме да не ни изненада откъм гърба.

— Тогава за какъв дявол ти е притрябвало да го мъкнеш със себе си?

— Имам си съображения — ухилих се широко. Мургавият пак се намръщи, само че недотам добродушно.

— Стоте и шест хиляди награда — не си правя сметките да ги деля с когото и да било.

— Не се безпокой. Никой доведен от мен няма да предяви претенции към тях.

— Ще повярвам на думата ти. — Той стана. — Значи казваш да държим този омбре под око, а?

— Ако искаме всичко да мине гладко.

— Ами ако вземе да ни се пречка из краката или ни погоди някакъв номер? Ще го надупчим ли, или само ще му кажем: „Ах ти, лошо момче!“

— Всичко ще е на негов риск.

— Така може. — Суровото му лице отново омекна и той се запъти към вратата. — Значи в единайсет на Ван Нес и Гиъри.

Влязох в стаята на дежурните, където Джак Кунихан се беше пльоснал в едно кресло и четеше списание.

— Надявам се, че си ми измислил някаква работа — посрещна ме той. — Мазоли ми излязоха на задника от седене.

— Търпение, синко, търпение — това е първото, което трябва да научиш, ако искаш да станеш детектив. Навремето, когато бях на твоите години и тъкмо започвах работа в агенцията…

— Моля ти се, не започвай отново — уплаши се той. После хубавото му младежко лице стана сериозно. — Не разбирам защо ме държиш затворен тук. Аз съм единственият освен теб, който е видял Нанси Риган в лицето. Логично е да ме пуснеш да я диря.

— И аз това рекох на Стария — посъчувствувах му. — Но го е страх да не ти се случи нещо. Каза, че от петдесет години бил ченге, но такъв красив детектив не бил виждал, да не говорим, че си издокаран като по журнал, че си светски кавалер и наследник на милиони. Според него трябва да те сложим зад стъкло, а не да…

— Върви по дяволите! — разсърди се Джак и целият пламна.

— Аз обаче го убедих да те извадим от кутийката за тази вечер — продължих невъзмутимо. — Затова ме чакай на ъгъла на Ван Нес и Гиъри Стрийт малко преди единайсет.

— Най-сетне ще действуваме? — Джак целият гореше от желание.

— Възможно е.

— Какво ще правим?

— Вземи си пищовчето. — Хрумна ми една идея и веднага я облякох в думи. — И да се издокараш — официално вечерно облекло.

— С фрак?

— Всичко, както си му е редът, но без цилиндър. А сега относно поведението ти — да знаеш, че не си детектив. Не съм сигурен още за какъв ще се представиш, но това е без значение. С нас ще бъде Том-Том Кари. Ще се държиш, все едно, че не си нито мой, нито негов приятел, все едно, че ни нямаш доверие и на двамата. Ние с него ще бъдем сдържани спрямо теб, няма да ти се доверяваме. Ако ти зададе въпрос и не знаеш какво да отговориш, започваш да се държиш враждебно. Но гледай да не прекалиш. Ясно ли е?

— Да… Мисля, че да — бавно изрече той, сбърчил чело. — Ще се държа, сякаш съм тръгнал да върша работа с теб, но извън работата не сме на дружеска нога. Не съм склонен да ти се доверявам. Така ли е?

— Точно така. И внимавай. През цялото време ще си потопен в нитроглицерин.

— Какво става? Хайде, бъди човек и ми кажи. Вдигнах глава и му се усмихнах широко. Беше по-висок от мен.

— Мога да бъда човек — признах, — но ме е страх да не се уплашиш. Затова предпочитам нищо да не ти казвам. Бъди щастлив, докато още можеш. Вечеряй вкусно. Повечето осъдени на смърт закусват юнашки шунка с яйца, преди да се запътят към ешафода. Може да не вечеряш шунка с яйца, но…

В единайсет без пет Том-Том Кари спря взетата под наем черна кола на ъгъла, където чакахме ние с Джак, обвити в такава гъста мъгла, че я усещахме като влажно кожено палто.

— Качвайте се — нареди той, като приближихме. Отворих предната врата и махнах на Джак. Той започна играта си, като ме изгледа ледено, и сам си отвори задната врата.

— Ще седна отзад — заяви категорично.

— Добра идея — съгласих се аз и седнах до него. Кари се извърна и двамата с Джак се зяпаха втренчено известно време. Когато реши, че е преценил младока, мургавият отмести очи от официалната риза и връзка — вечерното облекло на Джак не беше изцяло скрито от палтото му, — погледна ме, усмихна се широко и рече провлачено:

— Приятелят ти да не е келнер?

Аз се изкикотих, защото възмущението, от което момчешкото лице на Джак помръкна и устата му увисна отворена, беше съвсем искрено, а не част от играта. Сритах го леко. Той затвори уста, премълча и ни изгледа двамата с Том-Том Кари, сякаш бяхме представители на нисш животински вид.

Усмихнах се на мургавия и попитах:

— Чакаме ли някого?

Той каза „не“, спря да зяпа Джак и потегли. Минахме през парка и се спуснахме по булеварда. Движението в двете посоки изплуваше за миг от мъглата и пак се потапяше в нея. Скоро оставихме града зад гърба си и излязохме от мъглата в ясната лунна светлина. Не се извърнах да погледна колите зад нас, но знаех, че в една от тях трябва да се возят Дик Фоули и Мики Линан.

Том-Том Кари свърна от булеварда в някакъв страничен път с равна, хубава настилка, но явно почти неизползуван.

— Някъде тук ли е бил убит снощи неизвестен мъж? — попитах аз.

Кари кимна, без да се обърне, и като изминахме още половин километър, рече:

— Точно тук.

Беше намалил, след малко изключи и фаровете. Колата едва пъплеше по пътя, който бе наполовина сребрист от луната и наполовина сив от мрака. Така изминахме около километър. Спряхме в сянката на високи храсти, които затъмняваха част от платното.

— Всички моряци на брега! — изкомандува Том-Том Кари и слезе от колата.

Ние с Джак го последвахме. Кари си свали палтото и го метна вътре.

— Мястото е точно зад завоя, встрани от пътя — поясни той. — По дяволите тази луна! Аз разчитах на мъгла.

Нищо не казах, Джак също. Лицето му беше бледо, възбудено.

— Ще минем напряко — рече Кари и ни поведе през пътя към висока телена ограда.

Той се прехвърли пръв, след него Джак и… Спря ме някакъв лек шум откъм пътя. Махнах на двамата мъже от другата страна на оградата да пазят тишина и се сниших зад храсталака. Стъпките, които дочух, бяха леки, женски.

Точно пред мен в лунната светлина изникна младо момиче. Беше двайсет и няколко годишно, средно на ръст, средно на тегло. С къса поличка, без шапка, с пуловер. Бледото му лице и цялата му забързана фигура изразяваха неописуем страх, но в тях имаше и нещо друго — далеч повече хубост, отколкото е свикнал да вижда един детектив на средна възраст.

Щом зърна колата на Кари, или по-скоро тъмната й сянка, тя рязко спря и ахна, като че ли извика.

Направих няколко крачки към нея.

— Здравей, Нанси Риган.

Този път не ахна, а направо извика. В следващия миг, освен ако лунната светлина не ме мамеше, тя ме позна и ужасът я изостави. Протегна ми и двете си ръце, а в жеста й имаше облекчение.

— Е? — изръмжа канарата, която изплува от тъмнината зад гърба й. — Какво става?

— Здравей, Анди — поздравих канарата.

— Здрасти — отвърна Макелрой и застана мирно.

Анди прави само каквото му наредят. Беше му казано да охранява мис Нюхол. Погледнах момичето и пак прехвърлих погледа си върху него.

— Това ли е мис Нюхол? — попитах.

— Ъхъ. Дойдох, както ми казахте, а тя рече, че няма нужда от мен. Не ме пусна в къщата. Само че вие не бяхте споменали, че при това положение трябва да се върна. Затова се разположих отвън, започнах да душа наоколо и да си държа очите отворени на четири. И като я зърнах преди малко да се изнизва през един прозорец, тръгнах подире й, за да не й се случи нещо, както ми наредихте.

Том-Том Кари и Джак Кунихан се прехвърлиха пак през оградата и дойдоха при нас. Мургавият стискаше в ръка автоматичен пистолет. Очите на момичето бяха впити в моите. Не обърна никакво внимание на новодошлите.

— Каква е тази работа? — обърнах се към нея.

— Не знам — изломоти тя, стисна още по-здраво ръцете ми и доближи лице до моето. — Да, аз съм Ан Нюхол. Но не знаех. Мислех, че е забавно. После разбрах, че не е така, но вече не можех да се измъкна.

Том-Том Кари изръмжа и зашава неспокойно. Джак Кунихан гледаше втренчено пътя. Анди Макелрой стоеше като истукан и чакаше следващата заповед. Момичето нито веднъж не отмести очи от моите, не погледна останалите.

— Как се забърка с тези хора? — попитах. — Само че бързо!

Бях наредил на момичето да говори бързо. То така и направи. Двайсет минути стоя неподвижно и изливаше потоци от думи, без никаква пауза, освен когато го прекъсвах, за да не се отклонява от набелязаната от мен тема. На моменти говореше несвързано, почти нечленоразделно, не винаги правдоподобно, но в мен се затвърди убеждението, че се опитва да ми каже истината — почти през цялото време.

И не откъсна очи от мен дори за част от секундата. Сякаш се страхуваше да не погледне другаде.

Два месеца преди това милионерската щерка и още трима младежи като нея се прибирали късно през нощта от светска забава на крайбрежието. Някой предложил да се отбият пътьом в една кръчма, която била известна като свърталище на престъпни елементи. Това естествено била основната й привлекателност — престъпният свят им звучал екзотично. Онази нощ получили преки впечатления от него, тъй като — никой не разбрал как точно станало — изведнъж се видели замесени в шумна кавга, и то само десетина минути след като влезли в заведението.

Кавалерът, който я придружавал, направо я посрамил, като се показал истински страхливец. Оставил се на Рижия О’Лиъри да го метне през коляно и да го нашляпка, а след това нищо не му сторил. Вторият кавалер в компанията не се показал в по-добра светлина. Момичето, оскърбено от тяхното овчедушие, отишло при рижия великан, дето напердашил кавалера му, и казало достатъчно високо, та да чуят всички:

— Бихте ли ме изпратили до дома?

Рижия О’Лиъри изпълнил молбата й с удоволствие. Разделила се с него на две преки от дома си. Представила му се като Нанси Риган. Той, изглежда, се усъмнил, но не й задал никакви въпроси, не се бъркал в работите й. Въпреки огромната разлика в общественото им положение между тях се зародила истинска дружба. Много й харесвал. Бил същински нехранимайко и затова го виждала в романтична светлина. А той я обичал, знаел, че тя стои неизмеримо над него, и затова момичето много лесно го подчинявало и контролирало поведението му, поне спрямо себе си.

Често се срещали. Той я водел из всички съмнителни места в района на залива, запознавал я с касоразбивачи, наемни убийци, мошеници и й разказвал невероятни истории за криминални приключения. Знаела, че е престъпник, а когато станал обирът на „Симанс Нашънъл“ и „Голдън Гейт Тръст“, разбрала, че е замесен в него. Но всичко й се струвало като театрална постановка. Не го виждала в истинската му светлина.

Очите й се отворили една нощ, когато били в кръчмата на Лару и ги нападнала групичката, измамена от Пападопулос с помощта на Рижия и останалите. Обаче вече било твърде късно, за да се измъкне. След като съм ранил рижия гигант, тя се скрила заедно с него в бърлогата на Пападопулос. И тогава й станало ясно що за народ са романтичните й герои. И още нещо й станало ясно — че е тяхна съучастничка.

Когато Пападопулос избягал и я помъкнал със себе си, тя вече била прогледала, излекувана и завинаги приключила с опасната игра на стражари и апаши. Или поне така си мислела. Имала Пападопулос за дребно, уплашено старче, защото на такова приличал — сляпо оръжие в ръцете на Флора, безобиден дядка, стъпил с единия крак в гроба и поради това неспособен да стори някому зло. През цялото време хленчел и изглеждал уплашен до смърт. Молел я да не го изоставя, на колене я умолявал да го скрие от Флора, а по съсухрените му страни се стичали сълзи. И тя го отвела в извънградското си имение, пуснала го да копае из градината, далеч от любопитни очи. Представа си нямала, че той през цялото време е знаел коя е тя и умело я е насочвал сама да направи исканото от него предложение.

Дори когато вестниците писали, че той е бил главнокомандуващият на армията от главорези, когато за залавянето му била предложена награда от сто и шест хиляди долара, тя продължила да вярва в неговата невинност. Той успял да я убеди, че Флора и Рижия просто стоварили вината отгоре му, за да се измъкнат с по-леки присъди. Бил такова едно изплашено старче — кой не би му повярвал?

Тогава убили баща й в Мексико и мъката така погълнала цялото й същество, че забравила всичко — до деня, когато в къщата й пристигнали Голямата Флора и още някакво момиче, вероятно Ейнджъл Грейс Кардиган. Преди, когато се случвало да бъде в компанията на Флора, изпитвала от нея смъртен страх. Сега се бояла още повече. Но скоро разбрала, че Пападопулос не бил роб на Флора, а неин господар. И прозряла истинската същност на дъртия лешояд. Но това не бил последният миг от нейното пробуждане.

Внезапно Ейнджъл Грейс се опитала да убие Пападопулос. Флора я надвила. Тогава Грейс предизвикателно им казала, че била момичето на Пади. И се развикала към Ан Нюхол: „А ти, проклета глупачке, не знаеш ли, че те убиха баща ти? Не знаеш ли, че…“

Пръстите на Голямата Флора се сключили около, врата на Ейнджъл Грейс и удавили думите. След като завързала Ейнджъл, Флора се обърнала към Ан.

— И ти си в кюпа — рекла й делово. — Затънала си до шия. Ще се водиш по нас, че иначе… Да, мила, такива ми ти работи — ако ни пипнат, двамата с дъртия ще увиснем на въжето. А ти ще ни правиш компания — аз лично ще се погрижа за това. Ако слушаш и правиш каквото ти кажем, всички ще се измъкнем. А ако се опиташ да играеш номера, ще те смажа от бой.

Момичето не можа да се сети какво е станало след това. Смътно си спомняше, че отворило външната врата и казало на Анди, че не се нуждае от надзор. Сторило това машинално, без дори да било необходимо едрата руса жена да стои плътно зад гърба му. По-късно, все така като замаяно, излязло през прозореца на спалнята си и се спуснало по асмата, отдалечило се от къщата, тичайки по пътя без цел, без посока — просто бягало.

Ето това научих от Ан Нюхол. Не всичко ми бе разказано. Всъщност много малко ми предаде с думи. Но като съчетах казаното, начина, по който го произнесе, и израза на лицето й с онова, което вече знаех и за което се досещах, получих тази история.

И през цялото време, докато говореше, тя не откъсна очи от моите. Нито веднъж с нищо не показа, че знае — до нас на пътя има и други мъже. Гледаше ме в лицето с отчаяна втренченост, сякаш от това зависеше животът й, и ме стискаше за ръцете с такава сила, като че щеше да потъне в земята, ако ме пуснеше.

— А прислугата? — попитах аз.

— Няма никой в къщата.

— Пападопулос ли те убеди, че е по-добре да се отървеш от тях?

— Да, преди няколко дни.

— Значи Пападопулос, Флора и Ейнджъл Грейс са сами в къщата?

— Да.

— Знаят ли за бягството ти?

— Мисля, че не, не съм убедена. Известно време бях сама в стаята си. Според мен не подозират, че ще посмея да не им се подчиня.

Раздразних се, като осъзнах, че гледам момичето в очите не по-малко втренчено, отколкото то в моите, а когато се опитах да ги откъсна, оказа се, че не е толкоз лесно. С рязко движение на главата ги извърнах, дръпнах си и ръцете.

— Останалото ще ми разкажеш по-късно — изръмжах и се обърнах да дам нареждане на Анди Макелрой. — Ще останеш тук с госпожицата, докато се върнем от къщата. Настанете се удобно в колата.

Ан Нюхол сложи ръка върху моята.

— Аз ще?… Ти ще?…

— Да, ще те предадем на полицията — уверих я аз.

— Не! Не!

— Не ставай дете — сгълчах я. — Не можеш да препускаш из града с банда главорези, да се замесиш в хиляди престъпления, а щом те пипнат натясно, да кажеш „Ах, извинете, моля“, и да си тръгнеш по живо, по здраво. Ако разкажеш цялата история в съда — включително и онова, което сега премълча, — имаш големи шансове да те пуснат на свобода и нищо да не ти направят. Но няма начин да се отървеш от арестуването. Хайде — обърнах се към Джак и Том-Том Кари. — Трябва да се поразмърдаме, ако искаме да заварим нашите хора у дома.

Докато се прекачвах през оградата, погледнах назад и видях, че Анди вече е настанил момичето в колата и сам влиза вътре.

— Един момент! — извиках на Джак и Кари, които вече препускаха през обширната поляна.

— Пак се сети за нещо, само да ми губиш времето — оплака се мургавият.

Върнах се при колата и заговорих бързо и тихо на Анди:

— Дик Фоули и Мики Линан трябва да се мотаят някъде наоколо. Щом изчезнем от погледа ти, иди да ги намериш. Предай мис Нюхол на Дик и му кажи да я отведе и веднага да намери телефон — да се свърже с шерифа. Момичето да предаде на шерифа, който от своя страна трябва да я предаде на полицията в Сан Франциско. Кажи му да не я оставя на никой друг — нито дори на мен. Ясно ли е?

— Ясно.

— Добре. След като му кажеш това и му връчиш момичето, веднага доведи Мики Линан в къщата на Нюхол — колкото се може по-бързо. По всяка вероятност ще имаме спешна нужда от помощ, и колкото повече и по-бързо, толкова по-добре.

— Ясно — повтори Анди.