Дашиъл Хамет
Големият удар (4)

Докато Джак промушваше Нанси през вратата, ние с Рижия си разчистихме малко пространство. Биваше го за тази работа. Не че го зарязах, но му дадох възможност да потренира мускулите си.

— Готово! — извика Джак.

Ние с Рижия се метнахме през вратата и я треснахме след себе си. Дори заключена не би издържала.

О’Лиъри изстреля през дървенията три куршума, за да даде на онези материал за мислене, и побързахме да се оттеглим.

Намирахме се в тесен коридор, доста добре осветен, В другия край имаше заключена врата. Вдясно, по средата на коридора, зърнахме стълби за нагоре.

— Напред ли? — попита Джак, който ни водеше.

— Да — рече О’Лиъри.

— Не — отсякох аз. — Ванс сигурно е блокирал вече вратата, ако ченгетата не са успели да сторят това. Нагоре — към покрива!

Стигнахме стълбата. Вратата зад гърба ни рязко се разтвори. Лампата изгасна. Вратата в другия край на коридора също се отвори шумно. И през двете не проникна никаква светлина. Ванс едва ли би работил на тъмно. Явно Лару бе отвъртял бушоните с надеждата да спаси заведението си от пълна разруха.

Докато ние се изкачвахме пипнешком, долу в коридора вреше и кипеше. Прииждащите от задната врата се бяха смесили с преследвачите ни и разменяха удари, псувни, а от време на време и по някой изстрел. Господ сили да им дава! Ние се катерехме нагоре — Джак водеше, след него момичето, после аз и накрая О’Лиъри.

Джак галантно разчиташе пътните знаци и предупреждаваше Нанси:

— Внимавайте, тук има малка площадка… сега лек завой наляво… опрете ръка о стената и…

— Млъкни! — изръмжах аз. — По-добре я остави да падне, отколкото онези долу да ни надушат къде сме!

Стигнахме горния етаж. Непрогледен мрак. Сградата беше триетажна.

— Изгубих проклетите стълби! — оплака се Джак, Взехме да се бутаме в тъмнината и да търсим пипнешком стълбите, които трябваше да ни отведат на покрива. Не ги открихме. Суматохата долу позаглъхна. Гласът на Ванс разясняваше на неговите хора, че се избиват едни други, и питаше къде сме отишли. Изглежда, никой не знаеше. Ние също.

— След мен — изръмжах и ги поведох по тъмния коридор към дъното на къщата. — Все някъде трябва да отидем.

Долу все още беше шумно, но боят бе престанал.

Чуха се гласове, настояващи за светлина. Блъснах се в някаква врата в дъното на коридора и я отворих. Стая с два прозореца, през които проникваше слаба светлина от уличните лампи. След мрака на коридора ни се видя ярко осветена. Малкото ми паство ме последва и затворихме вратата.

Рижия прекоси стаята и провря глава през отворения прозорец.

— Гледа към задната уличка — прошепна. — Няма начин да се слезе, освен ако не скочим.

— Има ли хора? — попитах.

— Никого не виждам.

Огледах стаята: легло, два стола, скрин и маса.

— Ще изхвърлим масата през прозореца — рекох. — Ще я метнем колкото се може по-надалеч и ще се надяваме, че данданията ще ги подлъже натам, преди да са се сетили да надзърнат тук.

Рижия и момичето се уверяваха един друг, че нищо им няма. Той се откъсна от нея, за да ми помогне с масата. Вдигнахме я, уравновесихме я, залюляхме я и я метнахме. Добре стана — разби се в стената на отсрещната сграда и падна с гръм и трясък в задния двор върху купчина ламарина или цяла батарея от боклукчийски кофи, но във всеки случай нещо, което вдигна разкошна дандания. Едва ли се бе чула на повече от две преки разстояние.

Отдръпнахме се от прозореца в момента, в който от задната врата на Лару изригна поток от мъже.

Момичето, след като не откри по Рижия никакви рани, се бе заело с Джак. Бузата му беше порязана. Нанси се засуети около него с носна кърпичка в ръка.

— Щом свършите с тази рана — уверяваше я Джак, — ще отида да си набавя още една.

— Ако приказвате, никога няма да свърша — само си мърдате бузата — отвърна момичето.

— Чудесно! — възкликна той. — Сан Франциско е вторият по големина град в Калифорния, а Сакраменто е столица на щата. Обичате ли географията? Да ви разкажа ли за остров Ява? Никога не съм бил там, но пия кафето им. Ако…

— Ама че сте глупав! — засмя се тя. — Ако не стоите мирен, няма да се занимавам с вас!

— Млъквам веднага — обеща той.

Всъщност тя само бършеше кръвта, а по-добре щеше да бъде, ако я оставеше да засъхне. След като привърши с тази напълно излишна хирургическа операция, свали ръка от бузата му и огледа гордо резултата, който изобщо липсваше. Щом ръката й се изравни с устата му, Джак вирна глава и целуна връхчето на единия й пръст.

— Стига глупости! — сгълча го тя и си дръпна ръката.

— Престани веднага — изръмжа О’Лиъри — или ще ти спраскам главата!

— Затваряй си устата! — рече Джак Кунихан.

— Рижи! — извика момичето, но твърде късно. Дясната ръка на О’Лиъри вече бе замахнала. Ударът улучи Джак по носа и го стовари безчувствен на пода. Рижият великан се извъртя на пети и ме загледа отгоре-надолу:

— Нещо да ми кажеш?

Усмихнах се първо надолу, към Джак, сетне нагоре, към О’Лиъри.

— Срамувам се за него — рекох. — Да допусне да го събори един професионален боксьор, и то с дясно кроше!

— Искаш ли и ти?

— Рижи! Рижи! — молеше го момичето, но никой не му обръщаше внимание.

— Само ако крошето е дясно — отвърнах аз.

— Дясно ще е — обеща Рижия и замахна.

Аз демонстрирах класа, като финтирах ловко и опрях пръст в брадичката му.

— Така можеше и с лявата — казах.

— Ами? Ето с лявата.

Успях отново да се измъкна, като го сграбчих за ръката и я извих зад гърба си. Но с това акробатичният ми запас се изчерпа. Изглежда, щеше да ми се наложи да приложа по-сериозна хватка. Момичето се вкопчи в ръката му и увисна на нея.

— Рижи, миличък, не ти ли стига за тази вечер? Бъди разумен, макар да си ирландец.

Изкуших се да го фрасна през мутрата, докато приятелката му го държеше вързан.

Той се засмя гръмко, наведе глава, за да я целуне по устата, и ми се усмихна широко.

— Друг път ще си разчистим сметките — рече добродушно.

— Най-добре да се измъкнем, ако още можем — казах аз. — Вдигнахме прекалено много шум и едва ли е безопасно да останем още.

— Не се отчайвай, малкия — заяви той. — Дръж се за полите ми, аз ще те измъкна.

Дръвник с дръвник. Ако не бяхме ние с Джак, някакви поли нямаше да има.

Отидохме до вратата, ослушахме се, нищо не чухме.

— Стълбите за нагоре трябва да са точно отсреща — прошепнах аз. — Щом излезем, право натам!

Внимателно отворихме. През пролуката се процеди достатъчно светлина, за да ни обещае празен коридор. Запристъпяхме на пръсти. Бяхме хванали момичето за двете ръце. Надявах се Джак да се оправи, но той все още беше в безсъзнание, а аз си имах достатъчно грижи.

Не знаех, че кръчмата на Лару е толкова голяма, та коридорите й се точат с километри. Сега го научих. Нямам представа колко време вървяхме, за да стигнем началото на стълбите, по които пристигнахме. Не се бавихме, за да се ослушаме в долитащите отдолу гласове. Още един километър, и кракът на Рижия налучка първото стъпало на стълбата за тавана.

Точно в този миг някой ревна от долния етаж:

— Всички нагоре — там са!

Бял сноп светлина от фенерче огря викащия и някой му нареди провлачено, със силен ирландски акцент:

— Я слез веднага, умнико!

— Полицията! — прошепна Нанси Риган и ние хукнахме безшумно нагоре по новооткритите стълби.

Отново тъмнина. На горната площадка спряхме, затаили дъх. Никой не ни правеше компания.

— Към покрива! — заповядах. — Ще рискуваме да драснем кибрит.

Слабата светлина от кибритените клечки ни показа в дъното на коридорчето закована за тавана дървена стълба, която водеше към железен люк. Озовахме се на покрива без излишно размотаване и затворихме люка след себе си.

— Дотук всичко е по мед и масло — рече О’Лиъри. — Ако плъховете на Ванс и ченгетата си поиграят още малко на стражари и апаши, съвсем ще се оправим.

Поведох ги напред по покривите. Смъкнахме се върху съседната сграда, изкачихме се на следващата и от другата й страна открихме аварийна стълба, спускаща се в заден двор, от който пък се излизаше на глуха странична уличка.

— Готово! — заявих аз и започнах да слизам, следван от момичето и Рижия. Дворът беше празен и представляваше циментиран коридор между две сгради. Долното стъпало изскърца зловещо под тежестта ми и се олюля, но шумът не повика никого да види какво става. В двора бе тъмно, но мракът не беше непрогледен.

— Щом излезем на улицата, веднага се разделяме — рече ми О’Лиъри без дума благодарност за помощта ми, за която, изглежда, и не подозираше, че му е била необходима. — Ти си тръгваш по твоя път, аз — по моя.

— Ъхъ — съгласих се аз и напрегнах мозъка си, белки измъдри нещо. — Първо да огледам уличката.

Внимателно си проправих път към дъното на тясното дворче, излагайки на риск гологлавото си теме, за да надзърна навън. Беше спокойно, но на ъгъла, малко по-нагоре, двама типове се размотаваха твърде старателно, както ми се стори. Не бяха ченгета. Пристъпих напред и ги повиках с ръка. Изключено беше да ме познаят от такова разстояние при липса на осветление, пък и нямаха никакви основания да не ме вземат за човек на Ванс, ако и те бяха от неговия екип.

Докато се приближаваха, влязох пак в двора и изсъсках, за да привлека вниманието на Рижия. Той не беше от момчетата, дето трябва по два пъти да ги викаш. Пристигна едновременно с ония двамата. Аз поех първия. Той се нагърби с втория.

Тъй като целта ми беше да предизвикам суматоха, наложи се бая пот да пролея. И двамата бяха като зрели круши. Грам съпротива не можех да изстискам от един тон живо тегло. Онзи, който ми се падна, изглежда, не беше и чувал за бой. Вярно, че имаше пистолет, но съумя да го изтърве още преди да сме започнали като хората, а в настъпилата неразбория някой от нас го изрита неизвестно накъде. Увисна като чувал, докато аз ловко го нагласявах в нужната поза. Мракът ми бе от полза, но въпреки това не беше лесно да се преструвам, че борбата е неравна, докато го извъртах така, че да минем в гръб на Рижия, който също никак не се затрудни със своя човек.

Най-сетне успях. Бях зад О’Лиъри, който бе притиснал противника си с една ръка към стената, а с другата се готвеше да го друсне. Впих лявата си ръка в китката на моето другарче, извих го така, че да падне на колене, измъкнах пистолета си и стрелях в гърба на Рижия, малко под дясната лопатка.

Той се олюля и залепи противника си о стената. Аз халосах моя с дръжката на пищова.

— Улучи ли те, Рижи? — попитах, докато му помагах с една ръка, а с другата фраснах пленника му по главата.

— Ъхъ.

— Нанси! — извиках. Тя притича.

— Хвани го от другата страна — наредих. — Ти само се дръж на крака, Рижи, ще успеем да се измъкнем.

Куршумът твърде отскоро беше в него, за да забави видимо темпото му, макар дясната му ръка да бе излязла от строя. Хукнахме по уличката към ъгъла. Преди да стигнем дотам, вече си имахме преследвачи. Любопитни минувачи започнаха да ни зяпат. Един полицай се запъти към нас. Като крепяхме Рижия помежду си, пробягахме в посока, обратна на полицая, немалкото разстояние до автомобила, с който двамата с Джак бяхме пристигнали. Докато размърдам мотора, докато момичето и Рижия се настанят на задната седалка, улицата вече вреше и кипеше. Полицаят се развика и изпрати подире ни един куршум. Напуснахме квартала.

Карах без посока, така че след първата скоростна отсечка намалих, известно време правих завой след завой и най-сетне паркирах таратайката в някаква тъмна уличка зад Ван Нес Авеню.

Когато се обърнах, за да видя какво става отзад, Рижия се беше отпуснал като чувал, подкрепян от момичето.

— Накъде? — попитах.

— Към болница, лекар, къде да е! — извика Нанси. — Той умира!

Не ми се вярваше. А дори и да беше така, вината си беше изцяло негова. Ако бе имал грам признателност, ако ме бе взел със себе си като приятел, щях ли да стрелям в него, за да го придружа в качеството си на болногледачка?

— Накъде, Рижи? — попитах отново и го боцнах с пръст в коляното.

Той ми даде с надебелен език адреса на хотела на Стоктън Стрийт.

— Не става — опънах се аз. — Целият град знае, че там ти е бърлогата, и ако се върнеш, пиши се умрял. Така че къде?

— Хотела — настоя той.

Станах, коленичих на седалката и се наведох над него, за да го обработя. От напереността му не бе останала и следа. Да малтретираш човек, който може и наистина да умира, не е особено джентълменско, но бях инвестирал толкова главоболия в тоя дръвник, опитвайки се да го накарам да ме отведе при другарчетата си, че нямах намерение да се откажа насред пътя. По едно време имах чувството, че не е чак толкоз обезсилен и че пак ще ми се наложи да стрелям в него, но момичето ме подкрепи и с общи усилия успяхме да го склоним, че единствената му надежда е да ни отведе някъде, където да може да се скрие и да получи нужната помощ. Всъщност не може да се каже, че го склонихме — по-скоро го изморихме и той ни даде адреса, защото нямаше сили да спори повече с нас. Адресът беше близо до Холи Парк.

Изпълнен с надежди, насочих колата натам.