Ърл Стенли Гарднър
Наклонената свещ (13)

XIII

— Всичко е наред, мадам! — оповести шофьорът на наетото от Дела такси. — Сега можете да заложите на бас и последния си долар, че никой не е по дирите ви.

Седнала на сгъваемото столче, откъдето можеше да гледа през задното стъкло и едновременно да хвърля по някой погледна пътя пред себе си, Дела Стрийт се съгласи.

— Да, предполагам, че никой не ни следи.

— Сега накъде?

— Юниън Търминъл.

Колата зави зад един ъгъл. Водачът отправи крадешком поглед към пасажерката, в който се четеше нескрито възхищение.

— Каква е бедата? Със съпруга ли? Тя кимна утвърдително.

— Мъж, който има за съпруга момиче като вас — изрече той с чувство, — е длъжен да съзнава колко е щастлив и ако започне да ви причинява злини, би трябвало някой да му друсне един по мутрата.

— Може би грешката е отчасти и моя.

— Ваша грешка! — възмути се шофьорът. — Как можахте да го кажете! Човек като мен навиква да разбира хората от един поглед. Всеки, който не може да я кара с вас, не е човек, туй то.

— Благодаря ви! — произнесе Дела смирено.

Шофьорът се поразмърда леко на мястото си, поизпъна важно рамене и се изпъчи.

— Когато стигнем гарата, вие идете да свършите работата си, мадам. Ако там се намери някой да ви чака и да се опитва да ви безпокои, аз ще се погрижа да не ви дотяга.

— О, не чак дотам! — каза бързешком Дела. — Сега всичко е наред. Сигурна съм, че той не ще е там. Той няма представа къде съм.

— Е, да. Досега още никой не ни е проследил, ако това е, което искате да кажете.

— Точно така.

— Ако някой се бе опитал да се лепне зад нас — изсмя се самодоволно водачът на таксито, — той вече ще да е в болницата. Знаете ги тези неща, нали? Нашето брата, таксиджиите дето непрекъснато кръстосваме гъстия градски трафик, сме такива, че знаем какво можем да вършим и какво не. И знаем още как да постъпваме, за да направим, каквото можем. Ха вземете сега някой любител, дето влиза в колата си веднъж седмично и, може би, не преминава през уличното движение повече от десет-петнадесет часа месечно — такъв няма никакви шансове!

— Да, предполагам, така е — съгласи се Дела. Таксито се носеше плавно и водачът се бе умълчал за известно време, докато стигнаха Юниън Търминъл.

— Ще ви дам моята картичка, мадам — предложи той. — Ако някога се наложи отново да ходите на място, където не искате да бъдете проследена, само ми се обадете. Обикновено ще ме намерите там, дето ме наехте днес.

— Благодаря ви.

— И помнете, че никой не може с пръст да ви пипне, когато аз съм около вас.

— Наистина, много сте любезен.

Дела Стрийт заплати таксата, означена на таксиметъра, като добави двадесет и пет цента бакшиш и една много мила усмивка.

С очи, плувнали в мечтателност, шофьорът я проследи, докато премине през входа на гарата, и се върна сепнат към реалния свят и правилата за движение на превозните средства, едва когато клаксонът на колата зад него изрази дрезгав протест.

Дела откри Карол Бърбанк, изправена до телефонната будка в чакалнята при телефонната и телеграфна служба.

— Здравейте — възкликна усмихната Карол и протегна ръка импулсивно, — мистър Мейсън ми телефонира да ви чакам тук.

— Той ми даде строго определени инструкции — кимна в ответ младата секретарка.

— И на мен каза така.

— На мнение е, че е от изключително значение да вършите точно това, което е наредил.

— Естествено — засмя се Карол, — ако плащам на адвокат, за да ме съветва, бих била глупачка да пренебрегвам нарежданията му.

— Къде е баща ви? — запита Дела.

— И аз бих искала да зная — смръщи вежди Карол. — Напразно се опитвах да се свържа с него по телефона.

— Ходил ли е в петък следобед до Скийнър Хийлз, за да разговаря с Франк Палермо?

— Петък следобед?

— Да.

— Разбира се, не. Петък бе денят, когато беше насрочена политическата среща в мотела Прибой и слънце, не си ли спомняте?

— Добре — произнесе много решително Дела. — А сега трябвала дойдете с мен и се налага да не се показвате навън за известно време. Така нареди шефът.

— Иска да ме скрие от досега на вестникарите?

— Не го попитах — усмихна се Дела, — пък и това не влиза в моите задължения, разбирате.

— Да, разбирам. Мистър Мейсън може да прояви необичайна раздразнителност, ако някой се опита да прекъсне бързия му мисловен процес, за да го пита защо да се постъпва така, а пе иначе. Отлично, да вървим!

— Мисля, че най-добре ще е да наемем такси — предложи Дела и се запътиха към пиацата.

— Извинете за момент — спря се внезапно Карол, — по-добре ще е да си сложа палтото и ръкавиците. Студеният западен вятър задуха отново този следобед, а времето бе така хубаво само преди половин час.

— Дайте да ви помогна, като ви държа чантата — предложи Дела.

Карол облече палтото, носле пое чантата си и извади ръкавиците. В този миг някакъв формуляр последва ръкавиците и падна от чантата на пода. Дела погледна въпросително към Карол, но лицето на младото момиче не изразяваше никакво безпокойство. Явно не бе забелязала полетелия към земята лист Дела се извърна. Усмихнат мъж се бе спуснал да изяви кавалерството си. Като се наведе и повдигна шапка, той пое падналата бележка и я подаде на Дела. Тя му се усмихна.

Карол се обърна и изгледа любопитно Дела, а тя, тласната от внезапна инстинктивна подбуда, пъхна листа в джоба на палтото си. Едва когато излязоха от гарата и прекосиха площада до пиацата, Дела успя да измъкне бележката и да я огледа бързешком.

Беше разписка за връчен на съхранение в багажната пакет.

— За минутка само, мис Бърбанк — помоли внезапно Дела, — бихте ли ме почакала само за миг да телефонирам на шефа за нещо, което съм забравила?

— Моля ви! Да ви придружа ли?

— О, не се безпокойте да се връщате. Аз само за миг…

— Не, не, ще ви придружа.

— Нямате нищо за получаване от гарата, нали?

— Не.

— Нито багаж, нито нещо друго?

— За бога, не! Дойдох тук, защото е удобно място за телефониране и винаги може да се намери такси. Напоследък не е лесно да наемаш такси, точно когато ти е необходимо.

— Да, зная го много добре. Преди няколко дни трябваше да чакам толкова много за превоз, че пропуснах часа си при фризьорката. Ако ме извините само за миг, мис Бърбанк…

Дела се мушна в една телефонна кабина, като остави Карол навън, а после набра нерегистрирания номер на Мейсън. Чу щракането на повдигнатата телефонна вилка и гласа на Мейсън — много предпазлив.

— Ало, кой е?

— Дела.

— Здравей, Дела, добре ли си?

— Да.

— Не бе проследена, нали?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да. Никакво съмнение.

— Прибра ли Карол.

— Да.

— В хотела ли сте сега?

— Не, на гарата сме. Слушайте, шефе. Тя отвори чантата си заради ръкавиците, а от нея падна разписка от службата за съхраняване на багаж. Трябва да е оставила пакет, или каквото с там, в последните час-два…

— Къде е тази разписка сега?

— У мен.

— Тя знае ли това?

— Не. Засега не е разбрала още, че я е загубила.

— Чудесно! Имаш ли плик в чантата?

— Да.

— Напиши моето име върху плика. Постави вътре разписката. Когато пристигнете в хотела, остави плика на чиновника. Аз ще го прибера, ще отскоча да взема колета и ще видим какво има в него. Разбра, нали?

— Да.

— Много добре. Бъди предпазлива!

— Ще бъда. Довиждане, шефе!

— Довиждане, Дела!

След като закачи слушалката, Дела се извърна така на въртящото се столче, че прикри с гръб това, което вършеше. Измъкна бързо плик, написа името и адреса на Мейсън и плъзна разписката в него. После се присъедини към Карол и двете се наредиха на опашката за таксита. Когато дойде редът им, диспечерът ги запита:

— Накъде?

— Ние двете сме заедно — обясни Дела, — за хотел Уудридж.

— Съжалявам, но не мога да пусна таксито само с двама пътника. Ще трябва да се присъедини към вас и… а вие накъде, господине?

— Отивам до Единадесета и Фигероа — отвърна мъжки глас.

— Отлично! Влизайте! — покани ги диспечерът и инструктира шофьора.

— Отведи младите дами до хотел Уудридж, а господина до Единадесета и Фигероа, Джек! Някакъв багаж?

Стана ясно, че никой от тримата няма багаж.

Още от самото начало мъжът изглеждаше твърде много заинтересуван от спътничките си, но все пак подхвана с глас, изпробващ почвата, едва когато бяха извървели два блока.

— Изведнъж захладня твърде рязко, не ви ли се струва?

— Да, така е — усмихна се Карол, — но все пак може да се очаква по това време от годината. Още е твърде рано за топлия сезон.

— Съвсем явно такситата не достигат — промени темата непознатият.

— Да, нали?

— Не че протестирам — засмя се той, — щом като това ме поставя в такава приятна обстановка. Вие, момичета, от Сан Франциско ли сте?

Карол отправи въпросителен поглед към Дела, а тя отправи нещо като усмивка към непознатия и каза просто:

— Не, но бях там.

— Живея там — продължи спътникът им — чудесен град! Налага ми се понякога да прескачам тук по служба и винаги изгарям от нетърпение да се прибера обратно. Това тук е само тълпа от хора, а Сан Франциско е истински град.

— Внимавайте — предупреди Карол, — тук могат да ви застрелят за такива думи.

— Все едно, не мога инак. Мисля Сан Франциско… я кажете, момичета, нали вие не живеете тук в Лос Анжелос?

— Карол погледна още веднъж към Дела за помощ.

— Та какво от това? — изсмя се Дела. — Страхувате се да произнесете своето мнение, ако сме тукашни?

— Е, разбира се, не искам да бъда неучтив.

— О, сигурна съм, че жителите на Лос Анжелос вече са навикнали хората от Сан Франциско да се отнасят с пренебрежение към града им, но как ви се струва, няма ли тук повече слънце, отколкото при вас? А какво ще кажете за прочутата мъгла на Сан Франциско?

— Мъглата! — възкликна непознатият. — Та това е нещото, което прави Сан Франциско. Когато тази мъгла идва, търкаляща се от океана, тя прелива сила у вас. Тя ви окриля, стимулира. Във връзка с мъглата се поражда достатъчно устрем и кипеж. Тук хората имат вид на болни от тения. Наистина ли, момичета, вие не сте от тук?

— Какво ви кара да мислите, че не сме? — попита Дела.

— У вас има твърде много шик, твърде много огън.

— Струва ми се, Холивуд е прочут с хубавите си жени.

— О, сигурен съм, че е така, но те са неестествени. Вие сте столичанки, не се държите като тукашните момичета. Дрехите ви не са като техните. Има нещо у вас… нещо…

— Лъх на градска изтънченост — завърши Карол вместо него.

— Точно топа! — потвърди ентусиазирано спътникът им. Момичетата се разсмяха, а след миг и той се присъедини към тях, но някак си сконфузено.

— Мъча се да бъда забавен — запротестира той усмихнат, — а вие си правите смях с мен.

Таксито спря пред Уудридж хотел.

— Съжалявам! — каза някак опечалено непознатият. — Хотелът пи трябваше да е по-близо до Единадесета и Фигероа. Е, довиждане!

Те му се усмихнаха, платиха на шофьора и Дела поведе към хотела.

— Добър ден! — поздрави чиновникът от приемната и побутна кочан с регистрационни карти към пристигналите момичета.

Докато приготвяше стилото си, Дела произнесе тихо.

— Идвам от страна на мистър Мейсън. Аз…

— О, да. Всичко е резервирано, както е уговорено. Вие сте мис Стрийт?

— Да.

Дела започна да попълва картоните и се обърна към Карол.

— Ще попълня и вашата регистрационна карта. Впрочем как е нашето второ име?

— Едит, но почти не го ползувам.

— Няма значение — отвърна Дела и вписа в листа К. Е. Бърбанк.

Чиновникът натисна бутона на звънеца върху бюрото и повика:

— Хей, бой!

Дела извади от чантата си адресирания плик и го постави върху преградата на гишето.

— Едно съобщение за мистър Мейсън. Може да го потърси малко по-късно. Ще бъдете ли любезен…

— С удоволствие ще се погрижа да го получи. Той сам ли ще го потърси или очаквате да изпрати някого? Ние…

Човекът, който току-що бе влязъл в хола, се приближи бързо до гишето и се окашля важно. Чиновникът прекъсна разговора си, за да повдигне очи към влезлия.

— Само за минутка, моля. Зает съм в момента с тези две млади дами. Бой, заведи дамите до стаи 624 и 626. Отвори вратите на общата баня и…

— Почакайте малко! — отсече новодошлият.

На Дела никак не се хареса този тон. Тя се извърна, предчувствувайки неприятност, тъкмо когато едра мъжка ръка обръщаше ревера на сако. Дела видя блестяща значка с изписан върху нея номер, отличителен полицейски знак, и някакви букви. Приветливият непознат, който бе толкова ентусиазиран по повод красотите на Сан Франциско, сега не бе нито приветлив, нито приятелски настроен. Той побутна леко Дела настрана и огромната му лапа легна върху плика, който чиновникът все още държеше с отворена от обърканост и почуда уста.

— Бихте ли бил любезен да обясните какво означава всичко това? — запита гневно Дела Стрийт.

— Очите му проблеснаха стоманено, твърдо и дебнещо. Гласът му стържеше като пила и преливаше от противна властност.

— Вас, момичета, ви очаква приятна среща в полицейската главна квартира! Таксито, с което дойдохте, ви очаква отвън — и той се обърна към също облечения цивилно човек, който стоеше зад него. — Дръж ги под око, Мак, докато проверя какво има в този плик.

Мак застана плътно зад момичетата, докато първият измъкваше разписката от плика. Той я поднесе на другия, колкото да хвърли един поглед върху нея, като я държеше така, че Карол не можеше да види какво държи в ръката си.

— Добре, Мак, аз ще задържа това. Ти ги отведи в главната квартира. Ще се видим там.

— Предполагам, хора, че не знаете коя съм — произнесе с твърд глас Карол Бърбанк. — Не можете да си играете така с мен!

Човекът, който само преди няколко минути бе така мил с тях, сега я гледаше властно и без усмивка.

— Не се залъгвайте, че не знаем коя сте, мис Бърбанк. Тъкмо понеже знаем коя сте, постъпваме така. Хайде, влизайте в колата! Може би предпочитате пътуване в полицейска кола? — запита той, когато Карол се отдръпна назад.

— Искам да повикам своя адвокат! — обяви с достойнство Дела.

— Да, да — произнесе успокоително полицаят, — но не можете да сторите това тук. Не допускам, че желаете целият хотел да научи за делата ви, нали? Хайде, в главната квартира също има телефон. Ще имате колкото искате време, за да го повикате, когато пристигнем там.

— Искам да го повикам оттук! — отвърна Дела, като тръгна към телефонната кабина — и не давам пет пари, дали цял свят ще научи за делата ми!

Огромната шепа на полицая сграбчи ръката й, дръпна я силно и я завъртя.

— Отлично! Щом като желаеш да постъпваме по другия начин, ето ти!