Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
A Meeting With Medusa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от WindS)
  3. — Добавяне

3. СВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ

За да попаднеш от Юпитер V на самия Юпитер, са необходими три часа и половина. Малко хора биха могли да заспят по време на такова вълнуващо пътуване. Спането бе слабост, която Хауърд Фокън мразеше. И малкото време, вее пак отделено за него, му носеше сънища, които времето още не можеше да прогони. Но през следващите три дни не се надяваше на почивка — трябваше да получи колкото е възможно повече информация по време на дългото, близо хиляда километрово спускане надолу в океана от облаци.

Още щом „Кон-Тики“ промени орбитата си и всички компютри отчетоха задоволителни данни, той се приготви за сън, който можеше да бъде и последният в живота му. Сгодно беше сякаш и това, че почти по същото време Юпитер затъмни малкото светло Слънце и той премина в чудовищната сянка на планетата. Странен златист мрак покри кораба за няколко минути. Сетне една четвърт от небето се превърна на черна дупка в пространството, а останалата част представляваше блестящо море от звезди. Колкото и далеч да пътуваше човек в Слънчевата система, звездите не се променяха. Същите тези съзвездия светеха и за Земята на милиони километри разстояние. Единственото различно нещо тук бяха малките бледи сърпове на Калисто и Ганимед. Без съмнение горе на небето имаше и други луни, но твърде малки и далечни, за да се видят с просто око.

— Прекратявам работата за два часа — съобщи той на кораба-майка, който висеше почти хиляда километра над пустите скали на Юпитер V, защитен от радиацията в сянката на малкия спътник. Ако не ставаше за друго, Юпитер V поне служеше като космически булдозер, непрекъснато помитащ заредените частици, поради които всяко приближаване до Юпитер беше нездравословно.

Фокън включи индуктора за сън, електрическите импулси нежно преминаха през мозъка му и съзнанието му бързо се замъгли. Докато „Кон-Тики“ се спускаше към Юпитер и с всяка измината секунда набираше скорост, той спеше, без да сънува. Сънищата винаги идваха, когато се събуждаше. Беше донесъл със себе си кошмарите от Земята.

Наистина никога не сънуваше самата катастрофа, въпреки че често се виждаше пак лице в лице с ужасеното супер-шимпанзе, когато слизаше по извитото стълбище между падащите газови балони. Нито едно от животните не оцеля. Онези, които не загинаха веднага, пострадаха толкова зле, че бяха безболезнено умъртвени. Понякога се чудеше защо му се присънва само това обречено същество, което не беше срещал до последния миг от живота му, а не приятелите и колегите, намерили смъртта си на „Куин Елизабет“.

Сънищата, от които най-много се страхуваше, винаги започваха от момента на връщането му в съзнание. Физическата болка беше слаба, в същност той нищо не чувствуваше. Намираше се в мрак и тишина и му се струваше, че дори не диша. А най-страшното — не усещаше крайниците си. Не можеше да премести нито ръцете, нито краката си, защото не знаеше къде са.

Първа отстъпи тишината. След няколко часа, а може би и дни, той улови слабо туптене и накрая след дълго мислене заключи, че то е туптенето на собственото му сърце. Първата от множеството му грешки.

Усети и леки бодежи, проблясък от светлина, едва забележим натиск на все още безчувствените си крайници. Едно по едно възприятията му се възвърнаха, а заедно с тях и болката. Трябваше на всичко да се учи отново, да повтори детството си още от люлката. Макар паметта му да не беше засегната и да разбираше какво му говорят, цели месеци минаха, преди да отвърне както трябва, а не само да мига с очи. Помнеше щастливите моменти, когато пророни първата дума, сам разгърна страницата на една книга и накрая се научи да се движи със собствени сили. Истинска победа, но подготовката й му бе отнела почти две години. Хиляди пъти бе завиждал на онова супершимпанзе, но той нямаше избор. Лекарите решиха вместо него. И сега, дванадесет години по-късно, се намираше там, където не бе попадало нито едно човешко същество преди него и се движеше по-бързо от когото и да било друг в света досега.

„Кон-Тики“ вече излизаше от мрака и зората на Юпитер преграждаше небето с титанична светла дъга, когато настоятелният звънец на будилника измъкна Фокън от обятията на съня. Неизменните кошмари (опита се да извика медицинската сестра, но нямаше сили дори да натисне копчето) бързо избледняха в съзнанието му. Пред него стоеше най-голямото, а може би и последното приключение в живота му.

Призова Центъра за управление — намираше се почти на шестдесет хиляди километра от него и бързо се спускаше под кривата на Юпитер, — за да докладва, че всичко е наред. Скоростта му току-що мина петдесет километра в секунда (като в книгите) и след половин час „Кон-Тики“ щеше да навлезе във външните слоеве на атмосферата и да започне най-тежката маневра в цялата Слънчева система. Вече десетки сонди бяха издържали на това огнено изпитание, но те представляваха здрави, устойчиви компактни съоръжения, в състояние да понесат няколкостотин гравитационни сили. Преди да се установи в горните слоеве на атмосферата на Юпитер, „Кон-Тики“ щеше да постигне максимума от 30 „g“, а средната сила на притеглянето е 10 „g“. Фокън започна много внимателно и старателно да затяга сложната система за превързване, която щеше да го закове към стените на кабината. Когато привърши, той фактически беше станал част от конструкцията на кораба.

Часовникът отчиташе в обратната посока. Сто секунди до началото. За добро или за зло, връщане назад нямаше. След минута и половина той щеше да премине в атмосферата на Юпитер и безвъзвратно да бъде хванат във властта на този гигант.

Изчисленията показваха три секунди забавяне — не беше толкова зле, като се има пред вид колко неизвестни неща имаше. Иззад стените на кабината долетя слаб стон, който постепенно прерасна във висок пронизителен рев. Шумът беше съвсем различен от шума при навлизането в атмосферата на Земята или на Марс. В тази разредена атмосфера от водород и хелий всички звуци се трансформираха с две октави по-високо. На Юпитер сигурно дори гръмотевицата трещеше с фалцетни обертонове.

Със засилването на рева растеше и натоварването. След няколко секунди той беше съвсем като парализиран. Зрителното му поле дотолкова се смали, че улавяше само часовника и акселерометъра — 15 „g“ и още четиристотин и осемдесет секунди…

Не загуби съзнание, иначе не можеше и да бъде. Дирята, оставена от „Кон-Тики“ в атмосферата на Юпитер, сигурно бе грандиозна — по това време тя се простираше вече на няколко хиляди километра. Петстотин секунди след навлизането в атмосферата натоварването започна да намалява — десет „g“, пет „g“, две… После настъпи почти пълна безтегловност. Падаше свободно, огромната орбитална скорост беше унищожена.

И внезапно разтърсване, тъй като и последните остатъци от нажежената до бяло топлинна защита бяха изхвърлени. Тя си беше свършила работата и нямаше повече нужда от нея — Юпитер можеше вече да си я вземе. Той освободи всички задържащи устройства освен две и зачака поредицата автоматични операции — следващата най-критична серия от събития.

Не видя кога се разтвори първият парашут, но почувствува лекия тласък и падането изведнъж се забави. „Кон-Тики“ загуби хоризонталната си скорост и се носеше надолу с повече от хиляда километра в час. Всичко зависеше от това, какво ще се случи през следващите шестдесет секунди.

И вторият парашут се отвори. Фокън погледна през илюминатора над главата си и с голямо облекчение забеляза, че зад падащия кораб се надигаха облаци бляскава диря. В небето като огромно цвете, разпростряло се на хиляди кубически метри разстояние, се издуваше балон, който поемаше разредения въздух. Скоростта на спускане намаля до няколко километра в час и се задържа така. Сега Фокън имаше много време. Цели дни щяха да минат, докато стигне повърхността на Юпитер.

Но рано или късно щеше да се добере дотам, дори и с нищо да не спомагаше за това. Балонът над главата му служеше за мощен парашут. Той нямаше подемна сила и не можеше да има, тъй като газът вътре в него и газът отвън беше еднакъв.

Реакторът заработи с характерния си малко неспокоен пукот, като изхвърляше нагоре струи топлина. След пет минути скоростта на спускането стана нула, след шест корабът започна да се издига. Според радиовисотомера той се бе установил на около четиристотин километра над повърхността, или по-скоро над онова, което минаваше за повърхност на Юпитер.

Само един вид балон може да действува в атмосфера от водород — най-лекият газ — и това е балон, изпълнен с горещ водород. Докато реакторът работеше, Фокън можеше да си остане горе, да се носи над един свят, в който се вместваха стотина Тихи океана. След като пропътува около шестстотин милиона километра, най-после „Кон-Тики“ започна да оправдава името си — въздушен кораб, плаващ по течението в атмосферата на Юпитер.

Макар край него да се простираше един нов свят, мина повече от час, докато Фокън можа да разгледа пейзажа. Първо трябваше да провери всички системи в кабината, да изпробва поддават ли се на управление. Трябваше да разбере колко топлина ще е необходима, за да се издигне с желаната скорост, и колко газ да освободи при спускането. А преди всичко стоеше въпросът за стабилността на кораба. Трябваше да нагласи дължината на кабелите, свързващи кабината с огромния във форма на круша балон, да убие вибрациите и да постигне възможно най-плавен полет. Дотук му провървя. На тази височина вятърът беше устойчив и доплеровият механизъм отчиташе, че скоростта му по невидимата повърхност долу е триста и петдесет километра в час. Много скромно за Юпитер, защото тук е наблюдавана скорост над хиляда километра в час. Но, разбира се, не скоростта беше важна сега. Истинската опасност идеше от бурята. Попаднеше ли в нея, само опитът, умението и бързите реакции можеха да го спасят, а това не бяха неща, които се програмират с компютър.

Чак когато се убеди, че има пълен контрол над странния си летателен апарат, той отговори на повикванията от Центъра за управление. Тогава отпусна надлъжниците с измервателните уреди и устройството за атмосферни проби. Сега кабината заприлича на доста небрежно украсена елха, но продължаваше да се носи плавно от ветровете на Юпитер и да праща поток информация към записващите устройства на кораба на километри разстояние от нея. И най-после можа да се огледа…

Първото впечатление беше неочаквано, дори разочароващо. Що се отнася до мащабите на нещата, то той така би могъл да лети и над най-обикновени земни облаци. Хоризонтът изглеждаше с нормални размери. Изобщо нямаше чувството, че се намира в свят, единадесет пъти в диаметър по-голям от неговия. Тогава погледна инфрачервения радар, който измерваше атмосферните пластове под него, и разбра, че това е просто зрителна измама.

Облаците изглеждаха на около пет километра под него, а в същност бяха на повече от шестдесет. И хоризонтът не беше на двеста километра разстояние от кораба, както му се струваше, а на две хиляди.

Кристалната повърхност на водородно-хелиевата атмосфера и огромните криви по планетата съвсем го бяха заблудили. Да се определят разстоянията тук беше по-трудно дори отколкото на Луната. Всяко нещо, което видеше, трябваше да се увеличава поне десет пъти.

Проста работа и не биваше да го изненадва. Въпреки това тя силно го смути. Имаше чувството, че не Юпитер е огромна планета, а че той се е смалил десет пъти от нормалните си размери. Може би с времето щеше да свикне и с нечовешките мащаби на тоя свят, но сега, щом се загледаше в невероятно далечния хоризонт, той получаваше усещането, че душата му се пронизва от вятър, по-студен и от атмосферата навън. И противно на всичките му доводи, конто изтъкваше преди, тук навярно наистина не беше за хора. А можеше той да е първият и последният, проникнал през облаците на Юпитер.

Небето беше почти черно, ако не бяха няколкото перести облаци на двайсетина километра над него. Там, горе, на границата с Космоса беше студено, но с намаляване на височината се увеличаваше и налягането, и температурата. На нивото, където се носеше „Кон-Тики“, сега температурата достигаше петдесет градуса под нулата, а налягането — пет атмосфери. Сто километра по-ниско щеше да стане горещо както при екватора на Земята, а налягането — както на дъното на най-дълбокото море. Идеални условия на живот…

Една четвърт от краткия ден на Юпитер вече отминаваше. Слънцето беше извървяло половината си път, но светлината върху ненакъсания пейзаж от облаци имаше особен мек отблясък. Шестстотинте хиляди километра, които оставаха, отнемаха на слънцето цялата му сила. Въпреки ясното небе Фокън установи, че непрекъснато има чувството за един много мрачен ден. Когато паднеше нощта, тъмнината щеше да настъпи бързо. Макар все още да беше утро, във въздуха се усещаше есенен полумрак. А есента, разбира се, никога не идваше на Юпитер. Тук нямаше сезони.

„Кон-Тики“ се спусна точно в центъра на тропическата зона — най-малко живописното място на планетата. Морета от облаци, което достигаше чак хоризонта, беше в леко оранжева багра. Нямаше го нито жълтото, нито розовото, нито дори червеното, опасващи Юпитер на по-високи ширини. И самото Голямо червено петно — най-грандиозната особеност на планетата — се намираше хиляди километри на юг. Съблазнително бе да се спусне там, но южните тропически смущения бяха необикновено активни, а скоростта на течението достигаше хиляда километра в час. Да се навира във водовъртежа на неизвестни сили беше все едно сам да си търси белята. Голямото червено петно и неговите загадки трябваше да почакат други експедиции.

Слънцето, което тук се движеше два пъти по-бързо по небето, отколкото на Земята, сега наближаваше залеза си и огромният сребърен балдахин на балона го заслони. „Кон-Тики“ продължаваше да се носи бързо и плавно с неизменната скорост от триста и петдесет километра в час, но само радарът отчиташе това. Нима тук винаги е толкова спокойно, питаше се Фокън. Излиза, че учените, които така компетентно говореха за безветрените зони на Юпитер и определяха екватора като най-тихото място, в края на краищата са знаели какво говорят. Към всички тези предсказания той се беше отнесъл много скептично и се съгласи с един необикновено скромен изследовател, който направо заяви:

— Няма специалисти по Юпитер!

Да, но до края на днешния ден вече ще има един.

Ако успееше да оцелее дотогава.