Дамян Дамянов
Пловдив

Какъв загадъчен-лиричен град!

С каква магия вечна ме привличаш?

Не знам защо тъй много те обичам,

Не знам с какво ме дърпаш все назад

към своята земя с тракийски дъх,

Под своя свод — усмивка на славянка…

Дали, минавайки през тебе, свойта сянка

Не съм оставил в твоя древен мъх?

Дали не съм оставил своя глас

В небето ти с Орфеевото ехо

Или пък някъде под витите ти стрехи

В предишен свой живот живял съм аз?

Не зная. Толкоз разнолик народ

През твоите земи се е кръстосал,

Че може би в кръвта си още нося

Един неподозиран твой живот!

Не зная. Но със въздуха си тих

Ти ме опиваш с нещо тъй огромно.

И аз днес всичко искам да си спомня.

Като в обърнат Дебелянов стих.