Дамян Дамянов
Работнически квартал

Помня го — накрай града захвърлен,

В купища от смет потънал цял,

Старият, най-мръсният квартал

Бе като едно човешко гърло:

Гълташе, каквото му попадне,

Хапваше, каквото бог даде.

Свикнал бе със дни да не яде,

Хранеше се само с думи гладни.

Хранеше се само с тиха вяра:

Все ще има край животът груб

И от малкия тесняшки клуб

Все ще падне нявга катинара…

Помня го, макар че помен няма.

Днес многоетажен, чист и бял

Той — Работническият квартал —

Е затрупал мъката голяма.

По балконите му червеней мушкато.

По стъклата му — безброй слънца.

Но в смеха на малките деца

Пак дочувам мъката, която под паважа вика с глухи думи:

Тук под всеки цвят тъга расте,

И зад всеки смях — плач на дете,

А под всяка стъпка — глас куршумен…