Йордан Йовков
Дядо Давид (3)

III

Нещастията идат винаги неочаквано. Един ден в Али Анифе се разнесе новината, че в селото ще се открие телеграфопощенска станция. Голяма радост обзе чиновниците от границата. Като че тая жица, която щеше да дойде от далечния и хубав свят, за който можеше само да се бленува, щеше да измени и собствения им живот и да ги отърве от смъртната скука на еднообразните им дни. Но тая новина не зарадва само дяда Давида. За него тя беше нов и жесток удар. Защото и сам той знаеше, пък и другите бяха го казали вече, че щом новата станция се открие, ще има държавен куриер, който ще пренася пощата. Значи, от стария дядо Давид и от неговия кон нямаше да има повече нужда.

Но дядо Давид не се отчая. Ако той все още можеше да се огъне и поколебае от едно страдание, което идеше отвътре, от душата му, и което само той знаеше, при тая опасност, която идеше отвън и беше видима за него и за другите, той не трепна, не се смути, по-скоро той се ядоса, но се въздържа и не издаде яда си. Обзе го това спокойствие, тая смелост и коравина на духа, които го обземаха и в дните, когато трябваше да върви срещу куршумите и коварните примки на делиорманските разбойници. Когато му говореха за новата станция, той повдигаше с двете си ръце едновременно краищата на дългите си ястъклии мустаци и се смееше. Подиграваше се с онзи нещастник, който щеше да бъде куриер и щеше да пренася пощата с някоя едноконна бричка, впрегната с пустала бяла кранта, като ония, с които татарите продават дини и пъпеши. Други път пък с едно престорено примирение казваше, че и без това е дошло вече време да напусне службата и да гледа старините си.

Отново той заживя със своя кон. Да го продаде, за това, пази боже, и дума не можеше да става. Напротив, било защото конят стана пак за него всичко, както по-рано, било защото го беше яд и искаше да покаже превъзходството си над всички пощенски куриери в света, той започна да го гледа още по-добре, даваше му още повече зоб. Но сега в грижите му за коня нямаше предишната нежност, нямаше предишното кротко и внимателно отнасяне; гледаше го наистина добре, но някак сурово и строго, кипваше често и често пъти за нищо удряше коня с юмруци или го риташе в корема. Но конете са най-чувствителните животни и, вън от лошото отнасяне, самото неспокойствие и невъздържаност на дяда Давида премина и върху неговия кон. И по-рано конят си беше буен, подвижен и горещ, но сега той излизаше от обора като някой змей, разлютен, бесен, едва удържим. Суров и твърде много унесен в себе си, затова и непринудено смел, дядо Давид не обръщаше голямо внимание на беснуванията на коня и неговата силна ръка все още успяваше да го укротява. Но промяната у коня, това растящо злонравие и нервност, които той като че не виждаше, лесно се хвърляха в очите на другите. Милан пръв го забеляза и страхът, който конят на дяда Давида му вдъхваше винаги, порасна още повече.

Както по-рано, всяко заминаване на дяда Давида за града събираше много любопитни. Повърна се предишната гордост и юнашки вид на стареца. Той шеташе около коня, поправяше туй-онуй и много пъти, когато се случеше да мине покрай задницата на коня, не се и обаждаше вече, както правеше това по-рано. И понякога конят, като чуваше тежките му стъпки отзаде си, потрепваше, посвиваше се, като че очакваше някой ненадеен удар, и изведнъж задният му крак се издигаше, подковата бляскаше във въздуха и последваше такъв удар, че ако улучеше човека, мъчно можеше да остане жив. Дядо Давид не оставаше длъжен и веднага острият връх на тежкия му чизъм се забиваше в ребрата на коня. Животното пръхтеше, въртеше се на мястото си, ставаше от минута на минута по-неспокойно. И неведнъж се случваше, че конят, притихнал за малко, обръщаше назад цялата си глава, устремяваше пламналите си, замрежени от бухналата отпред грива очи и гледаше дяда Давида внимателно, крадливо, със зловещ и преднамерен поглед, който можеше да има човек, но не и едно животно.

Когато Теохарий пущаше юздата на коня и дядо Давид потегляше, пак се повтаряха ония луди подскачания, но сега те не приличаха на нявгашния грациозен танец, на който тъй много обичаха да се любуват стражарите и пътниците; сега конят се хвърляше буйно и бясно напред, настрана, опитваше се да наведе глава и да хвърли ездача, преплиташе нозе, напрягаше всичките си сили, за да скъса подпругите, да захапе юздата в зъбите си и да се понесе по волята си. Всеки друг ездач би се уплашил. Но дядо Давид стоеше твърдо на седлото и не сега беше времето, когато окото му можеше да трепне и да се уплаши. Махмузите се забиваха в ребрата на коня, острият шип на мундщука разкъсваше раззиналата му уста и животното, ще не ще, се поукротяваше, влизаше в пътя и поемаше своя бърз и плавен раван.

Дядо Давид туряше тогава ръка на хълбока си и накривената му фуражка захващаше да се издига и да пада вълнообразно във въздуха.

— Като казак седи на коня — говореше Теохарий, като гледаше след дяда Давида.

Но в ума му беше се спряла друга мисъл и той прибавяше загрижено:

— Хубав кон, няма какво да се каже, хубав; ама туй, дето се обръща назад и гледа, то не ми се харесва, Един кон обръща ли се назад и те гледа, бягай от него…

При тия думи Милан, който също гледаше подир дяда Давида и мислеше за децата си, въздишаше. Някаква смътна и неопределена тревога се повдигаше и растеше у него при всяко заминаване на дяда Давида.

А новата телеграфна линия вече се строеше, и то тъй бързо, както никой не предполагаше. Телеграфните стълбове се редяха един след друг през полето, жицата се обтягаше, работниците се местеха все напред и още не беше преминала треската на любопитството в Али Анифе, когато първите телеграфни стълбове се показаха на хоризонта откъм запад и също като пътници, наредени един след други, заслизаха надолу по пътя. Тогава у дяда Давида стана нова рязка промяна. И по-рано, когато той пристигаше от града, у всички оставаше съмнение, че е пиян: сега това личеше вече съвсем ясно. Нещо повече: той започна да пие, без да се предпазва, и през дните, когато почиваше. Тогава изпадаше в голяма искреност и признаваше работи, които по-рано мъчно признаваше. Така, веднъж като стигнал до Каралезката чешма, като всеки пътник, който пътува през това безводно поле, гдето няма друга чешма освен тая, слязъл и напоил коня си, но когато рекъл да се качи отново, конят го повлякъл, той не можал да се удържи на седлото и паднал.

— Добре, че кракът ми не остана в зенгията — разказваше той. — И остави туй, ами се повърна и искаше да ме тъпче с крака…

По-скоро можеше да се повярва, че като всички подплашени коне конят на дяда Давида неочаквано е изменил посоката си, отколкото че се е повърнал назад, за да го тъпче. Но Милан знаеше тая скрита борба, която се водеше между дяда Давида и коня му, и затова беше наклонен да вярва на всичко. Конят е можал да бъде хванат само защото юздата се заплела в предните му нозе.

— Як излезе каиша — смееше се безгрижно развеселилият се дядо Давид, — як излезе каиша и тъй го стегна, че закова главата му в земята. Очите му изскокнаха като на настъпен гущер. Чакай, ще види той как се хвърля човек, ще го науча аз него…

За дяда Давида това беше дребна случка; никакво вълнение, никакъв страх не се забелязваше у него. По-самоуверен и по-безстрашен той ставаше от ден на ден. Че пиеше много, това се виждаше; но той като че се подмлади, поправи се, лицето му се зачерви, опълченските му мустаци бяха винаги засукани нагоре. И стъпката му стана по-твърда и по-тежка. Той беше извадил някакви старинни шпори, турил ги беше на чизмите си и сега техният треперлив звън в продължителна струя се носеше около митницата.

Започна да се хвали, говореше по-често за миналото и за борбата си с Атиш Пехливана. Понякога отиваше при камината, вземаше една от големите сабли, гледаше я усмихнат, после я изтегляше и ръждясалият й дълъг клин прозвънтяваше във въздуха. Разкрачен, с високи чизми и старовремски шпори, той въртеше голямата и дълга сабля, лицето му светеше от някакво вдъхновение, белите му мустаци стърчаха нагоре и гъстите бръчки в ъглите на очите му чертаеха някаква лукава, весела и зла усмивка.

От грубостта на дяда Давида започнаха да се оплакват мнозина. Той се караше с пътниците, възразяваше на секретаря, мърмореше дори и против Дядото. С Рафаилова той се кара отново, и то тъй, че работата дойде до бой. А една вечер, когато беше се вече стъмнило, около митницата се чу вик, наблизо дрънкаха хлопки на овце, два гласа се издигаха, пресичаха се и се месеха в тъмнината; после настъпи тишина и се чуха тъпи удари, един, два, три… Хлопките задрънкаха по-често, стадото се отдалечи и наедно с него в тъмнината заглъхваше един старчески глас, в който имаше сълзи.

— Казах му толкоз пъти — говореше дядо Давид, като се върна разпъхтян и уморен, — думах му: не се увирай тука, върви на друго място, кър широк. Не! Не взема! На ти тебе сега една трева, че да я помниш, докато си жив.

Дядо Давид беше бил тая вечер стария овчар дяда Петра Горещника, всичката вина на когото беше тая, че за да намери по-добра трева за стадото си, завъртяваше се понякога край митницата.

Както по-рано, Милан не смееше нищо да каже на дяда Давида. Но такъв, какъвто беше станал напоследък, той не му харесваше. Това безгрижие и това самозадоволство, които проличаваха и в зачервената му и здрава шия, тая надменна суровост и грубост го отблъсваха, натъжаваха го. И той си спомняше за оная внезапна кротост, за оная старческа доброта и смиреност, които се бяха явили у дяда Давида, когато беше чул клетвите на Рафаилица; спомни си за неговите продължителни замисляния, за мъките, които таеше в себе си, за неспокойните му сънища, за бълнуванията му и за оня безкрайно жалостен и горък вик, чийто смисъл той още не можеше да разбере: „Майко! Стига! Стига!“ Тоя дядо Давид го нямаше вече. Пред него стоеше един коравосърдечен, сприхав, упорит и непреклонен човек. И най-лошото беше, че тоя човек почти винаги беше пиян и навсякъде около себе си разнасяше неприятен дъх на ракия.

Но Милан беше слабодушен човек и когато беше с дяда Давида, и приказваше с него, и се смееше. Горчивите и безрадостни мисли му идеха на ум само когато дядо Давид заминаваше за града. Веднъж, когато той гледаше подире му и изпращаше с очи големия пепеляв кон, който в праха и светлината на слънцето вече се закриваше в улиците на селото, Милан се обърна и видя дядо Петра Горещника. Заобиколен от големите си кучета, разгърден и с големия си кривак в ръка, старецът неусетно се беше приближил до митницата. Стадото му пасеше наблизо и лекият вятър, който духаше в тая ранна сутрин, носеше дъх на трева и топла пръст.

— До-брутроо! Тук ли е управителя? — попита Горещника и в същото време надникна през отворените врата на канцеларията, видя управителя и без да говори повече с Милана, изправи кривака си на стената, сне калпака си и влезе.

— Добрутро! Додох, господин управителю, да го кажа направо, додох да се жалвам…

— Милане — чу се кроткият глас на Дядото, — затвори вратата и си гледай работата.

Милан затвори вратата, поиска да подслуша, но не можа да чуе нищо, защото Горещника, против обичая си, заговори по-ниско. Той се бави доста и, както се виждаше, Дядото беше го поканил да седне по-близо, защото и неговият глас се чуваше неясно и по-надалеч. Горещника най-после излезе и когато пое кривака си и тури големия калпак на главата си, погледна Милана: в сините очи на стареца сега имаше повече спокойствие. Милан тръгна с него.

— Всичко му казах — каза Горещника, като се спря по-настрана и извади кожената си кесия, за да си направи цигара, — всичко; господин управителю, рекох, тъй и тъй… Как тъй, че като е стражар, да не е господ пък? И да ме бие, мене, стар човек!

— Значи, всичко му каза?

— Всичко. Ама слушаш ли, Миланчо, аз не съм такъв човек, не обичам да се заяждам, ама с Давида не може инак. Лош човек, пиян човек. Такъв си го знам аз от мома още… Как да не го знам, знам го аз добре, затуй той не ме обича и не ме пуска тъдява. И знаеш ли? — Горещника сниши гласа си. — Той не от добро забягна от селото си. И там пак тъй — бре пиянство, бре кавги, бре коне, с кон в кръчмата е влизал. Имаше булка, млада, хубава — умори я, майка му, старата, и тя не видя хаир, умря подир нея. Свекърва и снаха рядко си живуват, ама те се имаха, пък и добра женица беше булката.

Горещника замълча, цъкна с огнивото си и приятна миризма на прахан се разнесе наоколо.

— Хм… — продължи той и се усмихна — като слушам как Рафаилица кълне Коста, като че слушам майката на Давида. И тя тъй го кълнеше, досущ тъй…

— Кълнеше го! — прошепна някак учудено Милан.

— Кълнеше го и още как. И в къщи, и в черква, и на гробищата при гроба на булката.

Горещника помълча замислен и прибави:

— Не знам, хора сме, никой не знай какво ще му се случи, един господ знае какво ни е писано; ама все пак да ти кажа ли, Миланчо, майчината клетва е лошо нещо, майчината клетва стига!

И той си тръгна, като крачеше широко и се подпираше на големия си кривак. С него тръгнаха и големите му кучета.

Милан остана сам и замислен заходи пред митницата. Той гледаше работата си, приказваше с Теохарий, но винаги, когато останеше сам и свободен, започваше да се разхожда пред митницата, все тъй замислен и загледан в земята. Късно вечерта той пак ходеше там, преминаваше ту пред осветените прозорци, ту се закриваше в тъмнината. Когато си легна, заспа много късно. И току-що заспал, той се стресна в съня си; стори му се, че чува тежки и бързи копита и сякаш грамадната сянка на дядо Давидовия кон падна връз прозорците на стаята. Милан чуваше ударите на сърцето си, но се повдигна и видя, че леглото на дяда Давида е празно, и едвам сега се досети, че той е в града. Вън вятърът разклащаше тъмните вейки на овошките и техните сенки пробягваха по осветените прозорци.