Йордан Йовков
Последна радост (4)

IV

Но шосето не оставаше празно. Дълго време там още продължаваха разходките си младите хора. Изгрява месецът. С шапки в ръце, открили лицата си на топлия вечерник, с бухнала над челата коса, с пламнали очи, в които се чупеха червените лъчи на луната, младите хора слизат по шосето и с пълен глас пеят любовни руски романси. След срещите и разменените погледи през деня, след символичния говор на цветята, забучени на гърдите им, тая сърцераздирателна музика беше последното и отчаяно средство на техния празничен флирт.

Почтените и възрастни хора, наедно със семействата си, пълнеха в това време „Зала Съединение“. Това беше единствената бирария и най-големият театрален салон в града. Многобройните маси са заети до една. Но дълго време още никой с никого не може да се види, защото двете ацетиленови лампи, толкова на мода тогава, бяха спуснати ниско и, въпреки усилията на цялата прислуга, не можеха да се запалят. Най-после, след като бяха се изредили там всички механици и железари от града, лампите се запалват, ослепителна светлина залива целия салон, слугите победоносно теглят въжата и капризните светила тържествено и бавно се издигат над главите на ликуващия народ. Задържаното веселие избухва изведнъж, поръчки се дават от всички страни. На жените поднасят цветна лимонада, бира — на мъжете. Но още при втората чаша те не могат да издържат, намират това питие за безвкусно и блудкаво и след едно малко спречкване с жените, които глезено ги заплашват с пръст, почтените съпрузи оставят всяка преструвка, поръчват си люта ракийка с всичкото разнообразие на провинциалното мезе. Жените все още протестират, но скоро и те се съгласяват да заменят цветната лимонада с бира. Веселието става непринудено и живо, висока и забъркана глъчка изпълва салона. По-старите незабелязано се увличат в горещи препирни и разговори, младите пък момичета се усещат по-свободни. И наместо да гледат хрисимо пред себе си, както досега, те тъй отместят столовете си, че свободно могат да виждат, където си искат. Това става почти на всяка маса. Разменят се погледи и усмивки, въодушевлението расте и еднакво от всички се чувствува нужда от нещо, което кой знае защо още закъснява. Някои по-нетърпеливи често поглеждат вече към вратата.

— O, Люцкане! Тука! Тука-а-а! — неочаквано извиква някой и силният тоя бас проечава из целия салон, като тръба.

Всички се обръщат: влиза Люцкан. Той бърза и високо с двете си ръце издига таблата си, препълнена с нови цветя. Светлината на ацетиленовите лампи пада право пред тях и всички тия бели и червени рози, далии, кремове и карамфили ярко блещят и се усмихват, пресни, хубави, обвеяни още с роса и нощен хлад.

Салонът гръмва от викове и шум. Всички викат Люцкана, чукат по масите, махат с ръце.

— Тука! Люцкане, тука! — реве отново гръмоподобният бас.

Люцкан се спира и не знае къде по-рано да отиде. Някои стават, ограждат го и почти насила го повеждат към масите си, други се мъчат да го върнат и не дотам деликатно го дърпат за пешовете на редингота му.

Люцкан не се сърди. Напротив, това голямо внимание към него извънредно го ласкае. И без да е турил капка вино в устата си, всичкият тоя шум, веселие и смях изведнъж го опияняват. Той е поет и вдъхновението му иде изведнъж: никога той не е тъй изобретателен, тъй забавен, никога не прилага тъй сполучливо своята прочута наука за цветята, както сега.

Купуват цветя от всички маси. Купуват ги не толкоз за самите тях, колкото да се посмеят от сърце на нечаканите и весели фрази, с които Люцкан подава всеки стрък и които напомнят пророческите наричания, когато се вадят пръстени.

— Роза! — говори Люцкан. — Бяла! Любов, която въздиша.

Или пък:

— Меникша, жълта меникша! Раздяла. Защо съм тъй далеч от тебе?

И всички тия добродетелни съпрузи, с изстинали вече сърца, кое на шега, кое наистина, се трогват, подават си помежду цветя и не без вълнение повтарят думите на Люцкана. Разчувствува се дори и Кръстан касапинът. Той става прав, държи в ръката си едър червен цвят и посяга към вярната си съпруга.

— Флок ли? Пламък, значи — повтаря той думите на Люцкана. И като го затъква в косите на обърканата си жена, той не съвсем нежно добавя: — Горя за тебе!

Но тая пламенна изповед тъй малко отговаря на истината, че по всички маси наоколо гръмва оглушителен смях.

Към младите хора обаче Люцкан е по-внимателен и по-искрен. Той е в течение на всички любовни истории и с един бръз поглед изведнъж схваща какво е положението, долавя и погледите, и усмивките, които се кръстосват. Той е сега при масата на пощенския началник Керанов. Тук е и дъщеря му, хубавичката и черноока Иванка. Люцкан знае, че върху бедното момиче вечно тежи безмилостният терор на майка му, но сега Иванка тъй се е поизместила, че може бързо и крадешката да поглежда обожателя си, изконтения секретар на мировия съдия. И докато всички на масата си разменят цветя и се смеят на галантните бележки, които Люцкан нарочно сипе по-щедро, той подава на Иванка стрък синя теменуга и й шепне за сметка на секретаря:

— Теменуга! Скрита любов. Бъди благоразумна!

Бял карамфил пък, което значи чистота, той подава на Ирина, дъщерята на богатия търговец Драгнев. И това не е случайно. Въпреки явното несъгласие на надменните и упорити родители, нея смееше да я иска Пантев, беден, но хубав момък, при това изкусен цигулар. И Люцкан, като подава на Ирина белия карамфил, много на място й шепне:

— Моите чувства са чисти!

Но като опитен диригент, Люцкан дава ухо не само на приятните и нежни тонове, които издават струните на тия влюбени сърца. Той не само насърчава; не само успокоява и гали. Той е способен да направи и строг укор, ако това е потребно. Ето палавата и весела Сийка Стефанова, която нарочно любезничи с Вълча шивача, и то не за друго, а само да подразни изгорника си Дамянов. А на една отдалечена маса той, измаменият любовник, рови с пръсти косите си, пие чаша подир чаша, гледа мрачно пред себе си и пее „Помниш ли, мила!…“ А след това, всички знаеха, щеше да последва истеричен плач. Затова и Люцкан подава на Сийка бял нарцис и строго, почти сърдито й шепне: — Нарцис. Студенина. Ти си без сърце!

Много скоро таблата на Люцкана се изпразва. Мнозина се сърдят и високо се обясняват с него, че ги е забравил.

— Люцкан! — обажда се презрително гръмоподобният бас. — Люцкан гори в червени пламъци. По-е-ма!

Това е Вартоломей Вардев, секретар на архиерейското наместничество и първи бас в черковния хор. Той също не е получил цветя и започва да си отмъщава.

Цветята на Люцкана, още повече неговите наричания, бяха влели последната и най-силна струя във веселието на „Зала Съединение“. Много шишенца с ракия и много бира бяха се извървели, докато се коментираха емблематичните значения на цветята. Но тукашният човек никога не губи чувството на мярка. Наближаваше десет часът, значи, време беше за в къщи. Един след други всички стават да си ходят, толкоз повече че Кръстан касапинът, вече съвсем пиян, беше станал и се готвеше да дига масата със зъби, докато жена му, още с червения флокс в косите си, мъчеше се да го вразуми и сърдито го ругаеше. На друга маса пък Рачо Самсарът беше почнал съкрушителна филипика против всичко и всички.

Люцкан не си отиваше веднага и това беше голяма грешка от негова страна. Защото тъкмо по това време влюбените песнопойци по шосето се завръщаха от сантименталните си разходки и нахлуваха в „Зала Съединение“, също като хуни. С Люцкана те се отнасяха не съвсем внимателно. Тъй като таблата му беше празна и той не можеше да им даде цветя, те го караха, кое с молба, кое насила, да им декламира поемата си, закачаха се и се шегуваха най-жестоко.

Разгален от голямото внимание, с което преди малко беше окръжен, Люцкан искаше да се държи към младите хора високомерно и гордо, но това, вместо да ги укроти, още повече ги настървяваше. Те пощуряваха, дърпаха полите на редингота му, удряха с юмруци бомбето му и го докарваха чак до ушите му, или пък просто го тръшкаха в земята, за да видели, както казваха, празник ли е утре, или делник. Работата стигаше до кавга, от която, разбира се, пострадваше пак Люцкан: обиден и разплакан, той се изскубваше из ръцете на мъчителите си с изпомачкано бомбе и разкъсан редингот, раздвоен отзад като опашката на ластовичка.

Люцкан беше сирак и преживяваше при гостилничаря дядо Руси, който не го оставяше и през тежките зимни дни, когато търговията с фъстъците отиваше все на загуба. В замяна на това, Люцкан правеше на стареца някои дребни услуги и с цветята, останали непродадени в делничен ден, украсяваше масите на гостилницата. Дядо Руси обикновено преглеждаше тефтерите си, когато Люцкан се завръщаше, и с един поглед само изпод очилата си разбираше всичкото нещастие с бомбето и редингота.

— Колко пъти съм ти казвал — кротко говори той — да не се застояваш с ония хаймани.

В гостилницата е и Митю Караколев, прочут ловец, който доставяше дивеч на дядо Руси. Митю е добродушен човек, нисък, набит и цял космат като Исава. Природата беше го надарила и със силен глас, говореше всякога високо, като че се караше някому, а когато викаше кучето си в гората, чуваше се — тъй поне уверяват — на цели десет километра.

Докато Люцкан разказваше патилата си, Митю слуша разсеяно и явно е, че не разбира нищо. Той току-що се е завърнал от лова си, душата му е пълна с ведрината на полето и очите му още виждат зеленото море на житата. При това той е донесъл сега три заека, които висят закачени настрана, и тъкмо разказваше как ги е убил.

— Остави тия вагабонти — пресича той Люцкана. — Слушай какво ще кажа по-нататък. Та… връща се онзи ми ти заек и подир него и Чакалът, зърна го, влезе пак в дирите му. Думам си: „Дърт си ти, ама не можеш излъга моя Чакал“…

Митю разказва ловджийските си истории с най-голямо увлечение. Той не само подробно описва всички перипетии, но и някои сцени подробно ги възпроизвежда: как стоял, как се приготвил и снишил, и в същото време с удивителна прилика имитираше лая на кучето си, с всичките негови нюанси, било когато е далеч, било когато наближава вече заека. И той се забравя и неусетно тъй издига гласа си, че стражарят, който е наблизо на пост, започва да наднича на прозореца, като мисли, че се е случило нещо. Но и Люцкан е забравил вече нещастието си. И той, и дядо Руси, усмихнати и прехласнати, слушат забавните истории на ловеца.