Йордан Йовков
Албена (3) (Драма в три действия)

Сцена 1

 

СЕНЕБИРСКИ. Я виж бе, дядо Власьо, виж: всички къщи са чисти, всички къщи са измазани за Великден, само на Албена не е. Къщата й прилича на курник. Е, разбира се, Албена не бива да си цапа ръцете. Албена е кокона. Албена знае само да тури китка на главата си и да тръгне из махалата — врът насам, врът нататък, ха-ха-ха, хи-хи-хи — и туйто. Туй знае Албена.

ДЯДО ВЛАСЮ (смее се). Ама пък хубава е синковицата! Какво яде, какво пие — не знам, ама от ден на ден по-хубава става. Наляла се като грозде по Св. Богородица. Капчица! В чашка да я изпиеш. Разгеле, Иванчо, я дай насам шишето, че ми пресъхнаха устата (Поема шишето, което Сенебирски изважда от джеба си и му подава.) Хай наздраве! (Пие.) Уф, че люта ваджията… Да почакаме пък, може да дойде Албена.

СЕНЕБИРСКИ. Не ми тряба мене Албена. Не искам да я зная. Ти да не мислиш, че зарад нея съм дошел. Селендурка такава! Мисли, че хората умират за нея. Не ми я споменавай, не искам да й чувам името.

ДЯДО ВЛАСЮ. Чудна работа. Че изнапреж нали все за нея ме питаше бе, Иванчо?

СЕНЕБИРСКИ. Не ща, ти казвам.

ДЯДО ВЛАСЮ. Е, като не щеш, и аз не ща. Да приказваме тогаз за друго. Де беше снощи?

СЕНЕБИРСКИ. Бях при Куцара.

ДЯДО ВЛАСЮ. Намери ли го?

СЕНЕБИРСКИ. Намерих го. Аз и Куцар хубаво си поприказвахме. Два пъти приказвах с него — веднъж тук, при воденицата, и после в къра. Намерих го там при конете, стояхме и приказвахме. Разправих му аз много работи. Добре я наредих аз. И ако съм дошел тука, дошел съм не за Албена, чу ли? — а за Куцара. Куцар ми тряба мене, искам да го видя. Дали е дошел?

ДЯДО ВЛАСЮ. Не вярвам да е дошел. Куцар по това време е при конете.

СЕНЕБИРСКИ. Може да си е дошел. Ако не си е дошел, ще си дойде. Страшен е тоз Куцар! Каква сила! Бик да улови за рогата, ще го удуши. Славен е тоз Куцар. (Помълчава.) Не, диване е! Простак! Глупак! Такъв с кремък да го дереш, главата му да смажеш! Дал му господ сила да събори планина, а на една жена не може да заповяда.

ДЯДО ВЛАСЮ. А бе Куцар… прост чиляка… Куцар…

СЕНЕБИРСКИ. Прост, прост, прост!… Дай шишето, искам да пия. Ще пия ей тъй, напук, не искам да ми заповяда никой — не кмет, ако ще би и цар да е. (Пие.) Яд ме е… Тъй ме е яд, че в устата на змия да плюя, ще я отровя. (Пие пак.) Ама, каквото щеш кажи, Албена си е хубава. Хубава е, дядо Власьо, хубава е! Хубава си е била винаги — и оназ година, и по-оназ година, ама сега — цъфнала е като трендафил. Ах! Казвам, че я мразя, ама не я мразя. Не я мразя. Не я мразя, не! Как да я мразя, мога ли да я мразя! Тя не е крива, криви са онез, дето са тръгнали подир нея. Те я развалят. Ама аз ще ги науча тях! Ръцете им ще счупя, главите им ще счупя! Аз съм я наредил. (Сепва се.) Не, нищо не съм наредил. Не ми тряба. Албена си има мъж, той да му мисли. Дали е дошел Куцар?

ДЯДО ВЛАСЮ. Не ще да е дошел. Слушай, Иванчо, ти да не би да си му казал нещо?

СЕНЕБИРСКИ. Кой, аз ли? Какво ще му кажа! Какво знам, та какво ще му казвам. Не ми тряба. Подай ми шишето. (Дига шишето да пие, но веднага го снема.) Че ти си го изпил, капка няма. Да съм казал нещо на Куцара ли? Не ми тряба. Нека правят каквото си щат. Яд ме е мене на Нягула. Ако не беше той, сега щях да си бъда у дома. И Нягул надул един нос, не му се приказва. Почакай бе, приятелю, ще видим кой кум, кой свят…

ДЯДО ВЛАСЮ. Сега пък с Нягула. Какво имаш пък с Нягула…

СЕНЕБИРСКИ. Нягул ли, Нягул ли? Каква лисица е тон! Яд ме е на него. Много си е вирнал главата. Онзи ден, не бързах, смели, рекох му на тоя сиромах, на Гунча, смели му, че да си върви, болно има в къщи. А той — не може. Чакай бе, приятелю, какво си се възгордял, до вчера ходеше с кърпени гащи. Ще дойде видовден, ще видим… Дай шишето… Не, остави, празно е. Да идем В кръчмата. Искам да пия. Ще дойдеш ли?

ДЯДО ВЛАСЮ. Как да не дойда, за тебе като бъде. Иванчо, аз съм с тебе, виждам, майка, душмани имаш, ама не бой се. Аз съм с тебе, в огъня да влезеш, и аз ще вляза. Приятел си ми, обичам те.

СЕНЕБИРСКИ. Да видим по-напред за Куцара. Дали не е дошел?

ДЯДО ВЛАСЮ. Не, мама, не. Няма го Куцара.

СЕНЕБИРСКИ. Да не е във воденицата?

ДЯДО ВЛАСЮ. Няма го и във воденицата. Нали ходих там.

СЕНЕБИРСКИ. Да вървим тогаз в кръчмата. После пак ще дойдем да видим за Куцара. Да вървим. (Тръгват.) Я виж бе, дядо Власьо, какви са бели къщите! Всички са бели, само на Албена не е. Ама Албена е хубава… (Ядосано.) Не, Албена не ми тряба. Не искам да я зная. Да вървим по-добре в кръчмата и да пием. Тоз Куцар, защо не дойде тоз Куцар! (Излизат наляво.)

 

АЛБЕНА. Е, и туй пък търпи ли се! Да не можеш да излезеш на улицата, все ще ти излезе някой мъж насреща — или тоз пиения, или Гаврил. (Като се озърта.) Няма го, отишел си. Дано земята да го погълне. Нягуле, сърдя се и на тебе.

НЯГУЛ. Сърдиш ли ми се? Защо?

АЛБЕНА. Ами че едвам дойдох и ти — върви си! Не ме щеш, омръзнах ли ти! Хубаво тогаз, аз вече няма да дохаждам, щом ме пъдиш…

НЯГУЛ Не те пъдя аз, казах ти какво има. Днес барем не трябва да се мяркаш тъдява. Заради снощната случка селяните са страшно наежени, хеле хаджи Андрея! Какво не говорил пак за тебе! Страх ме е да не мине оттука — нали все Гаврила търси — и да те види. Ще ти надума нещо, нали го знаеш какъв е…

АЛБЕНА. Тоз човек пък, какво съм му направила. Е, какво приказват сега пък?

НЯГУЛ. Казват, че нощес някой прескочил през дувара у вас. Сенебирски бил, казват.

АЛБЕНА. Боже, как измислят… Куцар си дохожда нощес. Два пъти се връща от къра — заморен, изпотен, като че е бягал. И ми се видя такъв един — ходи, оглежда тук-там, чака…Той беше, а те… Нека приказват пък, аз съм си чиста… Не искам да ги знам. Ти не ми ли вярваш, Нягуле?

НЯГУЛ. Вярвам ти, вярвам. Но сега е лошо, много са наежени селяните, приказват. И затуй ти казвам да си идеш, докато се размине.

АЛБЕНА. Ще си отида пък, като искаш, ще си отида. Ама не ми се отива в къщи! Какво да правя? Да мажа, да чистя? Нищо не ми се похваща. На, жените се изпотрепаха да чистят — аз не мога. Не искам (Весело.) Виж, да съм тук, да имам ей там една малка къщичка, до воденицата, че гледай… Ще пея и ще мажа, ще чистя, ще мия цял ден.

НЯГУЛ. Аз зата смятам да направя една къщичка, малка една къщичка. Нали ще бъде хубаво?

АЛБЕНА. Ах, Нягуле!

НЯГУЛ. Ти такваз къщичка ли искаш?

АЛБЕНА. Ах, Нягуле! Искам, искам! (Като помисля.) Ами жена ти, Нягуле, ами Куцар…

НЯГУЛ. Хм… жена ми…

АЛБЕНА. Че и деца имаш…

НЯГУЛ. Ех и ти! Остави сега туй, колко пъти съм ти казвал. Жена ми… ще видим… то ще се нареди… лесно е…

АЛБЕНА (развълнувано). Ах, Нягуле, кажи ми болест ли е туй, магия ли е. Какво става с мене — в къщи не ме свърта, искам да изляза, искам да дойда тук, да съм при тебе. Мисля уж за Куцара, а то не за него, а за тебе мисля…

НЯГУЛ (радостно). Тъй ли?

АЛБЕНА. Как да не е тъй — тъй е. Ей сега ще скоча на раменете ти, ще ти изскубя перчана, очите ти ще издращя. Хубав си. А какъв (смее се), какъв беше едно време. Когато ергените тичаха подир мене, ти стоеше настрани и само ме гледаше. Че защо не ми каза тогаз? Не, каза ми веднъж. На Райновия кладенец беше, каза ми: „Албено, да се вземем!“

НЯГУЛ. А ти?

АЛБЕНА. Аз се изсмях.

НЯГУЛ. Видя ли? Затуй забягнах аз. Седем години ходих по чужди врати. Работих, ожених се, деца се народиха. Исках да не се връщам, но не можах. Все пред очите ми си била ти, теглеше ме. И ето — дойдох.

АЛБЕНА. И пак такъв беше, когато те видях най-напред тук, във воденицата. Погледна ме изпод вежди и ни дума. А аз те познах. Такъв си зата. Нягуле — потаен. Покрит въглен. Колко приказват за мене, а за тебе — нито дума. Като рекли всички: Нягул е добър, та добър…

 

НЯГУЛ. Е, не е ли по-добре тъй? Защо да ни знаят хората? Аз имам план, нали ти казах. Няма да се мине много време, и таз воденица ще бъде моя.

АЛБЕНА. Ах, Нягуле!

НЯГУЛ. И само туй ли? Воденицата си е воденица. Аз ще си купя земя, добитък — моя земя, мой добитък, аз да съм си господар. (Весело.) А ти — на тебе ще ти прилича — ти да си господарката…

АЛБЕНА. Нягуле, какво приказваш… (Замислено.) Че хубаво ще бъде!…

НЯГУЛ (весело). Ти да си господарката…

АЛБЕНА (смее се). И искаш да си ходя! Няма да си отида, тук ще стоя. (Като се озърта.) Да е отнякъде Иванчо да ни види, ще се пукне от яд, като жаба. (Смее се.) Боже, много се смея аз днес, ама ще плача… (Замисля се.) Смея се, смея, а изведнъж ми стане мъчно…

НЯГУЛ. Защо?

АЛБЕНА. Не знам… За Куцара ми става мъчно. Не, не за Куцара… ей тъй… не знам. Пък и за Куцара ми е мъчно.

НЯГУЛ (гледа я въпросително).

АЛБЕНА. Е, няма нищо де, аз само тъй… Е, Нягуле, като стане воденицата твоя, какво ще правиш? Че ти много богат ще станеш! Какво ще направиш, тогаз, кажи де…

НЯГУЛ. Аз имам план. Най-напред — ниви, земя. Какъвто занаят имаше баща ми, и аз искам да го имам. Моя земя, мой добитък, аз да съм си господар.

АЛБЕНА. Твоя земя, твой добитък. Че хубаво ще бъде! Ти да си господар… (занесено и с усмивка)… аз господарка… (Съглежда нечакано Куцара, който поглежда иззад ъгъла.) Ах! (ниско, с уплаха) Куцар!

КУЦАР (спуща се към тях, застава срещу Нягула, като че иска да се хвърли върху му, но се въздържа и се обръща към Албена). Що си дошла тук… Какво правиш тук… Върви си, върви в къщи! (Хваща я за рамото.) Върви си!

АЛБЕНА. Куцаре! Че какво има пък…

КУЦАР (вика по-силно). Върви си! Още сега да си вървиш, чуваш ли?

АЛБЕНА. А-а! Какъв човек! Няма да си отида пък, на…

КУЦАР. Върви си! (Дига юмруци и налита отгоре и.)

АЛБЕНА (изписква). Ах! Куцаре!

НЯГУЛ. Куцаре! (Дръпва го и силно го тласва настрана.). Какво правиш ти, полудя ли?

КУЦАР (спуща се върху Нягула, но в последния миг отведнъж се спира, тежко диша).

НЯГУЛ. Луд ли си, какво правиш?

КУЦАР. Не съм луд аз… Тя да си върви… Няма работа тя тука… (Високо и с достойнство.) Тя ми е жена… Аз й заповядвам… Каквото река аз… (Към Албена.) Върви си! Върви си, че…

АЛБЕНА. Е, пък ще си отида… почакай малко…

КУЦАР (бясно). Тръгвай!

АЛБЕНА. Боже, какъв човек! Ах, какво ми било писано… (Заплаква, трие очите си с престилката си и си отива.)

КУЦАР (след нея). Кучка! Да взема едно дърво, че ще те науча аз тебе. Главата ти ще смажа, като на зъмя…

НЯГУЛ. Я не викай! Не ща да събираш хората, панаир не ща. Дърво ще вземаш — да не го взема аз, че ще видиш. За нищо и за никакво, побеснял като луд. Защо си се върнал, я ми кажи? Де остави конете?

КУЦАР (поглежда го тъпо, задъхан, но не му казва нищо и разсърден, с широки крачки отива в мелницата. Нягул гледа след него, след това сам тръгва нататък.)

КМЕТЪТ МАРИН (иде по пътеката отдясно). Нягуле, Нягуле!

НЯГУЛ (връща се и го чака).

КМЕТЪТ МАРИН. Нягуле, каква стана тя, Нягуле, знаеш ли? А! Страшна работа! Селото се бунтува. Ей сега ида оттам. Събрали са се всички в кръчмата и хаджи Андрея, и братята му, и всички, че като гракнали срещу мене, ще ме изядат.

НЯГУЛ. Защо? Какво има?

КМЕТЪТ МАРИН. Зарад снощната случка. Нощес един човек скочил от дувара на Албениния двор — таз Албена, зарад нея става, каквото става — скочил, караулът му извикал да спре, той бяга, караула стреля, дига се олелия, скача цяло село…

НЯГУЛ. Е, хванаха ли го?

КМЕТЪТ МАРИН. Де ще го хванеш… През плетища, през дворища, отишел човека, та се не видял.

НЯГУЛ. Че кой ще да е бил той?

КМЕТЪТ МАРИН. Кой друг може да бъде — Иванчо Сенебирски ще да е. Може и Гаврил да е бил, ама по ми се вярва да е бил Сенебирски. Тоз човек не се засрами, и денем и нощем все около Албена обикаля. И Албена, Албена — и на нея едно евангелие ще чета аз, ама сетне. А сега кой крив? — кмета. И знаеш ли сега какво е там в кръчмата (прави знак с ръце), ей такова е!… Хеле хаджи Андрея, огън и пламъци бълва… И само той ли…

НЯГУЛ. Какво казват?

КМЕТЪТ МАРИН. Най-напред, не щат Албена. Искат да я изпъдят, да отидела в друго село. Но то няма да бъде. Туй го казва хаджи Андрея, но селяните думат — не може, не бива. То няма да стане, но друго има по-лошо…

НЯГУЛ. По-лошо ли? Какво?

КМЕТЪТ МАРИН, Правят заявление, събират подписи — искат да се махне воденицата или да се пренесе нейде далеч. Не искат да се събират хора от селата, не й било мястото тук — близо била до харманите и щяла да запали снопите.

НЯГУЛ. Може ли? Че досега как не ги запали.

КМЕТЪТ МАРИН. Че ха де. Ами нали ти казвам, всичкото е зарад Албена, всичкото го прави хаджи Андрея. Не можа да купи воденицата на времето, сега го е яд. Ще видим, има време. Сега ти знаеш ли защо съм дошел? Нарочно затуй дойдох…Защо не смелиш на онзи, на Сенебирски, та да се махне? Смели му, та да си отиде и да миряса селото…

НЯГУЛ. Да дойде, ще му смеля. И аз виждам, че да се махне е по-добре. Не дохожда. Когато му дойде ред, или го няма, или дава реда си другиму. На, толкоз деня става как разиграва Гунчо Митин.

КМЕТЪТ МАРИН. Остави сега ред, ред не гледай. Гледай само да му смелиш, че да се махне. Аз ще го намеря и него на кръчмата и хубаво ще го настаня. Не го е срам, богаташки син! А ти — смели му. Смели му, че да се махне. Чу ли, Нягуле? (Излиза наляво.)

НЯГУЛ. Добре, добре. Щом дойде, ще му смеля.

 

ГУНЧО МИТИН (излиза от мелницата) Не върви… На тоз казах, на онзи казах — не върви. Не мога да си смеля и туйто. Детето ми болно. Не го бива, надви го болестта. Настинка ли е, тежката болест ли е — не знам. (Сяда до Куцара.) Дъртата казва, че било уроки. Може и уроки да е — не знам — детето не го бива и туйто. (Куцар пъшка.) Ти какво имаш?

КУЦАР (мълчи, не го и поглежда)

ГУНЧО МИТИН. Сиромах ли си, никой не те бръсне. Да беше друг, досега щеше да си смели, щеше и да забрави. Думам на Нягула — бе, Нягуле, колко зърно имам аз? — една шепа… (Куцар пъшка.) Бе ти да не си болен? Очите ти червени.

КУЦАР (хваща си главата с две ръце). Боли ме… стяга ме нещо тук… обръч ме стяга, железен обръч ме стяга… боли…

ГУНЧО МИТИН. Настинал си. Стопли си малко вино с черен пипер. Ще те затопли. Та, казвам на Нягула — детето ми болно бе, Нягуле, смели ми, та да се прибера. Не може, кай, всеки на своя ред… Ама, казвам, Иванчо ми дава реда си… Не може, кай… (Куцар охка.) Слушай, направи каквото ти казах, стопли вино, черно вино, тури черен пипер, или пък лютиви чушки и го изпий. Ще те затопли.

КУЦАР (като подкрепя главата си с ръка.) Тук ме боли… стяга ме… железен обръч ме стяга, стяга…

ГУНЧО МИТИН. Ще ти мине.

КУЦАР (става, като че говори на себе си). Тъй е… Той ме прибра на работа… даде ми хляб… Негов хляб съм ял досега, право е… тъй е… Ама пък да земе да ми направи туй… (гневно) да ме срами! Аз него… ще го убия!

ГУНЧО МИТИН (става), Кого бе, Куцаре? Що има?

КУЦАР. Нищо няма. Главата ме боли.

ГУНЧО МИТИН. Ще ти мине, гледай си работата. А аз какво да правя… Сиромах човек ли си, никой не иска да те знае. Тъпчат те, подиграват се с тебе.

КУЦАР. Нож, нож, нож! (Гледа Гунча занесено, като не не го вижда.) Нож!

ГУНЧО МИТИН (след кратко мълчание). Нож! Не трябва нож. Господ ще ги накаже. Бе, бай Куцаре, да беше казал и ти една дума зарад мене.

КУЦАР. Какво да кажа?

ГУНЧО МИТИН. Да ми смели. Да кажеше на Нягула.

КУЦАР (гневно). Я ме остави! Остави ме!

ГУНЧО МИТИН (уплашен, избягва настрана). Защо бе, защо… А! какъв човек…

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Няма ред за нас, няма да си смелим. Хората си смляха, отидоха си, а ний още седим. Какво ще правим сега, кажи де, какво ще правим?

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Какво ще правим — ще почакаме.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Малко ли чакахме? — три деня…

ГУНЧО МИТИН. Три деня… а аз? (Брои на пръсти.) Събота, неделя, понеделник, вторник. Четири деня. (Като показва четирите пръста на ръката си.) Четири деня! (Тръгва към мелницата.)

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Всяка коза на свой крак виси. Ний сме отдалеко.

ГУНЧО МИТИН (обръща се и пак показва четирите си пръста). Четири деня! (Влиза в мелницата.)

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ще ни свари Великден тука. Ще изядат червените яйца без нас. Няма да чуем и ний „Христос възкресе!“

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ще го чуем, ще го чуем. Има време.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Мълчи, да не те чуй дявола. Човек предполага, а господ разполага. Нали дойдохме тук, уж за по-скоро, а на, стана три дни как чакаме. Де го Киро — на кирия. Какво спечелихме?

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ба, все спечелихме нещо.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Какво си спечелил?

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Най-напред — колкото пъти сме отивали в кръчмата, все онзи ни черпи, Сенебирски. Пет пари не сме похарчили…

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Друго?

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (весело). Друго — барем се нагледахме на оная хубавата, дето всеки ден дохожда тук, Албена…

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (махва срещу му с чибука). Уф, да те убий господ! Ти все за туй! На бивола окото все в просото. Хм… хубавата… Чакай, ще ти дойде и на тебе на главата. Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Може да се задавиш ти, че си стар, а аз не се задавям…

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Виж го какъв се е умислил тоз… Като че търси нещо…

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ума си търси. Не е лесно да имаш хубава жена.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (смее се). Хубава е таз Албена…

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Остави сега туй, работа ни чака.

НЯГУЛ (от вратата на мелницата). Хайде! Ваш ред е!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Наш ред ли?

НЯГУЛ. Ваш ред е. Хайде, давайте чувалите. По-скоро, че не чакам.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (на младия). Да вървим… Да снемаме чувалите. (Спуща се да излезе, но веднага се връща) Да има някой да ни помогне… Куцар… де е Куцар… (На Нягула.) Да повикаме ли Куцара?

НЯГУЛ. Той тука ли е? Я го повикай!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (излиза малко напред, занича надясно и вика). Куцаре! Ела насам, Куцаре!

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (усмихнат). Много замислен Куцар. И все в земята гледа…

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Я мълчи! Току плещиш…

НЯГУЛ (на Куцара). Я да вземеш да внесеш чувалите на тез хора. Снеми ги и ги внес във воденицата. Хайде, какво стоиш…

КУЦАР (мълчи и гледа в земята).

НЯГУЛ. После ще идеш за конете. Снеми сега чувалите.

КУЦАР (сърдито). Ъ-хъ, ще ги снема… няма да ги снема.

НЯГУЛ (изненадан). Защо?

КУЦАР. Затуй!

НЯГУЛ. А! Ти луд ли си? Да снемаш чувалите, че като взема едно дърво. Какво си се нацупил такъв?! Върви! Снемай чувалите, че после ще идеш за конете.

КУЦАР. (разсърден повече). Няма да ида за конете… няма да ида, не…

НЯГУЛ. Защо?

КУЦАР. Ей тъй е, няма да ида. Ти искаш аз да ида в къра, а ти… Няма да ида!

НЯГУЛ. А какво ще правиш?

КУЦАР. Тук ще седя. В къра не отивам.

НЯГУЛ (кипва). Снемай чувалите! Върви! (Тласка го с все сила.)

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Чакай… Куцаре, недей… Слушай, Куцаре, Куцаре…

КУЦАР (на Нягула). Ще те убия! Ти мене да ме срамиш… Честта ми да срамиш… Аз тебе… ще те убия!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Куцаре, слушай, Куцаре. Чакай бе, човече…

НЯГУЛ (спокойно). Остави го, остави го. (На Куцара.) Не те е срам! Да дигаш ръка на мене! Защото те прибрах, защото ти дадох хляб…

КУЦАР (обърква се и пуща ръце.)

НЯГУЛ. Да взема сега едно дърво, че ще видиш. Какво Искаш, какво ти е влязло в главата? Я остави този дявол, дето те надува, че си гледай работата. Снеми чувалите, ти казвам. После ще идеш за конете.

КУЦАР (отново кипва). В къра не отивам… В къра няма да отида…

НЯГУЛ (гневно). Махай се тогаз. Върви си! Не те ща тука, върви си! Още сега си върви.

КУЦАР. Ще си ида… какво пък, само ти ли си… Ще си ида… (Тръгва си, но като направя няколко крачки, обръща се.) Аз ще си ида, ама мисли си! Аз ще те науча тебе. Аз щях тука да ти строша главата, ама не рачих. Не рачих — тука съм ти работил, хляба ти съм ял тука… не ща тук… Ама отсега нататък… мисли си! Аз тебе ли?… ще ме познаеш ти мене… ще видиш… (Отива си.)

Сцена 2

 

САВКА (отвън). Албено! (Отваря вратата, наднича най-напред и влиза.) Албено, тука ли си?

АЛБЕНА. Тука съм, Савке. Ела де.

САВКА. Какво направи ти ма, Албено, два дни не си се видяла. Боже, рекох, какво стана таз жена? Рекох да дойда да те видя. Що правиш? Как е Куцар?

АЛБЕНА. Болен е.

САВКА. Що му е?

АЛБЕНА. Настинал, лежи. Лошо му е.

САВКА. Е, няма нищо де, ще му мине. Загрижих се за тебе. Гледам, гледам да излезеш, да дойдеш — няма те. Чакай, рекох, да отида аз.

АЛБЕНА. Че седни де. Що стоиш права?

САВКА. Не, бързам… аз само тъй. (Гледа Албена.) Каква си се умислила, Албено… хич не се засмиваш. Като кога тъй… Не ти прилича тъй, не ти прилича да не се смееш…

АЛБЕНА (усмихва се).

САВКА. Ха тъй, засмей се, засмей се! (Смее се.)

АЛБЕНА (смее се). Каква си, Савке… За какво искаш да се смея…

САВКА. За какво… За каквото сме се смели други път, не знаеш ли? Като не те видях вчера и днес, не можах да изтърпя. Ще отида, рекох, да я видя.

АЛБЕНА. Не мога да изляза, като е Куцар тъй…

САВКА. Ще мине то. Сега аз да си отида, че пак ще дойда. Да направя ли нещо за Куцара, че да му го донеса, я чорбица, я нещо друго?… (Тръгва си.)

АЛБЕНА. Че постой, Савке. Що бързаш.

САВКА. Свекърва ми, чумата да я тръшне… само гледа какво правя, де ходя…И все мене кара за всичко, ръцете ми са се откъснали. Зла жена, проклета жена… (Весело.) Ама аз пак ще дойда…(Излиза, Албена я изпраща, след това се врьщи и сяда на предишното си място.)

 

КУЦАР. Що шиеш?…

АЛБЕНА. А, нищо… Рекох да ти позакърпя една риза.

КУЦАР. Не се ший днес. Грехота е… Ти зата грях не знаеш…

АЛБЕНА. Куцаре, що приказваш тъй…

КУЦАР. Мълчи! (Заглежда се в земята и мисли.) Ще ида при дяда попа…Ще ида при кръстника, ще събера комшиите. Дядо попе, ще река, ти си ни венчавал, кръстник, ти ни си държал венците…и ще им разправя всичко, всичко, от игла до конец… (Гневно.) Нека видят каква си ти! Нека видят какво правиш с Нягула. Нека видят… цяло село да знае, всички да знаят…

АЛБЕНА. Направи го. Ако искаш да станеш за смях.

КУЦАР. Мълчи!

АЛБЕНА. Защо слушаш хората, лъжат те…

КУЦАР. Мълчи! (Става и отива до прозореца.) Ще ме пъди пък от воденицата…мене ще пъди. Чунким хубаво направил, а ще ме пъди. (Гневно, като гледа Албена.) Аз него още там щях да го пребия, щях да му смажа главата, ама рекох хайде… там съм му работил, там съм му ял хляба, там да го не правя… Ама отсега натъй! Ще го убия!… Ще го убия, каквото и да стане… (Като направя няколко крачки.) Кой беше тук?

АЛБЕНА. Савка беше.

КУЦАР. Да не си излязла навън, да не си пристъпила през прага навън, че ще те пребия. (Разхожда се.) Нягул! Хайдутин! Краде брашно, не знам ли аз, знам къде го крие, знам как го продава скришом. Ще заведа Хороза и ще му кажа де е скрито брашното… Ще видиш как ще го поведат жандарите. Хайдук! (На Албена, гневно.) Или ти мислиш, че е добър!…

АЛБЕНА. Аз не зная, Куцаре.

КУЦАР. Не знаеш, а, не знаеш… (Отива към Албена.) Не, няма да кажа на дяда попа. Няма да кажа на кръстника… Никому няма да кажа… Аз ще ви съдя. Виждаш ли? (Попипва ножа на пояса си.) Като кажа: хърт-хърт — че и двама ви. Туй ще ви е съдбата…

АЛБЕНА (изписква, прилепя се до стената и заплаква).

КУЦАР (тръгва назад, след това се хваща с две ръце за главата). Ох, боли ме… Стяга ме нещо тук… стяга ме.

АЛБЕНА (отива към него). Куцаре, защо правиш тъй? Защо не си легнеш? Сварила съм ти липов цвят — пий, ще ти омекне кашлицата. И хапни нещо…

КУЦАР. Не ща. Нищо не ща… (Тръгва към собата, Албена става.) Стой ти тука. Не ща да дохождаш. Само… навън да не излизаш. Тук да стоиш, (Влиза в собата.)

АЛБЕНА (сяда и шие. Чуват се вън стъпки. Албена бърже изтрива сълзите си).

МАРИНИЦА (отвън). Албено! Албенке! (Влиза с Кераница.) Гости искаш ли, Албено? Ей ни с Кераница. (Вглежда се в Албена, която ги посреща.) А-а! Хем ти си плакала… Защо? Хубава работа. Че ако Куцар е болен, дава не е умрял. Каква си, Албено — като си толкоз хубава, защо си толкоз глупава. (Смее се.) Че кой не се е разболявал? За туй плаче ли се? (Сяда на одъра.)

КЕРАНИЦА. Албено, нямаш ум, ако си плакала!

АЛБЕНА (усмихва се). Не съм плакала. Защо ще плача?

МАРИНИЦА. Не ти виждам очите… Е, какво ти прави мъжа?

КЕРАНИЦА. Наистина, как е Куцар, Албено?

АЛБЕНА. Болен, лежи. И да легне барем в собата, ами отишел чак в отвъдната стая.

МАРИНИЦА. Научил се да лежи при чувалите.

АЛБЕНА. И нищо не ще. Ни ти иска да пие липов цвят, ни ти иска да яде. (На Кераница.) Тодорке, какво правиш ти, не съм те виждала. (На Мариница.) Нищо не ще, не знам какво да правя.

МАРИНИЦА. Уф, булка, туй мъжете, кога се разболеят, стават по-лоши и от децата. Хем ги боли, хем нищо не щат. Я чакай да ида да го видя аз. Къде е, в отвъдната стая ли, казваш? Тъй не може то, какао е туй. Чакай да го нахокам аз! (Влиза в собата.)

КЕРАНИЦА. Каква е мъжкарка кметката, ще ти бие мъжа. (Като се усмихва.) Е, Албенке, ти, ти как си? Нова ли е? (Пипа и блузата.)

АЛБЕНА. Вета е.

КЕРАНИЦА. И вета да е, на тебе стои като носа. На тебе всичко ти прилича. Моя Керан защо, кога облека нещо, ми вика: я виж Албена! Все тъй ми дума. Е, и ти, Албено, не мисли толкоз…

САВКА (влиза). Ей ме и мене. (На Албена.) Нали ти казах, че ще дойда. За какво приказвахте?

КЕРАНИЦА. Няма да ти кажем.

АЛБЕНА, Нищо няма, Савке, за нищо не сме приказвали. (Весело.) Да не те е видяла свекърва ти?

САВКА. Ох, я я остави! Блазе ти, Албенке, ти барем свекърва нямаш…

МАРИНИЦА (връща се). Нищо му няма. Настинал. Как не ще настине човека, като мъкне онез чували. Ще му мине. Не го гледай, че пухти и сумти — пустия му табихет такъв, нищо му не е. Савке, и ти ли си дошла? Почервихте ли яйцата?

САВКА. Ах, бульо Маринице, едни яйца станаха — огън!

КЕРАНИЦА. И моите хубави станаха.

МАРИНИЦА. Как ме е яд, моите не станаха. Боята лоша излезе. Нямах работа, ами накарах Марина да я купи. Нищо не струва. Какъв си кмет, думам му, кога една боя не можеш да купиш.

САВКА И КЕРАНИЦА (смеят се)

ГЛАСЪТ НА КУЦАРА. Албено! Албено!

МАРИНИЦА. Куцар вика. Иди, Албено! (Албена влиза в собата.) Не е добре Куцар. Не ми харесва. Огън има, къкри му в гърдите, задушва го.

КЕРАНИЦА. Какво му каза? Той какво ти рече?

МАРИНИЦА. Какво ще ми рече. Аз му приказвам, а той ме гледа като мечка.

КЕРАНИЦА. Савке, такъв мъж да беше ти се паднал…

САВКА. Знайте ли какво? Като идех насам, видях онзи, Сенебирски. Минава и гледа, гледа…

МАРИНИЦА. Тоз пиеница пък няма да се махне. Думам на Марина: кмет ли си, какъв си — нахокай го, че да си върви, отдето е дошел. Да се махне, че да миряса селото.

КЕРАНИЦА. Албена се позапря в къщи. Два дни не е ходила на воденицата. Я чуй ма, бульо Маринице, дали няма нещо тя с Нягула?

МАРИНИЦА (уверено). Нищо.

КЕРАНИЦА. Едно време бяха се любили.

МАРИНИЦА. Нищо. Марин нали ми казва: Нягул си гледа работата и за друго не мисли. И кога по-рано воденицата е правела таквоз хубаво брашно, както сега? Нягул е умен и работата си гледа.

САВКА. Поотслабнала Албена. Още по-хубава станала.

КЕРАНИЦА. Я да я питаме ма, Савке, да ни научи, та и ний да се понаправим за Великден, Може да се белисва.

САВКА. Албена не се белисва. Дружки сме от малки — знам я.

МАРИНИЦА. Белилото й от бога, Керанице. Кога иска бог, говедарката може да бъде по-хубава и от царицата. (На Албена, която се връща.) Що има?

АЛБЕНА. Куцар иска нещо.

МАРИНИЦА. Хайде ний да си вървим.

АЛБЕНА. Че постойте още. (На Кераница.) Тодорке, постой, ний с тебе не сме се виждали… (На Савка.) Савке, ти барем си близо. Бульо Маринице, и ти…

МАРИНИЦА. Бързаме, бързаме. И на черква ще ходим. Довечера дванайсет евангелия се четат. (Тръгват си.) Че ти не се грижи, Албенке, Куцар ще оздравее, гледай си работата.

КЕРАНИЦА. Остани си, Албенке.

САВКА. Аз пак може да дойда. (Излизат. Албена ги изпраща.)

КУЦАР. Кой беше тук?… Дохождат, дохождат… Ти да не си излизала, чу ли? Тук да стоиш…

АЛБЕНА. Нали съм все тука…

КУЦАР. Тука си, защото и аз съм тука. Ако не бях тука, кой знай колко пъти щеше да идеш на воденицата… И аз… Ама де да зная?… Той все при конете ме пращаше. „Върви, Куцаре, при конете, върви, Куцаре, при конете“… Аз стоя в къра, а той… (Става и се разхожда.) И ти — все там, все там… (На Албена, която става и посяга да вземе нещо от полицата.) Я ела тук… Стой… (Слага двете си ръце на раменете й и я гледа.) Погледни ме в очите, погледни ме… (Гледа я продължително, след туй отпуща ръце, обръща се и пак се разхожда.) С него ще се разправям аз… Кой беше тук? (Мисли.) Да смее само… само да смее да дойде…

АЛБЕНА. Куцаре, огън имаш, затуй правиш тъй. Защо не послушаш Мариница?

КУЦАР (като че не чува). Само да посмее да дойде. (Мисли, гледа след това към Албена.) Що шиеш?… А, конци… Я дай конците, дай конците… (Взема макарата от Албена и започва да я разсуква.) Конци ми трябат мене… Чакай, знам сега… (връзва края на конеца за прозореца и го обтяга) ей тъй… и насам… (На Албена.) Аз не ти вярвам тебе, може да заспя, може да дойде някой и да не го видя… Ама сега… ще обтегна конци… Ако дойде, ще се препъне и аз ще позная.

КУЦАР (поглежда към комина). Може и през комина да влезе… Аз ще оплета и комина… цялата къща ще оплета… (Изведнъж се замисля, смачква конците, захвърля ги и се улавя за главата.) Ох!… боли ме… глава ме боли…

АЛБЕНА (притичва се към него). Куцаре! Защо не си легнеш? Легни си да си починеш. Моля ти се, Куцаре, послушай ме, легни си. Моля ти се…

КУЦАР. Стой настрани! (Държи се за главата.) Ох! Стой настрани! Само да не си излизала. Тук да стоиш… (Влиза в собата. Албена стои сред стаята замислена. След малко се чуват стъпки, Албена излиза и се връща с баба Мита.)

БАБА МИТА. Не щях да се отбия, ама видях там Гаврилица и още една… приказват, приказват…

АЛБЕНА. Мини, бабо Мито, мини. Де си ходила?

БАБА МИТА. Мойто ходене, то… за гробищата съм аз, ами господ не ме прибира.

АЛБЕНА. Седни, бабо Мито, почини си.

БАБА МИТА (сяда на одъра). У Момчовица ходих, да ми даде малко треви. Детето е болно, Гунчовото дете, Петърчо.

АЛБЕНА. Горкото… че що има?

БАБА МИТА. Знам ли. Нефела детето. Чама. И Гунчо и той от три дни в къщи не се свърта, все на воденицата. Ами стопанина ти бил болен, как е?

АЛБЕНА (загрижено). Зле, бабо Мито, зле… (По-ниско.) На лудост като че ли го фърля.

БАБА МИТА. От огъня е, Албенке. Кога човек има огън, тъй е. Ще мине, Куцар е як. (Помълчава.) А онез приказват, приказват…

БАБА МИТА. Как си, Куцаре, как си, сине? (Куцар не я чува. Албена и баба Мита се споглеждат.) Огън има… По очите се познава, че огън има…

КУЦАР. Албено…

КУЦАР (слага едната си ръка на рамото й). Албено… Аз съм болен… Лошо ми е… Тряба да ме слушаш. (Помилва я леко по косата и по бузата.) Вземи да се приготвиш… Събери си едно друго и утре ще отидем в Сенебир… Иванчо ни вика… Ще работим при него и там ще живеем. (Милва я леко.) Аз ще ида да си легна… Спи ми се… (Влиза в собата, Албена го изпраща до вратата.)

БАБА МИТА. Огън има, бълнува… Ще ходи, къде ще ходи… Не се вижда какъв е! (Мълчи.)

АЛБЕНА (връща се, като си трие сълзите). Усилва го, бабо Мито, какво ще правя… (Сяда.)

БАБА МИТА. Нека си поспи, нека. Ще му мине, по добър лек от съня няма. Та ще ти кажа, Албенке, ония там приказват, приказват… слушам ги… За тебе приказват, дъще, одумват те…

АЛБЕНА. Е, нека.

БАБА МИТА. Не струват каил, Албенке, не струват каил, дъще, че си хубава. Знам ги аз, и аз съм била млада… Затуй е…

АЛБЕНА. Не ще да е затуй, бабо Мито. Не вярвам.

БАБА МИТА. Затуй е, дъще, затуй е. Я слушай какво ще ти кажа: каквото ти е писано, то ще е. Каквото са ти орисали орисниците. Лоша ли си? — Не си. Не си крала, не си убивала. Лоша си, че си хубава. Дано не ти се случи нещо лошо. Бог, кога даде някому много хубост, праща и напаст. Аз имах една братова дъщеря, Диманка, тъй си и отиде, защото беше хубава. И какво остана от нея? Нищо. Една песен й извадиха и туйто. Дано с тебе не е тъй, Албенке.

АЛБЕНА (замислено). Е… (с усмивка) и на мене пък ще извадят песен…

БАБА МИТА. Хм, песен… песента си е песен, ти себе си гледай току… Да си ходя аз, че се мръкна. (Става.)

АЛБЕНА. Я чакай, бабо Мито. Чакай да видя Куцара.

БАБА МИТА. Виж, виж… (Албена влиза в собата. Баба Мита пристъпва към вратата и си бъбри нещо.)

АЛБЕНА (връща се и тихо придръпва вратата).

БАБА МИТА. Е?

АЛБЕНА. Заспал, бабо Мито. И не си легнал тук, в собата, а чак оттатък. Заспал. Две нощи не беше спал.

БАБА МИТА. Е, щом е заспал, хубаво е. Ще му мине. Хайде, остани си, Албенке, че се пази, дъще. То… и Куцар ще оздравя, и ония там ще млъкнат, ти само се пази. (Излиза.)

 

АЛБЕНА. Ах, Нягуле! Кога дойде? Как дойде? Да не те е видял някой?

НЯГУЛ. Що прави Куцар?

АЛБЕНА. Спи. Сега заспа.

НЯГУЛ. Да не ни чуе?

АЛБЕНА. Далеч е. Не е в собата, чак в отвъдната стая е.

НЯГУЛ. Болен ли е?

АЛБЕНА. Ах, Нягуле! Че е болен, болен е, ама само туй да е. Луд е, полудял е. Какво съм претеглила два дни и две нощи! Аз, кай, знам какво вършите вий с Нягула. И се заканя, заканя се. Иска да те убива… ах, как се заканя! И какво не казва. Казва, че си крадял брашно, щял да те обади.

НЯГУЛ. Че той е полудял тоз човек!

АЛБЕНА. Колко исках да дойда във воденицата да ти обадя. Не ме пуща от прага навън да прекрача.

НЯГУЛ. Че не можеш ли тъй с добро, с кротко.

АЛБЕНА. От нищо не разбира, Нягуле, от нищо. Страх ме е… И тебе ще убие, и мене ще убие. (Плаче.)

НЯГУЛ. Нищо няма да направи, не бой се.

АЛБЕНА. А преди малко знаеш ли какво ми каза? Да се приготвиш, кай, да прибереш едно друго, че утре ще отидем в Сенебир при Иванча. Той ни вика, кай, при него ще работим, там ще живеем…

НЯГУЛ (учудено). Не може да бъде! Той само го казва, няма да го направи…

АЛБЕНА. Ще го направи, Нягуле, ще го направи, аз го зная. Друг път кога кажеше нещо, забравяше го тозчас и друго ще каже. А и огън има, ще речеш, бълнува. А сега, като ми каза, че ще ходим в Сенебир, в ума си беше, каза ми го кротко, с добро. Не, Нягуле, каквото каза, ще го направи.

НЯГУЛ. Няма да го направи! Не бива да го направи!

АЛБЕНА. Мъж ми е, тряба да го слушам, какво ще правя…

НЯГУЛ. Какво? Само туй няма да бъде! Не, не, не! Туй няма да стане!

АЛБЕНА. По-ниско, по-ниско.

НЯГУЛ (снишава гласа си, но по-разсърден, разхожда се). Тоя глупак! Тоя Куцар! Стои на пътя ми като камък! По-рано мълчеше, сега иска да хапи. Заканя се и какъвто е див, може да го направи, може да ме убие. Ако не ме убие, ще иска да те заведе в Сенебир, при онзи. Стига, стига вече. Тоя трън трябва да го измъкна от петата си. Два дни се бия с ум, нямам мира. Аз съм се решил вече. Сега ще отида при него…

АЛБЕНА. Нягуле, какво ще правиш?

НЯГУЛ. Знам аз какво ще правя. Ще го накарам да си стои тука. Къде ще ходи — никъде няма да ходи. Тук ще си стои. Аз ще го накарам да си стои тука. Чакай да отида.

АЛБЕНА. Болен е, Нягуле. Нито ще те разбере, нито ще те послуша.

НЯГУЛ (гневно). Аз ще го накарам да ме послуша! Той или ще ме послуша, или…

АЛБЕНА. Недей! (Спира го.) Недей, Нягуле! Ще дойде някой.

НЯГУЛ (сепва се).

АЛБЕНА. Савка беше тук, пак може да дойде.

НЯГУЛ. Тогаз… ще дойда после… По-късно ще дойда.

АЛБЕНА. Недей, Нягуле.

НЯГУЛ. Не, ще дойда. След малко ще чукне камбаната и хората ще се приберат в черква. Тогаз аз ще дойда.

АЛБЕНА. Недей! Послушай ме, недей!

НЯГУЛ (тръгва към вратата). Ще дойда. (Гневно.) Да иска да ме убива! Да отива в Сенебир! Не, само туй няма да бъде. Аз или ще го накарам да стои тука, или…

НЯГУЛ. Ето… (Връща се, лицето му се изменя — става решително и напрегнато. Хвърля бърз поглед наоколо, затваря вратата и я заключва.)

АЛБЕНА (уплашено). Нягуле!

НЯГУЛ (като че не я вижда). Сега ще отида при него…

АЛБЕНА (препречва се на пътя му). Нягуле, недей… иди си… иди си… Моля ти се, недей… Моля ти се, Нягуле!…

АЛБЕНА. Ах, боже! (Хваща главата си с две ръце, избягва до стената и остава там, вцепенена и ужасена, загледана към вратата на собата.)