Йордан Йовков
Жетварят (14)

Глава 14

Един съботен ден, ония, които първи се завърнаха от пазаря, донесоха новината, че делото за нивите между Вълчан Дуков и Гроздана се било разгледало вече. Спечелил Вълчан. Люляково се развълнува. Всички познаваха буйния нрав и отмъстителността на Гроздана и, вън от решението на съда, предвиждаха и друг един край, жесток и кървав. Това можеше да се разбере и от подробностите, донасяни постоянно от града. Някои бяха видели Гроздана още там, други пък бяха го настигнали по ханчетата из пътя. Той се връщал с Тачката, и двамата били пияни, и нищо друго не се чувало от тях, освен люти закани срещу Вълчана. По всеки познат човек те изпращали на богатия чорбаджия своето „много здраве“ — зловещ и сатанински поздрав, от който настръхват косите на човека. Нещо страшно и неизбежно имаше да се случи. Неправдата беше тъй явна, че всеки се туряше настрана. Заслужилият и до вчера почитан чорбаджия се видя изоставен, никой не казваше добра дума за него. Напротив, с нетърпение и с голямо любопитство, в което не липсваше и злорадство, всички чакаха да си дойде Гроздан, за да видят какво ще направи.

Пазарджиите от града си дохождаха обикновено късно. Не всички в Люляково можаха да научат новината, не я знаеше и поп Дочо. От черква той излезе последен и без да се срещне с някого, оттам отиде в училището и дълго време работи над дружествените книги. Когато излезе, наближаваше обед. От няколко дни насам бяха се заредили нетърпими горещини. Поп Дочо разгледа небето и не можа да намери ни едно облаче. Насреща, из пасбището, овцете бяха се събрали на купчини и мръхтяха. Говедата лежаха по прашните пладнища. Конете се връщаха към село, дрънкаха с букаите си и размахали отчаяно глави, бързаха да намерят под някоя сянка убежище от жегата и от мухите.

От училище поп Дочо всякога си отиваше у дома, но тоя път той се запъти към кръчмата. Изглеждаше, че той е доволен от нещо. Черното му расо се тъмнееше сред ослепителното слънце, като въглен, и събираше сякаш всичката топлина, но младият поп пак бързаше и силно размахваше широките си ръкави. Той се усмихваше. Дружеството беше достигнало големи успехи. И ако той отиваше сега в кръчмата, не беше толкова, за да остави дружественото обявление, което беше написал, колкото да намери някой повод да поговори за новата вършачка и за бъдещите планове на дружеството.

Но в кръчмата тоя път имаше малко хора: Йордан ковача, още трезвен и мирен, Монката, дядо Петър кехаята и Радулов. Младият учител беше много наконтен днес: облякъл си беше съвсем нови дрехи, носеше жълти пантофи и сламена шапка, Тъмносиня руска рубашка беше отпусната над панталоните му, пристегната в кръста с шнур, който спущаше отстрана пискюлите си. В петелката на палтото му беше забучена голяма бяла роза.

Поп Дочо поздрави енориашите си, които никога не виждаше в черква, но затуй пък всякога ги намираше в кръчмата, закачи обявлението си на стената и размени няколко думи с Монката за времето и за посевите. На черното му скулесто лице стоеше хитро и самодоволно изражение, на устните му играеше едва уловима усмивка. Изпод око и крадешката той наблюдаваше Радулова, който от своя страна му отправяше насмешливи погледи. Всеки един от тях знаеше кой какво се готвеше да каже, но никой не искаше да почне пръв.

— Е, даскале — не се стърпя най-после попът, какво ще кажеш сега? Хареса ли вършачката?

— Какво ще й харесвам! — нехайно отвърна Радулов. — Вършачка като вършачка.

— Е, да. Но видя ли как влезе в село?

— Видях, видях. Голямо тържество беше. Като я оградили, като запели ония ми ти хора. Тръгнали подир нея, като след дървения кон, когато са го вкарвали в Троя. Радват се бедните, а не знаят, че вътре в тоя кон може да са скрити деветте ахейци, които ще ги погубят.

— Какво искаш да кажеш? — каза попът. — Какви ахейци?

— Искам да кажа това, което толкоз пъти съм казвал. Машината ще докара големи промени в земледелието, ще го засили, ще го индустриализира, тъй да се каже. А това значи край на дребното стопанство. Вършачките и всички други видове машини ще засилят само чифликчиите, а малките земледелци ще се разорят, както фабриките разориха еснафа и занаятчиите. Да. Нататък отива работата. Напразно се радват хорицата. Може би ще има някои подобрения, но това ще бъде временно.

— Временно ли? — разгорещи се попът. — Та временно е всичко. Временно е и съществуването на човека, и съществуването на земята дори. Никой не знае какво ще стане утре. Онова, което ще дойде, може да бъде по-добро, може да бъде по-лошо. А дотогаз нима трябва да се седи със скръстени ръце и да се гледа? Хората имат нужди, страдат, измъчват се. Трябва да им се помогне. Може, има средства за туй. А най-сигурното е пак в самите тях. Помогни си сам, за да ти помогне и господ.

— Тук друго нещо има, дядо попе — спокойно възрази Радулов. — Има противоречиви интереси, които ще се търпят и се изключват. Можеш ли събра на едно място вълка и овцата? Вълчан Дуков е председател на дружеството, слушам го все за устави и за правилници говори, ходи, нарежда. Грижи се за народа. Но тоя човек може ли да се откаже от лакомията си, от лихварството си? Изменил ли е в нещо нрава си, станал ли е малко по-добър?

— Как не. Станал е, и много дори. Дружеството не дава само материална полза, то и възпитава. Вълчан не е предишният. Жертвува, помага. Ето да вземем вършачката, например. Може да се каже, че той я докара само със свой добитък.

Радулов се засмя.

— Голяма работа! — каза той. — Вълчан знае да си плете кошника. Та той и някаква икона подарил. И златен венец.

— Всяко подаяние е приятно на бога — натъртено и строго каза попът. — Отделя човека от имането си, от труда си, и подарява.

— Не от своя труд — грубо извика някой отзад, — от хорска мъка, дядо попе!

Поп Дочо се обърна: това беше Тачката. Наедно с Гроздана, те току-що бяха влезли в кръчмата и застанали до вратата, слушаха разговора. Гроздан, без да каже нещо, мина и седна до Йордан ковача.

— От хорска мъка! — гневно повтори Тачката. — И иконата, и венецът, всичко е крадено, всичко от сиромасите е взето. Тъй е научен тоз изедник. Ей на, питай Гроздана. Осъди го и ще вземе имота на човека.

— Как, свърши ли се делото? — извика Радулов. И поп Дочо, и Къню, и всички, които бяха в кръчмата, обърнаха учудено очите си към Гроздана.

— Как, свърши ли се делото? — питаха и те.

Гроздан помълча и след това сухо и мрачно отговори:

— Свърши се. Аз нямам ниви вече. Нивите са на Вълчана.

Невъздържан и буен, той се показваше сега спокоен. Но нещо заплашително и зловещо имаше и в погледа му, и в тона на гласа му. Лицето му беше обтегнато и повехнало, очите — уморени и хлътнали. Накъсо той обясни как беше се разгледало делото. Вълчан представил продавателен акт. Свидетели нямало. Разбира се, спечелил. Адвокатите го съветвали да не се оставя и да обжалва присъдата, но той отказал.

— Нека ги вземе — завърши той, със стиснати зъби. — Отворил е уста за пръст — нека яде. Аз още ще му дам.

Всички мълчаха и смутено гледаха в земята. Най-изненадан беше поп Дочо. Той знаеше, че Вълчан не беше прав, канеше се дори да му говори, да се помъчи да го вразуми и да го склони към помиряване. Нечаканият край на делото осуетяваше всичките му добри намерения. Вън от това, върху моралния престиж на дружеството се нанасяше тежък удар и това беше най-лошото. Попът мълчеше и не знаеше какво да каже. Той още повече се смути, като забеляза насмешливите и предизвикателни погледи на Радулова.

— Е, дядо попе — обади се Тачката, като сядаше при Гроздана, — кажи сега, има ли господ, а?

Поп Дочо недоволен го стрелна с очи и не му отговори.

— Не е още късно — обърна се той примирително към Гроздана. — Ще видим. Ще гледаме да я наредим.

— Та вий я нареждате — прекъсна го Гроздан. — Купихте вършачка, ще купите сега и друга. Нали сте все наедно.

— И още един златен венец може да подари Вълчан — злобно добави Тачката. — Още един венец от Гроздановите ниви. Ех, мале! Знам аз какъв венец му се пада нему — да нажежиш хубаво някоя пиростия, че на главата му!

Гроздан поръча ракия. Явно беше, че той не искаше само да се почерпи, а да пие, да пие много, за да залее и задуши една голяма и страшна мъка. Настъпи напрегнато мълчание, което никой не се решаваше да наруши. Радулов беше се обърнал към стената и уж разглеждаше някаква литография, но всъщност искаше да скрие усмивката си от поп Доча. Той си мислеше, че вместо него по-добре е да говори сега Тачката. А той вече беше взел на очи попа.

— Едно нещо искам да знам, дядо попе — започна Тачката и повтори тоя въпрос няколко пъти.

— Какво искаш да знаеш? Кажи!

— Едно нещо. Где ще погребете Вълчана? В черквата ли?

Поп Дочо кипна, изчерви се, но се въздържа и не каза нищо. Той направи няколко крачки из кръчмата и погледна часовника си.

— Обед е вече — каза той на излизане. — Трябва да си ходим. Прощавайте!

Радулов високо се засмя след него.

— За какво погребение говориш и ти? — обърна се той към Тачката. — Чакай, човекът е жив, не е умрял още.

— Нищо от туй, даскале — отвърна Тачката и лукаво подмигна. — Ний сме добри хора. Отрано искаме да се погрижим за всичко.

— Избяга чернокапецът — заговори Радулов. — Не го сдържа. Лъжци и лицемери! Такива са те всичките. Дружества основават, говорят все за добро, за справедливост, за човещина. А ето им делата. Окото им все в чуждото. Вълчан Дуков и човещина! Икона подарява, венци подарява, а на човека и ризата от гърба му ще вземе. Попът — и той такъв. „Всяко подаяние е приятно на бога.“ На кой бог? Какъв бог зачитат те? Че тоя същия бог, на когото уж служат, те го разпъват всеки ден на кръст!

Радулов искрено се вълнуваше. Мъчно му беше и за Гроздана. Той взе стол и седна при него.

— Че как стана всичко това, Гроздане? — запита го той. — Я разкажи!

Гроздан нетърпеливо и нервно махна с ръка:

— Остави, даскале! Остави. Друг път ще ти разкажа.

Той беше сложил ръце върху масата и замислено гледаше пред себе си. В кръчмата влизаха един след други селяни. От пръв поглед още те разбираха какво има и плахо поглеждаха Гроздана. Едни постояваха много малко и си излизаха. Те добре познаваха Гроздана и се бояха, че гневът му съвсем неочаквано може да се излее върху тях. Други пък, по-решителни и по-любопитни, оставаха, сядаха настрана и с най-равнодушен тон почваха да говорят за времето и за горещините. „Ако дойде Вълчан — мислеха си в същото време те, — той ще го убие.“

Радулов незабелязано излезе. Вън той се поспря пред моста, през който друг път минаваше, и като поемаше направо през баиря, отиваше в Загорци. Сега той постоя малко, загледан в тая посока, позамисли се и бавно тръгна към училището.

Гроздан не забеляза отсъствието му, както не забеляза и отсъствието на поп Доча. Той не обръщаше внимание на никого и на нищо. Тачката беше почнал да ругае Вълчана, Гроздан не слушаше и него. Но твърде начесто той поемаше чашата си и я изпиваше наведнъж и до капка. След това скръстваше пак ръце връз масата и гледаше пред себе си замислено и мрачно.

Влезе Рамаданов, фелдшерът от Армутлии, и наедно с него полъхна ведрина и веселие. Нисичък, пълен и червен като ябълка, фелдшерът изглеждаше доволен от себе си и от здравето си и като че искаше да каже на всички: „Яжте и пийте като мене и не бойте се от никакви болести!“ От жегата той беше станал още по-червен, бършеше потта си и пъшкаше. Къню дотърча и сложи на масата отпреде му шишенце ракия, нарочно изстудена за него.

— Голяма жега, брей! — вайкаше се фелдшерът. — Огън, огън, ви казвам. Тю! Вир-вода съм станал… И тоя кмет, кмет ли е я! Казах му да се направят капаци на кладенците — нищо не направил… Аа, много топло, много… Казах му да се хвърля боклукът на едно място… Хайде наздраве!… И него не направил… Бива си я ракийцата, хубаво си я изстудил, Къньо!… И него не направил. И казват — болести. Има. Болести не, чума ще дойде!

Рамаданов гълташе чашка след чашка, успокояваше се и се развеселяваше. Момчето на Къня пърлеше пиле на огъня — обед за фелдшера.

— Ха така, момченце — следеше работата му Рамаданов, — опърли го добре. После, знаеш я? — Няма да го правиш на яхния, яхния аз не ща, ами ще го поприпържиш тъй с малко масълце… Знаеш я! Къньо! — извика той, като показваше към селяните. — Какво са се умълчали тия хора? Дай им по един вестник! Дай им и по една вода от мене!

В добродушната му веселост нямаше нищо лошо, но тя дразнеше неприятно и можеше да изкара някого от търпение, особено като е ядосан. Къню дойде при Рамаданова и нещо му пришепна. Рамаданов погледна към Гроздана, усмивката му се прибра и очите му плахо загледаха.

Тъй като обедът щеше да закъснее, Рамаданов викна на кехаята да го води при болните, които още не беше прегледал. Дядо Петър Коконата бутна назад калпака си, сви безбройните бръчки на лицето си и се замисли: болни имаше още, но кои бяха? Той не можеше да си припомни нито един.

— Е, казвай де! — скара му се Рамаданов. — Где има болни?

— Чакай, г-н докторе, чакай да помисля…

Гроздан стана и се приближи до фелдшера.

— Докторе — каза той, — да идем у дома. Болно дете имам.

Рамаданов имаше обичай да нахоква селяните, загдето крият болните си, но на Гроздана нищо не каза. Той стана, взе чантата си и каза:

— Болно дете ли имаш? Да вървим тогаз.

Из пътя той беше все тъй внимателен и любезен. Говореше за големите горещини, за болестите, които все повече се разгарят, защото никой не искал и не знаял как да се пази.

— Бях у стария поп — говореше той, — у поп Стефана. Един болен старец прегледах там. Що за човек е той? Иконописец бил, казват. Отгде е той?

— Оттука е — отвърна Гроздан. — Оттука е, но живее в града. Много ли е болен?

— Много. Четиридесет градуса температура има. Мята се, къса дрехите си, бълнува. „Ей го! — вика. — Господи. Исусе Христе, утешителю!“ Бедният, кой знай какво му се привижда. То е от болестта, подлудява го. Няма май да го бъде, слаб е. Тук ли живееш? — каза Рамаданов, като видя, че Гроздан се отбива.

— Тука. Върви след мене, докторе. Кучето не хапе.

Нямаше ни порта, ни вратник. Влязоха направо през един прелез на съборената ограда.