Йордан Йовков
Приключенията на Гороломов (1)

Към село

На Панаирската улица, близо до Шадраванския площад, където движението обикновено е голямо, но сега — около четири часа след пладне — почти нямаше никой, неочаквано изскочи отнякъде един висок мъж с черна брада, с доста дълги коси и широкопола шапка, с късо черно палто, но със сиви, широки и малко развлечени панталони. Той бързаше, носеше чанта, издута от много книжа и, както изглеждаше възбуден, поусмихнат и разсеяно загледан пред себе си, лесно можеше да се разбере, че тук някъде наблизо, в някой магазин или на някой ъгъл, той е имал разговор с някого, и то твърде разпален разговор, който още го занимава. На отсрещната страна на улицата беше се спрял известният на всички тукашни граждани частен селски учител и безвреден социалист, Методи Добрилов. Той гледаше непознатия с брадата, чакаше да се обърне и като че се питаше: „Той ли е, или не е?“ А непознатият все бързаше с широки крачки, с разперени ръце, усмихнат. Тогава Методи, след като се беше завъртял на мястото си и вече гледаше непознатия в гърба, пристъпи няколко крачки и извика:

— Станчо! Гороломов!

Непознатият се обърна изведнъж, погледна Методи безразлично, почти сърдито, но тозчас лицето му светна и като протегна и двете си ръце, извика:

— О, Методи, ти ли си? Здравей!

Той дойде при него, раздруса ръката му, след туй го прегърна през рамото, като радостно го гледаше отгоре надолу. Методи почти се губеше под него — дребничък, мургав, небръснат.

— Какво правиш, как си? — повтаряше Гороломов. — Виж каква среща!

— А ти що щеш тука? Нали си в Земеделската банка във Варна? Да не си преместен?

— Преместен ли? Уволниха ме!

— Хайде-де! Е, защо?

— Питаш защо… Методи, и ти питаш защо… „Защо ме гониш?“ — рекла светулката на бухала. А той „Защото светиш!“ Това е то. И моята работа същата. На тоя свят, братко, няма място за честните хора…

— Но как тъй… Все пак трябва да има някаква причина…

— Има. Причината е един крадец, един вагабонтин, един архивагабонтин! — Гороломов пламна и сърдито махаше с юмруци. — Ти го знаеш: Галов, лесничеят, Тоя приятел аз с очите ей го гледах как краде — живея близо до лесничейството. Тип! Окото му не мига. Чакай, рекох, аз ще те науча тебе! Вземам и — нали знаеш, че пописвам във „Фар“ — съобщавам, но най-напред тъй, накратко, само факти. Доде ревизор. Галов чист. Пак писах, друг ревизор доде. — Галов пак чист. Тъй ли, рекох. Сядам тогава и написвам едно отворено писмо във „Фар“ направо до министъра. Заглавие; „Тъй не бива!“ — и изреждам всичко.

— Но как, подписа ли го? С името си?

— Не, аз си имам псевдоним: Бодил, тъй се подписвам — Бодил.

— А, с псевдоним!

— Чакай, ще ти разправя. Написвам писмото. Г-н министре, казвам, тъй и тъй… Всеки ден, казвам, Галов впряга държавния файтон и отива с него на кръчмата на Карабатака… И знаеш ли, Методи? Барем да е далеч, а то на сто крачки от канцеларията му… Сяда там, казвам, г-н министре, яде, пие, целия ден, грамофона свири, а конете вън чакат. Чака добитъка, гладен, жеден, ще му се изкривят краката, ще умре. Държавен имот, И най-после казвам: отде Галов разполага с толкова пари? Каква заплата получава?

— Каква заплата ще получава един лесничей! — учуди се и Методи.

— Чакай, ще ти разправя… После казвам в писмото си: г-н министре, имайте пред вид — тоя човек е изпечен мошеник, стар вълк е, пък е и духовит, магарето. Яде-пие с ревизорите, прави им смешки и на края — чист. Затуй, казвам, г-н министре, пратете не един, а двама ревизори. Най-старите ревизори пратете, най-строгите.

— Додоха ли?

— Додоха. Двама ревизори додоха. Ден-два, три — нищо не се чува, ни Галов се вижда, ни ревизорите. Тихо. Казвам на Митката — Митю Карагаев, колега ми е, — Митка, казвам, я заобиколи към лесничейството! Иди ти, че ако ида аз, оня дявол ще се сети. Отива Митката и какво вижда: файтонът впрегнат, чака, ревизорите ще си ходят. А на двора — два фитока, го-о-леми като телета, с вързани крака. Минава Галов. Е, г-н Галов — казва Митката, — как е? Питай тях рекъл Галов и посочил фитоците. — Единът, рекъл, придружава за Русе, а другият придружава за София.

— Как тъй придружава… Какво значи придружава…

— Значи: единия ревизор заминава за Русе — придружава го единия фиток, другия — за София — придружава го другия фиток.

Методи наведе глава и зацъка с език. Гороломов продължи:

— Тогаз погнаха мене. Отивам при началника, г-н началник, казвам, усещам тъй… нещо се носи из въздуха. Нищо, кай, не се носи из въздуха, г-н Гороломов, бъдете спокоен. Но ако има нещо, казвам, моля да ме предупредите навреме. Добре, кай, ще ви предупредя. На другия ден дохожда разсилния и ми носи плик: уволнявате се в интереса на службата!…

Методи се засмя, но веднага разбра, че не е уместно и че е по-добре да изкаже някак съжалението си. В това време Гороломов се дръпна две крачки назад, скръсти ръце на гърдите си с чантата наедно, усмихна се и каза:

— Мислиш, че лошо ли ми направиха? Добро ми направиха! Сега съм свободен. Ето виждаш ли я? — Той удари по чантата. — Туй ми е професията, тя ще ме храни. Днес твоя приятел Гороломов е аквизитор, агент, деятел, както щеш го кажи, на застрахователното дружество „Рила“. Отивам по селата и ще правя застраховки. Няма да остана гладен.

— Разбира се — каза Методи, — стига да си здрав.

Гороломов зае още по-театрална поза, тури пръст на устата си и сниши гласа си:

— Друго има, Методи — заговори той, — друго! Досега пишех статии, с журналистика се занимавах — вятър, ти казвам, вятър! Аз се радвам, че влизам между народа. Друго е да пишеш, друго е живото слово! Сега, нали виждаш, работата ми е такава, ще ходя от село на село. Какво ми пречи — хем ще си правя застраховките, хем ще държа сказки. Ще проповядвам! Развивам знамето, Методи! Народа ни е добър, народа ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинския път. Ето що трябва. Разбираш ли? Разбираш ли, Методи, какво широко поле за работа ми се отваря?

В същия миг зад тях, над главите им, градският часовник удари. И двамата погледнаха нагоре.

— Четири и четвърт — каза Гороломов. — Аз закъснях. Но какъв е тоя човек?

Горе, на самия връх на кулата, един човек, който изглеждаше да е в униформа, но разгърден и със запретнати ръце, размахваше голям чук и удряше с него по камбаната на часовника.

— Механизмът е развален — каза Методи. — Сега бай Тошо — той е пожарникар — върши тая работа. Наблюдава за пожар и, когато доде време, удря и часовете.

— Но часът е четири и четвърт, а той сега бие четири.

— Закъснял е. Сигурно е гледал нас отгоре и е закъснял. Той тъй си закъснява.

— Хубава работа! — каза Гороломов и поклати глава. — Добри кметове имате, както виждам, добри управници. Аз ще опиша това във „Фар“. Да, ще го опиша непременно. Сега да вървя, че закъснях. Прощавай, Методи!

Той се спусна надолу, все тъй бързо и с широки крачки, но още по-възбуден и по-усмихнат. Чак от ъгъла на Шадраванския площад той се обърна и извика:

— Методи! Забравих да те питам: в кое село си сега!

— В Мусу-бей — обади се отдалеч Методи.

— Ще ти дода на гости! Слушай! — Гороломов позакри устата си с ръка. — Аз нося и китарата си. Ще направим един гуляй.

— Ти само да додеш.

— Непременно! Непременно!

Малкото разстояние, което оставаше до „Пачевия хотел“, Гороломов го взема почти тичешката. Като влезе в кръчмата на хотела, той още от вратата попита:

— Симеоне! Има ли каруца за село?

Симеон се понадигна иззад тезгяха.

— За къде?

— За Каралии, за Саръджа…

— Има една за Чамурлии. Ей сега впряга. Иван Вълчев се казва, от Чамурлии. Ей сега впряга.

Гороломов веднага изскочи на двора. До срещуположната врата на хотела стоеше обърната и приготвена каруца и един селянин, наведен зад задниците на конете закачаше яновете.

— Добър вечер, бай Иване — каза Гороломов.

Селянинът, още млад човек, с червено изпечено лице, добродушен наглед, го погледна, позасмя се, но не каза нищо и продължи работата си.

— Отде пък знаеш, че се казвам Иван — каза след малко той.

— Знам. Нали си от Чамурлии? Хайде да ме закараш във ваше село.

Селянинът мълчеше.

— Аз съм сам. Нямам нищо — както ме гледаш. И ти се връщаш празен. Ще си приказваме из пътя. Ще ме закараш ли?

Иван не отговаряше, но крадешком поглеждаше Гороломова.

— Кажи де, ще ме закараш ли?

— Слаби кончетата, ваша милост.

— Не са слаби те.

— Ще товаря и сол.

— И за солта ще има място. Ще ме закараш, нали?

— Дай два пола и половина.

— Два пола и половина? Колко е то?

— Пидисе лева.

— Е, много искаш!

— Слаби кончетата, ваша милост. Пък и аз си ходя по своя работа, да речеш, че търся кирия — не търся.

— Добре, ще ти дам четирийсет лева. Два пола.

Иван се усмихваше. Не можеше да се разбере съгласен ли е, не ли. Той се качи на каруцата и пое юздите. Гороломов кипна:

— Какво, малко ли ти се виждат? Два пола!

— Хайде, хайде качвай се — засмя се Иван. — Да вървим, че окъсняхме.

„Народ! — мислеше си Гороломов, ядосан. — Доде изкараш приказка от устата му, ще прогърми и ще завали!“ — Той се върна в хотела, разплати се и след малко се върна, като носеше, освен чантата, още едно старо палто, един малък куфар и една китара в калъф. Тоя калъф беше от червен плат, като торба, набрана и стегната при дръжката на китарата. Гороломов нареди вещите си и се качи. Тогава Иван, със същата своя усмивка, която не се знаеше какво крие, подкара конете, каруцата се промъкна през вратата и затрополи надолу по улицата.

На края на града Иван спря каруцата пред един магазин, влезе там и се върна с голяма буца сол.

— Я стори място да туря солта — каза той на Гороломов. — Махни тез червени гащи!

— Не е то червени гащи, а китара — каза Гороломов. — Чакай да стигнем в село, Иване, че ще видиш как ще ти посвиря.

Иван се смееше.

Излязоха вън от града, каруцата прогърмя над моста и пое след туй край запустелите бараки на панаира. На това място шосето вървеше в ниско, нищо особено не се виждаше, пък и на Гороломов, чиито надежди бяха напред, към селата, нито му се искаше да погледне към града. Но ето че се изкачиха горе, до старата турска табия. Какво поле! Какъв простор! На запад не можеше да се погледне: слънцето засядаше и на тая страна и полето и въздухът блещяха в златен прах. Но напред — как леко се гледа! Няма снопи — само сухи стърнища и пожълтяла трева. Тук-таме се изправят, наполовина сухи, наполовина зелени, високи кукурузи. Някъде се вижда път, забелее се, извие се и потъне в полето, като змия. Ето там село — бели къщи, купчина дървета. По-нататък вятърна мелница гледа в ясното небе и чака вятър. А още по-нататък — далеч, далеч, зад самата черта на хоризонта, две дървета — два братя, самотни, уединени…

И други каруци се връщаха също от града. Някои са толкоз далеч, че се виждат като точки, като буболечки, но вървят, вървят и все се виждат. Гороломов гледа с пламнали очи насам, гледа нататък и спира погледа си наблизо: в една нива един ястреб се е закрепил във въздуха и трепка-трепка, все на едно място. После отлети по-нататък и пак затрепка.

— Ястреба, гледай, Иване, ястреба! — вика Гороломов. — Как трепка на едно място!

Иван се усмихва:

— А, дугана ли? Трепка той, защото гледа де има мишки. Види ли мишка, спуща се и я улавя!

А на Гороломов му се струва, че това не е ястреб, а собствената му душа, излетяла от него и хвърчи под това високо небе, из това широко поле! Никога Гороломов не е изпитвал такава радост и такова вълнение. Той се чувствува безкрайно щастлив, безкрайно добър, поглежда Ивана и му се усмихва приятелски.

— Блазе ви, Иване! — говори той. — Завиждам ви! Я в какви места живеете, каква красота, какъв въздух! Аз обичам туй, обичам земеделието, обичам народа. Оралото и мотиката хранят цял свят — не е ли тъй? А народа, хе! Народа! Кажи ми какво можа без народа? Ако има народа, имат всички. Искам да кажа — прибърза Гороломов, защото забеляза, че Иван се подсмихва, — че когато народа е добре, добре е и държавата, и всички. Хе! Народа! Какво не може народа! Само да е съгласен, да е сдружен…

Иван го погледна, усмихна се, както си му беше обичай, и каза:

— Я дай една цигара!

Запушиха и двамата. Конете тръгнаха полека. Като потегли един-два пъти жадно от цигарата, Иван се пообърна и каза:

— Че, ваша милост, като толкоз ти се харесва народното, туй, нашто де, защо не станеш и ти земеделец. Не е лесно, нали? Туй гражданите, без докачение, май са тънки. Хванат ли вилата, ръцете им се изприщят. А нашите ръце, я гледай — мешин!

Гороломов се разпали.

— То само със сила не става, Иване. Сега хората с леснина работят. С наука. Защо в Европа от един декар изкарват десет пъти повече? И конете им са по-едри, и кравите, и гъските. Защо? Защото имат знания, наука имат. Сега за всичко има лесно. На, да вземем тракторите…

— Ум всеки може да ти даде — каза Иван, — пари никой не ти дава.

Препирнята продължи. Конете вървяха бавно. Полето започна да потъмнява, на запад слънцето угасна. Стъмни се, но след малко като че мракът се разведри, стана някаква промяна. И двамата, Иван и Гороломов, макар увлечени в разговора си, усетиха присъствието на нещо ново, дошло незабелязано, и се обърнаха.

— Месецът изгрял! — казаха и двамата.

— Точно на изток, из една ивица мътно и по-тъмно небе, се издигаше месецът, голям, червен. В същата минута Иван спря колата, поогледа се и каза:

Ний май, че сме сбъркали пътя! Ами! Сбъркали сме го — каза той след късо мълчание. — Настрана сме зели. Ами сега!

— Чакай — извика Гороломов. — Аз имам компас. Ей сега ще ти покажа пътя.

Той откачи часовника си, на верижката му беше прикачен малък компас. Гороломов го обърна към месеца тъй, че да може да се вижда.

— Ний можехме и полярната звезда да намерим, но онуй там облаче пречи. Ще се оправим по компаса. Кажи сега, Иване, накъде беше вашето село, на коя страна е, като гледаш от града?

— Срещу зимата.

— Добре. На север, значи. Добре. Ела сега насам, гледай! — Гороломов подаде компаса към Ивана. — Виждаш ли накъде сочи?

Иван надникна.

— Накъде сочи… на нийде не сочи. То само шава.

— Шава то, но показва. Ето север, ето юг. Нататък е север, значи, натъй трябва да вървим. Карай на таз страна и ще видиш как ще намерим Чамурлии!

Иван се поподсмиваше. Все пак той намери наблизо едно тънко пътче, което отиваше по същата посока, влезе в него и удари конете. Гороломов се развесели.

— Карай, Иване, не бой се! — провикна се той. — Хората с компас в морето се оправят, че ний ли няма да се оправим тука. Карай, аз отговарям!

Иван пак шибна конете. „Ей тъй е — помисли си Гороломов, — при всеки сгоден случай трябва да им се дава по някой урок.“ Стори му се, че Иван все още се подсмива. „Смей се ти — каза си Гороломов. — Не ти мене, аз ще те заведа в селото ти.“

Вървяха по тоя път около половина час. Месецът подскочи и побеля, полето се откри надалеч. Навред — бели стърнища, бурен по синурите, а по-нататък — тънка, бяла мъгла. На едно място Иван спря: пътят се разделяше.

— Ами сега? — каза той. — Из кои път да уловим. Ех, че се объркахме! Ами сега накъде да вървим?

Зад него Гороломов завика:

— Вдясно, вдясно дръж! Все на север трябва да вървим. Аз виждам сега и полярната звезда. И компаса е в ръцете ми…

Иван не каза нищо. Той помисли, помисли, след това наистина възви надясно. Но той направи това не зарад Гороломов, а, види се, тъй беше разсъдил и решил сам. Той вече не отговаряше на Гороломов, не го и поглеждаше. Караше сега бързо, шибаше често конете и внимателно се оглеждаше на всички страни. Лицето му ставаше все по-загрижено и напрегнато. И по тоя път вървяха около половин час. Село не се виждаше. Иван пак спря, поразгледа наоколо, ослуша се. Нищо не трепваше наоколо. Също такова поле, както по-рано, също такива бели стърнища. Само месецът беше по-високо.

— Бре, да се не види макар! — изпъшка Иван.

Той пак се ослуша: нищо, нищо не се чува. Тая тишина уплаши Гороломова. Мина му през ума за разбойници. Но каквито и да са, те са хора. Плашеше го повече това смълчано поле, огряно от месеца, тихо, мъртво. Гороломов притихна и се замисли.

След малко каруцата го разтърси и той подигна очи: Иван беше оставил пътя и караше направо през нивите. След двеста-триста крачки той отново спря.

— Бре, да се не види макар! — завика той. — Каква беля ми дойде на главата. Таквоз нещо не бях изпащал. И кучета не се чуват! И овци няма!

Той завърза юздите, слезе и тръгна напред.

— Къде отиваш? — обади се Гороломов. — Ела Да видим компаса.

— Я остави таз хлопка, ваша милост! — разсърди се Иван. — Нея ще гледам аз. Конете само пяна станаха, каталяса добитъка…

Като мърмореше още нещо, само с камшика в ръка, той излезе напред, обикаля насам-нататък, отдалечи се и понякога едва-едва се мержелееше. Най-после се върна откъм друга страна, приближи се и месецът цял го огря.

— Е, какво направи? — попита Гороломов.

— Какво направих… Намерих ей тука два пътя. Не два, три пътя намерих. И колкото отиват натъй, се се приближават.

— Че какво от туй?

— Щом пътищата се приближават, влизат в село. Тук наблизо трябва да има село. Ще идем там, че сетне ще видим какво ще правим.

Иван се качи, вкара колата в един от тия пътища и удари конете. Не се мина много и изведнъж като из земята се показа село: бели къщи, огрени от месечината, хармани, градини. Видело беше като ден, но не се чуваше нищо, не лаеха кучета. Като че в селото нямаше жива душа. Каруцата навлезе в широк мегдан и само пръхтенето на уморените коне и металическите ноти от колелетата се отекваха сред мъртвата тишина. Близо до един плет, затъмнен от овошки, Иван спря.

— Хич не мога да разбера кое село е туй — каза той. — Че няма и кого да попитаме. Да има поне някой да ни оправи.

Почакаха, разгледаха наоколо: никой не се виждаше, нищо не се чуваше. Насреща се белееха къщите и стъклата на прозорците, като очи на мъртъвци лъщяха на месечината. По едно време се чу някакъв шум, нещо се обори. На двора, срещу който бяха спрели, някой навярно излезе. Иван скочи от каруцата и отиде до плета. Шумът пак се чу.

— Слушай бе, байно — започна Иван. — Я ела ни покажеш пътя. Закъсняхме, объркахме се. Ела моля ти се да ни оправиш. Ний отиваме за Чамурлии.

Никой не се обади. Но пак се обори.

— Ела де, ела — настояваше Иван. — Не е голяма работа, ще ни покажеш пътя и туйто. Аз съм от Чамурлии, возя един гражданин.

— Един народен човек, кажи — подсказа му Гороломов.

Иван замълча. Но шумът все се чуваше, като че леко подрънчаваше някаква тенекия. Гороломов погледна нататък и видя, че Иван занича през плета. Тенекията загърмя по-силно.

— А! То било вол! — извика Иван.

И като се обърна с лицето си към Гороломова, добави:

— Един вол се чеше на плета, а горе връз кола една тенекия дрънчи!

Гороломов се разсмя с глас, Иван, позасрамен, още се чудеше да се смее ли, или да се сърди, когато из мегданя се замярка човек, порасна, порасна и току се спря пред тях, цял бял от месечината. Един мустакат човек, наметнат с ямурлук. Въз рамото му беше преметната кримка.

— Какви хора сте вий бе? — троснато запита той.

— Добри хора.

— Като сте добри, какво търсите по туй време в село?

— А бе объркахме се — каза Иван. — Я да ни покажеш пътя. Аз съм от Чамурлии, тоз човек е от града…

— Приятелю — обади се Гороломов, — ний не сме лоши хора. Аз съм деятел на „Рила“ и…

— Деятел-мятел, рикики-микики… Питам ви аз, какво търсите у хорските къщи, а?

— Бе ти да не ни мислиш за хайдуци — разсърди се, Иван. — Казах ти, че съм от Чамурлии. Иван Вълчев, от Чамурлии.

— Ти на Вълча Пелтека син ли си?

— Негов. Хайдуци не сме.

— Хубаво, кога е тъй. Туй село е Матлъмово.

— Матлъмово! — извика Иван. Като че от очите му падна мъгла и той едвам сега позна кръчмата, портата на поп Василя, училището. А по-рано му се струваше, че това село никога не беше го виждал през живота си.

Бай Тодор Опрев, нощна стража на Матлъмово, отначало се показа лош ей тъй, колкото да се разбере, че носи и пушка. Но излезе, че той е много добър човек, разпита пътниците, разбра каква е работата. И тримата постояха тъй на месечината, побъбраха, изпушиха по една цигара. След туй бай Тодор изведе пътниците чак вън от село и ги оправи. Иван вече знаеше де е — пред него лъщеше гладък, утъпкан път, по който той много пъти беше минавал.

Щом се поотдалечиха и бай Тодор вече не се виждаше, Гороломов изведнъж започна да се смее като луд.

— А, то било вол!… А, Иване? То било вол! — едва успяваше да каже той и пак се заливаше в смях.

Иван се поразсърди.

— Смей се ти, ваша милост. Нека не бях аз да намеря пътя, че… Онази хлопчица нищо не струва… Смей се ти… Ще дадеш още два пола, конете си съсипах…

Като се насмя до насита, Гороломов усети, че му стана хладно, загърна се в палтото си и след малко задряма. Иван не се обръщаше към него и гледаше конете. Все по-надалеч и по-надалеч се отдръпваше небето, ставаше по-бистро, по-чисто, месецът грееше отвисоко. Някъде край пътя се събуждаха и отлитаха настрана чайки, прелетели насам откъм морето.

На едно място каруцата тръгна по меко, не дрънкаше и отведнъж спря. Гороломов се събуди.

— Стигнахме — каза Иван.

Виждаше се бяла къща. Един прозорец светна, след малко се отвори вратата и се показа жена.

— Иване, що си закъснял толкоз, Иване — заговори тя. — И как си карал! Ще умориш конете бе, виж каква фанара се дига от тях…

— Я недей приказва много — сопна й се Иван. — Приготви собата, че имаме гостенин.

Жената забеляза високия брадат човек, който са подаде иззад каруцата не каза нищо и влезе в къщи. Но когато след малко Гороломов беше заведен от Ивана в собата, той намери всичко готово: чиста стая, хубаво легло, приготвени завивки. Уморен беше, веднага си легна и духна лампата. През прозорците нахлу синкавата мека светлина на месеца и стените още повече се бялнах. Гороломов си спомни пътуването и му се стори, че са вървели с години. „А, то било вол!“ — пошепна си той и се затресе в леглото от смях. Огледа още веднъж стаята, лъхна го миризма на босилек и дюли. След туй се обърна настрана и затвори очи.