Стивън Кинг
Безсъние (14)

2.

От двете ноздри на Розали изплуваха две тънки струйки и се заиздигаха нагоре. На петнадесетина сантиметра над муцуната й се извиха в нежна плитчица и в този миг скалпелът на Плешивко № 3 си свърши работата. Смразен от ужас, Ралф гледаше как разполовената плитчица полетя в небето като балон, пълен с хелий, който се е откъснал от връвчицата си. На Ралф му се стори, че се заплете в клоните на стария бор. Връвчицата обаче продължаваше да се издига, а когато най-после срещна един клон, просто мина през него.

„Разбира се — рече си той. — По същия начин приятелчетата на тоя са минали през заключената предна врата на Мей Локър, след като са направили същото и с нея.“

Това хрумване бе последвано от една прекалено проста и тягостно логична мисъл, за да й повярва човек — няма никакви извънземни, никакви плешиви докторчета, а центуриони. Центурионите на Ед Дипно. Не приличаха на римските войници по илюстрованите книжки като „Спартак“ и „Бен-Хур“, но сигурно са центуриони… нали?

Двадесетина метра над земята връвчицата на Розали просто се разтвори в нищото.

Ралф сведе поглед точно навреме, за да види как плешивото джудже измъква шалчето през главата на кучето, а после го блъсва под дървото. Вгледа се по-внимателно в него и буквално почувства как се смалява. Сънят за Каролин изплува пред очите му съвсем ясно и се наложи да положи всячески усилия да запуши надигащия се в гърлото му писък.

„Правилно, Ралф, не бива да пищиш. Не искаш да изпищиш, защото после няма да можеш да се спреш — ще пищиш, докато ти се пръсне гърлото. Не забравяй и Лоуис, защото вече и тя е замесена във всичко това. Мисли за Лоуис и не крещи.“

Ох, толкова беше трудно, защото буболечките, които извираха от главата на Каролин, сега се изливаха от ноздрите на Розали като гърчещи се черни потоци.

„Това не са буболечки. Не зная какви са, но не са буболечки.“

Не, не бяха буболечки — просто друг вид сияние. При всяко издишване от ноздрите на Розали излизаше нещо ужасяващо черно на цвят, което не беше нито течно, нито газ. То не се издигаше нагоре, а вместо това започна бавно да се намотава по нея като пръстени антисветлина. Ралф очакваше чернилката да скрие Розали от поглед, но умоляващите й ужасени очи се виждаха през сгъстяващата се около главата й тъмнота, която полека-лека обхващаше и тялото, и лапите й.

Това беше покривалото на смъртта, истинско този път, и той гледаше как Розали, вече без връвчицата си, безмилостно го изтъкава около себе си като отровна плацента. Метафората накара в главата му да зазвучи гласът на Ед Дипно, който казва, че центурионите изтръгват бебета от утробите на майките и ги отнасят в покрити камиони.

„Питал ли си се някога какво крият повечето от тези покривала?“ — бе попитал Ед.

Док № 3 стоеше ухилен над Розали. После развърза синята кърпа и я омота около врата си като артистично бохемско шалче. След това погледна Ралф и Лоуис с презрително високомерие. „Видяхте ли! — казваше този поглед. — В крайна сметка си свърших работата и вие просто не можахте да направите абсолютно нищичко, нали?“

[„Направи нещо, Ралф! Моля те, направи нещо! Спри го!“]

За това бе вече прекалено късно, но може би още можеха да го пропъдят, преди да е могъл да се наслади как Розали умира под дървото. Беше почти сигурен, че Лоуис не може да нанесе същия каратистки удар със синя светлина като него, но вероятно може да направи нещо друго.

„Да — може да го повали по свой начин.“

Не знаеше защо бе толкова сигурен в това, но изведнъж го почувства. Сграбчи Лоуис за раменете и я накара да го погледне, а после вдигна дясната си ръка. Вирна палец и насочи показалеца си към плешивия също като децата, които играят на стражари и апаши.

Лоуис му отвърна с изпълнен с ужас и неразбиране поглед. Ралф грабна ръката й и дръпна ръкавицата.

[Ти си! Ти си, Лоуис!]

Тя проумя, вдигна ръка, изпъна показалец и направи движение, сякаш стреля с пистолет: „Па! Па!“

От пръста й излетяха две ромбчета, чиято сиво-синя светлина бе същата като аурата на Лоуис, но много по-ярка, и които изсвистяха към подножието на хълма.

Първият „куршум“ премина под Док № 3, който изквича и рипна във въздуха, свил ръце в юмруци на височината на раменете. Куршумът се удари в земята, заподскача като плоско камъче, с което се правят жабки, и уцели кабината с надпис „ЖЕНИ“. За миг цялата врата блесна яростно, точно като прозореца на „Бъфи-Бъфи“.

Второто синкаво-сиво ромбче уцели плешивкото отляво по задника и рикошира в небето. Той изпищя — нададе силен и креслив вой, който отекна в главата на Ралф като червей, който се гърчеше точно в средата на мозъка му. Ралф посегна да запуши уши — макар че това нямаше да помогне — и видя Лоуис да прави същото. Бе убеден, че ако писъкът продължава да отеква още дълго, главата му без съмнение ще се пръсне, точно както високото електрическо напрежение разбива фините кристали.

Док № 3 се стовари до Розали и разтривайки поразеното място като хлапе, което е паднало от детската триколка и притиска удареното, той се затъркаля с писъци по посипаната с иглички трева. След малко писъците поутихнаха и той скочи на крака. Стрелна ги с очи изпод широкото си чело. Шапката на Бил бе килната назад, а лявата страна на престилката му беше почерняла и още димеше.

[Ще ми паднете! И двамцата ще ви пипна! Задръстени смъртни скапаняци! ЩЕ МИ ПАДНЕТЕ И ДВАМКАТА!]

Той профуча по пътеката към детската площадка и тенис-кортовете с огромни подскоци, както космонавтите на Луната. Ако се съди по скоростта, която развиваше, изстрелът па Лоуис като че ли не го бе поразил кой знае колко осезателно.

Лоуис сграбчи Ралф за рамото и го разтресе. От това движение сиянията отново започнаха да избледняват.

[Децата! Отива към децата…]

Думите й се губеха, което беше съвсем логично — Ралф изведнъж забеляза, че тя изобщо не говори на глас, а го гледа втренчено с тъмните си очи, стисната рамото му.

— Не те чувам! — викна той. — Лоуис, не чувам!

— Какво ти става, да не си глух? Отива към площадката! Към децата! Не можем да позволим да направи нещо на децата!

Ралф ужасено изстена.

— Няма.

— Откъде си толкова сигурен?

— Не знам. Просто съм сигурен.

— Уцелих го. — Тя извърна пръст към лицето си и за миг заприлича на мим, който имитира самоубийство. — Улучих го със собствения си пръст.

— А-ха. И го поопърли при това. Като се съди по вида му, доста силничко.

— Вече не виждам цветовете, Ралф.

Той кимна.

— Те се появяват и изчезват.

— Не мога да разбера как се чувствам… дори не знам как бих искала да се чувствам! — Тя проплака последните думи и Ралф здраво я прегърна. Каквото и да се случваше, един факт поне оставаше неоспорим — прекрасно бе отново да държи жена в прегръдките си.

— Всичко е наред — успокои я и притисна страната си към челото й. Косата й ухаеше сладко, липсваше миризмата на химикали, лъхаща от косата на Каролин, с която бе привикнал през последните петнадесетина години от съвместния им живот. — Не мисли засега за него, чу ли?

Тя извърна поглед към него. Мъглицата в зениците й вече не се виждаше, но Ралф бе сигурен, че още е там. Пък и те си бяха достатъчно красиви и сами по себе си.

— Защо е това. Ралф? Знаеш ли за какво е?

Той поклати глава. Мозъкът му щеше да се пръсне от мозаечни парченца — шапки, доктори, буболечки, лозунги, кукли, които се пръсват на парчета сред разплискваща се червена боя — които отказваха да си отидат по местата. Пък и засега в главата му като че ли най-силно отекваше глуповатата скоропоговорка на стария Дор: „Построена къща назад не се връща…“

Ралф подозираше, че това е самата истина.

3.

До ушите му долетя тихичко тъжно скимтене и той погледна към подножието на хълма. Розали още лежеше до дънера на огромния бор и се опитваше да се изправи. Ралф вече не виждаше черния мехур около нея, но бе сигурен, че той още не е изчезнал.

— О, Ралф, горкото животинче! Какво да направим?

Не можеха да направят нищо. Ралф беше убеден в това. Обхвана с двете си длани дясната ръка на Лоуис и зачака Розали да се отпусне на земята и да умре.

Вместо това цялото й тяло подскочи и тя се изправи толкова бързо, че едва не се прекатури на другата страна. За миг остана неподвижна, с толкова ниско сведена глава, че муцуната й почти опираше в земята, а после кихна три-четири пъти. След това тръсна глава и погледна към Ралф и Лоуис. Излая кратко. На Ралф лаят му прозвуча така, сякаш кучето им казваше да не се притесняват. После се обърна и се изгуби в боровата горичка по посока на долния вход. Преди да се скрие от погледа на Ралф, успя да постигне накуцващия, но все пак нехаен ход, който беше нейната „запазена марка“. След намесата на Док № 3 болната й лапа не се беше поправила, но и по-зле не изглеждаше. Безспорно стара, но все още далеч от умиране („Точно като всичките старчоци от Харис Авеню“ — рече си Ралф), тя се изгуби сред дърветата.

— Мислех, че онова същество ще я убие — отбеляза Лоуис. — Всъщност аз си мислех, че вече я е убило.

— Аз също.

— Ралф, нима всичко това се случи наистина? Случи се, нали?

— Да.

— А връвчиците… мислиш ли, че са линиите на живота?

Той кимна едва-едва.

— Да. Те са като пъпна връв. А Розали…

Припомни си кога за пръв път забеляза сиянията — как стоеше пред „Райт Ейд“, опрял гръб в синята пощенска кутия, а брадата му беше провиснала чак до гърдите. От шейсет-седемдесет души, които бе успял да види, преди цветовете да изчезнат, само неколцина бяха обвити в тъмни савани, но този, който Розали изтъка около себе си, бе доста по-черен от всички тях. И все пак всеки един от онези хора на паркинга, чиято аура беше тъмна, изглеждаше като по правило зле… точно като Розали, чиято аура придоби цвета на стари хавлиени чорапи в мига, в който Док № 3 започна да се заяжда с нея.

„Може би той просто ускорява процеса, който иначе е съвършено естествен“ — помисли си Ралф.

— Ралф? — рече Лоуис. — Ами Розали?

— Мисля, че сега старата ми приятелка живее живот на заем — отвърна той.

Загледана към подножието на хълма и сивеещата на слънцето борова горичка, където се скри Розали. Лоуис се замисли над думите му. Най-после отново се обърна към него.

— Тая запетайка със скалпела е от онези, които си видял да излизат от къщата на Мей Локър, нали?

— Не. Онези бяха различни.

— А други освен тях виждал ли си?

— Не.

— Мислиш ли, че има още?

— Не зная.

Мислеше, че сега ще го попита дали е забелязал, че съществото е със сламената шапка на Бил, но тя не го попита. Ралф предположи, че може би не я е разпознала. Във въздуха наоколо витаеше прекалено много загадъчност, а и освен това последния път, когато бе видяла Бил с тази шапка, тя беше цяла. „Пенсионираните учители по история не са точно от онзи тип, дето си гризат шапките“ — отбеляза мислено той и се ухили.

— Ама каква сутрин само! — възкликна Лоуис и открито го погледна право в очите. — Мисля, че трябва да поговорим за това, какво ще кажеш? Държа да разбера какво става наоколо.

Ралф се замисли за случилото се през днешната сутрин — която сега му се струваше хиляда години назад във времето: той се връша по улицата откъм ливадата за пикник и мислено прехвърля краткия списък на познатите си, мъчейки се да реши е кого да сподели. Бе зачеркнал Лоуис от този списък, смятайки, че тя може да го съобщи на приятелките си, и сега го досрамя от това повърхностно заключение, което беше основано повече на представата на Бил за нея, отколкото на неговата собствена преценка. Излизаше, че единственият човек, на когото Лоуис бе разказала за сиянията, бе именно онзи, на когото е смятала, че може да разчита да запази тайната й.

Той й кимна.

— Права си. Трябва да поговорим.

— Искаш ли да се върнем у нас за късен обяд? Правя един страшен сос, макар да съм старо момиче, което не може само да си опази обеците.

— С най-голямо удоволствие. Ще ти разкажа каквото знам, но това ще отнеме малко време. Днес запознах Бил със съкратения вариант.

— Тъй. Значи сте се спречкали заради шаха?

— Е, може би не съвсем — отвърна Ралф, усмихвайки се на ръцете си. — Може би по-скоро нещо като твоя двубой със сина ти и снаха ти. Хем най-налудничавите подробности въобще не ги и споменах.

— Но на мен ще ми ги кажеш, нали?

— Да — отговори той и тръгна да става. — Освен това бас държа, че умееш да готвиш дяволски добре. Всъщност…

Изведнъж млъкна и удари длан в гърдите си. Стовари се на пейката и ококори очи с провиснала уста.

— Ралф? Добре ли си?

Разтревоженият й глас като че ли идваше от много далеч. Пред очите му отново бе изплувал Док № 3, как стои между „Бъфи-Бъфи“ и съседната кооперация. Плешивко № 3, който се опитва да накара Розали да пресече Харис Авеню, та да може той да й клъцне връвчицата. Тогава не успя, но все пак си бе свършил работата

(Щях да си поиграя с нея!)

още преди да е станало обяд.

„Може би това, че Бил Макгавърн не е от хората, които си гризат шапките, не е единствената причина Лоуис да не забележи с чия шапка е Плешивко № 3, Ралф, стари приятелю. Може да не е забелязала, защото не е искала да забележи. Сигурно няколко парченца от мозайката все пак съвпадат и ако си прав, това би могло да означава какво ли не. Нали разбираш?“

— Ралф? Какво ти става?

Той виждаше как джуджето разкъсва със зъби периферията на шапката, а после пак я нахлупва на главата си. Чуваше го как казва, че в такъв случай ще трябва да си поиграе с него самия.

„Но не само с мен. С мен и приятелите ми, така каза. С мене и със скапаните ми приятели.“

Сега, като се замисляше над това, разбираше и още нещо. Бе видял как слънцето разпръсква ослепителни искри по връхчетата на ушите на Док № 3, докато той — или то — ръфа шапката на Бил. Споменът бе прекалено ясен, за да го отхвърли, както и значението му.

Ех, този многозначен подтекст.

„Спокойно — още нищо не знаеш със сигурност, а и лудницата е точно зад ъгъла, приятелю. Мисля, че това трябва да ти бъде като обеца на ухото. За мен няма значение дали Лоуис също вижда всички тези неща или не. Другите човеци с белите престилки, не джуджетата, а онези, мускулестите, с мрежите за пеперуди и успокоителните инжекции, могат да цъфнат всеки миг. Буквално всяка секунда.“

И все пак.

Все пак.

— Ралф! За Бога, човече, кажи ми нещо! — Лоуис го разтърсваше, и то доста силничко, като жена, която се опитва да разбуди закъсняващия си за работа съпруг.

Той я потърси с поглед и се опита да се усмихне. Мислеше, че не е успял, но Лоуис се отпусна.

— Съжалявам — извини се той. — За миг всичко това някак си… как да ти кажа, изведнъж ми се стовари.

— Не ме плаши така! Боже мой, как само се хвана за гърдите!

— Чувствам се съвсем нормално — каза Ралф и се насили да разтегне фалшивата усмивка още повече. Чувстваше се като хлапе, което надува балонче, за да види колко ще изтънее, преди да се спука.

— Ако не си се отказала да готвиш, аз продължавам да съм гладен.

„Едно, две, три, гъската вино пи.“

Лоуис го изгледа изпитателно, после се отпусна.

— Добре. Ще бъде весело. Отдавна не съм готвила на никого, освен на Симон и Мина — приятелките ми, както знаеш. — После се засмя. — Не че исках това да кажа. Не заради това ще бъде весело.

— А какво искаш да кажеш?

— Че на мъж не съм готвила отдавна. Надявам се, че не съм забравила как се прави.

— Е, един ден бяхме дошли с Бил да гледаме новините заедно — тогава ни нахрани с макарони и сирене. Беше вкусно.

Тя махна презрително.

— Претоплело. Не е същото.

„Маймуната дъвче тютюн на лифта за ски. Въжената линия се скъса…“

Ухили се още по-широко. Вече очакваше усмивката му да се скъса.

— Сигурен съм, че не си забравила Лоуис.

— Господин Шаси имаше наистина завиден апетит. Всъщност какви ли не завидни апетити. Само че възникна проблемът с черния дроб и…

Тя въздъхна, после посегна към ръката на Ралф и я пое със смесица от плахост и решителност, която му се стори безкрайно умилителна. — Няма значение. Вече се уморих да подсмърчам и да хленча за миналото. Оставям това на Бил. Хайде да вървим.

Той стана, хвана я под ръка и я поведе надолу по хълма към изхода па парка. Като минаваха покрай младите майки по детските площадки, Лоуис им се усмихваше ослепително. Ралф можеше да си каже, че трябва да поотложи преценката; можеше да си повтаря непрекъснато, че за онова, което се случва с него и Лоуис, не знае даже и толкова, че да се подкача сам себе си за разумното осмисляне на ситуацията, но така или иначе не можеше да се освободи от заключението си. Вътрешно чувстваше, че то е вярно, а вече до голяма степен се бе уверил, че в света на сиянията да чувстваш и да си сигурен в нещо е почти едно и също.

„За другите двама не знам нищо, но № 3 е побъркан доктор… който събира сувенири. Както перковците във Виетнам събират човешки уши.“

Изобщо не се съмняваше, че снахата на Лоуис, вдъхновена от злонамерен подтик, е грабнала диамантените обеци от купичката и ги е пъхнала в джоба на дънките си. Само че те вече не бяха у Джанет Шаси; тя сигурно вече горчиво се кори, че ги е изгубила и се пита защо изобщо й е трябвало да ги взима.

Ралф знаеше, че шапката на Макгавърн е у оня никаквец със скалпела, макар Лоуис да не я бе разпознала, а и двамата го видяха как взе шалчето на Розали. Като се надигаше от пейката, Ралф бе осъзнал, че искрите, които струяха от ушите на съществото, почти със сигурност означаваха, че Док № 3 е взел и обеците на Лоуис.

4.

Люлеещият се стол на покойния господин Шаси стоеше върху избелелия линолеум до вратата към задната веранда. Лоуис заведе Ралф до него и му нареди да „не й се пречка в краката“. Ралф прецени, че може да се справи с поставената задача. Силните лъчи на следобедното слънце падаха в скута му и той се залюля. Не знаеше кога успя да стане толкова късно, но денят бе вече доста напреднал. „Сигурно съм заспал — помисли си той. — Сигурно и сега спя и сънувам всичко това.“ Проследи с поглед Лоуис как сваля тигана от един висок шкаф. След пет минути кухнята се изпълни с вкусни аромати.

— Нали ти казах, че ще ти сготвя някой ден — отбеляза тя и добави в тигана разни зеленчуци и още подправки. — Това беше в същия ден, когато ви нахраних с Бил с остатъци от макарони и сирене. Помниш ли?

— Да, помня — отвърна Ралф с усмивка.

— В кутията за мляко на предната веранда има бутилка студен сайдер — сайдерът винаги се съхранява най-добре на открито. Би ли го донесъл? Можеш и да налееш. Хубавите ми чаши са в шкафа над мивката — този, дето не го стигам, без да се катеря на стол. Ти и без стол си достатъчно висок, струва ми се. Колко си Ралф, към метър и осемдесет и пет?

— Метър и осемдесет и осем. Поне толкова бях — сигурно през последните десет години съм се посмалил с десетина сантиметра. Гръбначният стълб се слягал, или нешо подобно. И не е необходимо да се престараваш само заради мен. Съвсем сериозно.

Тя го изгледа изпод вежди, със скръстени на хълбоците ръце, в едната от които стърчеше лъжицата, с която бе разбърквала съдържанието на тигана. Суровият й вид бе посмекчен от сянка на усмивка.

— Казах хубавите ми чаши, Ралф Робъртс.

— Да, госпожо — отвърна той и се ухили, а после добави: — Съдейки по аромата, смея да отбележа, че още не си забравила как се готви за мъж.

— Ти първо го опитай — отвърна Лоуис, но на него му се стори, че се обърна отново към соса на печката с доста доволно изражение.

5.

Храната беше вкусна и съсредоточени върху нея, те не говореха за онова, което им се бе случило. Напоследък Ралф почти нямаше апетит и откакто безсънието се развихри с пълна сила, почти не се хранеше, но днес той си хапна хубавичко и поля силно подправения китайски сос на Лоуис с три чаши ябълков сайдер (смътно надявайки се заниманията му през остатъка от деня да не го отдалечат прекалено много от тоалетната). Като приключиха. Лоуис се изправи, отиде до мивката и започна да я пълни с гореща вода за съдовете. Междувременно подхвана по-раншния им разговор — сякаш бе недовършена плетка, временно оставена настрана заради някоя по-наложителна домашна задача.

— Какво ми стори? — попита тя. — Как накара цветовете отново да се появят?

— Не зная.

— Сякаш стоях на ръба на този друг свят, а като си сложи ръцете на очите ми, ти сякаш ме бутна в него.

Той кимна, припомняйки си как бе изглеждала в първия миг, след като ое отдръпнал ръцете си — сякаш току-що е свалила очила, оваляни в пудра захар.

— Беше чиста интуиция. И си права, той е сякаш отделен свят. Аз така го наричам за себе си — света на сиянията.

— Прекрасен е, нали? Искам да кажа, страшничък е, а когато тези неща започнаха да ми се случват за пръв път — още в края на юли, началото на август, мисля, беше — бях сигурна, че се побърквам, но въпреки това още тогава ми харесваше. Не можех да не го харесвам.

Ралф се втренчи озадачено в нея. Нима някога е мислел Лоуис за елементарна жена? За бъбрива? За неспособна да пази тайни?

„Не, опасявам се, че дори и по-зле, стари приятелю. Мислеше я за повърхностна. Гледаше я до голяма степен през очите на Бил, в интерес на истината — като «нашата Лоуис». Не по-малко… но почти нищо повече.“

— Какво? — попита тя малко смутено. — Защо ме зяпаш така?

— Значи виждаш тези ореоли от лятото? От толкова отдавна?

— Да, и стават все по-ярки и по-ярки. Освен това се появяват все по-често. Затова и в крайна сметка отидох при онова дрънкало. Ралф, аз наистина ли прострелях онова нещо с пръст? Колкото повече време минава, толкова по-трудно ми става да го вярвам.

— Простреля го. Малко преди да те срещна, и аз направих нещо подобно.

Той й разказа за предишното си спречкване с Док № 3 и как бе пропъдил джуджето… поне за известно време. После замахна рязко с ръка.

— Просто ей така — като хлапе, което се прави на Чък Норис или на Стивън Сийгал, нищо повече. Само че резултатът беше тая шантава синя светлина, която го накара да си плюе на петите. Което най-вероятно беше за добро, защото не можех да го повторя. Не знам обаче как го постигнах. Ти би ли могла отново да стреляш с пръст?

Лоуис се разкиска, извърна се към него и вирна пръст горе-долу в същата посока.

— Искаш ли сам да разбереш? Бум! Бум!

— Не насочвай туй чудо към мене, госпожо — каза й Ралф. Изрече го с усмивка, но не беше съвсем убеден, че се шегува.

Лоуис отпусна ръка и сипа малко миещ препарат в мивката. Докато разпенваше водата с ръка, постави на Ралф така наречените от него „големи въпроси“:

— Ралф, откъде дойде тази сила? И за какво?

Той поклати глава, после стана и се доближи до сушилнята за чинии.

— Не знам и не знам. Какво ще кажеш за малко помощ? Къде държиш кърпите за съдове, Лоуис?

— Няма значение къде ги държа. Иди да седнеш. Само, моля те, не ми казвай, че си от онези модерни мъже — тия, дето все се прегръщат и викат с всичка сила.

Ралф се разсмя и отново поклати глава.

— Никак. Просто съм добре обучен, това е всичко.

— Добре, добре. Стига само да не започнеш да ми обясняваш колко си чувствителен. Има някои неща, които момичетата предпочитат да открият сами. — Тя отвори шкафа под мивката и му подхвърли поизбеляла, но ослепително чиста кърпа за чинии. — Просто ги избърши и ги остави на шкафа. Аз ще си ги прибера сама. Докато се занимаваш с това, можеш да ми разкажеш какво се случи с теб. Само че пълната версия.

— Дадено.

Оше се питаше откъде да започне, когато устата му се отвори, очевидно по свое усмотрение, и заприказва вместо него.

— Когато най-после успях да си набия в главата, че на Каролин наистина не й остава много, започнах много често да излизам на разходка. И един ден, като бях на Продължението…

6.

Разказа й всичко — от разправията на Ед с дебелака до сутрешните разговори с Бил, който му каза, че е най-добре да иде на лекар, защото на тяхната възраст психическите отклонения били често срещано явление, дори твърде често срещано. На няколко пъти трябваше да се връща в разказа си, сякаш да улови изпуснатите бримки — например да разкаже как точно насред старанията му да удържи Ед да не нападне шофьора на камиона се появи старият Дор — но това не го тревожеше особено, а и Лоуис явно не се затрудняваше да следи нишката на разказа.

Докато редеше случките една след друга, Ралф бе изпълнен от такова пълно облекчение, че сякаш изпитваше болка. Като че сърцето и мозъкът му са били затрупани с тухли, които сега махаше една по една.

Като завърши историята, съдовете вече бяха измити и прибрани и те с Лоуис бяха изоставили кухнята в полза на дневната, с всичките й избелели снимки начело с господин Шаси на неизменното си място върху телевизора.

— Тъй — заключи Ралф. — Доколко ми вярваш?

— Вярвам на всяка дума, разбира се — отвърна тя и или не забеляза облекчението, което се изписа на лицето му, или предпочете да не му обръща внимание. — След онова, което видяхме тази сутрин — да не говорим какви неща знаеше за прекрасната ми снаха — не мога да не вярвам. По тази част бия Бил.

„И не само по тази“ — помисли си Ралф, но не го изрече на глас.

— Но всички тези неща далеч не са плод на съвпадение, нали?

— Не, не мисля.

— Като бях на седемнадесет години, майка ми нае едно момче от нашата улица — Ричард Хендърсън се казваше — да й помага вкъщи. Имаше сума ти момчета, които можеше да наеме, но тя взе точно Ричи, защото го харесваше… за мен го харесваше, ако разбираш какво искам да кажа.

— Да, естествено. Избирала ти е съпруг.

— Ъ-хъ, но поне не го правеше по натрапчив, грозен, притеснителен за мен начин. И става Богу, защото аз пет пари не давах за Ричи — поне не в този определен смисъл. И все пак мама правеше всичко, което бе по силите й. Ако учех на кухненската маса, тя го караше да пълни коша с дърва, макар че вече беше май месец и навън бе горещо. Ако хранех пилетата, тя го караше да кълца ярма точно на задната врата.

Искаше да ми се върти пред очите… да свиквам с него… и ако се бяхме харесали и той ме беше поканил на танци или на градския панаир, тя би била напълно щастлива. Правеше го неусетно, но все пак го правеше. Подтикваше ме. А това е същото.

— При мен подтикванията не минават толкова неусетно — каза Ралф. Ръката му неволно попипа мястото, където Чарли Пикъринг го намушка с ножа си.

— Не, разбира се, че не. Сигурно е било ужасно да те наръгат с нож в ребрата. Слава Богу, че си имал тоя спрей. Как мистиш, дали старият Дор също вижда сиянията? Че нещо от техния свят му е наредило да пъхне спрея в джоба ти?

Ралф сви безпомощно рамене. Нейното предположение повтаряше онова, което се въртеше и в неговата глава, но ако веднъж го приеме за вярно, земята под краката му ще започне да се изплъзва. Защото ако Дорънс го е направил, това значи, че някаква

(същност)

сила или същество е знаело, че на Ралф ще му е необходима помощ. Това обаче още не беше всичко. Тази сила — или същество — би трябвало също така да знае, че а) в неделя следобед Ралф ще излиза; б) че времето, което цял ден е било доста приятно, на излизане ще се развали достатъчно, за да го накара да си вземе яке; в) кое яке ще си вземе. Значи, с други думи, става дума за нещо, което може да предрича бъдещето. Мисълта, че е бил набелязан от подобна сила, го плашеше. Признаваше, че в случая със спрея поне намесата вероятно му беше спасила живота, но все пак се страхуваше от нея до смърт.

— Може би. Може би Дорънс наистина е бил нечий пратеник. Но защо?

— И какво ще правим оттук нататък? — добави тя.

На Ралф не му оставаше друго, освен да клати глава.

Тя хвърли поглед към часовника, сгушен между снимките на мъж с палто от миещи мечки и на млада жена, после посегна към телефона.

— Почти три и половина! Боже мой!

Ралф докосна ръката й.

— На кого ще се обаждаш?

— На Симон Кастънгуай. Бяхме се уговорили с нея и с Мина днес следобед да ходим в Лъдлоу — в Грейндж^[1] има среща на картоиграчите — но не мога да отида след всичко това. Ще загубя всичко. — Тя се засмя, а после се изчерви. — Е, това е просто банален израз.

Ралф задържа ръката й, преди да вдигне слушалката.

— Иди да играеш карти, Лоуис.

— Наистина ли? — Тя го изгледа недоверчиво и малко разочаровано.

— Да.

Още не беше съвсем наясно какво точно става тук, но предусещаше, че скоро ще настъпи някаква промяна. Лоуис говореше за побутване, но на Ралф му се струваше, че се носи, както реката носи малката лодка. Само че не виждаше накъде отива — сякаш бреговете бяха потънали в гъста мъгла, а течението вече ставаше все по-бързо и някъде напред се долавяше грохот на водопад.

„И все пак, Ралф, се долавят някакви очертания. В мъглата се открояват очертания.“

Да. Но не много успокоителни. Може би бяха дървета, които само изглеждат като хищни пръсти… но, от друга страна, биха могли и да са хищни пръсти, които се опитват да изглеждат като дървета. Ралф одобряваше напълно идеята Лоуис да не е в града, докато той изясни въпроса. Имаше силното предусещане — или може би това бе просто надежда, дегизирана като предусещане — че Док № 3 няма да може да я настигне в Лъдлоу, че може би няма да е в състояние дори да я последва до източния край на града.

„Ралф, няма как да знаеш такова нещо.“

Може и да няма, но му изглеждаше вярно, а той все още бе убеден, че в света на сиянията да чувстваш и да знаеш нещо е почти съвсем едно и също нещо. Знаеше едно, и то бе, че Док № 3 още не е успял да пререже връвчицата на Лоуис — бе я видял с очите си, както и жизнерадостния здрав блясък на сивата й аура. Все пак не можеше да се отърве от нарастващата увереност, че Док № 3 — Лудият Док — възнамерява да я пререже, и че независимо колко жизнена бе изглеждала Розали, когато изтърча от Строфорд Парк, прекъсването на връвчицата бе смъртоносно, престъпно дело.

„Да предположим, че си прав, Ралф — да предположим, че не може да се докопа до нея днес следобед, ако тя отиде да играе покер в Лъдлоу. Ами довечера? Ами утре? А следващата седмица? Какво е решението? Да се обади на сина си и на проклетата си снаха, да им каже, че си е променила решението за «Ривървю Истейтс» и все пак иска да отиде там?“

Но знаеше. Но знаеше друго — че му е необходимо време да поразмисли, както и че ще му бъде трудно да мисли конструктивно, докато не се увери, че Лоуис е на достатъчно сигурно място поне за известно време.

— Ралф? Пак почна да гледаш межно.

— Как да гледам?

— Межно. — Тя отметна рязко коса. — Тази дума я измислих, за да опиша как изглеждаше господин Шаси, когато се правеше, че ме слуша, а всъщност през това време мислеше за колекцията си от монети. Разпознавам межните погледи на мига. За какво си мислиш?

— Питах се кога ли ще се върнеш от картите.

— Зависи.

— От какво?

— Дали на връщане ще седнем в „Тъби“ да пием шоколадово фрапе. — Тя изрече тези думи с вида на жена, която разкрива таен порок.

— Да речем, че се върнеш веднага.

— Седем. Може би седем и половина.

— Обади ми се веднага щом се прибереш. Ще ми се обадиш ли?

— Да. Искаш да не съм в града, нали? Ето какво всъщност означавал межният поглед.

— Е…

— Смяташ, че онова отвратително плешиво нещо смята да ми причини зло, нали?

— Твърде е възможно.

— Но на теб също може да ти направи нещо лошо!

— Да, обаче…

„Но засега, поне доколкото знам, не носи нито една моя гиздосия.“

— Но какво?

— Нищо няма да ми се случи, докато се върнеш, това е всичко. — В ума му изскочи презрителната забележка за съвременните мъже, които се прегръщали и говорели високо, и се опита да докара сполучлива строга бръчка на челото си. — Отивай да играеш карти и остави тази работа на мен, поне засега. Заповед.

Каролин или би се изсмяла, или би се ядосала на такава комична поза на мъжественост. Лоуис обаче, която принадлежеше към съвършено различна школа, само кимна и изглеждаше благодарна, че са я освободили от вземането на решение.

— Добре. — Сведе брадичка, за да може да го погледне право в очите. — Знаеш ли какво правиш, Ралф?

— Никак даже. Още не.

— Добре, че все още го признаваш. — Тя го хвана под ръка и леко целуна с разтворени устни ъгълчето на устата му. Ралф усети горещо жегване в слабините си. — Отивам в Лъдлоу да играя карти с ония глупави жени, които все се опитват да следват вътрешния си глас, и да спечеля пет долара. Довечера ще обсъдим какво да правим по-нататък. Става ли?

— Става.

Усмивката й — повече в очите, отколкото на устните — предполагаше, че може да добавят към разговорите и още нещо, ако Ралф е достатъчно решителен… а в този миг той се чувстваше доста смел. Дори суровият поглед на господин Шаси от почетното място на телевизора не можеше да го сплаши.