Христо Фотев
Ах, най-подир свободен…

Ах, най-подир свободен, весел, лош.

До смърт реален — и правдоподобен.

На симфоничния оркестър — лека нощ.

О, лека нощ, мой въздух камертонен,

в най-краткия, луминесцентен час!

В най-есенния дъжд — и кристаличен —

ти чакаш автобус, мой контрабас,

докрай добър, усърден, симфоничен.

Роялът… Лека нощ. И реквием.

И ти, мой диригент със бюст гипсиран.

Целувам те по скръбния корем,

мой барабан опитомен —

дресиран.

И си излизам… Тръгвам из Бургас.

В пейзажа му от алкохол и вятър.

В беззвучния му въздух падам аз —

концерт на полунощен вентилатор.

От манекен на манекен, от бюст

на бюст, от дъжд на…

Ти тъгуваш.

Не чуваш ли как сричам наизуст

аз своя ритуал на съществуващ?

Аз съществувам с календарен старт.

По навик съм достъпен и пластичен.

На твоя поглед сребърния алт

е тъй далечен, казал бих

класичен.

Самотен съм… Обичах те, от шест

до девет те обичах аз… С ненавист

аз стъпвам връз блестящия ти шлейф —

връз тоя дъжд, по-остър от кипарис.

И пак целувам твоя мокър глас.

Как се усмихваш ти — мой малък намек

за смърт и сън, за смърт и сън в Бургас…

 

Ти — мой разплакан и покорен навик.

Сбогом.