Христо Фотев
Как искам да напиша пак…

На Иван Пейчев

Как искам да напиша пак

„кога ще тръгна“!

Да изрека отново тия думи

с провинциално юношески устни!

С оная тъй жестока и невинна,

и нежна интонация на предано,

отчаяно момче… Кога ще тръгна?

Из тия пусти улици — тъй тесни.

Опровергани от сияйно-тъмното

движение на кораби…На кораби

приличаха жените, а животът ми —

на хаотично-празнично

пристанище!

Вселената се взираше в очите ми,

тъй жадна за детинско милосърдие.

Смъртта бе тъй далечна и безименна.

Лъжата я загатваше единствено

със буржоазно достолепие…

Наистина

кога ще тръгна?

О, кога ще тръгна?

 

Мълчание над моите далечни

провинциално-юношески устни!

Как искам да не зная, че отдавна

съм тръгвал — че пътувам непрестанно,

че си отивам, че мечтая може би,

да се завърна пак, но всички кораби

и влакове жестоко ме обсебиха!

Не позволяват никакво завръщане!

Жените с непрестанно и убийствено

присъствие са по-далеч от всякога!

И верността ми си отива сигурно

с оная все по-глуха интонация

на предано момче… Но тъй са предани

след всичко, тъй спасителни са думите!

Благодаря за тяхното присъствие!

Но въпреки това — кога ще тръгна?