Робърт Силвърбърг
Скитник из космоса (3)

III

Веднага щом парите на сума 10930 златни стелари бяха депонирани в банка Ройал на Борлаам и Херндън лично се убеди, че в телата на новите му съдружници е имплантирана невронната мрежа на осигурителното устройство, сам се отдаде в ръцете на хирурга. Повече гаранции не можеше да иска, без да рискува останалото.

Клиниката на лекаря се намираше на същото Авеню в полуразрушено старинно здание, построено без съмнение още във времената на Третата Империя. Самият хирург се оказа жилест и як младок с белег на едната буза от лъчево изгаряне и къс ляв крак. Аха, досети се Херндън, лекар в оставка от някой пиратски звездолет. Едва ли друг човек би се захванал с такава операция без да задава въпроси. Оставаше надеждата, че той си разбираше от работата.

Операцията продължи около час. Херндън беше под пълна упойка. Дойде на себе си, когато свалиха от него операционния похлупак. Не се чувствуваше по-зле отпреди операцията, но знаеше, че сега в тялото му на субмолекулярно ниво се намира извънредно тънка метална мрежа.

— Е, как е? Завършихте ли?

— Всичко е на ред — отвърна хирурга.

Херндън погледна Бенжамин. В ръката на джуджето ярко светеше някакъв металически предмет.

— Това е осигурителният апарат, Херндън. Разреши ми да ти покажа неговото действие.

Пръстите му се мръднаха едва-едва и Херндън веднага усети силна болка в ходилото на десния си крак. Палецът на дребосъка се изви и нещо огнено се заби в рамото. Сетне някаква лигава ръка стегна сърцето му.

— Достатъчно! — завика Херндън.

Той разбра, че навеки е подписал отказа си от свобода, ако този апарат продължи да се намира в ръцете на Бенжамин. Но сега това не го безпокоеше особено. От свободата се беше отказал в деня, когато най-тържествено се бе заклел да стане свидетел на смъртта на Владетеля Крелиг.

Бенжамин бръкна в джоба на куртката си и извади малък кожен портфейл.

— Паспорта и другите необходими документи за едно далечно пътешествие — обясни джуджето.

— Имам си собствен паспорт.

Събеседникът му поклати глава.

— Така е по-добре. С виза е за Уайпър — сетне се обърна към хирурга. — Кога ще може да тръгне?

— Ако желае, още тази вечер.

— Прекрасно, Херндън. Тръгвай тази вечер.

* * *

В посока звездите на Външния Пояс на Галактиката, намиращ се на много хиляди светлинни години, стартира великолепният суперлайнер „Лорд Насийр“. Бенджамин бе уредил така нещата, че Херндън да пътува безплатно като човек от свитата на Лорд и Лейди Морис. Овърск успя да го назначи за Помощник на Разпоредителя на знатната двойка, която отиваше на почивка на една от планетите-курорти в Района на Пояса. Херндън не възрази, когато разбра, че ще пътува в обществото на Лорд и особено на Лейди Морис.

На този най-голям кораб от флотата разкошни звездолети на Борлаам дори на палуба „С“, където обитаваше прислугата, Херндън получи каюта с нормална сила на тежестта, със синтетична тапицерия и вграден хромохрон. Така разкошно не беше живял и в родния си дом, а неговите родители бяха от първенците на Зонигог.

Негово основно задължение бе да организира прекарването на вечерните часове и то така, че неговият патрон да изглежда най-великолепен сред тълпата други аристократи на борда. Съпрузите Морис мъкнеха със себе си свита наброяваща над сто души, включително слугите, стюардите, готвачите и платените хвалбоносци.

Когато остана сам в каютата си, Херндън внимателно се запозна с връчените му документи. Виза за Уайпър. От там се доставят звездните камъни! Уайпър, покритата с непроходима джунгла далечна планета, до която цивилизацията едва-едва се докосваше. Нищо чудно, че така трудно се контролираше търговията с тази търсена стока.

Статис-генераторите изведоха кораба в нула пространството. Херндън веднага облече черночервените дрехи на свитата на Лорд Морис и по главния коридор тръгна към Голямата Зала, където Лорд и Лейди Морис събираха челядта си за първата вечер на пътешествието си.

Салонът за танци бе украсен с гирлянди от живи светещи същества. На входа тромаво подскачаше играещата мечка от Албирео ХII. Когато Херндън влезе вътре в залата и се представи в качеството си на Втори Разпоредител, посрещнаха го борлаамци в същите дрехи като неговите и почтително му се поклониха.

За миг спря на прага и се загледа на блестящото великолепие на събраната публика. „Лорд Насийр“ беше изложба на разкоша, тук присъствуваха много богати Борлаамци, съперничейки си с великолепието на дрехите си и блясъка на скъпоценностите си с едни от най-високопоставените аристократи, самите Мориси.

При вида на всичко това Херндън почувствува справедлива обида. Макар да бе израснал отвъд морето, по произход и привилегии принадлежеше към най-висшето общество на планетата. А сега трябваше да се задоволява с одеждите на стюард.

Знатната двойка седеше на възвисени кресла в далечния край на Голямата Зала, където се намираше зоната за танци със значително намалена сила на тежестта; Танцьорите, подобно на персонажи от приказките, грациозно се въртяха около знатните особи, като само от време на време докосваха пода с крака.

Херндън веднага позна Лорд Морис — добре бе запомнил лицето му по време на търга. Това бе мрачен и нисък индивид с бъчвообразно туловище, кипрещ се с великолепното си облеклото на първи придворен на Владетеля, с остра брадичка, боядисана според последната мода в ярко червено. Той неподвижно седеше на креслото си и стискаше здраво дръжките, сякаш се опасяваше да не литне към тавана. Във въздуха непосредствено до него трепкаше едва забележимата димка на полето на неутрализатора, който го защитаваше от изстрелите на възможен убиец.

До него се намираше прелестната Лейди, така студена и недостъпна. Херндън бе поразен от младостта й. Аристократите без съмнение разполагаха със средства за възстановяване на изгубената свежест на женското лице, но така убедително да пресъздадат буйната живост на младежката красота, естествено не умееха. Тя беше не повече от двадесет и три — двадесет и пет години.

Съпругът й изглеждаше няколко десетки години по-стар и не беше никак удивително, че така ревностно я пази.

Тя гледаше ставащото в собствените й крака с приятна и доволна усмивка на уста. Херндън също се усмихна на красотата й и на ползата, която се надяваше да получи от нея. Кожата й беше нежна и розова. Слугинята, с която Херндън се бе запознал на долната палуба, му разказа, че тя два пъти дневно се къпе във вана с особен крем, доставян от контрабандисти. Очите й бяха чисти и големи, носът красив и правилен, а устните се извиваха като две плавни дъги. Роклята й бе така отрупана с изумруди, че сякаш изпускаше зелено лъчение. На шията й роклята бе изрязана дълбоко и се виждаха закръглените гърди и силните рамене. В малката си ръка държеше скиптър инкрустиран с брилянти.

Херндън се огледа, намери една свободна придворна дама и я покани да танцуват. Завъртяха се мълчаливо и често влизаха в зоната на понижено привличане. Може би при други обстоятелства той би сметнал подобно прекарване на времето за много приятно, но сега въобще не търсеше приятни усещания. Всецяло го занимаваше задачата да обърне към себе си вниманието на Лейди Морис.

Това му се удаде, но не веднага. Той бе доста по-висок от останалите присъствуващи на бала, забелязваше се сред събралите се придворни, а най-много му помогна това, че Лорд и Лейди напуснаха царствените си тронове и се присъединиха към танцуващите. Херндън се стараеше по-често да сменя партньорката си, докато не се оказа очи в очи с Лейди Морис.

— Не желаете ли да танцувате с мен? — запита тя.

Думите й се сториха на Херндън като хвърлена на него лека есенна паяжина. Той се поклони учтиво на Лейди.

— Това ще бъде най-висша чест за мен, миледи.

Те започнаха да танцуват. Водеше я с лекота. Херндън усещаше остро близостта на топлото й тяло и в нежните й очи забеляза някаква затаена и терзаеща болка, което по-добре от всякакви думи му подсказа, че не всичко е гладко в отношенията между Лейди и Лорда.

— Не ви познавам — каза Лейди. — Кой сте вие?

— Бар Херндън, миледи. От Зонигог.

— От Зонигог? Наистина ли? И какво ви е накарало да пресечете океана? Какво ви е привлякло в нашата столица?

Херндън се усмихна и след няколко изящни пируета произнесе:

— Жаждата за слава и успех, миледи. Да се живее в Зонигог не е лошо, там е така тихо и спокойно, но единственото място, където можеш да станеш известен е Борлаам Сити. Поради тази причина се обърнах към Хеймън Овърск, който ходатайствува, да ме включат в свитата на Лорд Морис.

— Значи вие сте познат с Овърск? Нали така?

— Не много близко. Бях известно време на служба при него, а после се прехвърлих тук.

— И така, вие крачка по крачка, с помощта на бившия си стопанин, се издигате все по-нагоре и по-нагоре, докато не се промъкнете през раменете на Лорд Морис до нозете на Владетеля. Такъв ли е планът ви?

Тя се усмихна обезоръжаващо, с което показа, че в думите й няма дори сянка на осъждане. Херндън кимна и с цялата си искреност изрече:

— Признавам, това е моята цел. Макар, моля да ме извините за откровеността, изглежда, че могат да се появят причини, които да ме накарат да остана на служба при Лорд Морис по-дълго, отколкото предполагах първоначално.

Лицето на младата жена пламна. Тя разбра намека. И прошепна на Херндън:

— Вие сте дързък човек. Доколкото мога да съдя, причина за това са красивата външност и здравото тяло.

— Благодаря ви, миледи.

— Нямах намерение да ви хваля — каза тя, когато танцът свърши и музиката замлъкна. — Не одобрявам подобен начин на поведение. Но какво ли значение има това? Благодаря ви за танца.

— Мога ли да разчитам, че отново ще имам удоволствието да бъда във вашето общество?

— Възможно, но не прекалено скоро — навъси се тя. — За Лорд Морис е характерно острото чувство на собственик. Той негодува, когато два пъти в една вечер танцувам с някого от неговата свита.

За миг лицето на Херндън се помрачи от досада.

— Нищо не мога да направя. Най-добре е да отида на наблюдателната площадка „А“ и да се полюбувам на звездите. Ако на Лейди е нужен компаньон, тя може да го намери там.

Тя го погледна и, без да каже нищо, полетя като порив на есенен вятър. Но Херндън се изпълни с удоволствие. Всичко започна да си идва на мястото.

* * *

Наблюдателната площадка „А“ се намираше на най-горната палуба и бе предназначена само за пасажерите и членовете на техните свити. Тази огромна зала винаги беше потънала в мрак, като в единият й край бе монтиран екран, който показваше на любопитните всички чудеса от устройството на света. От нула-пространството можеше да се съзерцава, как вселената е изкривена хиперболически, и звездите сияят като многоцветен калейдоскоп. Тук не съществуваше геометрията в обикновеното значение на думата, всичко бе приказно изкривено и обърнато.

Тази зала за пасажерите от първа класа бе известна и като място за срещи. Тук, под защитата на тъмнината, знатните дами можеха да се срещат с готвачите и да се отдават на лакеите, а техните лордове — да обладават честичките. Всеки репортьор от жълтата преса с помощта на инфрачервена камера би могъл на натрупа състояние, шантажирайки посетителите, но сканиращите устройства на входа не допускаха вмъкването на каквато и да било апаратура.

Херндън стоеше до панорамния прозорец и се любуваше, как преливат ослепителните лъчи на златистите и зелени близки звезди, когато зад гърба си чу женски глас:

— Бар Херндън?

Обърна се. В тъмнината бе трудно да се различи говорещата жена. Определи я като девойка, висока, колкото Лейди Морис, но независимо от оскъдната светлина, идваща от нула-пространството, той все пак разбра, че това не е благородната дама. Косите на момичето бяха светлосламени, докато на Лейди бяха с цвета на монетното злато. Той можа да види белотата на разкритата гръд, докато дрехите на Лейди, независимо от огромното деколте, бяха доста по-скромни.

Това най-вероятно беше някоя придворна дама, очарована от Херндън и нищо чудно да беше изпратена от самата Лейди Морис с цел да го изпита или да му предаде нещо.

— Тук съм — отвърна той. — На вашите услуги.

— Дойдох по поръчение… — зашепна девойката. — Една знатна дама…

— Какво ви поръча господарката да ми предадете? — усмихна се в мрака Херндън.

— Не може да се каже с думи. Прегърнете ме сякаш сме влюбена двойка и ще ви предам нещо, което ви е много нужно.

Херндън повдигна рамене и с разиграна страст стисна в прегръдките си прилепилата се до него девойка. Телата им се притиснаха силно, устните им се срещнаха. Той усети, как ръката на пратеничката търси неговата и му прехвърля в дланта нещо студено и метално. После отдели устните си и като се повдигна на пръсти ме зашепна в ухото:

— Това е ключ. Бъдете при нея след половин час.

Те се разделиха един от друг. Херндън и кимна на сбогуване и отново се съсредоточи на великолепието на космоса. Той дори не погледна предмета в ръката си, а просто го пъхна в джоба си.

Пресметна на ум, че са минали петнадесет минути и напусна наблюдателната зала, като отново се появи на главната палуба. Балът беше в разгара си, но от дежурния офицер разбра, че височайшите домакини са се прибрали в покоите си и скоро веселбата ще свърши.

Херндън отиде в тоалетната и разгледа ключа. Това беше изотопен ключ с начукано число 160 Гърлото му пресъхна. Лейди Морис го кани да прекара нощта в апартамента й. Не е ли това клопка, където Морис и синовете му го чакат и където ще го застрелят за удоволствие? Такива шеги са напълно в духа на аристократите от Борлаам.

Но въпреки това си припомни чистотата на погледа и красотата на лицето й. Никак не можеше да повярва, че тя би станала съучастник в подобна игра.

Изчака няколкото оставащи минути и предпазливо запристъпва по послания с килими коридор. Край стая номер 1160 затаи дъх и се заслуша. Вътре беше тихо. Сърцето му заби по-бързо, а мислите в главата се объркаха. Това беше неговото първо и най-важно изпитание, възможно дори ключа към осъществяването на всичките му надежди. И към тази съвкупност се прибавяше и простото страстно желание на самотния мъж.

Докосна върха на радиоактивния ключ към вратата. Веществото й стана невидимо, понеже временно се изключи енергийната бариера, която задържаше сцеплението на молекулите й. Херндън бързо прекрачи прага. Зад него вратата възвърна първоначалното си непроницаемо състояние.

Стаята го посрещна с мека светлина, лееща се от скрити източници. Лейди Морис го чакаше в прозрачен пеньоар. На лицето й играеше напрегната усмивка. Както се усещаше, тя се чувствуваше много неловко.

— Значи, все пак дойдохте.

— А нима можех да постъпя иначе?

— Аз… Аз не бях сигурна. За мен това е така непривично…

Херндън едва сдържа циничния си смях. Такава невинност беше трогателна, нА абсолютно невероятна. Той нищо не отвърна и тя продължи:

— Смути ме вашето лице, В него има нещо сурово и страшно и това ме порази. И поисках да ви повикат, за да ви опозная по-добре.

— Поласкан съм — не без ирония забеляза Херндън. — Не очаквах подобна покана.

— Не ме смятайте за… развалена… развратна жена, моля ви — някак си жално произнесе тя, сякаш се оправдаваше.

Херндън не беше очаквал да чуе подобни думи от устата на знатната Лейди Морис. Но колкото повече се вглеждаше в стройното й тяло, напълно голо под прозрачната дреха, толкова повече се изпълваше с разбирането, че тя всъщност не е толкова високородна, особено след като се отказа от маската на външното преструване. Започна да я вижда такава, каквато е всъщност: млада девойка с необикновена красота, омъжила се за високомерен аристократ, който я ценеше заради изгодите, които тя му доставяше, показвайки се заедно с него на хората. Възможно, именно в това се криеше обяснението, защо Вторият Разпоредител беше поканен в нейната спалня.

Той я хвана за ръка.

— Тук е върха на мечтите ми, госпожо. Какво може да се мери в сравнение с това, което е заключено в тази стая?

Но в думите му имаше единствено празни ласкателства. И ликувайки в душата си, той загаси светлината в спалнята. „Победих ви, Лейди Морис — помисли Херндън, — Но ще съумея ли да победя и Владетеля Крелинг?“