Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
La Peau de chagrin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 16 гласа)

Информация

Корица
fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi Библиоман
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (18.05.2008)
Корекция
NomaD (18 май 2008 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2022 г.)

Издание:

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1980

Превод от френски: Пенка Пройкова

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Сваляне / Връзки

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

В други сайтове:


Статия

По-долу е показана статията за Шагренова кожа от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Шагренова кожа
La Peau de chagrin
Илюстрация от 1897 на Шагренова кожа, нарисувана от Адриан Моро и публикувана от George Barrie & Son
Илюстрация от 1897 на Шагренова кожа, нарисувана от Адриан Моро и публикувана от George Barrie & Son
АвторОноре дьо Балзак
Създаване1830 г.
Франция
Първо издание1831 г.
Франция
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видхорър
ПоредицаЧовешка комедия
ПредходнаSarrasine
СледващаНеизвестният шедьовър
ПреводачПенка Пройкова
Шагренова кожа в Общомедия

Шагренова кожа (La Peau de chagrin, френско произношение: [la po də ʃaɡʁɛ̃], Магическата кожа или Кожа от диво магаре; на български е преведено като „Шагренова кожа“, като peau – означава кожа, а chagrin – мъка, скръб, печал, т.е. имплицитно може да се тълкува и като „Кожа на скръбта“) е роман от 1831 година от френския писател и драматург Оноре дьо Балзак (1799 – 1850). Действието на романа се развива в началото на 19 век в Париж и в него се разказва историята на млад мъж, който намира магическо парче кожа шагрен, която изпълнява всяко негово желание. За всяко изпълнено желание обаче, кожата свива размера си и изразходва част от своята физическа енергия. Шагренова кожа принадлежи към Философски етюди, група от Балзаковата поредица от романи, Човешка комедия.

Преди книгата да е завършена, Балзак предизвиква интерес към нея, чрез публикуване на серия от разкази и фрагменти от историята в няколко парижки списания. Въпреки че закъснява с 5 месеца с предаването на ръкописа, той е успял да генерира значителен интерес, така че романът е разпродаден веднага след издаването му. Един месец по-късно е издадено второ издание, което включва серия от 12 други „философски приказки“.

Въпреки че романът използва фантастични елементи, неговият основен фокус е реалистичен портрет на крайностите на буржоазния материализъм. Прочутото Балзаково внимание към детайла е използвано за описание на игрална зала, антикварен магазин, кралски банкет и други места в града. Той включва и детайли от собствения си живот на прохождащ писател, поставяйки главния герой в дом, подобен на обитавания от него в началото на литературната си кариера. Централната тема на Шагренова кожа е конфликтът между желанията и дълголетието. Магическата кожа представлява жизнената сила на собственика, която се изчерпва след всяко изразяване на волята, особено когато тя се използва за придобиване на власт. Без да обръща внимание на предупрежденията на антикваря, който му дава кожата, героят алчно се обгражда с богатство, но в края на историята се озовава нещастен и грохнал.

Шагренова кожа твърдо утвърждава Балзак като значим писател във Франция. Неговият социален кръг се разширява значително и той е търсен с нетърпение от издателите за бъдещи проекти. Книгата служи като катализатор за поредица от писма, които той разменя с полската баронеса Евелина Ханска, която по-късно става негова съпруга. Романът вдъхновява Гизелхер Клебе за операта Смъртоносни желания.

Предистория

Преди да напише Шагренова кожа Оноре дьо Балзак в продължение на десет години търпи неуспехи

Оноре дьо Балзак започва да получава признание като писател едва през 1830 г. Въпреки че неговите родители се опитват да го убедят да се посвети на правото, през 1819 той обявява, че иска да стане писател. Майка му е смутена, но заедно с баща му се съгласяват да му осигурят малък доход при условие, че ще се посвети на писането и ще им предава половината от брутния доход, получен за публикувана творба.[1] След като се премества в малка стая близо до Библиотека дьо л'Арсенал в Париж, Балзак в продължение на година пише без успех. Разочарован, той се прибира при семейството си в предградието Вилпаризи и взема от тях пари назаем, за да преследва по-нататък своите литературни амбиции. Той прекарва следващите няколко години, пишейки прости комерсиални романи, които публикува под различни псевдоними. Част от своя доход той поделя с родителите си, но към 1828 той все още им дължи 50 000 франка.[2]

Под собственото си име той публикува за пръв път през 1829 г. Шуани, роман за роялистките сили в Бретан, няма търговски успех, но прави Балзак известен в литературните кръгове.[3] Той постига значителен успех по-късно същата година, когато публикува Психология на брака, трактат върху институцията на брака. Окуражен от популярността си, той жъне още слава, като публикува разкази и есета в списанията Ревю дьо Пари, La Caricature и La Mode. По този начин си създава връзки в издателската индустрия, които по-късно му помагат да получи отзиви за своите романи.[4]

По онова време френските литературни апетити за фантастични истории са се изострили след превода от 1829 година на сборника на немския писател Е.Т.А. Хофман Фантастични приказки; готическата белетристика на англичанката Ан Радклиф и романа на френския автор Жул Жанен от 1829 L'Ane Mort et la Femme Guillotinée (Мъртвото магаре и гилотинираната жена).[5] Въпреки че планира роман в същия дух, Балзак не харесва термина „фантастичен“, определяйки го веднъж като „вулгарната програма на жанр, в неговия първи прилив на новаторство, но износен прекалено много от обикновена злоупотреба с думата“.[6]

Междувременно политиката и културата на Франция преживяват катаклизъм. След като царува в продължение на шест бурни години, Шарл X е принуден да абдикира по време на Юлската революция през 1830. Той е заменен от Луи-Филип, който нарича себе си „крал на французите“ (вместо обичайното „крал на Франция“) в опит да се разграничи от Стария режим. Юлската монархия води до утвърждаване на буржоазните отношения, в които Балзак вижда дезорганизация и слабо лидерство.[7]

Написване и издаване

Балзак публикува романа, който е написал, в парижкия вестник La Caricature.

Заглавието Шагренова кожа се появява за първи път на 9 декември 1830, като бегло споменаване в статия, която Балзак пише за La Caricature под псевдонима Алфред Кудрьо. Личният му бележник съдържа следната бележка, вероятно писана по същото време: „L'invention d'une peau qui représente la vie. Conte oriental.“ („Откриването на кожа, която представлява живота. Ориенталска приказка.“)[8] Една седмица по-късно той публикува фрагмент от историята, озаглавен „Последният наполеон“ в La Caricature, под името „Анри Б...“. В него млад мъж губи последния си наполеон в парижка игрална зала, след това отчаян се отправя към Моста Роаял, за да се удави.[8] На този ранен етап, Балзак не мисли за крайния резултат. Определя сюжета като "част от задълбочени безсмислици в литературен смисъл, но в които [авторът] се стреми да представи някои ситуации от собствения си труден живот, през които гениалните хора са преминали преди да постигнат каквото и да е".[9] Не след дълго обаче той подобрява мнението си за темата.[8]

До януари 1831 Балзак е предизвикал достатъчен интерес към идеята си, което му позволява да сключи договор с издателите Шарл Гослен и Юрбен Канел. Те се съгласяват на 750 копия на едно издание на осмини, срещу възнаграждение от 1,125 франка платими на автора срещу предаването на ръкописа – до средата на февруари. Балзак предава романа през юли.[10]

Приятелката на Балзак Жорж Санд е сред първите, които прочитат ръкописа непосредствено преди завършването му.

През изминалите месеци обаче, той предоставя свидетелства за непостоянния си напредък. Два допълнителни фрагмента се появяват през май, част от схема за „промотиране“ на книгата преди нейното издаване. „Разврат“, публикуван в Revue des deux mondes, описва един необуздан празник, който включва постоянни шеги и спорове между буржоата, участващи в него. Друг фрагмент, „Самоубийството на един поет“, е отпечатан в Revue de Paris; в него се говори за трудностите на един набеден поет, докато се опитва да компенсира липсата на средства. Въпреки че трите фрагмента не са били свързани в последователен разказ, Балзак цитира герои и сцени от романа, който пише.[11]

Забавянето в издаването на романа е резултат от активния социален живот на Балзак. Той прекарва много нощи на вечеря в домовете на приятели, включително романиста Йожен Сю и неговата любовница Олимп Пелисие, както и феминистичната писателка Жорж Санд и нейният любовник Жул Сандо. Балзак и Пелисие имат кратка афера и тя става първата любовница, с която той се появява в обществото. В крайна сметка той се премества от Париж и отива с приятели в предградията, където се посвещава на довършване на творбата. В края на пролетта той позволява на Санд да прочете почти завършения ръкопис; тя го харесва и предвижда, че ще бъде приет добре.[12]

Най-накрая, през август 1831, Шагренова кожа: Философска приказка е издадена в два тома. Тя пожънва търговски успех и Балзак използва своите връзки в парижката периодика, за да бъде отразена книгата нашироко. Романът се продава бързо и в края на месеца е подписан друг договор: Балзак трябва да получи 4000 франка за публикуването на 1200 допълнителни копия. Това второ издание включва поредица от 12 други истории с фантастични елементи и е публикувано под заглавието Romans et contes philosophiques (Философски романи и приказки). Трето издание, предназначено да довърши колекцията от четири тома, се появява през март 1833.[13]

Резюме

Шагренова кожа се състои от три раздела: „Le Talisman“ („Талисманът“), „La Femme sans cœur“ („Жената без сърце“), и „L'Agonie“ („Агонията“). Първото издание е съдържало „Предговор“ и „Поука“, които обаче са премахнати от следващите версии.[11] В края на последния раздел на две страници се появява „Епилог“.

Арабски надпис, гравиран в шагрена обещава, че собственикът „ще притежава всички блага“.[14]

„Талисманът“ започва със сюжета на „Последният наполеон“: млад мъж, на име Рафаел дьо Валантен, залага последните си пари и ги губи, след което отива към река Сена, за да се удави. По пътя обаче решава да влезе в един необикновен магазин и вътре намира любопитни предмети от цял свят. Възрастният продавач го отвежда до парче шагрен (вид кожа), висящо на стената. Той е щампован с „ориенталски“ надпис; възрастният мъж го определя като „санскрит“, но всъщност това е неточен арабски.[15] Кожата обещава да изпълни всяко желание на своя собственик, свивайки се по малко след изпълнението на всяко искане. Магазинерът е склонен да даде на Валантен парчето кожа без пари, но го приканва да не приема офертата. Валантен отхвърля предупрежденията на магазинера и взема кожата, пожелавайки си кралско пиршество, пълно с вино, жени и приятели. Той е посрещнат незабавно от негови познати, които го канят на такова събитие; те прекарват часове в ядене, пиене и разговори.

Част втора, „Жената без сърце“, е разказана като ретроспекция от гледната точка на Валантен. Той се оплаква на своя приятел Емил за първите му дни като учен, живота в бедност с една възрастна хазайка и нейната дъщеря Полин, докато безуспешно се опитва да спечели сърцето на една красива, но надменна жена на име Федора. В своето начинание той е наставляван от един по-възрастен мъж на име Йожен дьо Растиняк, който го окуражава да се потопи в света на висшето общество. Възползвайки се от добротата на своите хазайки, Валантен маневрира из приятелския кръг на Федора. Неспособен да спечели обичта ѝ, той се превръща в отчаяния и мизерстващ мъж от началото на „Талисманът“.

„Агонията“ започва няколко години след празника от части първа и втора. Валантен, който е използвал талисмана, за да си осигури огромен доход, открива, че здравето му и кожата се стопяват. Ситуацията го кара да изпадне в паника, ужасен, че бъдещите желания ще ускорят края на живота му. Той организира дома си по начин, по който да избегне възможността да пожелае каквото и да е: слугата му, Жонатас, организира храната, дрехите и посетителите с прецизна регулярност. Събитията извън контрола му, го карат да пожелава най-разнообразни неща, което кара кожата да се смалява още повече. Отчаян, болният Валантен се опитва да намери начин да разшири кожата и предприема пътуване до минералните бани на Мон Дор с надеждата да възстанови своята жизненост.

Когато кожата достига размерите на листо от зеленика, той е посетен от Полин в неговата стая; тя изразява любовта си към него. Когато тя научава истината за шагреновата кожа и нейната роля в смъртта на Рафаел, тя е ужасена. Рафаел не може да контролира желанието си за нея (Полин) и тя се втурва в съседната стая, за да му се изплъзне и да спаси живота му. Той тропа по вратата и заявява своята любов и своето желание да умре в ръцете ѝ. Междувременно тя се опитва да се самоубие, за да го освободи от желанието. Той разбива вратата, те консумират своята любов в огнени моменти на страст, и той умира.

Стил

Въпреки че Балзак предпочита термина „философски“, романът има фантастична основа. Кожата предоставя един свят от възможности на Валантен и той го използва, за да задоволи множество желания. Предизвикан на дуел, за да даде пример, той обяснява, че не е необходимо нито да избегне изстрела на противника си, нито да използва своето собствено оръжие; изходът е неминуем. Той стреля без замисляне и убива другия човек мигновено.[16] На друго място, свръхестествените качества на кожата са демонстрирани, когато тя устоява на усилията на двама учени (химик и физик) да я разпънат.[17]

В началото на романа се появяват множество детайли за мъжките шапки, част от Балзаковия реалистичен подход за разказване на истории.

Това включване на фантастичното обаче е преди всичко рамка, чрез която авторът дискутира човешката природа и обществото. Един критик предполага, че „историята би била в голяма степен същата и без него“.[18] Балзак е използвал свръхестествени елементи в комерсиалните романи, които публикува под псевдоним, но тяхното присъствие в Шагренова кожа сигнализира за повратна точка в неговия подход на използване на символизма. От една страна, той е използвал фантастични предмети и събития в своите ранни творби, те са били предимно прости сюжетни точки или усложнени инструменти за съспенс. В Шагренова кожа, от друга страна, талисманът представлява душата на Валантен; в същото време, неговата смърт е символ на голям социален упадък.[19] Реалният фокус на Балзак в романа от 1831 са силата на човешкото желание и същността на обществото след Юлската революция.[20] Френският писател и критик Фелисиан Марсо дори предполага, че символизмът в романа позволява един по-чист анализ, отколкото индивидуалните казуси от другите романи на Балзак; пренасяйки анализа на едно абстрактно ниво, той става по-малко сложен от вариациите на индивидуалните персоналности. Като един обикновен човек, Валантен показва основните характеристики на човешката природа, а не някакъв специфичен подход към дилемата, предлагана от кожата.[21]

В предговора на първото издание на романа, Балзак размишлява върху полезността на фантастичните елементи: "[Писателите]" изнамират истината чрез аналогия или те виждат обекта, който ще описват, независимо дали обектът идва към тях или те отиват към обекта ... Имат ли хората силата да пренесат вселената в своите мозъци или именно техният мозък е талисманът, с който те надскачат законите на времето и пространството?"[22] Критиците са съгласни, че целта на Балзак в Шагренова кожа е първата.[20]

Реализъм

Романът е широко цитиран като важен ранен пример на реализма, с който Балзак се прочува. Описанията на Париж са един от примерите: романът е пълен с реални места, включително Пале Роаял и катедралата Нотр Дам. Разказът и героите се позовават многократно на изкуството и културата, от операта на Джоакино Росини – Tancredi до статуята на Венера Милоска.[23]

Третият параграф на книгата съдържа дълго описание на процеса и целта, които стоят зад ритуала в игралната зала, където „законът те ограбва, като ти взема дори и шапката в самото начало“.[24] Атмосферата на заведението е описана в подробности, започвайки от лицата на играчите та чак до „мазните“ тапети и покривката „износена от триенето на златото“.[25] Акцентът върху парите, пресъздаден на първите няколко страници – и контраста с грохналите околности – отразява темите в романа за социална организация и икономически материализъм.[26]

Сливането на реалистични детайли със символно значение продължава, когато Валантен влиза в антикварния магазин; магазинът сам по себе си представлява отделна планета. Докато той скита, той обикаля света, чрез реликвите от различните епохи: „Всяко парче от земята изглежда е представено с някой отделен фрагмент за своето значение, някой пример за своето изкуство.“[27] Магазинът има картина на Наполеон; Мавърски ятаган; Татарски идол; портрети на холандски бургмайстори; бюст на Цицерон; древноегипетска мумия; една етруска ваза; Китайски дракон; и стотици други обекти.[27] Панорамата на човешката дейност достига морално разклонение когато магазинерът отвежда Валантен до портрета на Рафаело – Иисус Христос. Той не го разубеждава да изостави своята цел; но веднага след като намира кожата, Валантен се отказва от своята самоубийствена мисия. По този начин той демонстрира човешкото предпочитание на егото над божественото спасение.[28]

Начално изображение

Извитата линия от том IX, глава IV от романа на Лоурънс Стърн от 1759 – Тристрам Шанди е препечатана в началото на романа на Балзак.[29]

В началото на романа, Балзак включва изобранение от романа на Лоурънс Стърн от 1759 – Тристрам Шанди: крива линия, начертана във въздуха от герой, който иска да изрази свободата, на която се радва „докато човек е свободен“.[29] Балзак никога не обяснява целта, която стои зад използването на този символ и неговото значение за Шагренова кожа е обект на дебати и спорове. В своя всеобхватен преглед на Човешка комедия, Herbert J. Hunt свързва „серпентинната завъртулка“ с „криволичещия дизайн“ на романа на Балзак.[30] Критикът Martin Kanes, обаче предполага, че изображението символизира невъзможността на езика да изрази напълно една идея. Тази дилема, предлага той, е директно свързана с конфликта между волята и знанието, отбелязани от магазинера в началото на романа.[31]

Темите в романа

Автобиография

Балзак се разравя в своя собствен живот за подробности за първите части на Шагренова кожа, и той вероятно моделира протагониста Рафаел дьо Валантен спрямо себе си. Подробностите, които Валантен дава за своя беден живот са автобиографични алюзии за ранните дни на Балзак като автор: „Нищо не би могло да бъде по-грозно от тази таванска стая (мандарда), очакваща своя учен, с нейните мръсни пожълтели стени и миризма на бедност. Покривът се спуска със стръмен наклон и небето може да се види през пукнатините на керемидите. Има място за легло, маса, няколко стола, а под най-високата точка на тавана може да се помести и пиано.“[32] Въпреки че допускат известна степен на разкрасяване, биографите и критиците са единодушни, че Балзак пише от собствен опит.[33]

Други части от историята също произтичат от живота на автора: Балзак веднъж присъства на празненство, дадено от Маркиз дьо Ла Марисмас, който планира да започне издаването на вестник – същата ситуация, в която се озовава Валантен, след като изразява първото си желание към талисмана.[34] По-късно, Валантен посещава операта, въоръжен с мощен набор от очила, който му позволява да наблюдава всеки недостатък на жените на сцената (за да се предпази от желание). Това също може да произтича от опита на Балзак, който веднъж пише в едно свое писмо за чифт „божествени“ очила за опера, които той поръчва от Парижката обсерватория.[35]

Съществуват прилики между Олимп Пелисие и „Жена без сърце“ от романа, но критиците и биографите са единодушни, че героинята е сборен образ от жените в живота на Балзак.

По-значима е връзката между жените в романа и жените в живота на Балзак. Някои критици отбелязват важни прилики между усилията на Валантен да спечели Федора със заслепението на Балзак от Олимп Пелисие.[36] Сцената, в която Валантен се скрива в спалнята на Федора, за да я наблюдава как се съблича, се счита, че идва от подобна ситуация, в която Балзак тайно наблюдава Пелисие.[37] Възможно е и обаче Пелисие да не е прототип на Федора, понеже тя приема опитите за сближаване на Балзак и му пише приятелски писма; Федора, от друга страна, заявява че е извън обсега, на който и да е заинтересован любовник. Критиците са съгласни, че „Жена без сърце“, описана в романа, е сборен образ на други жени, които Балзак познава.[38] Междувременно, образа на Полин, много вероятно е повлиян от друга от любовниците на Балзак, Лор дьо Берни.[39]

Vouloir, pouvoir, and savoir

В началото на книгата, магазинерът обсъжда с Валантен „великата тайна на човешкия живот“.[40] Тя се състои от три думи, които Балзак предава с главни букви: VOULOIR („искам, желая“), POUVOIR („мога“), и SAVOIR („знам“). Желанието, обяснява той, ни поглъща; властта (или, в един от преводите, „да държиш здраво своите желания“[40]) ни разрушава; а знанието ни утешава и успокоява. Тези три концепции формират философската основа на романа.[41]

Талисманът обединява тези поучения в теорията на витализма; физически той представлява жизнената сила на своя притежала и намалява своя размер с всяко проявено желание. Магазинерът се опитва да предупреди Валантен, че най-мъдрият път лежи не в упражняването на волята или печеленето на власт, а в развитието на разума. „Какво е лудостта“, пита той Валантен, „ако не излишъка от желания и власт?“[42] Завладян от възможностите, които кожата му предлага, младият мъж, хвърля вниманието си на вятъра и дава простор на желанията си.[43] След като грабва талисмана, той заявява: „Искам да живея с излишък“.[42] Едва след като неговата жизнена сила е почти изчерпана, той осъзнава своята грешка: "Изведнъж той беше поразен от факта, че притежаването на власт, без значение колко голяма, не носи със събеси знанието за това как да я използваш ... [той] е имал всички в своя власт, но не е направил нищо."[16]

Желанието, предупреждава Балзак, е деструктивна сила, която само търси да придобие власт, освен ако не е уталожена със знания. Федора също служи като модел на устойчивост на покварата на желанията, доколкото по всяко време тя се стреми да възбуди желания в другите, докато на себе си не позволява същото.[44] Този Валантен е най-щастливият, живеейки в материална нищета в своята малка мансарда – потънал в учене и писане, заедно с добросърдечната Полин, която му се отдава – подчертавайки иронията на неговата мизерия в края на книгата, когато той е заобиколен от плодовете на своите материални желания.[45]

Общество

Картината на Рафаело – Преображение утешава протагониста на романа; лицето на Иисус Христос е в състояние да „спре изгарящото мъчение, което изпива костния мозък от неговите кости“.[46]

Романът екстраполира Балзаковия анализ на желанието от индивида към обществото; той се бои, че светът, подобно на Валантен, губи от поглед пътя си, поради материалния излишък и сбъркани приоритети. В игралната зала, необуздания празник, антикварния магазин и дискусиите с хора на науката, Балзак изследва тази дилема в различен контекст. Жаджата за социален статус, към който Валантен е воден от Растиняк е емблематична на този излишък; величествената, но недостижима Федора символизира удоволствията, предлагани от висшето общество.[47]

Науката не предлага панацея. В една сцена, група доктора предлагат набор от бързоформулирани мнения, причинени от немощта на Валантен. В друга, физик и химик признават поражението след като използват набор от методи в опит да разширят кожата. На всички тези научни подходи им липсва разбиране за истинската криза и затова са обречени на неуспех. Въпреки че е показан само бегло – образът на Христос, нарисуван от съименника на Валантен, ренесансовият художник Рафаело – Балзак е искал да напомни на читателите, че Християнството има потенциала да уталожи смъртоносния излишък.[48] След неуспеха на техните опите да разтегнат кожата, химикът заявява: „Аз вярвам в съществуването на дявола“; „И в това на Господ“, отговаря физикът.[49]

Покварата на излишъка е свързана със социалния безпорядък в описанието на началната и финалната секция на книгата. Физически слаб, въпреки че живее в абсолютен лукс, Рафаел дьо Валантен е описан като притежаващ в очите си на „една извънредна интелигентност“, с която той е в състояние да види „всичко отведнъж“:

Този израз е болезнено да се види ... Това бе бездънният поглед на безсилен човек, който таи желанията дълбоко в сърцето си на скъперник, който мислено се наслаждава на удоволствията, които би могъл да получи срещу парите си, и който се отказва от тях, за да не намали съкровището си; беше като взорът на прикования Прометей, на Низвергнатия Наполеон, научил в Елисейския дворен през 1815 година за стратегическата грешка на неприятеля, молещ се безуспешно да му бъде поверено командуването поне за двайсет и четири часа ...[50]

Възприемане и завети

Приятелят на Балзак Теофил Готие отдава почит на романа на Балзак в своята колекция истории от 1833 година Les Jeunes-France.

Романът се разпродава веднага след като се появява за продажба и е разгледан във всеки значим парижки вестник или списание. В някои случаи Балзак сам пише прегледите (ревютата); използвайки името „Конт Алекс дьо Б-“, той обявява, че книгата е доказала, че той е постигнал „статута на гений“.[51] Независимите прегледи са по-малко разпространени, но също много позитивни. Поетът Емил Дешан хвали ритъма на романа, а религиозният коментатор Шарл Форб Рене дьо Монталамбер посочва одобрително, че той подчертава необходимостта от повече духовност в обществото като цяло.[52] Въпреки че някои критици „наказваха“ Балзак, заради отдаването на негативност, други чувстват, че той просто отразява условията на френското общество. Немският писател Йохан Волфганг фон Гьоте обявява романа за блестящ пример за „неличимата корупция на френската нация“. Критиците спорят дали коментарите на Гьоте са похвала за книгата или не.[53]

Тази буря от публичност предизвиква оживление, като читатели от цяла Франция се втурват да се сдобият с романа. Приятелят на Балзак, и редактор на La Caricature Шарл Филипон пише на автора една седмица след публикуването: „няма спиране заради Шагренова кожа. Grandville трябваше да спре всичко останало, за да я прочете, защото библиотекарите питаха час по час дали е приключил да я чете.“[51] Приятели от близо и далеч пишат на Балзак, посочвайки техните сходни трудности в снабдяването с книгата.[54] Второто издание е пуснато един месец по-късно и е последвано от пародии и производни творби от други автори. Приятелят на Балзак Теофил Готие е отдал комична почит в своята поредица истории от 1833 година Les Jeunes-France когато, когато по време на пресъздаването на празника от романа на Балзак, героят казва: „Това е моментът, в който се предполага, че трябва да разлея вино по моята жилетка ... така казва, черно на бяло, на страница 171 от Шагренова кожа ... И това е мястото, където трябва да подхвърля във въздуха монета от 100 су, за да видя има ли Бог или не.“[53]

Романът установява Балзак като бележита фигура в света на френската литература. Издателите се борят помежду си, за да издават неговите бъдещи творби, а той става основен стълб в списъците за покани за социални събития в цял Париж.[55] Балзак се гордее с успеха на своя роман и заявява на редактора на списанието L'Avenir, че „Elle est donc le point de départ de mon ouvrage“ („Той е значи отправната точка на моето творчество“).[56] Държаща постоянна популярност дори и след неговата смърт, Шагренова кожа е преиздадена деветнадесет пъти между 1850 и 1880.[57]

Когато той развива своята схема за организиране на всички свои романи и истории в една поредица, озаглавена Човешка комедия, Балзак поставя Шагренова кожа в началото на секцията, озаглавена Études philosophiques („Философски етюди“). Подобно на другите творби в тази категория – включително автобиографичната Луи Ламбер (1832) – той се занимава с философия и свърхестественото. Но той също така изгражда мост към реализма на Études des mœurs („Етюди на нравите“), където са поставени по-голямата част от романите му.[58]

L'Étrangère

Полската баронеса Евелина Ханска пише на Балзак, след като прочита Шагренова кожа, подписвайки писмото с L'Étrangère („Чужденката“). Те се женят през 1850.

Популярността на романа достига до Украйна, където баронеса Евелина Ханска прочита за романите на Балзак във вестниците, които тя получава от Париж. Заинтригувана, тя поръчва копия от неговите творби и тя ги чете със своите братовчеди и приятели във Волинь. Те са впечатлени от разбирането, което тя показва към жените във Философията на брака, но чувстват, че Шагренова кожа ги изобразява в жестока и коравосърдечна светлина. Ханска пише писмо на Балзак, подписвайки го като L'Étrangère („Странникът“), и го изпраща от Одеса на 28 февруари 1832.[59]

При липсата на обратен адрес, на Балзак не му остава друго, освен да публикува отговора в Gazette de France, с надеждата, че тя ще го забележи. Тя не го прочита, но пише отново през ноември: „Вашата душа обхваща векове, господине; неговите философски концепции изглежда са прод на дълго проучване, отлежало във времето; но на мен ми казаха, че вие сте все още млад. Бих желала да ви познавам, но чувствам, че нямам нужда от това. Аз ви познавам, чрез моите духовни инстинкти; Аз си ви представям по мой собствен начин и чувствам, че ако действително ви погледна, аз незабавно бих възкликнала, 'Това е той!'“[60]

В крайна сметка, тя се разкрива пред него и те започват кореспонденция, която продължава петнадесет години. Въпреки че тя оставя вярна на своя съпруг Вацлав, г-жа Ханска и Балзак се наслаждават на емоционална интимност чрез техните писма. Когато баронът умира през 1841, френският автор започва да търси връзка извън писмата. Те се женят в град Бердичев на 14 март 1850, пет месеца преди той да почине.[61]

Повтарящи се герои

Въпреки че това е сред първите романи, който той издава със своето собствено име, Балзак не използва герои в Шагренова кожа от негови предишни творби. Той обаче въвежда няколко лица, които изплуват на повърхността в по-късни произведения. Най-значимият от тях е Йожен дьо Растиняк, по-възрастният господин, който наставлява Валантен в покварените пътища на висшето общество. Тридесет страници след началото на писането на неговия роман от 1834 Дядо Горио, Балзак изведнъж задрасква името, което е използвал за героя – Масияк – и вместо него употребява Растиняк. Връзката между обучаващ и обучаем в Шагренова кожа е отразена в Дядо Горио, когато младият Растиняк е напътстван в дебрите на реалната политика от скрития престъпник Вотрен.[62]

Шагренова кожа е една от почти 100 произведения в Балзаковата колекция Човешка комедия.

Балзак използва образа на Федора в други три произведения, но в крайна сметка я премахва то тях след като решава да заложи на други модели на социалната жена. В по-късни издания на Шагренова кожа, той изменя текста, за да кръсти един от банкерите „Taillefer“, когото той е въвел в Червеният хостел (1831).[63] Също така той използва името Орас Бианшон за един от докторите, свързвайки по този начин книгата с известния лекар, който се появява в тридесет и едно произведения на Човешка комедия. Докторът е изобразен толкова ярко, че самият Балзак, на смъртния си одър, изпраща да повикат доктор Бианшон.[64]

Използването на повтарящи се образи придава на творбите на Балзак сплотеност, последователност и атмосфера, различни от всяка друга поредица от романи. То позволява дълбочиа на характеризирането, което отива отвъд простото разказване или диалог. „Когато героите се появяват отново“, отбелязва критикът Самуел Роджърс, „те не излизат от нищото; те се появяват от интимността на своя частен живот, който, за момент, не ни е позволено да наблюдаваме.“[65] Въпреки че сложността на живота на тези образи неизбежно води до това Балзак да прави грешки в хронологията и последователността, тези грешки са считани за маловажни спрямо целия мащаб на проекта.[66] Читателите са по-скоро обезпокоени от огромния брой на хората в Балзаковия свят и се чувтсват лишени от важен контекст за героите. Писателят на детективски романи Артър Конан Дойл казва, че никога не се е опитвал да чете Балзак, защото той „не знае откъде да започне“.[67]

Влияние

Романът на Балзак е адаптиран за либрето за оперета на Гизелхер Клебе от 1959 Die tödlichen Wünsche (Смъртоносни желания).[68] 1977 – 1978 немският композитор Fritz Geißler композира Das Chagrinleder по либрето на Günther Deicke. През 1989 – 1990 руският композитор Юри Ханон написва балет L’Os de chagrin (Шагреновата косте), базиран на текста на Балзак, който включва интермецо за опера със същото име.[69] През 1992 е представен биографичен псевдодокументален във формата на опера филм, базиран на неговата опера L`os de Chagrin.

Романът също така се цитира като възможен източник на влияние върху Оскар Уайлд за неговия роман от 1890 година Портретът на Дориан Грей, въпреки че тази хипотеза е отхвърлена от повечето учени. Протагонистът, Дориан Грей, се е сдобил с магически портрет, който остарява, докато той остава млад завинаги.[70]

През 1960 хърватският аниматор Vladimir Kristl прави кратка анимация озаглавена Šagrenska koža (Шагренова кожа), вдъхновена от Балзаковия роман.[71]

Към края на живота си, австрийският психоаналитик Зигмунд Фройд почувства специална връзка с романа на Балзак, понеже той вярва, че неговият свят се свива както талисмана на Валантен.[72] Диагностициран със злокачествен тумор, Фройд обмисля самоубийство. След препрочитането на Шагренова кожа, той казва на доктора: „Това беше правилната (точната) книга за мен, която трябваше да прочета; тя се занимава със свиването и глада.“ На следващия ден, неговият доктор прилага смъртоносна доза морфин и Фройд умира.[73]

През 2011 френският режисьор Мариан Бадришани поставя адаптация на Шагренова кожа в лондонския Holland Park.

Бележки

  1. ↑ Robb, pp. 52 – 53; Gerson, p. 29; Maurois, pp. 51 – 54. Сумата, която получава от родителите си, е спорна; Герсон казва, че е била 750 франка на година; Мороа посочва 1500, а Роб пише, че неговите родители са подкрепяли новата му кариера „доста щедро“.
  2. ↑ Maurois, pp. 72 – 128; Gerson, pp. 52 – 83.
  3. ↑ Gerson, pp. 90 – 92; Maurois, pp. 142 – 144.
  4. ↑ Robb, pp. 162 – 167; Gerson, p. 92; Maurois, pp. 155 – 156; Bellos, pp. 5 – 6.
  5. ↑ Bertault, pp. 59 – 60; Pritchett, p. 108.
  6. ↑ Quoted in Bertault, p. 60.
  7. ↑ Robb, pp. 177 – 178; Gerson, pp. 98 – 99; Maurois, pp. 192 – 193.
  8. ↑ а б в Millott, p. 68.
  9. ↑ Quoted in Maurois, p. 174.
  10. ↑ Millott, pp. 68 – 69; Robb, p. 179; Gerson, p. 103; Maurois, p. 175. Точната сума на възнаграждението се оспорва: Millott и Robb посочват 1,125 франка; Maurois посочва 1,135; а Gerson пише: „Канел му заплаща авансов хонорар от две хиляди франка за творбата“.
  11. ↑ а б Millott, pp. 69 – 71.
  12. ↑ Gerson, pp. 103 – 104; Maurois, pp. 175 – 176.
  13. ↑ Millott, pp. 70 – 71; Maurois, pp. 180 – 181.
  14. ↑ Пълният превод в книгата е както следва: "Ако ме притежаваш, ти ще притежаваш всичко. / Но твоят живот ще ми принадлежи. Така е угодно богу. / Пожелай, и твоите желания ще бъдат изпълнени; / Но съобразявай желанията си с живота си / Той е тук. / Това е твоят живот, / с всяко твое желание аз ще намалявам / както твоите дни. / Желаеш ли ме? Вземи ме. / Бог ще те задоволи. / Да бъде!" Balzac, p. 30. („Амин“ може да бъде по-акуратен превод на последния ред.)
  15. ↑ Todd, Jane Marie. „Balzac's Shaggy Dog Story“. Comparative Literature. 44.3 (Summer 1993): 268 – 279.
  16. ↑ а б Balzac, p. 250.
  17. ↑ Balzac, pp. 210 – 221.
  18. ↑ Oliver, p. 82.
  19. ↑ Dedinsky, p. 36.
  20. ↑ а б Hunt, p. 39; Bertault, p. 61; Millott, p. 74; Affron, p. 84; Pritchett, p. 108.
  21. ↑ Marceau, pp. 37 – 38.
  22. ↑ Quoted in Bertault, p. 45. Original emphasis.
  23. ↑ Millott, pp. 74 – 75.
  24. ↑ Balzac, p. 2.
  25. ↑ Balzac, p. 4.
  26. ↑ Millott, pp. 75 – 76.
  27. ↑ а б Balzac, pp. 14 – 17.
  28. ↑ Pasco, p. 131.
  29. ↑ а б Sterne, Laurence. Tristram Shandy. New York: W. W. Norton & Company, 1980. ISBN 0-393-95034-4. p. 426. Изображението в романа на Балзак е огледален образ на оригинала.
  30. ↑ Hunt, p. 39.
  31. ↑ Kanes, pp. 82 – 84.
  32. ↑ Balzac, p. 87.
  33. ↑ Hunt, p. 40; Bertault, p. viii; Gerson, pp. 29 – 30; Maurois, p. 178. Gerson пише: „тези, които са виждали мандардата, неговите сестри и д-р Накар са между тях, са съгласни, че той не преувеличава“. От друга страна, по-скорошният биограф на Балзак, Graham Robb, предполага на стр. 54 – 56, че Балзак преувеличава мизерията на мястото, с цел да представи дома, като „достоен“ за мизерстващ поет.
  34. ↑ Robb, p. 182.
  35. ↑ Robb, p. 183.
  36. ↑ Oliver, p. 85; Gerson, p. 103; Robb, p. 182.
  37. ↑ Robb, p. 182; Maurois, p. 179. Robb отбелязва, че слуха се появява за пръв път в ревю, която Балзак „е имал възможността коригира“ – като по този начин докаже верността му или взаимно съгласие, че това е една удовлетворителна лъжа. Той добавя, че „е трудно да си представим Балзак, застанал прав, зад една завеса в продължение на няколко часа“.
  38. ↑ Robb, p. 182; Maurois, p. 179; Oliver, p. 85; Hunt, p. 46; Pritchett, p. 108. Мороа настоява: „Тази топлосърдечна развратница няма никаква прилика с брилянтния, подигравателен фантом от разказа ... Федора със сигурност не е Олимп Пелисие.“
  39. ↑ Hunt, p. 46; Oliver, p. 85.
  40. ↑ а б Balzac, p. 31.
  41. ↑ Hunt, pp. 42 – 43; Robb, p. 178; Bertault, p. 62; Raffini, pp. 217 – 218; Maurois, p. 174; Pasco, pp. 127 – 128; Kanes, pp. 66 – 67.
  42. ↑ а б Balzac, p. 33.
  43. ↑ Robb, pp. 178 – 179; Hunt, p. 43 – 44.
  44. ↑ Hunt, pp. 43 – 44.
  45. ↑ Bertault, p. 62; Maurois, pp. 174 – 175; Pasco, pp. 127 – 128.
  46. ↑ Balzac, p. 26.
  47. ↑ Marceau, p. 93; Hunt, pp. 44 – 45; Millott, p. 77.
  48. ↑ Maurois, p. 183; Bertault, p. 92.
  49. ↑ Balzac, p. 221.
  50. ↑ Balzac, p. 181.
  51. ↑ а б Quoted in Maurois, p. 180.
  52. ↑ Bellos, p. 6.
  53. ↑ а б Quoted in Robb, p. 181.
  54. ↑ Maurois, p. 180.
  55. ↑ Gerson, pp. 105 – 106; Maurois, pp. 180 – 181.
  56. ↑ Quoted in Dedinsky, p. 37. Original emphasis
  57. ↑ Bellos, p. 92.
  58. ↑ Oliver, p. 84.
  59. ↑ Robb. pp. 223 – 224; Gerson, pp. 154 – 155. Подписът на Ханска L'Étrangère понякога се превежда като „Непознатата“ или „Чужденката“.
  60. ↑ Quoted in Gerson, p. 155, and Maurois, p. 218.
  61. ↑ Robb, pp. 223 – 230 and 403.
  62. ↑ Dargan, p. 19.
  63. ↑ Dunn, pp. 379 – 380.
  64. ↑ Robb, pp. 255 and 409.
  65. ↑ Rogers, p. 182.
  66. ↑ Robb, p. 254.
  67. ↑ Quoted in Robb, p. 254; see generally Pugh.
  68. ↑ "Klebe, Giselher – Die tödlichen Wünsche". Boosey & Hawkes. Посетен на 26 май 2008.
  69. ↑ Etv.net.ca, Os de Chagrin ((ru))
  70. ↑ Nickerson, Charles C. "Vivien Grey and Dorian Gray". The Times Literary Supplement, No. 909: 14 август 1969. Online at The Oscholars. Посетен на 26 май 2008.
  71. ↑ Zagreb Film catalogue, архив на оригинала от 21 юли 2011, https://web.archive.org/web/20110721103010/http://www.zagrebfilm.hr/katalog_film_detail_e.asp?sif=545, посетен на 15 ноември 2012 
  72. ↑ Roazen, Paul. Freud and His Followers. Cambridge, MA: Capo Press, 1992. ISBN 0-306-80472-7. p. 541.
  73. ↑ von Unwerth, Matthew. Freud's Requiem: Mourning, Memory, and the Invisible History of a Summer Walk. London: Continuum International Publishing Group, 2006. ISBN 0-8264-8032-2. pp. 187 – 189.

Източници

  • ((en)) Affron, Charles. Patterns of Failure in La Comédie Humaine. New Haven: Yale University Press, 1966. OCLC 275265.
  • ((en)) Balzac, Honoré de. The Magic Skin. The Works of Honoré de Balzac. Vol. I. Trans. Ellen Marriage. Philadelphia: Avil Publishing Company, 1901. OCLC 9435435.
  • ((en)) Bertault, Philippe. Balzac and the Human Comedy. Trans. Richard Monges. New York: New York University Press, 1963. ISBN 0-8147-0042-X.
  • ((en)) Dargan, E. Preston and Bernard Weinberg. The Evolution of Balzac's Comédie humaine. Chicago: The University of Chicago Press, 1942. OCLC 905236.
  • ((en)) Dedinsky, Brucia L. „Development of the Scheme of the Comédie Humaine: Distribution of the Stories“. The Evolution of Balzac's Comédie humaine. Ed. E. Preston Dargan and Bernard Weinberg. Chicago: The University of Chicago Press, 1942. OCLC 905236. pp. 22 – 187.
  • ((en)) Dunn, Ruth B. „L'Auberge rouge“. The Evolution of Balzac's Comédie humaine. Ed. E. Preston Dargan and Bernard Weinberg. Chicago: The University of Chicago Press, 1942. OCLC 905236. pp. 378 – 382.
  • ((en)) Gerson, Noel B. The Prodigal Genius: The Life and Times of Honoré de Balzac. Garden City, NY: Doubleday & Company, Inc., 1972.
  • ((en)) Hunt, Herbert J. Balzac's Comédie Humaine. London: University of London Athlone Press, 1959. OCLC 4566561.
  • ((en)) Kanes, Martin. Balzac's Comedy of Words. Princeton: Princeton University Press, 1975. ISBN 0-691-06282-X.
  • ((en)) Marceau, Felicien. Balzac and His World. Trans. Derek Coltman. New York: The Orion Press, 1966. OCLC 236621.
  • ((en)) Maurois, André. Prometheus: The Life of Balzac. New York: Carroll & Graf, 1965. ISBN 0-88184-023-8.
  • ((en)) Millott, H. H. „La Peau de Chagrin: Method in Madness“. Studies in Balzac's Realism. Ed. E. Preston Dargan. New York: Russell & Russell, 1967. pp. 68 – 90.
  • ((en)) Oliver, E. J. Balzac the European. London: Sheed and Ward, 1959. OCLC 4298277.
  • ((en)) Pasco, Allan H. Balzacian Montage: Configuring La Comédie humaine. Toronto: University of Toronto Press, 1991. ISBN 0-8020-2776-8.
  • ((en)) Pritchett, V. S. Balzac. New York: Alfred A. Knopf Inc., 1973. ISBN 0-394-48357-X.
  • ((en)) Pugh, Anthony R. Balzac's Recurring Characters. Toronto: University of Toronto Press, 1974. ISBN 0-8020-5275-4.
  • ((en)) Raffini, Christine. „Balzac's Allegories of Energy in La Comédie humaine“. Honoré de Balzac. Ed. Harold Bloom. Philadelphia: Chelsea House Publishers, 2003. ISBN 0-7910-7042-5. pp. 211 – 222.
  • ((en)) Robb, Graham. Balzac: A Biography. New York: W. W. Norton & Company, 1994. ISBN 0-393-03679-0.
  • ((en)) Rogers, Samuel. Balzac & The Novel. New York: Octagon Books, 1953.
  • Sprenger, Scott. „Death by Marriage in Balzac’s Peau de chagrin“, Dix-Neuf, Oct. 2008, 59 – 75.j
  • ((en)) Stowe, William W. Balzac, James, and the Realistic Novel. Princeton: Princeton University Press, 1983. ISBN 0-691-06567-5.
  • ((fr)) Tournier, Isabelle. "La Peau de chagrin" Архив на оригинала от 2005-10-27 в Wayback Machine., онлайн на Balzac: La Comédie humaine Архив на оригинала от 2008-05-25 в Wayback Machine.. Посетен на 22 май 2008.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата La_Peau_de_chagrin в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

На господин Савари,

член на Академията на науките

Змия

Стърн, „Тристрам Шанди“; гл. CCCXXII

I. Талисманът

Към края на месец октомври 1829 година един млад човек влезе в Пале-Роаял точно когато отваряха игралните домове съобразно със закона, който закриля тази страст, тъй като тя е облагаема с данък по самата си същина. Той се изкачи без колебание по стълбата на заведението, означено е номер 36:

— Господине, шапката ви, ако обичате! — извика със сух и неприятен глас бледото старче, свито в тъмнината над една преграда, като се изправи внезапно и показа отвратителните черти на лицето си.

Влезете ли в игрален дом, законът преди всичко ви лишава от вашата шапка. Дали това не е висша намеса на провидението? Или по този начин сключват с вас пъклена спогодба, изискваща определен залог? Или пък искат да ви принудят да се държите почтително с хората, които ще си присвоят парите ви? А може би полицията, която дебне във всички кални местенца на обществото, държи да узнае името на вашия шапкар или вашето име, ако сте го написали на подплатата? Или пък просто вземат мярката на главата ви и съставят някаква поучителна статистика за умствените способности на играчите? По този въпрос администрацията пази пълна тайна. Но трябва да разберете — щом сте пристъпили към зеленото сукно, вие вече не разполагате със своята шапка, както не разполагате и със себе си: вие, вашето богатство, вашата шапка, вашият бастун и вашето палто принадлежат на играта. Щом излезете, ИГРАТА ще ви покаже чрез някаква злобна действена епиграма, че все пак ви оставя нещо, като ви връща вещите. Ако обаче цилиндърът ви е нов, ще разберете за ваша собствена сметка, че трябва да имате специален игрален костюм.

Проявената от младия човек изненада, когато получаваше номерче в замяна на шапката си, за щастие с леко оръфана периферия, показваше, че душата му е все още невинна; затова старчето, което навярно от младини гниеше сред парещите радости на комарджийския живот, му хвърли мрачен и студен поглед, където философът би видял отразени мизерията на болниците, бягствата на разорените хора, смъртните актове на тълпи от удавници, доживотните заточения, изгнанията в Гуасакоалко, Този човек, чието издължено бледо лице издаваше, че се храни единствено с желатиновите супи на Дарсе, представляваше безкръвно въплъщение на страстта в най-простия й вид. Бръчките му бяха следи от отдавнашни мъки, навярно той проиграваше нищожното си възнаграждение веднага щом го получи. Също като онези кранти, върху които камшикът не оказва никакво въздействие, той не би могъл да трепне от нищо; посрещаше безчувствено глухите стенания на играчите, които излизаха разорени, безмълвните им проклятия, затънелите им погледи. Той беше олицетворение на Играта. Ако младият човек бе погледнал жалкия цербер, сигурно щеше да си каже: „В това сърце е останало само едно тесте карти!“ Непознатият не се вслуша в този овеществен съвет, поставен тук навярно от провидението, което отбелязва със знака на гадостта всички вертепи. Той влезе решително в залата, където звънът на златото завладяваше съзнанието на тръпнещите от алчност хора. Навярно бе достигнал дотук, подтикнат от най-логичната сред всички красноречиви мисли на Русо, която гласи, ако се не лъжа: „Да, мога да си представя един човек да отиде да играе, но само когато вижда между себе си и смъртта своята последна жълтица.“

Вечер игралните домове притежават само груба поезия, но тя въздействува неизменно със силата на кървавите драми. Залите се изпълват от зрители и играчи, от безимотни старци, които се довличат тук, за да се стоплят, от разкривени лица и оргии, които започват с пиянство, но могат да завършат във водите на Сена. Тук страстите са изобилни, но прекомерният брой на актьорите не ви дава възможност да погледнете в очите демона на играта. Вечерта е като голяма сцена, по време на която цялата трупа крещи, всеки инструмент от оркестъра изпълнява своята тема. Тук можете да видите много достойни хора, които идват да търсят развлечения и заплащат за тях, както биха заплатили цената на някой спектакъл, на някое лакомство или както биха си купили евтино в някоя мансарда повод за горчиви съжаления три месеца по-късно. Но разбирате ли какъв копнеж, какъв бяс трябва да се е развихрил в душата на един човек, който очаква с нетърпение отварянето на заведението? Между сутрешния и вечерния играч съществува онази разлика, която откриваме между небрежния съпруг и примрелия под прозорците на своята красавица влюбен. Само сутрин идва изгарящата страст и неприкритата ужасяваща нужда. В този миг можете да наблюдавате истински играч, който не е ял, не е спал, не е живял и не е мислил, толкова свирепи са били ударите, нанесени му като с каиш от удвоения залог, толкова жестоко го е разяждала надеждата, че ще му се паднат „тридесет и четиридесет“. В този прокълнат час ще срещнете ужасяващо спокойни очи, смайващи лица, погледи, които сякаш движат картите и ги поглъщат.

Така че игралните домове излъчват нещо възвишено само в първите мигове след отварянето. Испания притежава своите борби с бикове, Рим е имал своите гладиатори, а Париж се гордее със своя Пале-Роаял, чиито досадни рулетки ви даряват удоволствието да гледате как се леят потоци кръв, без тя да обагря краката ви, ако сте на първия ред. Опитайте, хвърлете бегъл поглед към тази арена, влезте!… Каква голота! По стените, облепени с тапети и омазнени на височина до човешки бой, няма никакъв образ, който би могъл да зарадва окото. Няма дори един гвоздей, който би могъл да улесни нечие самоубийство. Паркетът е захабен, мръсен. В средата на стаята има продълговата маса. Простите сламени столове, струпани около похабеното от злато сукно, издават странно безразличие към разкоша за хора, които идват да загинат тук в името на богатството и разточителството.

Това противоречие в човека се открива навред, където душата сама се опълчва срещу себе си. Влюбеният мечтае да облече любовницата си в коприна, да я загърне в меки източни тъкани, а почти винаги я обладава върху бедняшка постеля. Честолюбецът копнее да се добере до върховете на властта, а пълзи в калта на раболепието. Търговецът живурка във влажното нездравословно магазинче, за да издигне просторен дом, а наследилият го без време син ще бъде прогонен оттам благодарение на родния си брат, и то с разпродажба на търг. Изобщо дали има по-неприятно нещо от дома за забавления? Ама че въпрос! Човекът вечно си противоречи, губи надежда пред сполетелите го болки и залъгва тези болки с надеждата за непостижимо бъдеще, проявява във всичките си постъпки еднаква непоследователност и слабост. На тая земя докрай се сбъдват само нещастията.

Когато младият човек влезе в залата, там вече имаше неколцина играчи. Трима плешиви старци седяха лениво край зеленото сукно; лицата им напомняха гипсови маски, бяха безстрастни като лица на дипломати и издаваха преситени души, сърца, отдавна отучили се да трепват дори когато поставяха на карта неприкосновения имот на съпругите си. Млад чернокос италианец с тъмна кожа се бе облакътил спокойно в края на масата и сякаш се вслушваше в тайните предчувствия, които настървяват играча със съдбоносните думи: „Да!“ — „Не!“ От това южняшко лице лъхаше злато и огън. Седем-осем зрители бяха изправени, наредени като в театър, и очакваха да видят сцените, подготвяни от съдбата, лицата на артистите, движението на парите и на лопатките. Тези безделници стояха там мълчаливи, неподвижни, внимателни като тълпата на площад Грев, когато палачът отсича нечия глава.

Висок слаб мъж с износен фрак държеше в едната си ръка тефтер, а в другата — карфица, за да отбелязва колко пъти ще се падне червено или черно. Това беше един от съвременните танталовци, които живеят откъснати от всички радости на своя век, един от тези скъперници без съкровище, които играят с въображаеми залози; някакъв разсъдлив луд, който се утешаваше след бедите си, уповавайки се на химери, който се отнасяше към порока и опасностите, както младите свещеници се отнасят към причастието, когато отслужват утринните литургии. Срещу банката имаше един-двама хитри спекуланти, обиграни в превратностите на играта, прилични на стари каторжници, които вече не се плашат от галерите; те бяха дошли тук, за да си опитат късмета с три залагания и незабавно да отнесат в случай на успех печалбата, с която впрочем се препитаваха. Двама стари лакеи лениво се разхождаха със скръстени ръце и от време на време попоглеждаха през прозорците в градината, сякаш възнамеряваха да използуват безцветните си лица за реклама пред минувачите.

Когато младият човек отвори вратата, крупието и банката тъкмо бяха хвърлили към залагащите мътен, убийствен за тях поглед и бяха казали пресекливо: „Играта започва!“ Тишината стана някак си по-дълбока, всички лица с любопитство се обърнаха към новодошлия. Невероятно! Похабените старци, вдървените служители, зрителите и дори фанатичният италианец — всички, когато видяха непознатия, усетиха, че в него има нещо ужасяващо. Колко нещастен трябва да бъде човек, за да пробуди съжаление, колко слаб, за да предизвика симпатия, колко злокобен вид трябва да има, за да накара сърцата да трепнат в тази зала, където болките остават безмълвни, където нищетата е весела, а отчаянието благоприлично! И все пак именно такива чувства разбудиха внезапно тия вледенени сърца, когато младият човек влезе. Но не са ли плакали дори палачите за девиците, чиито златокоси глави е трябвало да паднат по закона на революцията?

От пръв поглед играчите прочетоха по лицето на новодошлия някаква страховита тайна, младежките му черти бяха белязани с тъмно очарование, погледът му говореше за пропилени усилия, за хиляди излъгани надежди! Мрачната безчувственост на самоубийството придаваше на челото му прозрачна и болезнена бледност, горчива усмивка браздеше с леки гънки ъгълчетата на устата му, а ликът му изразяваше примирение, което разкъсваше сърцето.

Някакъв скрит гений проблясваше дълбоко в тези очи, забулени може би от умората на удоволствията. Дали покварата бе наложила своя позорен печат на това благородно, някога чисто и сияещо, а днес тъй помръкнало лице? Вероятно лекарите биха приписали жълтите петна около клепачите и червенината по бузите на сърдечен порок или белодробно заболяване, а поетите биха потърсили в тези знаци опустошенията на науката, следите от дълги нощи, прекарани в труд под светлината на лампата. Но не — страст, по-смъртоносна от болестта, болест, по-безмилостна от науката и от гения, похабяваха това младо лице, стягаха тези здрави мускули, разкъсваха това сърце, едва докоснато от оргиите, науката и болестта. Както осъдените приемат с уважение известния престъпник, когато пристига в затвора, така и тези човешки изчадия, свикнали с мъчения, се преклониха пред нечуваната болка, пред дълбоката рана, която се откриваше пред очите им, и разпознаха по величието на безмълвната му ирония, по бедняшката изисканост на облеклото му един от своите законодатели.

Младият човек имаше наистина превъзходен фрак, но жилетката прилягаше извънредно плътно към вратовръзката и той очевидно нямаше бельо. Ръцете му, красиви като ръце на жена, бяха съмнително чисти; а и от два дена той не носеше ръкавици! Освен това крупието и лакеите потръпнаха, защото красотата на невинността все още цъфтеше на места по това източено и крехко тяло, в светлите, тънки, естествено, къдрави коси. Лицето му беше на двадесет и пет годишен човек, а порочността му изглеждаше случайна. Младежкият живец се бореше срещу пораженията на неудовлетворената похотливост. Мракът и светлината, небитието и животът се сблъскваха в него и му придаваха някакво ужасяващо очарование. Младият човек се бе появил тук като ангел без ореол, объркал пътя си. И всички тези всепризнати проповедници на порока и безчестието също като някоя беззъба старица, изпълнена с жал към красива девойка, отдаваща се на покварата, изпитаха желание да викнат към младежа: „Излезте оттук!“ Той от своя страна отиде право към масата, застана до нея и без да размисли, хвърли върху сукното златната монета, която беше в ръката му и която се търкулна на черно; и тъй като беше със силен характер и не желаеше да се измъчва от излишна нерешителност, погледна към крупието предизвикателно и едновременно спокойно.

Тази постъпка събуди толкова голям интерес, че старците предпочетоха да не залагат; италианецът обаче със страстен фанатизъм се хвана за някаква мисъл, която го бе споходила, и постави всичкото си злато срещу залога на непознатия. Банката пропусна да каже обичайните думи, които с времето се бяха слели в дрезгав и неразбираем вик:

— Играта започва!

— Играта започна!

— Край на залаганията!

Крупието нареди картите и сякаш пожела успех на новодошлия, тъй като бе напълно безразличен към загубите и печалбите, които получаваха собствениците на това място за съмнителни забавления. Всеки от зрителите сметна, че вижда една драма, последния момент от един благороден живот в съдбата на тази златна монета; приковани към злокобните картончета, очите заблестяха; но независимо от вниманието, с което всички следяха младия човек и картите, не успяха да забележат ни най-малкия признак на вълнение върху хладното и примирено лице.

— Червено, четно, пас — каза с официален тон банката.

Нещо като стон се изтръгна от гърдите на италианеца, когато видя да падат една по една сгънатите банкноти, хвърлени му от крупието. Колкото до младия човек, той осъзна гибелта си чак когато лопатката се насочи, за да прибере неговия последен наполеон. Слоновата кост изтрака о монетата, тя бързо се стрелна и се присъедини към купчината злато пред касата. Непознатият леко притвори очи и устните му побеляха; но скоро клепачите му се повдигнаха, устните отново станаха алени като корали, той прие хладния вид на англичанин, за когото животът няма тайни, и изчезна, без да се опита да изпроси утеха с разкъсващия поглед, който отправят понякога към околните неуспелите играчи. Колко събития могат да се съберат в една секунда и колко неща могат да бъдат заложени в едно хвърляне на зара!

— Сигурно това му е последният патрон — каза с усмивка крупието, нарушавайки краткото мълчание, по време на което бе държал златната монета с два пръста, за да я покаже на присъствуващите.

— Луда глава, като нищо ще отиде да се удави — допълни един от постоянните посетители и огледа наоколо си играчите, все стари познати.

— Е… — възкликна лакеят, като взе щипка тютюн.

— Ако бяхме последвали примера на господина!… — каза единият старец на останалите и посочи италианеца.

Всички изгледаха късметлията, чиито ръце трепереха, докато броеше банкнотите.

— Чух — каза той — един глас, който ми шепнеше на ухото: „Сляпата случайност на играта ще надвие отчаянието на този млад човек.“

— Той не е никакъв играч — заяви банката, — иначе щеше да подреди парите на три купчинки, за да има по-голяма вероятност за печалба.

Младият човек си тръгна, без да поиска шапката си; но старият цербер, който беше забелязал лошото състояние на тая дрипа, му я върна, без да изрече нито дума; играчът му подаде номера с машинално движение и слезе по стълбите, подсвирквайки си: „Di tanti palpiti“[1] толкова тихичко, че сам едва можеше да различи прекрасната мелодия.

Скоро се озова под сводовете на Пале-Роаял, стигна до улица Сент-Оноре, свърна към Тюйлери и прекоси парка с несигурна крачка. Вървеше сякаш през пустиня, кората го блъскаха, но той не ги виждаше и сред уличния шум чуваше един-единствен глас — гласът на смъртта; бе потънал в затъпяващ размисъл, подобен на вцепенението, което сковаваше някога осъдените в каручката, отвеждаща ги от Съдебната палата към площад Грев, към ешафода, ален от кръвта, пролята след 1793 година.

Има нещо величествено и ужасяващо в самоубийството. За много хора падението е безопасно, както е безопасно падането за децата, които са твърде нисички, за да се ударят лошо; но когато рухне велик човек, това значи, че той пада от голяма височина, тъй като се е издигнал до небесата, където е видял някакъв недостъпен рай. Безпощадни трябва да са ураганите, които го подтикват да потърси душевен покой чрез дулото на пистолета. Колко млади таланти, уединени в мансардата, са се обезличавали и са загивали поради липса на приятел, на жена, която да ги утеши сред милиони същества, след като има цели тълпи скучаещи, уморени от златото хора!

Погледнем ли нещата така, самоубийството добива огромни размери. Един Господ знае колко противоречиви замисли, колко незавършени поеми, отчаяние и приглушени стонове, колко безполезни опити и пропаднали шедьоври се сблъскват между доброволната смърт и животворната надежда, чийто глас сякаш призовава младия човек към Париж. Всяко самоубийство е възвишена поема, изпълнена с меланхолия. Къде на повърхността на литературния океан ще намерите книга, която би могла да съперничи по изразителност на тази вестникарска бележка: „Вчера в четири часа една жена се е хвърлила в Сена от Пон де-з-Ар“?

Пред този парижки лаконизъм всичко бледнее — драмите, романите и дори тези старинни думи: „Плачът на славния карнавански крал, изпратен в затвора от своите деца“ — единствен фрагмент от една загубена книга, при четенето на който е ридал Стърн, сам изоставил жена си и децата си…

Хиляди подобни мисли нахлуха в главата на непознатия, късове от тях прелитаха през душата му като раздрани знамена, плющящи сред сражение. Понякога за миг той се отърсваше от бремето на своя разсъдък и на спомените, спираше се пред цветя, чиито главички ветрецът леко поклащаше сред зеленината, но скоро, обхванат от някаква тръпка за живот, която все още упорствуваше пред тягостната мисъл за самоубийството, вдигаше очи към небето: и сивите облаци, скръбният полъх на вятъра, тежкият задух го подтикваха отново към смърт. Той се упъти към Пон Роаял, припомняйки си последните приумици на своите предшественици. Усмихна се, като се сети, че лорд Касълриф бе удовлетворил една от най-незначителните си човешки нужди, преди да си пререже гърлото, а академикът Оже бе си взел табакерата, за да смръкне тютюн по пътя към смъртта. Тъкмо се опитваше да проумее тези странности и си задаваше безброй въпроси, когато един хамалин, който също минаваше по моста, го притисна към парапета и леко измърси ръкава на фрака му, а той с изненада забеляза, че грижливо изтърсва праха. После стигна до средата на моста и мрачно погледна водата.

— Лошо време за давене — каза му със смях една старица, облечена в дрипи. — Ама че е мръсна и студена тая Сена!…

Той й отвърна с простодушна усмивка, която показваше цялото безумие на неговата смелост; но внезапно потръпна, когато видя в далечината бараката на пристанището в Тюйлери, над която беше изписано на табелка с букви, високи цяла стъпка: „Спасителна служба за удавници“. Изведнъж пред него се яви господин Дашьо с цялата му филантропия, който подтикваше и раздвижваше добродетелните весла, разбиващи главите на удавниците, ако те имат нещастието да изплуват над водата; той мислено го видя как събира любопитните, търси лекар, подготвя опушването; пред очите му се мярнаха скръбните вести, писани от журналистите между веселия пир и усмивката на някоя танцьорка; счу му се как звънтят златните монети, които префектът на полицията наброява на лодкарите за главата му. Мъртъв, той струваше петдесет франка; но жив беше само талантлив човек без покровители, без приятели, без постеля, безславен, истинска социална нула, ненужен на държавата, която не полагаше никакви грижи за него. Смъртта посред бял ден му се стори недостойна, той реши да умре през нощта, за да предостави неразпознаваем труп на това общество, което пренебрегваше величието на неговия живот. И той продължи пътя си, отправи се към кея Волтер с небрежната походка на празноскитащ, който иска да убие времето.

Когато слезе по стъпалата, които са в ъгъла на кея и където завършва тротоарът на моста, вниманието му бе привлечено от книгите, наредени върху парапета; той едва не започна да се пазари за тях. Усмихна се, пъхна философски ръце в джобовете на жилетката си и възнамеряваше отново да си придаде непринуден вид, през който прозираше хладно безразличие, когато с изненада чу няколко монети по някакъв най-невероятен начин да подрънкват в дъното на джоба му. Доволна усмивка го озари, плъзна се от устните по цялото му лице, по челото му, по бледите му бузи и накара очите му да заблестят от радост. Тази искрица щастие наподобяваше пламъчетата, които пробягват по останките на някоя хартия, разядена докрай от огъня, но както става и с черната пепел, лицето помръкна отново, защото след като извади ръката си от джобчето, непознатият видя три монети по две су.

— Ах, любезни господине, la carita! La carita! Catarina![2] Дайте петаче за хляб!

Един малък коминочистач с подпухнало и черно лице, с потъмняло от сажди тяло и парцаливи дрехи протягаше ръка към този човек, за да му отнеме последните грошове.

На две крачки от малкото савойче стар, болнав, грохнал, съсипан бедняк, обвит в дрипи, му каза с дълбок в глух глас:

— Господине, дайте ми каквото искате, а аз ще моля Бога за вас…

Но когато младият човек погледна стареца, последният замлъкна и не продума нищо повече, тъй като може би разпозна върху това печално лице първите признаци на нищета, много по-жестока от неговата собствена.

— La carita! La carita!

Непознатият хвърли монетите на детето и на стария бедняк, слезе от тротоара и тръгна към къщите, тъй като не можеше да понася повече мъчителния облик на Сена.

— Ще се молим на Бог да продължи дните ви — казаха му двамата просяци.

Когато стигна до сергията на един продавач на гравюри, този почти мъртъв вече човек срещна млада жена, която слизаше от блестяща карета. Той с наслада се взря в това очарователно създание, чието бяло лице бе красиво обрамчено от сатена на елегантната шапка. Привлякоха го стройната фигура, прелестните движения. Леко повдигнатата от стъпалото рокля му даде възможност да види краче, чиито нежни извивки се подчертаваха от добре опънатия бял чорап. Младата жена влезе в магазина, търсеше албуми, колекции от литографии; купи ги с много златни монети, които блеснаха и зазвънтяха по тезгяха.

Застанал на входа и привидно зает с разглеждане на изложените гравюри, младият човек отправи към красивата непозната най-проникновения взор, който са дарявали очите на мъж, и в отговор получи безгрижния поглед, какъвто може да предизвика някой случаен минувач. От негова страна това беше прощаване с любовта, с жената! Но този последен и страстен зов не беше разбран, не развълнува сърцето на лекомислената жена, не я накара да поруменее, да сведе очи. Какво представляваше той за нея? Още един възхитен поглед, още едно възбудено желание, които вечерта щяха да я накарат самодоволно да си каже милите думи: „Днес наистина бях чудесна.“

Младият човек бързо застана пред друга рамка и не се обърна, когато непознатата се качи в колата си. Конете потеглиха и тази последна картина на разкоша и изяществото изчезна, както щеше да изчезне неговият живот. Той премина тъжно край магазините, разглеждайки без особено любопитство различните стоки. Когато магазините свършиха, започна да изучава Лувъра, Института, кулите на „Парижката света Богородица“, на Съдебната палата, Пон де-з-Ар. Всичките тези паметници сякаш придобиваха тъжен вид, отразявайки сивите тонове на небето, чиито редки проблясъци придаваха заплашителен облик на Париж, който също като хубава жена се подчинява на необяснимите прищевки на грозотата и красотата. Сякаш самата природа беше намислила да доведе умиращия до болезнен екстаз. В плен на тази пагубна власт, чието разслабващо действие се крие във флуидите, които се движат по нашите нерви, той почувствува как целият му организъм сякаш незабелязано се втечнява. Мъките на тази агония му придаваха особено вълнообразно движение и сградите, хората му се мяркаха през някаква полюляваща се мъгла. Той избави душата си от дразнещото въздействие на физическия свят и се отправи към един антикварен магазин с намерение да залъже сетивата си или да дочака там нощта, пазарейки се за разни художествени предмети. По тоя начин се опитваше да намери смелост, някакъв лек, както престъпниците, които не се доверяват на силите си, когато отиват към ешафода; но съзнанието за близката смърт възвърна за миг на младия човек самоувереността на херцогиня, която има двама любовници, и той влезе при търговеца на рядкости спокоен, със застинала усмивка на пияница. Пък и не беше ли опиянен от живота, а може би от смъртта? Отново го обзе шемет и нещата му се виждаха странно обагрени или олюляващи се по особен начин, дължащ се несъмнено на неправилното пулсиране на кръвта му, която ту кипеше като водопад, ту течеше спокойно, вяло като топла вода. Той само пожела да посети различните помещения на магазина, за да види дали в тях няма нещо, което да му допадне. Младеж със свежо бузесто лице и червеникава коса, с кожен каскет, остави магазина да го пази някаква стара селянка, своего рода женски Калибан, която чистеше една възхитителна печка, сътворена от гения на Бернар Палиси; после той каза на чужденеца с небрежен тон:

— Погледнете, господине, погледнете! Тук имаме само обикновени неща, но ако благоволите да се качите до първия етаж, ще ви покажа добре запазени мумии от Кайро, инкрустирани вази, скулптури от абаносово дърво, истински Ренесанс, получени току-що и извънредно хубави.

В ужасното състояние, в което се намираше непознатият, бърборенето на този чичероне, глупавите търгашески приказки бяха за него като скудоумните шеги, с които дребните душици убиват гения. Решил да носи кръста си докрай, той си даваше вид, че слуша своя водач, като му отговаряше с жестове или едносрични думи; но незабелязано съумя да си извоюва правото на мълчание и се отдаде безпрепятствено на последните си размисли, които бяха ужасни. Той беше поет и душата му случайно откри обилна храна: предстоеше му приживе да види праха на двадесет свята.

На пръв поглед магазините представляваха безредна картина, в която бяха струпани човешки и божии творения. Крокодили, маймуни, препарирани змии се хилеха на черковни стъклописи, сякаш искаха да заръфат скулптурните портрети, да изтичат след лакираните предмети или да се покатерят по полилеите. Севърска ваза, където мадам Жакото беше нарисувала Наполеон, беше поставена до един сфинкс, посветен на Сезострис[3]. Началото на света и вчерашните събития си съжителствуваха с причудливо благонравие. Шиш за печене стоеше върху ковчеже за мощи, републиканска сабя — върху средновековна пушка. Нарисуваната с пастел от Латур мадам дю Бари със звезда на главата, гола, излегната на облаче, сякаш съзерцаваше с жадно любопитство един индийски чибук, мъчейки се да отгатне за какво служат висулките, които се виеха към нея.

Предмети, създадени, за да носят смърт, ками, странни пистолети, загадъчни оръжия, бяха смесени безредно с най-обикновени предмети от ежедневието: порцеланови супници, саксонски чинии, прозрачни китайски чаши, антични солници, феодални бонбониери. Кораб от слонова кост плуваше с издути платна върху гърба на неподвижна костенурка. Пневматична машина беше на път да извади очите на император Август, застанал невъзмутимо, с величествено достойнство. Множество портрети на френски старейшини, на холандски кметове, безчувствени и сега, както и приживе, се издигаха над този хаос от старини, като ги обгръщаха с непроницаемия си и студен поглед.

Сякаш всички страни на земята бяха донесли тук отломки от своята наука, образци от своето изкуство. Това беше някакво своего рода философско бунище, на което нищо не липсваше, нито лулата на дивака, нито зелените, извезани със злато чехли на султана, нито мавританският ятаган, нито татарският идол. Тук имаше дори и войнишка кесия за тютюн, дори и черковен потир, дори и украшения от нечий трон. Освен това върху тия чудовищни картини играеха хиляди светлосенки благодарение на множеството особени отблясъци, породени от преливащите се оттенъци, а ярки и тъмни петна се редуваха контрастно. Ушите сякаш долавяха сдържани викове, разумът се докосваше до незавършени драми, очите откриваха неугасени светлини. И над всички тези предмети с множество ъгли и безбройни извивки, които пораждаха най-живописни представи, неумолимият прах бе хвърлил своята тънка пелена.

Непознатият най-напред оприличи тези три зали, претъпкани с цивилизация, с култове, с божества, с шедьоври, с паметници на различни кралства, с разгул, със здравомислие и безумие, на голямо огледало, всяка плоскост от което представляваше един свят. След първото бегло впечатление той реши да потърси нещо по свой вкус; но поради това, че гледаше, мислеше, мечтаеше, изпадна под властта на някаква треска, дължаща се може би на глада, който дращеше стомаха му. Видът на тия надживели хората предмети, които свидетелствуваха за съществуването на толкова народи и отделни личности, още повече вцепени младия човек; желанието, което го беше довело в магазина, беше удовлетворено: той излезе от реалния живот, изкачи се по стъпалата на някакъв идеален свят, влезе във вълшебните дворци на екстаза, където му се мярнаха частици, огнени късове от вселената, както някога пламтящото бъдеще се беше явило пред очите на свети Йоан в Патмос.

Множество образи, тълпи, ята, поколения от страдалчески, изящни и ужасяващи, тъмни и сияещи, далечни и близки лица изникнаха пред него. Една мумия, обвита в черни превръзки — и закостенелият, тайнствен Египет се възправи от своите пясъци; след нея се появиха фараони, обрекли на гибел цели народи, за да си изградят гробница, после Мойсей, юдеите, пустинята — той видя цял един древен и тържествен свят. Запазена пленителна мраморна статуя върху вита колона, сияеща от белота, му нашепна за сластните митове на Гърция и Йония. Ах, кой на негово място не би се усмихнал, виждайки върху една червена етруска ваза от изящна глина оная мургава девойка, която танцуваше пред бога Приап и радостно го приветствуваше? А наред, с нея латинска кралица галеше любовно своята химера. Всичките чудатости на императорския Рим се надигаха тук и разказваха за банята, ложето, тоалета на някоя безгрижна замечтана Юлия, очакваща своя Тибул. Главата на Цицерон, притежаваща силата на арабските талисмани, извикваше спомена за свободния Рим и разгръщаше пред младия човек страници от Тит Ливий. Той се загледа в Senatus populusque romanus[4]: консулът, ликторите, обточените с пурпур тоги, борбите във Форума, разгневеният народ се изнизваха бавно пред него като безплътни съновидения.

И най-сетне християнският Рим се налагаше над тия образи. На една картина небесата се разтваряха и той видя Дева Мария, обвита в златист облак, обкръжена от ангели, която затъмняваше яркото слънце, изслушвайки жалбите на злочестите, и като някаква възродена Ева им се усмихваше ласкаво. Когато докосна една мозайка, направена от късчета лава от Везувий и Етна, душата му се пренесе в жарката и златоалена Италия: той участвуваше в пировете на Борджиите, скиташе из Абруцките планини, жадуваше за любовта на италианките, гаснеше от страст пред техните бели лица с продълговати черни очи.

При вида на един средновековен кинжал, чиято дръжка беше изработена като дантела и бе покрита от ръждата с кървави петна, той с трепет си представи нощната развръзка на едно приключение, прекъснато от хладната шпага на измамения съпруг. Индия и нейните религии оживяваха в един идол с островърха шапка със звънчета, облечен в злато и коприна;. До това порцеланово божество беше постлана рогозка, все още дъхаща на сантал, красива като баядерката, която се беше изтягала върху нея. Китайско чудовище с разногледи очи, с разкривена уста и неестествено извити членове вълнуваше душата с фантастичните измислици на един народ, уморен от еднородната красота, който намира неизказано удоволствие в многообразието на грозотата.

Една солничка, излязла от ателиетата на Бенвенуто Челини, го отнесе в лоното на Ренесанса, когато процъфтяваха изкуствата и разпуснатостта, когато господарите се развличаха с изтезания, а висшите духовници, отпуснати в обятията на куртизанките, налагаха въздържание на обикновените свещеници. Една камея му напомни за победите на Александър, аркебуза с фитил — за кланетата на Писаро, а в дъното на една каска видя религиозните войни, развихрени, кипящи и жестоки. После зърна веселите картини на рицарските времена, запазени във великолепно изработени я лъснати милански доспехи, а под забралото все още блестяха очите на някакъв паладия.

Този океан от мебели, от изобретения, от моди, творения на изкуството и отломки нижеше пред него безкрайна поема. Форми, багри, мисли, всичко оживяваше тук; но нищо завършено не се откриваше пред душата. Поетът трябваше да обработи скиците на великия живописец, който бе приготвил тази огромна палитра и с щедра небрежност бе смесил в нея неизброимите случайности на човешкия живот. След като завладя света, след като разгледа страните, вековете, кралствата, младият човек се върна отново към отделните съществования. Той започна да се превъплътява отново, навлезе в подробностите и отхвърли живота на нациите, който е прекалено напрегнат за един-единствен човек.

Там спеше восъчно дете, оцеляло от музея на Руиш, и това прелестно създание му напомни радостните младежки години. При вида на вълшебната девическа престилка на някакво момиче от Таити пламтящото въображение му нарисува простия живот сред природата, чистата голота на истинското целомъдрие, толкова естествената за човека наслада от леността, безметежното съществуване на брега на прохладен ромолящ ручей под бананово дърво, което даром храни човека със своята сладка манна. Но изведнъж той се превърна в корсар и се обгърна със страшната поезия, запечатана в образа на Лара[5], вдъхновен от перлените багри на хиляди миди, очарован от вида на звездистите корали, които лъхаха на морски треви, водорасли и атлантически урагани.

По-нататък, възхищавайки се на изящните миниатюри, на лазурните и златни арабески, които разкрасяваха скъпоценен ръкописен молитвеник, той забрави за морските бури. Ласкаво люлян от мисли за покой, той се стремеше да се върне отново към умствения труд и науката, мечтаеше за сития живот на монасите без мъки и без удоволствия и отиваше да спи в килия, загледан през тесния прозорец в манастирските ливади, гори, лозя. Пред картина на един от двамата Тениерс[6] той обличаше войнишкия кафтан или дрипавите дрехи на работник; искаше му се да носи мръсния и миризлив калпак на фламандеца, да се налива с бира, да играе на карти и да се усмихва на някоя румена дебела селянка. Трепереше от студ, като гледаше падащия сняг от картината на Миерис[7], или се сражаваше заедно със Салватор Роса.[8] Любуваше се на илинойска томахавка и чувствуваше как ирокезки нож го скалпира. Възхитен от една лютня, той си я представи в ръцете на владетелка, вкусвайки наслада от мелодичния романс, обяснявайки й се в любов вечер край готическа камина в полумрака, прикриващ, благосклонния й поглед. Залавяше се за всичките тия радости, изживяваше всичките болки, овладяваше всички форми на съществуването, разпилявайки тъй щедро и великодушно своя живот и своите чувства сред призраците на тази бездушна и празна природа, че шумът от стъпките му отекваше в неговата душа като далечния шум на друг един свят, като тътена на Париж, достигащ до кулите на „Парижката света Богородица“.

Изкачвайки се по вътрешната стълба, която водеше към залите на първия етаж, той видя вотивните щитове[9], доспехите, скулптираните оръжия, дървените статуи по стените, които заемаха всички стъпала. Преследван от най-странни фигури, от чудновати създания, застанали на границата между смъртта и живота, той се движеше като във вълшебен сън. Най-сетне, усъмнил се в своето съществуване, сам се уподоби на тези странни вещи, полужив, полумъртъв. Когато влезе в новите зали на магазина, денят вече гаснеше; но светлината сякаш не беше нужна на богатствата, които, струпани тук, блестяха в злато и сребро.

В този обширен базар на човешките безумства можеха да се открият най-скъпите прищевки на гуляйджии, умрели в, мансарди, след като са притежавали милиони. Мастилница, струваща сто хиляди франка и купена за сто су, беше поставена до секретна брава, чиято цена на времето сигурно е била достатъчна, за да се откупи от плен един крал. Тук човешкият род се явяваше в цялата пищност на своята нищета, в цялата слава на своето гигантско нищожество. Една маса от абаносово дърво, достойна за възторга на кой да е художник, изработена по рисунки на Жан Гужон и коствала някога дългогодишен труд, може би бе купена на цената на обикновени подпалки. Скъпоценни ковчежета, мебели, създадени от магьосническа ръка, бяха скупчени небрежно.

— Та вие имате тук милиони! — извика младият човек, когато стигна до едно помещение в края на дългата редица зали, украсени със злато и скулптури от художници на миналия век.

— Дори може би милиарди — отговори пълният младеж, — но това не е нищо. Качете се на третия етаж и там ще видите!

Непознатият последва своя водач и достигна до четвърта галерия, където пред уморените му очи се занизаха картини на Пусен, чудна статуя на Микеланджело, няколко възхитителни пейзажа от Клод Лорен, картина от Герард Доу, която приличаше на страница на Стърн, платна на Рембранд, на Мурильо, на Веласкес, мрачни и ярки като поема на лорд Байрон; антични барелефи, ахатови чаши, великолепни оникси!… С една дума, това бяха неща, способни да предизвикат отвращение към труда, безброй шедьоври, които биха могли да събудят омраза към изкуствата и да унищожат всякакво въодушевление. Той се доближи до една Дева на Рафаело, но Рафаело вече го отегчаваше. Една картина на Кореджо се опита да привлече вниманието му, но и тя претърпя поражение. Безценна порфирна антична ваза, чиито релефи изобразяваха най-причудливото и разпуснато от всички пиршества, наслада на някаква Корина[10], едва-едва събуди усмивката му. Той се задъхваше под останките на петдесет изчезнали века, терзаеха го хиляди човешки мисли, гнетяха го разкошът и изкуствата, потискаха го възкръсналите форми, които, подобни на чудовища, захвърлени под краката му по волята на някакъв лукав гений, го призоваваха на бой за вечни времена.

Нима душата не е също тъй капризна като съвременната химия, която определя някакъв газ за първооснова на всичко съществуващо, нима тя не изцежда страхотни отрови от сливащите се за миг наслади, мощ и идеи? И не загиват ли толкова много хора, сразени от някаква духовна киселина, която внезапно отравя цялото им същество?

— Какво има в тази кутия? — запита той, влизайки в просторен кабинет, още едно хранилище на слава, човешки усилия, чудатости, богатства, като посочи с пръст голяма четириъгълна кутия от акажу, закачена със сребърна верига на един пирон.

— О, господарят има ключ от нея — каза с тайнствен вид пълният младеж. — Ако желаете да видите портрета, бих си позволил да се обърна към господаря.

— Бихте си позволили! — учуди се младият човек. — Да не би вашият господар да е принц?

— И аз не знам — отговори младежът.

Те се изгледаха за миг, еднакво изненадани и единият, и другият. Приемайки мълчанието на непознатия за съгласие, младежът го остави сам в кабинета.

Впускали ли сте се някога в безкрая на пространството и времето, четейки геологическите трудове на Кювие? Носили ли сте се на крилата на неговия гений над безграничната бездна на миналото, сякаш поддържани от ръката на вълшебник? Откривайки час по час, пласт по пласт под монмартърските каменоломни и уралските шисти изкопаеми скелети, запазени от преди потопа, душата с боязън съзира милиарди години, милиони народи, споменът за които е избледнял в непостоянната памет на човечеството и дори в незаличимите божествени предания и чийто прах образува върху повърхността на земното кълбо слой пръст, дебел две стъпки, благодарение на който имаме хляб и цветя. Не е ли Кювие най-великият поет на нашето време? Наистина лорд Байрон възпроизведе с думи някои душевни вълнения; но нашият безсмъртен естествоизпитател възсъздаде светове от бели кости, построи като Кадмос[11] градове от зъби, насели хиляди гори с тайнствени животни само с няколко парчета въглища, описа стада от гиганти благодарение на един мамутски крак. Тия създания се надигат, растат и населват страни, отговарящи на техните размери. Кювие е поетът на цифрите, недостижим е, когато пише нула до седмицата. Той възкресява небитието, без да произнася лъжливи магически думи; изравя парченце гипс, открива върху него отпечатък и възкликва: „Вижте!“ За миг от мрамора израства животинка, смъртта започва да диша, открива се нов свят! След неизчислими редици от огромни същества, след рибешки стада и кодеини молюски най-сетне се появява човешкият род, умален продукт на някаква висша раса, навярно покосена от Създателя. Сгрени от проникващия в миналото поглед, тези хилави хора, сътворени току-що, преминават през хаоса, запяват безконечен химн и пресъздават миналото на вселената в този обърнат наопаки апокалипсис. Пред такова невероятно възкресение, постигнато от гласа на един-единствен човек, ние изпитваме жалост към този миг от живота, към тази трошица, която на шега са ни подхвърлили сред оня безименен безкрай, съдържащ всичко на света, и която наричаме ВРЕМЕ. Ние се запитваме, смазани от толкова рухнали светове, за какво ни е нашата слава, за какво ни са омразите, любовта; струва ли си да понасяме житейските тегоби, за да се превърнем в нещо, което ще бъде непознаваемо в бъдеще? Изкоренени от настоящето, ние преставаме да живеем, докато лакеят не дойде с думите: „Госпожа графинята каза, че очаква господина.“

Чудесата, които сами по себе си разкриваха пред младия човек всички познати страни на мирозданието, породиха в душата му потиснатост, каквато извикват у философа научните представи за неговите непознати страни; той си пожела по-силно от когато и да било да умре и падна в курулното кресло[12], а погледът му продължи да блуждае по тая призрачна панорама на миналото. Картините се озариха, лицата на девите му се усмихнаха, статуите добиха измамливите багри на живота. Полумракът и трескавата тревога, която кипеше в болния му мозък, накара тези произведения на изкуството да се раздвижат и да се завъртят в лудешки танц пред него; идолите му се кривяха, изобразените по картините лица запремигваха. Всяка от тези фигури потръпна, заподскача, напусна мястото си тържествено или с лекота, грациозно или грубовато според нравите, характера и разположението си. Същински тайнствен шабат, не по-малко смайващ от чудесата, които вижда доктор Фауст на Брокен. Но тези оптически явления, породени от умората, от напрегнатото гледане и от прищевките на полумрака, не можеха да уплашат непознатия. Ужасите на живота бяха безсилни да смутят тая душа, привиквала към ужасите на смъртта. С насмешка и с известно съчувствие той дори поощряваше странностите на този нравствен галванизъм, чиито чудеса, свързващи се в неговите последни мисли, още поддържаха усещането му, че съществува. Около него цареше такова дълбоко мълчание, че скоро той се отдаде на сладостни мечтания, в които образите постепенно потъмняваха, изменяйки като с магическа пръчка всички свои отсенки заедно с угасването на деня.

Небесното зарево замря и запали последен червен лъч, борейки се с нощта; той вдигна глава и видя един полуосветен скелет, чийто череп се поклати недоверчиво, сякаш за да му каже: „Мъртъвците не те искат още!“ Прекарвайки ръка по челото си, за да прогони съня, младият човек почувствува отчетливо прохладна струя от някакво космато тяло, което докосна бузите му и го накара да потрепери. Стъклата звъннаха глухо и той си помисли, че може би някой прилеп го е дарил е тази студена милувка, подобна на задгробна тайна. При смътните отблясъци на залеза той успя да различи още за малко призраците, които го заобикаляха; после цялата тая мъртва природа беше погълната от мрака.

Нощта се спусна, а с нея дойде и смъртният час. След това изтече доста време, през което той престана да усеща земните неща било защото бе потънал в дълбок унес, било защото го обори дрямка, породена от умората и от множеството мисли, които разкъсваха сърцето му. Изведнъж му се стори, че го вика нечий страховит глас и той потрепери, сякаш палещ кошмар го бе захвърлил в глъбините на някаква бездна. Нещо го заслепи и той присви очи: бе видял в мрака червеникаво сияние, в средата на което стоеше дребничък старец и насочваше към него светлината на една лампа. Той бе дошъл безшумно и сега стоеше неподвижно и безмълвно.

Беше се появил като по чудо. И най-безстрашният човек, изненадан в съня си, би потреперил пред това лице, излязло сякаш от някой саркофаг. Необичайното младежко изражение, което оживяваше втренчените очи на този призрачен човек, убеди непознатия, че в него няма нищо свръхестествено; и все пак в мигновения преход от въображаемия към реалния живот той изпита философското съмнение, описано от Декарт, и неволно бе обладан от необяснимите видения, които са тъй загадъчни, че в самомнението си се опитваме да ги пренебрегнем, а безпомощната ни наука напусто се опитва да ги опознае.

Представете си един дребен, сух и слаб старец, облечен в черен кадифен халат, пристегнат през кръста с дебел копринен шнур. На главата му имаше малко кадифено, също така черно шапче, а от двете страни на лицето му се спускаха дълги кичури бяла коса, които сякаш пристягаха главата му и обрамчваха челото му. Халатът увиваше тялото като че ли в широк саван, виждаше се само тясното и бледо лице. Ако не беше костеливата ръка, подобна на бастун, увит в плат, която старецът беше протегнал, за да освети младия човек с лампата. Лицето му би изглеждало като закачено във въздуха. Сивата подстригана остра брада на това странно същество му придаваше сходство с онези юдейски лица, които служат за модели на художниците, когато искат да изобразят Мойсей.

Устните на този човек бяха толкова безцветни, толкова тънки, че трябваше човек силно да се съсредоточи, за да ги забележи върху белезникавото лице. Високото набръчкано чело, синкавите и вдлъбнати бузи, неумолимата твърдост на малките зелени очи, лишени от вежди и мигли, можеха да накарат непознатия да си помисли, че „Човекът, който тегли злато“ е слязъл пред него от картината на Герард Доу. Коварство на инквизитор личеше в мрежата от бръчки, която ставаше особено гъста около очите му и говореше за дълбоко познаване на живота.

Невъзможно беше да се измами този човек, който сякаш притежаваше дарбата да отгатва мислите, скрити и в най-потайните сърца. Знания за всички народи по земното кълбо, за техните нрави и мъдрост бяха събрани върху студеното му лице, както творбите от цял свят се трупаха в неговите прашни магазини. В чертите му прозираше проницателното спокойствие на вездесъщ Бог, горделивата мощ на човек, който всичко е видял. Използувайки различни похвати, различни техники, някой художник би могъл да превърне това лице в прекрасен образ на Бог-Отец или в хилещата се маска на Мефистофел, защото на неговото чело беше отпечатана възвишена мощ, а на устата му зловеща насмешка. Превръщайки с огромната си власт в прах всички човешки мъки, този човек трябва да беше убил земните радости. Смъртникът потрепери, защото почувствува, че чудноватият старик се движи в пространства, чужди на света, където живееше съвсем сам, без никакви радости, защото беше изгубил своите илюзии, без грижи, защото не изпитваше вече наслада. Той стоеше прав, неподвижен, непоклатим като звезда, обкръжена от светъл облак. Зелените му очи, изпълнени със спокойно лукавство, като че озаряваха нравствения свят, подобно лампата, която осветяваше тайнствения му кабинет. Това странно зрелище се разкри пред смаяния млад човек, когато той отвори очи, прогонил най-после мислите за смъртта и причудливите образи, които го бяха завладели. Той бе зашеметен и за миг се поддаде на наивната вяра, с която децата слушат приказките на бавачките си, но тая заблуда се дължеше на мъглявите разсъждения, които помрачаваха живота и разсъдъка му, на раздразнените му до крайност нерви, на изпълнената с насилия драма, чиито сцени току-що му бяха доставили такава мъчителна наслада, сякаш бе погълнал опиум. И това видение му се беше явило в Париж на кея Волтер в XIX век в такова място и време, когато магията беше невъзможна. Попаднал в съседство с къщата, където беше издъхнал френският бог на неверието[13], ученик на Гей-Люсак и на Араго, презираш, фокусничествата на властниците, непознатият очевидно се подчиняваше само на обаятелната поезия, на която всички ние често се поддаваме, сякаш за да избягаме от безнадеждната истина, да подложим на изпитание могъществото на Бога. И тъй, той потръпна пред тая светлина, пред тоя старец, тъй като го обзе необяснимо предчувствие за някаква странна власт; но това вълнение беше подобно на вълнението, което всички ние сме изпитвали пред Наполеон или в присъствието на някой велик човек, на някой блестящ гений, целунат от славата.

— Господинът желае да види Исус Христос на Рафаело? — запита учтиво старецът, а ясният му и отчетлив глас отекна с метален звук.

И той постави лампата над една счупена колона, за да освети по-добре тъмната кутия. Когато чу светите имена на Исус Христос и Рафаело, младият човек трепна от любопитство, което търговецът явно бе предусетил, защото в същия миг натисна една пружина. Внезапно рамката от акажу се плъзна в жлеба, падна безшумно и пред възхитените очи на непознатия се откри платното. При вида на това безсмъртно творение той забрави чудесиите в магазина, блужденията на съня си, стана отново човек, увери се, че старецът е земно същество от плът и кръв, отново се върна в реалния свят. Благата нежност, тихата ведрост на Божественото лице веднага го грабнаха. Някакво благоухание се разнесе от небесата и разся адските мъки, които го изгаряха до мозъка на костите. Главата на Спасителя сякаш излезе от мрака, загатнат с плътен черен фон; лъчист ореол сияеше около косите му, които разпръскваха светлина; от челото му, от плътта и чертите на лицето му бликаше неподправена правдивост. В алените му устни сякаш продължаваха да звучат думи, съдържащи живот, и зрителят неволно се вслушваше, за да чуе свещения отзвук на този глас, търсеше сред тишината пленителния им смисъл, долавяше ги в ромона на бъдещето и ги преоткриваше в поуките на миналото. Спокойната простота на тия възхитителни очи, носещи утеха на заблудените души, изразяваше всевечната мъдрост на евангелието. С една дума, католическата религия цяла се съдържаше в кротката и прекрасна усмивка, сякаш изричаща думите, в които се крие нейната същност: „Любете друг друга!“ Тази картина вдъхновяваше за молитва, учеше на опрощение, заглушаваше себелюбието, пробуждаше всички заспали добродетели. Облъхната от очарованието на музиката, тая творба на Рафаело ви потопяваше във властното обаяние на спомените и въздействието й беше толкова силно, щото човек забравяше за художника. Светлината още повече усилваше впечатлението от тая прелест. От време на време главата като че ли се раздвижваше сред някаква мъгла.

— Това платно ми излезе златно — каза студено търговецът.

— Сега вече смърт! — извика младият човек, сепнат в мечтанието си, което го бе върнало към мисълта за гибелния му жребий и по неуловими пътища го бе отдалечило от неговата последна надежда.

— Аха-а, неслучайно се съмнявах в теб! — откликна старецът, като сграбчи китките на младия човек и ги стисна в едната си ръка сякаш в клещи.

Непознатият се усмихна тъжно пред това недоразумение и каза тихо:

— Не се страхувайте, господине, става дума за моя живот, а не за вашия… Защо да не си призная една невинна измама — продължи той и погледна неспокойния старец. — Докато чаках да дойде нощта, за да отида да се удавя, без да се вдигне шум, дойдох да погледам вашите богатства. Кой не би простил последното удоволствие на един учен и поет?

Търговецът слушаше недоверчиво своя мним клиент и изгледа с проницателен поглед мрачното му лице, докато той говореше. Скоро, успокоен от звука на този печален глас или забелязал може би в посърналите черти белега на оная злокобна участ, пред която бяха потреперели и играчите, той пусна ръцете му; но все пак продължаваше да не му вярва, което се дължеше на житейския опит, събиран близо ето години, ето защо протегна ръка към един сандък, уж да се облегне на него, а всъщност, за да вземе оттам една кама.

— Да не би да служите от три години като извънщатен в хазната, без да сте получили възнаграждение?

Непознатият не можа да удържи една усмивка и поклати отрицателно глава.

— Може би баща ви ви е упрекнал прекалено грубо, че сте се появили на света? Или пък сте се опозорили?

— Ако исках да се опозоря, щях да живея.

— Да не би да са ви освиркали в театър „Фюнамбюл“? Или пък е трябвало да съчинявате куплети, за да заплатите погребението на любовницата си? А може би жадувате за злато? Или искате да победите скуката? Изобщо каква заблуда ви тласка към смъртта?

— Не търсете повода в простите подбуди, които пораждат повечето самоубийства. За да се избавя от задължението да ви разкривам нечуваните страдания, които е трудно да се предадат с думи на човешкия език, ще ви кажа само, че съм изпаднал в най-дълбока, най-гнусна и най-унизителна нищета. А не искам — добави той с глас, чиято дива гордост противоречеше на предишните му думи — да прося помощ или утеха.

— А-ха!

Тези две срички, произнесени от стареца вместо отговора напомняха тракане на кречетало. После той добави:

— Без да ви принуждавам да ме молите, без да ви карам да се червите, без да ви предлагам нито френски сантими, нито левантински пари, нито сицилийски тарени, нито немски хелери, нито руски копейки, нито шотландски фартинги, нито една сестерция или обола от древния свят, нито една пиастра от Новия свят, без да ви предлагам нито злато, нито сребро, нито мед, нито банкноти, нито чекове, аз искам да ви направя по-богат, по-могъщ и по-влиятелен, от който и да било конституционен монарх.

Младият човек помисли, че старецът се е вдетинил и остана като вцепенен, без да знае какво да отговори.

— Обърнете се — каза търговецът, като вдигна изведнъж лампата и отправи светлината към стената срещу портрета — и погледнете тази ШАГРЕНОВА КОЖА — добави той.

Младият човек скочи от мястото си и удивено видя над стола, на който седеше, парче шагренова кожа, закачено на стената и не по-голямо от лисича кожа; но по някаква необяснима на пръв поглед причина тая кожа излъчваше сред дълбокия мрак, който цареше в магазина, сияние като малка комета. Младият човек недоверчиво се приближи до този своего рода талисман, който уж би могъл да го предпази от нещастие, и мислено се надсмя над него. Но въпреки това, обзет от напълно обяснимо любопитство, той се наведе, за да разгледа от всички страни кожата и скоро откри действителното обяснение за това странно излъчване. Черните бучици на шагреновата кожа бяха така грижливо излъскани и шлифовани, жилките така старателно изчистени и очертани, че грапавините на тази ориенталска кожа, също като зрънцата на гранат, образуваха мънички огнища, които ослепително отразяваха светлината. Той определи математически точно причината за това явление на стареца, който вместо отговор лукаво се усмихна. Тази усмивка на превъзходство наведе младия учен на мисълта, че е жертва на някакво шарлатанство. Не му се искаше да отнесе още една загадка в гроба и поради това с детинско нетърпение обърна кожата, за да узнае колкото може по-скоро тайните на тая нова играчка.

— Я — извика той, — това е отпечатъкът, който хората от Изтока наричат печат на Соломон.

— Значи, познахте го? — запита търговецът, който на два-три пъти изсумтя, с което изрази повече мисли, отколкото ако бе използувал най-красноречиви думи.

— Нима на света съществува толкова прост човек, че да повярва в тази химера? — извика младият човек, ядосан от този ням и изпълнен с горчива подигравка присмех на стареца. — Не знаете ли — добави той, — че източните суеверия почитат тайнствената форма и безсмислените знаци на това изображение и му приписват баснословна сила? Мисля, че при това положение няма за какво да ме укорявате, че съм наивен, защото по същия начин бих могъл да ви говоря за сфинксовете и за грифоните, чието съществуване е оправдано само в митологията.

— Щом сте ориенталист — поде отново старецът, — защо не прочетете това изречение?

Той приближи лампата до талисмана, който младият човек държеше наопаки, и му показа знаци, които бяха тъй вдълбани в зърнестата тъкан на тази чудесна кожа, сякаш самото животно, на което бе принадлежала, бе ги очертало.

— Признавам — каза непознатият млад човек, — че не мога да разбера по какъв начин са врязали толкова дълбоко тези букви върху кожата на диво магаре.

И той се обърна живо към масите, отрупани с най-различни чудеса, а очите му затърсиха нещо.

— Какво искате? — запита старецът.

— Някакъв нож, за да разрежа кожата и да видя дали тези букви са отпечатани, или са издълбани.

Старецът подаде своята кама на непознатия, който я взе и се опита да разреже кожата там, където бяха думите; но веднага щом олющи един тънък пласт, буквите отново се появиха толкова ясни и толкова подобни на онези, които бяха отпечатани на повърхността, щото за миг той помисли, че въобще не я е срязал.

— Левантинските майстори притежават тайни, известни само на тях — каза той, като гледаше с известно безпокойство източното изречение.

— Да — каза старецът, — по-добре е всичко да се приписва на хората, отколкото на Бог.

Тайнствените думи бяха разположени по следния начин:

Манускрипт

 

 

 

Това на френски означаваше:

 

Ако ме притежаваш, ти ще притежаваш всичко.
 Но твоят живот ще ми принадлежи. Така е
  угодно богу. Пожелай, и твоите желания
    ще бъдат изпълнени. Но съобразявай
      желанията си с живота си. Той е
        тук. При всяко желание аз ще
           намалявам както твоите
             дни. Желаеш ли ме?
              Вземи ме. Бог ще
                те задоволи.
                  Да бъде!

 

— А, вие владеете доста добре санскритския — каза старецът, — да не би да сте пътували из Персия или из Бенгалия?

— Не, господине — отговори младият човек, като опипваше любопитно тази кожа със символично значение, която не се поддаваше на огъване също като метален лист.

Старият антиквар постави лампата на колоната, откъдето я беше взел, и хвърли към младия човек поглед, изпълнен с хладна ирония, с който сякаш искаше да каже: „Вече не му се мре.“

— Дали е шега? Или е загадка? — запита непознатият.

Старецът поклати глава и отговори сериозно:

— Не бих могъл да ви отговоря. Предлагах страшната сила, която притежава този талисман, на хора много по-дееспособни, отколкото ми изглеждате вие; но макар да се усмихваха при мисълта, че той би могъл да повлияе върху бъднините им, никой не се осмели да сключи съдбоносния договор с тази предлагаща услугите си непозната мощ. Размислих като тях, усъмних се, въздържах се и…

— И дори не сте опитали? — прекъсна го младият човек.

— Да опитам — отвърна старецът, — ако сте застанали върху колоната на площад Вандом, бихте ли се опитали да скочите оттам? Може ли да се спре течението на живота? Може ли човек да подели смъртта? Преди да влезете в този кабинет, вие бяхте решили да се самоубиете; но изведнъж една тайна ви заинтригува и ви отклони от смъртта. Вие сте дете! Нима всеки ваш ден не ви предлага по една загадка, много по-интересна от тази тук? Послушайте ме. Аз съм видял покварения двор на регента[14] и като вас тогава бях изпаднал в нищета; просех милостиня, но все пак достигнах до възрастта сто и две години и станах милионер: нещастието ми дари богатство, невежеството ме просвети. Сега накратко ще ви разкрия великата тайна на човешкия живот. Човек се изтощава от две инстинктивно извършвани дейности, които пресушават изворите на неговото съществуване. Два глагола изразяват всичките форми, които приемат тези две причини за смъртта: ИСКАМ и МОГА. Между тези две понятия на човешката дейност има и друга една формула, до която се домогват мъдреците, и на нея аз дължа щастието и многолетието си. Искам ни изпепелява, мога ни унищожава, но само ЗНАЯ осигурява на нашия слаб организъм дълговечен покой. И тъй, желанието, искането загина в мен, убито от мисълта; движението, моженето се сведе до нормалното действие на моите органи. С една дума, аз заложих живота си не в сърцето, което може да бъде разбито, не в чувствата, които се притъпяват, а в мозъка, който не се изхабява и надживява всичко. Никакво излишество не е докосвало нито душата ми; нито тялото ми. А всъщност аз видях целия свят. Кракът ми стъпи по най-високите планини на Азия и Америка, изучих всички човешки езици, живях при всякакви владичества. Заех парите си на един китаец, като взех за заложник баща му, спах под палатката на арабин, доверявайки се само на думата му, подписах договори във всички европейски столици и без страх оставих златото си във вигвама на диваците; с една дума, сдобих се с всичко, защото съумях всичко да пренебрегна. Моето единствено честолюбиво желание беше да видя. А да видя, не значи ли да зная!… О! Млади човече, нима знанието не е интуитивна наслада? Нима не е това единственият начин да откриеш съдържанието на факта и да доловиш същността му? Какво остава от едно материално притежание? Само идеята. Размислете колко хубав трябва да е животът за човек, който запечатва в съзнанието си всичко съществуващо, който носи в душата си изворите на щастието и извлича от тях хиляди висши удоволствия, като ги очиства от земните мръсотии. Мисълта е ключът към всички съкровища, тя ни дарява с радостите на скъперника, без да ни обременява с неговите грижи. И аз се реех над света, щастие бяха за мен само духовните наслади. Моите излишества се изразяваха в съзерцание на моретата, на народите, на горите и планините! Видях всичко, и то спокойно, без да се уморявам; никога нищо не пожелах, изчаквах. Разхождах се из света, сякаш бе градина на моето жилище. Тъй наречените от хората тъги, любов, амбиции, злощастия, огорчения са за мен само представи, които ми навяват мечтания; вместо да ги изпитвам, аз ги изразявам, тълкувам ги; вместо да ги оставя да унищожат моя живот, аз ги преувеличавам и разгръщам; те ме забавляват, като че ли са романи, които чета с вътрешния си взор. Понеже никога не съм се уморявал, и сега се радвам на крепко здраве. Душата ми е наследила цялата неизразходвана от мен сила, изобилието на мисли в главата ми е по-голямо от изобилието и моите магазини. Тук — и той се чукна по челото, — тук са истинските милиони. Аз прекарвам прекрасни дни, като обръщам помъдрелия си поглед в миналото; възкресявам тези държави, градове, изгледи от океана, прекрасни образи от историята. Аз имам въображаем сарай, където притежавам всички жени, без да съм ги обладавал. Често си припомням отново вашите войни и революции и ги преценявам. О, как бих могъл да предпочета трескавото мимолетно възхищение пред някоя повече или по-малко розова плът, пред повече или по-малко пищни форми; как бих могъл да предпочета разрухата на вашите несбъднати желания пред върховната способност да възсъздавам в себе си вселената, пред огромното удоволствие да се движа, без да бъда обвързан с времето, стеснен от пространството, пред радостта да обгърна всичко, да видя всичко, да се надвеся над края на света, да се обърна към чужди светове, да чуя Божия глас. Тук — извика той гръмовно, като показа шагреновата кожа — са сбрани мога и искам. Тук са вашите социални разбирания, вашите прекомерно големи желания, вашата необузданост, вашите радости, които убиват, вашите скърби, които ви заставят да живеете; защото може болката да е преувеличено удоволствие. Кой ще определи мига, когато сладострастието се превръща в болка, а болката все още е изпълнена със сладострастие? Нима най-светлите лъчи на духовния свят не галят погледа и нима най-мекият здрач на физическия свят не го наранява винаги? Мъдростта не е ли родена от знанието? И какво е безумието, ако не необуздани искам и мога?

— Е добре, аз искам да живея необуздано — каза непознатият и сграбчи шагреновата кожа.

— Млади човече, пазете се! — мигновено възкликна старецът.

— Аз бях посветил живота си на науката и на мисълта; но те не успяха дори да ме изхранят — каза непознатият. — Не искам да бъда излъган нито от вашата сведенборговска[15] проповед, господине, нито от вашия източен амулет, нито от милосърдните ви усилия да ме задържите на този свят, в който от сега нататък ми е невъзможно да съществувам… Я да видим — добави той, като стисна трескаво в ръката си талисмана и се вгледа в стареца, — искам разкошен царски пир, вакханалия, достойна за века, за който твърдят, че е достигнал всичко! Нека мои сътрапезници бъдат млади, остроумни хора без предразсъдъци, весели до безумие! Нека се леят все по-тръпчиви и по-пенливи вина и да не можем да изтрезнеем цели три дни! Нека пламенни жени да красят тази нощ! Нека развихрилият се разгул с грохот да ни понесе на своята колесница с четири коня отвъд пределите на света и да ни захвърли на непознати брегове! Нека душите се възвисят до небесата, нека потънат в калта, не зная дали това ги възвеличава, или ги принизява, то ми е безразлично! Да, заповядвам на тази злокобна власт да ми изсипе всичките радости заедно. Искам да обгърна небесните и земни наслади в последен порив и да умра. Затова си пожелавам пиене, антични пирове, песни, способни да разбудят мъртъвците, шумни, безкрайни прегръдки, които да закънтят над Париж като пукот от пожар, да събудят съпрузите и да им вдъхнат буйни страсти, да ги подмладят всички, дори седемдесетгодишните!

Старчето избухна в силен смях, който отекна в ушите на младия безумец като пъклен грохот и го смути дотолкова, че той замлъкна.

— Да не си въобразявате — каза антикварят, — че подовете ми ще се отворят изведнъж и от тях ще израснат богато наредени трапези и гуляйджии от оня свят? Не, не, луда главо. Вие сключихте договор, това е всичко. Сега желанията ви ще бъдат ревностно изпълнявани, но с цената на вашия живот. Кръгът на вашите дни, очертан от тази кожа, ще се свива според големината и броя на желанията ви, от най-незначителното до най-безмерното. Браминът, на когото дължа този талисман, ми обясни на времето, че между съдбата и желанието на притежателя се установява тайнствена връзка. Вашето първо желание е твърде жалко, бих могъл да го изпълня; но предпочитам за това да се погрижат събитията на вашето ново съществуване. Нали и без това искахте да умрете? Е добре, самоубийството ви просто е отсрочено.

Изненадан и почти разгневен от шегите на тоя странен старец, чиито отчасти човеколюбиви намерения му се сториха съвсем очевидни, при тая последна подигравка непознатият възкликна:

— Ще видим, господине, дали съдбата ми ще се промени, докато прекося кея. Но ако вие не се надсмивате над един нещастник, то, за да си отмъстя за вашата съдбоносна услуга, искам да се влюбите в танцьорка! Тогава ще вкусите насладата от разврата и може би ще разпилеете всичките си богатства, които така философски сте трупали.

Той излезе, без да чуе тежката въздишка на стареца, прекоси залите и слезе по стълбите на тая къща, последван от пълния младеж, който напразно се опитваше да му свети; тичаше с бързината на крадец, заловен на местопрестъплението. Заслепен от някакво безумие, той дори не забеляза колко невероятно разтеглива стана шагреновата кожа, която се сдипли като мека ръкавица в бясно стиснатите му пръсти и лесно се побра в джоба на фрака, където я напъха, без да обърне внимание. Изскочи от магазина на улицата и веднага се сблъска с трима млади хора, които вървяха подръка.

— Говедо!

— Глупак!

Такива бяха изисканите възклицания, които си размениха.

— Я! Това бил Рафаел!

— Чудесно. Търсехме те.

— Как! Вие ли сте?

Тези приятелски думи последваха ругатните, когато светлината на един фенер, полюляван от вятъра, падна върху лицата на изненаданите млади хора.

— Скъпи приятелю — каза младият човек, когото Рафаел едва не бе съборил. — Тръгваш с нас.

— А къде отиваме?

— Ти ела, пък аз ще ти разкажа по пътя.

Приятелите заобиколиха Рафаел и, ще не ще, той бе повлечен от веселата компания към Пон де-з-Ар.

— Драги мой — продължи събеседникът му, — търсим те от цяла седмица. В твоя почтен хотел „Сен-Кантен“, пред който, между скоби казано, виси същата фирма с черни и червени букви, както по времето на Жан-Жак Русо, твоята Леонард ни каза, че си заминал в провинцията. При това ние никак не приличаме на хора, свързани с пари, разни съдебни пристави, кредитори, търговски агенти и прочие. Но както и да е! Растиняк те видял вчера в Италианската опера, това ни насърчи и се заинатихме да те разберем дали си кацнал на някое дърво по Шанз-Елизе, дали си отишъл да спиш за две су в някои от тия богоугодни приюти, където просяците спят облегнати на опънати въжета; или пък ти е провървяло и си се разположил в нечий будоар. Не те открихме никъде, нито в списъците на затвора „Сент-Пелажи“, нито сред задържаните в „Ла Форс“! Претършувахме усърдно министерствата, операта, манастирите, кафенетата, библиотеките, участъците, редакциите, ресторантите, фоайетата на театрите, с една дума, всички добри и лоши места в Париж и оплакахме загубата на човек, надарен с качества, които биха могли да го закарат както в двора, така и в затвора. Вече бяхме намислили да те произведем светец, герой на Юлската революция! И, честна дума, мъчно ни беше за теб.

В този момент Рафаел и приятелите му минаваха по Пон де-з-Ар и без да ги слуша, той се взираше в ревящите води на Сена, където се отразяваха парижките светлини. Над тази река, където до преди малко бе готов да се хвърли, се сбъдваха предсказанията на стареца, часът на неговата смърт беше отсрочен по волята на съдбата.

— На нас наистина ни беше мъчно за теб — продължаваше да говори приятелят на Рафаел. — Включихме те в една работа, понеже имаш качествата на способен човек, тоест можеш да не се съобразяваш с нищо. Фокусът с изчезването на конституционното орехче под кралската чаша днес, драги мой, се извършва с по-голяма значителност от всякога. Безобразната монархия, свалена от героизма на народа, беше като разпасана жена, с която можеш да се веселиш и да пируваш; но родината е като свадлива и добродетелна съпруга; щем не щем, трябва да приемем нейните принудителни ласки. Както знаеш, властта премина от Тюйлери в ръцете на журналистите, а бюджетът се премести от предградието Сен-Жермен в Шосе-д’Антен[16]. Но ето какво не знаеш може би. Правителството, тоест банкерската и адвокатска аристокрация, които обработват днес родината ни, както свещениците някога обработваха монархията, счетоха на необходимо да забъркат милия френски народ с нови думи и стари идеи по образец на философите от всички школи и на властниците от всички времена. С други думи, трябва да се утвърди общонационално единно мнение, да се докаже, че за нас ще е по-добре, ако платим милиард, двеста милиона и трийсет и три сантима на отечеството в лицето на Господа̀ еди-кои си, отколкото ако платим милиард сто милиона и девет сантима на един крал, който, вместо да казва „ние“, казва „аз“. Ето защо бе основан вестник, който има на разположение двеста-триста хиляди франка, за да създаде опозиция и да задоволи недоволните, без да вреди на народното правителство на краля-гражданин[17]. И тъй като ние се надсмиваме над свободата, над деспотизма, над религията, а и над неверието, за нас отечеството е столица, където се разменят и се продават на парче идеи, където всеки ден има вкусни вечери и многобройни спектакли, където гъмжат разпуснати леки жени, където гуляите свършват чак на другия ден и любовта се наема като файтон; Париж ще бъде винаги най-прекрасното от всички отечества! Отечество на радостта, на свободата, на остроумието, на хубавите жени и пропадналите хора, на прекрасното вино, отечество, където няма да усещаме тоягата на властта, тъй като ние ще бъдем зад тези, които я държат… Ние, истинските привърженици на бога Мефистофел, приели да пребоядисаме общественото мнение, да преоблечем актьорите, да обковем с нови дъски правителствената барака, да дадем лекарства на доктринерите, да изпечем наново старите републиканци, да лъснем пак бонапартистите, да изхраним центъра, но при условие, че ни бъде позволено да осмиваме in petto[18] кралете и народите, да променяме мнението си от сутринта до вечерта, да живеем весело като Панюрж или more orientali[19] излегнати на меки възглавници. Ние решихме да ти поверим юздите на тази империя на игрословиците и шегите; така че сега те водим на вечерята, организирана от основателя на въпросния вестник, един бивш банкер, който не знае какво да прави със златото си и е решил да го размени срещу духовни ценности. Там ще бъдеш приет като брат, ние ще те провъзгласим за крал на бунтарските духове, които не се боят от нищо и прозорливо отгатват намеренията на Австрия, Англия и Русия, преди Русия, Англия и Австрия да имат каквито и да било намерения. Да, ние ще те направим върховен повелител на тези мъдри сили, които предоставят на света разните му там мирабовци, талейрановци, питовци, метерниховци, на всичките тези ловки криспеновци, които си играят със съдбите на империите, както простосмъртните си играят на домино за чашка киршенвасер. Ние казахме, че си най-безстрашният борец, който някога е заставал в ръкопашен бой с разгула, това изумително чудовище, с което си премерват силите всички смели умове; казахме дори, че той още не те е победил. Надявам се, че ще оправдаеш похвалите ни. Тайфер, нашият Амфитрион, ни обеща да надмине жалките сатурналии на нашите дребни съвременни лукулусовци[20]. Той е достатъчно богат, за да придава величие на дреболиите, изящество и очарование на порока… Чуваш ли, Рафаел? — запита говорещият, като прекъсна речта си.

— Да — отговори младият човек, изненадан не толкова от изпълнението на своите желания, колкото от естествения развой на събитията.

Той не можеше да повярва в някаква магическа сила, но беше изненадан от случайностите на човешката съдба.

— Ти казваш „да“, като че ли мислиш за смъртта на дядо си — подхвърли един от приятелите му.

— Ах — възкликна Рафаел с наивен вид, който разсмя всичките тези писачи, надеждата на млада Франция, — мислех си, приятели мои, че сме на път да станем мошеници от класа! Досега само богохулствувахме пред пълните чаши, обсъждахме живота сред пиянство и преценявахме хората и събитията, смилайки храната си. Невинни на дело, ние бяхме дръзки на думи; но жигосани сега с горещото желязо на политиката, ще влезем във великата каторга и ще загубим илюзиите си. Когато човек вярва само в дявола, позволено му е да съжалява за рая на младостта, за времето на невинността, когато набожно отваряхме уста пред добрия свещеник, за да поемем светата плът на нашия спасител Исус Христос. Ах, мои скъпи приятели, първите грехове ни доставяха такова удоволствие, защото тогава ние все още имахме съвест и това ги красеше, придаваше им остър, сладостен аромат; докато сега…

— О — подхвана отново първият събеседник, — сега ни остава…

— Какво? — запита друг.

— Престъплението…

— Тази дума е висока като бесилка и дълбока като Сена — каза Рафаел.

— О, ти не ме разбра… Говоря за политическите престъпления… От сутринта завиждам само на съзаклятниците. Не знам дали тази приумица ще трае до утре; но тая вечер безцветният живот на нашата цивилизация, еднообразен като железопътна релса, изпълва сърцето ми с отвращение! Страстно ме вълнуват нашето поражение при Москва, тревогите на Червения корсар[21] и съдбата на контрабандистите. Понеже във Франция няма вече монаси от ордена на свети Бруно[22], нужен ми е поне някакъв Ботани-Бей[23], едно такова място, за малки байроновци, смачкали живота си като салфетка след вечеря, на които сега им остава само да запалят пожар в страната си, да се застрелят, да заговорничат срещу републиката или да се молят за война…

— Емил — каза с жар другият приятел на Рафаел, — честна мъжка дума, ако не беше Юлската революция, аз щях да стана свещеник и щях да отида да живея като дивак някъде из горите, и…

— И щеше всеки ден да си четеш молитвеника?

— Да.

— Въобразяваш си.

— Нали четем вестници!

— И това ми било журналист! Само по-тихо, защото сме заобиколени от абонати. Журнализмът е религията на съвременното общество, при това много усъвършенствувана.

— Как така?

— Ами нито жреците, нито народът са длъжни да вярват…

Продължавайки да беседват така като добри младежи, които дълго са изучавали „De viris illustribus“[24], те достигнаха до една сграда на улица Жубер.

Емил беше журналист — безделник, спечелил си повече слава, отколкото някои, които са постигнали успехите си с труд. Смел, критичен, буен и язвителен, той притежаваше всички качества, които можеха да породят недостатъците му. Искрен и веселяк, той можеше да каже в лицето на приятеля си хиляди епиграми и да го защищава смело и честно в негово отсъствие. Подиграваше се с всичко, дори със своето бъдеще. Вечно безпаричен, както всички надарени хора, той можеше да изпадне в неописуема леност, а после изведнъж подхвърляше една дума, която струваше колкото цяла книга, пред хора, които в цяла книга не можеха да кажат една свястна дума. Щедър на обещания, които никога не изпълняваше, той спеше на меката възглавница, която си беше създал от успеха и славата, и преспокойно можеше да се събуди на старини в някоя обществена болница. Макар и готов да се изкачи заради приятелите си на ешафода, макар да се перчеше със своя цинизъм и да притежаваше детинско простодушие, той работеше само според прищевките си или по необходимост.

— Май ще си отмъкнем, както казва метр Алкофрибас[25], „тлъсто парче“ от славния пир — обърна се той към Рафаел, като му посочи сандъците с цветя, които изпълваха с ухание и зеленина стълбището.

— Обичам добре отоплени и постлани с богати килими преддверия — отговори Рафаел. — Във Франция тези места рядко са тъй разкошни. Тук чувствувам, че просто се възраждам.

— А там горе ще пием и ще се повеселим още един път, мой мили Рафаел. Аха! — продължи той. — Надявам се, че ще излезем победители и ще стъпим на шията на всички тук.

И той влезе в блестяща, украсена в позлата зала, посочвайки с подигравателен жест събраните гуляйджии, а към новодошлите се обърнаха най-забележителните представители на парижката младеж. За едного от тях говореха като за нов талант и още първата му картина го бе издигнала до славата на имперските живописци. Друг бе се проявил внезапно вчера със свежата си, литераторски небрежна книга, която откриваше нови пътища пред съвременните течения. По-нататък ваятел, чието сурово лице издаваше неукротим гений, разговаряше с един от тия студени присмехулници, който според случая ту отричаше нечии предимства, ту ги откриваше навсякъде. Тук беше един от най-остроумните наши карикатуристи с лукав поглед и хаплив език, който ловеше епиграмите, за да ги онагледи с острия си молив. На друго място разговаряха млад и дързък писател, който с недостижима за другите лекота прецеждаше дълбоките подбуди на всяка политическа мисъл и на шега разкриваше основната идея на плодовитите писатели, поет, чиито стихове биха надраснали всички днешни творби, ако талантът му се равняваше на неговата омраза. Двамата се опитваха да прикрият истината и да не лъжат, като си разменяха ласкателни любезности. Известен музикант утешаваше с насмешлив глас в си бемол млад политик, който неотдавна бе изгубил мястото си, без да си навреди особено. Начеващи писатели без стил беседваха с начеващи писатели без идеи, най-добрите поети между прозаиците беседваха с най-добрите прозаици сред поетите. При вида на тези злополучни създания един беден сенсимонист, който наивно вярваше в своето учение, милосърдно се опитваше да ги събере, тъй като вероятно копнееше да ги посвети в тайнствата на своя орден.

Най-сетне там бяха двама-трима учени, поканени, за да наситят разговора с азот, и няколко водевилисти, готови във всеки миг да пръснат в него недълговечни искрици, които също като блясъка на диаманта нито топлят, нито светят. Неколцина любители на парадоксите, присмивайки се под мустак на хората, които споделяха техните възторзи и присъди, водеха усърдно своята двойствена политика, с която съзаклятничеха срещу всички системи, без да служат на никоя. Тук беше и критикарят, който не се учудва на нищо, секне се посред някоя каватина в Италианската опера, вика „браво“ преди всички, възразява на онези, които го предварват с мненията си, и повтаря остротите на другите, като ги представя за свои.

Между всичките тези гуляйджии петима имаха бъдеще, десетина щяха да добият пожизнена слава, а колкото се отнася до другите, те можеха като всички посредствени хора да си казват прословутата лъжа на Луи XVIII: „Единство и забрава“. Амфитрионът се суетеше със загрижената приветливост на човек, който е похарчил две хиляди екю. От време на време нетърпеливо поглеждаше към вратата на салона, подканвайки с очи някой задържал се там гост. Внезапно се появи пълен човечец, посрещнат с хвалебствен шепот, това беше нотариусът, който същата сутрин бе узаконил създаването на новия вестник. Един лакей в черно отвори вратите на широка трапезария, където всички незабавно се разположиха край огромната маса. Преди да напусне салоните, Рафаел ги огледа за последен път. Желанията му напълно се бяха осъществили. Стаите бяха облицовани в коприна и злато. Разкошните канделабри бяха отрупани с безбройни свещи, които хвърляха отблясъци по позлатените корнизи, по изящните бронзови гравюри и по пищно обагрените мебели. Редки цветя, изящно подредени в изплетени от бамбук кошнички, разпръскваха сладки ухания. От всичко, чак до драпериите, лъхаше неподправена изисканост; най-сетне навсякъде витаеше своеобразна поетична прелест, която въздействуваше силно върху въображението на човека, лишен от пари.

— Сто хиляди ливри рента са чудесен коментар към Катехизиса и ще ни помогнат да приложим нравствеността си на дело — въздъхна той. — Ах, добродетелта не бива да ходи пеш. За мен порочни са мансардата, охлузеният фрак, сивата шапка през зимата и дълговете към портиера… Ах, аз искам да живея сред този разкош една година, половин година, пък после нека умра! Така поне ще зная, че съм ползувал, изчерпал и погълнал всеки миг от живота!

— О — каза Емил, който го слушаше, — ти вземаш колата на борсовия агент за щастие. Лъжеш се, богатството скоро ще ти дотегне и ще разбереш, че то те лишава от възможността да надраснеш другите хора. Нима човекът на изкуството би се колебал между бедността на богатите и богатството на бедните? Нима ние не сме свикнали винаги да се борим? Я по-добре приготви стомаха си и погледни! — И той тържествено посочи величествената, трижди божествена и разведряваща трапезария на този благословен капиталист. — Наистина този човек е трупал парите си само за нас. Нима той не е нещо като сюнгер, пропуснат от естествоизпитателите в раздела на полипите и който трябва да бъде внимателно изстискван, преди да го засмучат наследниците? Не виждаш ли колко изискани са барелефите по стените? А колко разкошни са полилеите и картините! Ако трябва да се вярва на завистниците и на тия, които търсят скритите пружини на битието, този човек е убил по време на революцията един немец и още един-двама души, между които дори и най-добрия си приятел заедно с майка му. Могат ли според теб да се родят такива престъпления под посребрените коси на този тъй почитан от всички Тайфер? Той има вид на много добър човек. Виж как лъщят сребърните прибори — нима всяка искрица от техния блясък му е струвала удар с нож?… Ами, все едно човек да вярва в Мохамед. Ако тълпата говореше истината, би излязло, че поне тридесет души, сърцати и способни хора, са готови да ръфат вътрешностите, да изпият кръвта на роднините си… А ние двамата, чистосърдечни и възторжени млади хора, трябва да бъдем изкарани за съучастници! Иска ми се да попитам нашия капиталист честен човек ли е…

— Не сега! — възкликна Рафаел. — Чак като се напие; поне ще сме се навечеряли.

Двамата приятели седнаха на масата, смеейки се. Отначало всички гуляйджии с безмълвни и възхитени очи приветствуваха разкошния вид на тази дълга маса, бяла като току-що натрупан пресен сняг, върху която симетрично се издигаха прибори и купчинки от малки златисти хлебчета. Кристалите искряха като звезди с всички цветове на дъгата, огнените отражения на свещите се кръстосваха в пространството, ястията, наредени под сребърни похлупаци, разпалваха апетита и любопитството. Почти никой не говореше. Съседите се споглеждаха. Наляха мадейра. След това поднесоха бляскавото първо предястие, което би било достойно за покойния Камбасарес и което Бриа-Саварен[26] с радост би възпял. Бордото и бургундското, бели и червени вина се лееха с кралска щедрост. Тази първа част от пиршеството напомняше във всяко отношение експозицията на класическа трагедия.

Второто действие стана донякъде многословно. Всички сътрапезници бяха порядъчно пийнали, смесвайки вината по свой вкус, така че, когато отнесоха останките от великолепното ястие, вече бяха се разпалили бурни спорове; бледите чела поруменяха, много носове се зачервиха, лицата пламнаха, очите блестяха. В зората на това пиянство разговорите не преминаваха границите на приличието; но малко по малко от всички уста започнаха да се сипят насмешки и остроти; после злословието издигна тихо малката си змийска главичка и заговори с писклив глас; тук-там някоя лукава душа се вслушваше внимателно и възнамеряваше да не замъглява разсъдъка си.

При второто блюдо умовете още повече се разгорещиха. Всеки ядеше и говореше, говореше и ядеше, пиеше, без да подбира изобилните напитки, тъй сладки и уханни; примерът се оказа заразителен. Тайфер пожела да развесели гостите си и нареди да поднесат ронски вина, парливо токайско, отлежало, замайващо главата русийонско. Разюздани като коне от пощенска кола след почивка, пришпорени от огнените стрелички на дългоочакваното, но предоставено им в изобилие шампанско, тия мъже оставиха съзнанието си да се впусне в разсъждения, които никой не изслушваше, заеха се да разказват истории, които никого не занимаваха, задаваха по сто пъти въпроси, които оставаха без отговор. Всичко бе заглушено от гръмкия глас на оргията, съставен от стотици неясни шумове, които нарастваха като кресчендите на Росини. После започнаха лукавите тостове, самохвалствата, дързостите. Всички се стремяха не да докажат умствените си възможности, а да надхвърлят вместимостта на бъчонките, бъчвите, линовете. Сякаш хората имаха по два гласа. Настъпи миг, когато господарите започнаха да говорят едновременно, а слугите се усмихваха. Но този хаос от думи, в който сред крясъци, временни преценки, върховни решения и нелепости се сблъскваха парадокси със съмнителен блясък и гротескно предрешени истини, както по време на битка се срещат гюлета, куршуми и картеч, навярно би предизвикал интерес у някой философ със странните разсъждения или би изненадал някой политик с обсъжданите невероятни системи на обществено устройство. Това бе едновременно книга и картина.

Философии, религии, нравствени понятия, които се менят с различните географски ширини, правителства, с една дума, всички велики действия на човешкия разум попаднаха под коса, дълга почти колкото косата на времето, и вероятно би ви било трудно да прецените дали тя се намира в ръцете на опиянена Мъдрост, или в ръцете на помъдряло, придобило разсъдливост Опиянение. Сякаш понесени от някаква буря, тези съзнания желаеха подобно разбуненото срещу скалите море да разклатят устоите на законите, между които плуват по своя път цивилизациите, да се подчинят неволно по тоя начин на Божията воля, която оставя в природата и доброто, и злото, като запазва единствено за себе си тайната на вечната им борба. Този яростен и смехотворен спор се превърна в своего рода шабат на разсъдъците. Между тъжните шеги, изречени от тези деца на революцията по повод раждането на един вестник, и разговорите на веселите пияници след раждането на Гаргантюа зееше огромната пропаст, която разделя XIX век от XVI век. Ако XVI век подготвяше със смях една разруха, нашият век се смее сред развалините.

— Как се казва онзи млад човек, дето е застанал там? — попита нотариусът, посочвайки Рафаел. — Стори ми се, че го нарекоха Валантен.

— Какво искате да кажете с вашето нищожно „Валантен“? — извика със смях Емил. — Рафаел дьо Валантен, ако нямате нищо против! Нашият герб е златен орел със сребърна корона, с червени нокти и клюн на черно поле и с прекрасния девиз: „Non cecidit animus!“[27] Ние не сме намерено дете, а потомък на император Валент, родоначалник на Валентинския род, основател на испанския град Валенсия и на френския Валанс, законен наследник на Източната империя. Оставили сме Махмуд да царува в Константинопол само защото сме добросърдечни и защото не ни достигат пари и войници.

Със своята вилица Емил очерта във въздуха над главата на Рафаел корона. Нотариусът се замисли за миг и отново отпи от чашата си, след като поясни с един изразителен жест, че навярно ще му е невъзможно да причисли към своята клиентела градовете Валанс, Валенсия и Константинопол, Махмуд, император Валент и Валентинския род.

— Нима разрушението на онези мравуняци, наречени Вавилон, Тир, Картаген и Венеция, които неизменно биват стъпквани от краката на някой минаващ великан, не са предупреждение към човека, отправено от някоя насмешлива сила? — каза Клод Виньон, който беше роб в известен смисъл, тъй като му плащаха по десет су на ред, за да се прави на Босюе.

— Мойсей, Сула, Луи XI, Ришельо, Робеспиер и Наполеон са може би един и същи човек, който се появява отново и отново сред различните цивилизации като комета в небето! — отвърна някакъв баланшист[28].

— Защо да се задълбаваме в провидението — рече производителят на балади Каналис.

— Хайде, сега пък провидение! — възкликна критикарят, като го прекъсна. — Не знам на света да има по-разтегливо понятие.

— Но, господине, Луи XIV е погубил повече хора, за да изкопае водопроводите на мадам дьо Ментьонон, отколкото Конвентът при справедливото разпределение на данъците, когато е трябвало да се създадат единни закони, да се проведе национализация и да се разпределят поравно наследствата — твърдеше Масол, млад човек, който бе станал републиканец, тъй като нямаше благородна частичка пред името си.

— Господине — отвърна му като добър стопанин Моро от Оаза, — вие смятате кръвта за вино, дали този път ще оставите главите на хората по раменете им?

— Защо, господине? Нима принципите на общественото устройство не си струват някои жертви?

— Ей, Биксиу! Онзи там републиканец твърди, че главата на тоя собственик щяла да бъде жертва! — каза един младеж на своя съсед.

— Хората и събитията не представляват нищо — продължаваше да развива своята теория републиканецът, като хълцаше непрекъснато. — В политиката и във философията има само принципи и идеи.

— Какъв ужас! Няма ли да ви е мъчно да избиете приятелите си заради някаква условност?…

— Вижте, господине, престъпник е именно човекът, които страда от угризения на съвестта, тъй като си е създал някаква представа за добродетелта; а Петър Велики и херцог Алба са създали системи, Монбар[29] — организация.

— А не може ли обществото да мине без вашите системи и организации? — попита Каналис.

— О, разбира се — възкликна републиканецът.

— Уф! Повръща ми се от вашата глупава република! Човек не може да си разреже спокойно някое петле, без да намери вътре аграрния закон.

— Имаш чудесни принципи, мое малко Брутче, пълнено с гъби! Само че приличаш на прислужника ми: този симпатяга до такава степен е обзет от манията за чистота, че ако го оставя да четка дрехите ми, колкото си иска, ще трябва да ходя гол.

— Вие сте простаци! Искате да пречистите нацията с клечки за зъби — отвърна привърженикът на републиката. — Според вас правосъдието е по-опасно от престъпниците.

— Хм, хм! — каза адвокатът Дерош.

— Ама че са досадни с тяхната политика! — рече нотариусът Кардо. — Поне затворете вратата. Няма такава наука, няма такава добродетел, която да струва дори капка кръв. Ако речем да проверим общото материално състояние на истината, сигурно ще се окаже, че е фалирала.

— О, сигурно щеше да ни струва много по-малко, ако се забавлявахме сред злини, вместо да се караме в името на доброто. Изобщо аз бих сменил всички речи, произнасяни на трибуни от четирийсет години насам, за една пъстърва, за някоя приказка на Перо или за някоя скица на Шарле[30].

— Вие сте напълно прав!… Бихте ли ми подали аспержите… В крайна сметка свободата поражда анархия, анархията води до деспотизъм, а деспотизмът ни връща към свободата. Хиляди хора са загинали, без да извоюват окончателна победа за някоя от тези системи. Нима това не е порочен кръг, в който винаги ще се върти нравственият свят? Човек си въобразява, че е усъвършенствувал нещо, а всъщност само го е преместил.

— Охо! — извика водевилистът Кюрси. — Тогава, господа, вдигам тост за Шарл X, баща на свободата!

— Защо не? — каза Емил. — Когато деспотизмът е узаконен, свободата се съдържа в нравите и vice vestra[31].

— Тогава да пием за глупостта на властта, която ни дава такава власт над глупците! — каза банкерът.

— Е, драги, Наполеон поне ни остави слава! — възкликна един морски офицер, който никога не бе, излизал от Брест.

— Ах, тази слава е слаба храна. Струва скъпо и се запазва трудно. Нима тя не е просто егоизъм на великите хора, тъй както щастието е егоизъм на тъпаците?

— Господине, вие сте много щастлив…

— Този, който пръв е измислил граничните ровове, навярно е бил слаб човек, тъй като обществото ползува най-вече хилавите хора. Въпреки че са поставени в двете крайности на нравствения свят, дивакът и мислителят еднакво се отвращават от собствеността.

— Хубава работа! — възкликна Кардо. — Ако нямаше собственост, как щяхме да съставяме нотариални актове?

— Този грах действително е невъобразимо вкусен!

— А на другия ден намерили свещеника мъртъв в леглото…

— Кой говори за смърт?… Не се шегувайте! Аз имам чичо.

— Сигурно бихте се примирили, ако го загубите.

— Ама че въпрос.

— Чуйте ме, господа!… КАК ДА УБИЕМ ЧИЧО СИ. Шт! (Слушайте! Слушайте!) Преди всичко е необходим дебел, тлъст чичо, поне седемдесетгодишен, тези са най-добрите. (Оживление.) Дайте му под някакъв претекст да яде пастет от черен дроб.

— Да, само че моят чичо е висок, сух човек, скъперник и въздържател.

— Ах, тези чичовци са чудовища, които злоупотребяват с живота.

— След това — продължи човекът с чичовците — по време на храносмилане му съобщете за фалита на неговия банкер.

— Ами ако издържи?

— Тогава му пуснете някое хубаво момиче!

— Ами ако е?… — попита другият, като направи многозначителен знак.

— Тогава не е чичо. Чичовците непременно са отворени хора.

— Малибран[32] не успяла да вземе две ноти.

— Не, господине.

— Да, господине.

— Охо! Да и не — нали това е всъщност историята на всички религиозни, политически и литературни спорово? Човекът е шут, който танцува над пропасти!

— Значи, вие твърдите, че съм глупак?

— Вие сте такъв, защото не разбирате какво твърдя.

— Образованието е щуротия! Господин Хайнефетермах е изчислил, че броят на отпечатаните томове е повече от един милиард, а през целия си живот човек не може да прочете дори сто и петдесет хиляди. Обяснете ми тогава какво означава понятието „образование“? За едни образованието означава да знаят имената на коня на Александър, на дога на сеньор де-з-Акор[33], наречен Беречило, и да нямат представа за имената на хората, на които дължим първия опит за спускане на дърветата по реките или производството на порцелан. Според други да бъдеш образован, означава да изгориш едно завещание и да живееш като честен, обичан и уважаван човек, вместо за кой ли път да откраднеш часовник при наличието на петте утежняващи вината обстоятелства и да умреш ненавиждан и презрян на площад Грев.

— Дали Натан ще остане?

— Ах, господине, сътрудниците му са доста хитри!

— Ами Каналис?

— Той е велик човек, няма какво да го обсъждаме.

— Вие сте пияни!

— Непосредствена последица от всяка конституция е унищожаването на умовете. Изкуство, наука, паметници, всичко се поглъща от онзи страшен егоизъм, който е като проказа на нашето време. Вашите триста търгаши, които седят по скамейките, мислят само за садене на тополи. Деспотизмът извършва нелегално велики дела, а свободата, получавайки подкрепата на закона, не е в състояние да извърши и най-нищожни.

— Вашето взаимно обучение произвежда хора, както се секат монети от по сто су — прекъсна го един привърженик на абсолютизма. — Народът е толкова обезличен, че хората са лишени от всякаква индивидуалност.

— И все пак нима целта на обществото не е да осигури благосъстояние на всеки? — запита сенсимонистът.

— Ако имахте петдесет хиляди ливри рента, изобщо нямаше да мислите за народа. Ако сте настроен толкова човеколюбиво, идете в Мадагаскар! Там ще намерите мило народче, което да си сенсимонизирате, да го класифицирате, да го спиртосате; но тук всяка човешка частичка си влиза в гнездото като гвоздей в дупка. Портиерите са портиери, глупците — глупци, а за получаването на това звание не са необходими колежите на светите отци. Ха-ха!

— Вие сте карлист[34]!

— Защо да не съм? Обичам деспотизма, в него има някакво пренебрежение към човешката раса. Кралете доста ми допадат. Толкова са забавни! Да властвуваш в някаква си там камара на тридесет милиона левги от слънцето, нали е голяма работа?

— Впрочем, нека да обобщим какво е всъщност цивилизацията — обясняваше ученият на невнимателния скулптор, с когото се беше впуснал в спор за първоначалното развитие на обществото и за първобитните народи. — При възникването на нациите господството е било в известен смисъл материално, единно, грубо; после с обособяването на по-големи формации създадените правителства повече или по-малко ловко са разложили първоначалната форма на властта. Така в дълбока древност силата е била съсредоточена в ръцете на теократите. Жрецът е държал меча и кадилницата. По-късно е имало две висши духовни лица: първосвещеникът и кралят. Днес нашето общество, висша степен на цивилизацията, е разпределило властта според дейностите и ние опознахме сили, които се наричат промишленост, мислене, пари, слава. Властта, лишена от единство, върви непрекъснато към социално разпадане, възпрепятствувано единствено от изгодата. Така че ние се опираме не върху религията или върху материалната сила, а върху разума. Но равноценна ли е книгата на меча и разсъждението — на действието? Там е въпросът.

— Разумът уби всичко! — извика карлистът. — Абсолютната свобода води нациите към самоунищожение, те скучаят сред благополучието си като някой английски милионер.

— Какво ново можете да ни кажете? Сега-засега осмяхте всички видове власт и стана обичайно да се отрича Бога! Вие вече не вярвате в нищо. Затова нашият век е заприличал на стар султан, разплут от разврат! А като не можа да си измисли друго поетично разочарование, вашият лорд Байрон възпя страстта към престъпленията.

— Знаете ли — обади се мъртвопияният Бианшон, — че от едно нищожно количество фосфор зависи дали човек ще бъде гений, или злодей, мъдър или тъп, добродетелен или престъпник?

— Нима може да се разсъждава така за добродетелта! — извика Кюрси. — Та добродетелта е сюжет на всички театрални пиеси, развръзка на всички драми, опора на всяко правосъдие.

— Мълчи, нахалник такъв! Твоята добродетел е Ахил без пета — каза Биксиу.

— Пие ми се!

— Искаш ли да се обзаложим, че мога да изпия бутилка шампанско на един път?

— И за къде води този път? — възкликна Биксиу.

— Натряскали са се като каруцари — каза един младеж, който усърдно поеше жилетката си.

— Да, господине, да управляваш днес, значи да узакониш общественото мнение.

— Мнението ли? Та то е най-порочната от всички проститутки. Като ви слуша човек, господа моралисти и политикани, излиза, че водещи трябва да бъдат законността и мнението, а не природата и съвестта. Хайде де, истини и лъжи! Ако обществото ни е дало пух за възглавниците, то е уравновесило това благодеяние с подаграта точно както съдопроизводството смекчава правосъдието, а кашмирените шалове съпътствуват хремата.

— Чудовище такова — каза Емил, като прекъсна човекомразеца, — как можеш да черниш цивилизацията, след като си се разлегнал пред тая маса, наливаш се с вина и се тъпчеш с такива превъзходни ястия? Захапи този елен с позлатени рогца, но не ставай хаплив спрямо майка си…

— Нима аз съм виновен, че католицизмът е натъпкал милион богове в брашнен чувал, че републиката току ни изтърсва някой Наполеон, че величието на кралете започва с убийството на Анри IV и завършва с осъждането на Луи XVI, че либерализмът докарва на власт лафайетовци[35].

— А вие не прегърнахте ли неговата кауза през юли?

— Не.

— Тогава млъкнете, скептик такъв.

— Скептиците са най-съвестните хора.

— Те нямат съвест.

— Какво говорите! Те имат най-малко две съвести.

— Сконтирахме небето, господине! Това наистина е голям удар. Древните религии са разработено и възвисено физическо удоволствие; ние пък развихме душата и надеждата; има напредък.

— Ах, мили мои приятели, какво бихте могли да очаквате от този век, натъпкан с политика — каза Натан. — Каква бе съдбата на „Историята на бохемския крал и на неговите седем замъка“[36] с такъв чудесен авторски светоглед?…

— Тоя ли боклук? — извика критикарят от другия край на масата. — Това са изсмукани от пръстите фрази, приказки, сякаш излезли от лудницата.

— Вие сте глупак.

— А вие нехранимайко.

— Охо!

— Аха!

— Сигурно ще се бият.

— Няма.

— Още утре, господине.

— Още сега — отговори Натан.

— Хайде, хайде! И двамата сте свестни хора.

— И вие сте същата стока! — каза подстрекателят.

— Те едва се държат на краката си.

— Какво, не мога да стана ли? — възрази войнствено Натан и се надигна като повредено хвърчило.

После отправи тъп поглед към масата; но това усилие очевидното съсипа, той рухна на стола си и млъкна, а главата му клюмна.

— Нали е много забавно — каза критикарят на своя приятел, — щях да се бия заради някакво съчинение, което нито съм виждал, нито съм чел.

— Емил, внимавай за фрака си, съседът ти нещо прежълтя — забеляза Биксиу.

— Кант ли, господине? Също надут балон за забава на глупците. Материализмът и спиритуализмът са две чудесни ракети, с които шарлатани в алхимически мантии си подхвърлят един и същ сапунен мехур. Дали Бог е във всичко, както твърди Спиноза, или всичко идва от Бога, както твърди свети Павел… ама че глупаци! Нали и като отваряш, и като затваряш вратата, правиш едно и също движение. Яйцето ли идва от кокошката, или кокошката от яйцето?… Дайте насам патицата!… Това е то науката.

— Простак! — извика му ученият. — Въпросът, който поставяш, се разрешава от един факт.

— Например?

— Не професорските катедри са били измислени за философията, а философията за катедрите. Сложи си очилата и прочети бюджета.

— Крадци!

— Глупци!

— Измамници!

— Тъпаци!

— Къде другаде освен в Париж човек може да чуе такава жива и бърза размяна, на мнения — избуча Биксиу, преиначавайки гласа си на бас-баритон.

— Хайде, Биксиу, разиграй ни някой класически фарс! Дай някакъв шарж!

— Искате ли да се направя на XIX век?

— Слушайте!

— Тишина!

— Запушете си зурлите!

— Мълчи бе, плашило!

— Дайте му вино на това дете да млъкне!

— Хайде, Биксиу!

Шегаджията закопча фрака си догоре, надяна жълтите си ръкавици и започна да се криви, осмивайки „Рьовю де Дьо-Монд“[37]; но шумът заглушаваше гласа му и никой не чу нито дума от остроумията му. Може би не успя да представи XIX век, но несъмнено представи вестника, защото сам не знаеше какво говори.

Десертът се появи като по чудо. Масата се огъваше под огромна фруктиера от позлатен бронз, създадена в ателиетата на Томир. Високи фигури, които известен художник бе изваял, вземайки за образец европейския идеал за красота, държаха в ръце и подпираха с плещи цели планини от малини, ананаси, пресни фурми, бяло грозде, златисти праскови, портокали, донесени от Сетубал с кораб, нарове, плодове от Китай, с една дума, всички приумици на разточителството и ненаситността, най-сладки лакомства и най-примамливи сладкиши. Блясъкът на порцелана, искрящите шарки на позлатата, извивките на вазите правеха още по-ярки багрите на тия чревоугоднически картини. Пухкав зеленикав крем, въздушен като разпенените дантели на морските вълни, увенчаваше пейзажите на Пусен, които красяха севърския порцелан. Всичките земи на някой немски княз не биха стигнали да се заплати този безочлив разкош.

Среброто, седефът, златото, кристалите продължаваха да се изреждат в разнообразни форми, но замъглените очи и трескавата бъбривост на пиянството пречеха на гуляйджиите да се насладят напълно на тази феерия, излязла сякаш от източна приказка. Десертните вина разнесоха своето ухание и своите пламъчета като нектар, като чародейна пара, обгърнаха всичко с измамна задушевност, вдървиха краката и сковаха ръцете. Купищата плодове бяха разграбени, гласовете станаха дрезгави, шумът се усили. Вече не се чуваше нито една ясна дума, чашите се разбиваха с трясък, диви смехове ехтяха като оръдеен гръм. Кюрси грабна един рог и затръби сбор. Сякаш самият дявол бе дал знак. Обезумялото сборище завика, засвири, запя, закрещя, заръмжа, зарева. Човек неволно би се засмял при вида на тия весели по природа хора, които изведнъж станаха мрачни, като развръзка на Кребийонова[38] пиеса или унесени като моряци, пътуващи в кола. Хитреците разказваха своите тайни на любопитните, които не ги слушаха. Меланхоличните се усмихваха като танцьорки след пирует. Клод Виньон се клатушкаше като мечка в клетка. Близки приятели се биеха. Приликата с животинския свят, която може да се открие по човешките лица и която физиолозите описват толкова увлекателно, започна да се проявява в жестовете и отпуснатите тела. Ако някой Биша[39] би се озовал тук спокоен и трезвен, би намерил наготово теми за цяла книга. Господарят на дома беше толкова пиян, че не смееше да стане, но се мъчеше да се държи благоприлично и радушно, като поощряваше щуротиите на сътрапезниците си със застинала гримаса. Широкото му лице беше страшно за гледане — синкавочервено, почти виолетово, а главата му се клатеше сред всеобщия безпорядък отмерено като кораб при вълнение.

— Убихте ли ги? — запита го Емил.

— Разправят, че смъртното наказание било отменено в чест на Юлската революция — отговори Тайфер, като повдигна вежди, което изразяваше едновременно и хитрост, и глупост.

— А не ви ли се присънват понякога? — настоя Рафаел.

— Вече има давност — отговори тънещият в злато убиец.

— А на гроба му — язвително възкликна Емил — някой майстор ще напише: „Минувачо, пролей сълза в негова памет!…“ О — продължи той, — готов съм да дам сто су на математика, който успее да ми докаже с уравнение, че адът съществува.

Той хвърли една монета във въздуха и извика:

— Тура за Господа.

— Не гледайте — каза Рафаел, като стисна монетата. — Кой знае? Съдбата поднася такива шеги.

— Уви — продължи Емил с комично тъжен тон, — трудно би могъл да си намери човек местенце извън геометрията на еретиците и папското „Отче наш“. Я по-добре да пийнем. Гаврътни я — нали такава беше мъдростта на дивната бутилка и онзи извод, до който стигна Пантагрюел.

— Ние дължим на „Отче наш“ — отвърна Рафаел — Нашето изкуство, паметниците, науката и още едно велико благо — съвременните правителства, в които едно огромно творческо общество е великолепно представено от петстотин избрани умове, където противоположните една на друга сили се уравновесяват и предоставят цялата власт на ЦИВИЛИЗАЦИЯТА, на тая величествена кралица, която замества КРАЛЯ, древен и страховит образ, измамна съдба, изкована от човека и поставена между него и небесните сили. Пред толкова ярки деяния атеизмът ни прилича на скелет, от който нищо не би могло да се роди. Ти как мислиш?

— Мисля за потоците кръв, пролени от католицизма — каза студено Емил. — Той проникна в нашите жили и в нашите сърца, донесе бедствия като втори потоп. Но какво да се прави! Всеки разсъдлив човек е длъжен да върви под знамето на Христа. Само той е осветил тържеството на духа над материята, само той съумява да ни разкрие образно света, който посредничи между нас и Бог.

— Така ли смяташ? — възкликна Рафаел с неопределена пиянска усмивка. — Е добре, да не се излагаме, да вдигнем знаменития тост: Diis ignotis.[40]

И те пресушиха своите чаши, в които имаше по малко наука, въгледвуокис, благоухания, поезия и неверие.

— Ако обичат, господата могат да минат в другия салон, кафето е поднесено — съобщи главният лакей.

В този момент гуляйджиите пребиваваха в онова райско блаженство, което задушава светлика на разума, освобождава тялото от всякакви задръжки и го потапя в безумните радости на свободата. Едни, пияни до забрава, седяха вяло и мъчително се опитваха да се доберат до някоя мисъл, която да ги увери в собственото им съществуване; други бяха изпаднали в апатия от изтощителното храносмилане и нямаха сили да помръднат. Дръзки оратори бърбореха несвързани думи, чийто смисъл убягваше на самите тях. Отекваха припеви, напомнящи пукота на раздрънкана машина, която по принуда продължава бездушно да изпълнява задачите си. Тишината по странен начин се съчетаваше със суматохата.

Все пак, чувайки плътния глас на лакея, който вместо домакина им извести, че ги чакат нови наслади, гуляйджиите станаха, като едните влечаха, подкрепяха, дори направо носеха другите. Цялата тая компания застина за миг неподвижна и очарована на прага на вратата. Дори и най-големите наслади на пира бледнееха пред възбудителното зрелище, с което амфитрионът докосваше най-сладострастните човешки чувства. Под искрящите като звезди свещи на скъпоценен полилей, около маса, обсипана със злато и сребро, се бяха събрали жени, при вида на които очите на замаяните гуляйджии пламнаха като диаманти. Дрехите им бяха разкошни, но още по-разкошна бе ослепителната им красота, която затъмняваше всички чудеса на този дворец. Страстните погледи на тези пленителни чародейки блестяха по-силно от потоците светлина, които озаряваха ярките лъскави гоблени, белия мрамор и изящните бронзови фигури. Сърцето пламваше при вида на разветите коси, на разнообразните пози, издаващи различни прелести и характери. Това беше истинска цветна леха, отрупана с рубини, сапфири и корали; черни панделки красяха белоснежните шии, леките воали се полюляваха като светлини на фарове, прическите горделиво се извисяваха, туниките мамеха с простотата си.

Този харем предлагаше съблазън за всички очи, сласт за всички прищевки. Застанала в прелестна поза, една танцьорка изглеждаше гола под гънките на кашмирения шал. Там прозрачен воал, тук преливаща в различни тонове коприна обличаха или разсъбличаха загадъчни съвършенства. Мънички крачета шепнеха за любов, а свежите алени устни мълчаха двусмислено. Крехки благоприлични момичета, измамни девици, чиито главички навяваха мисли за набожна невинност, се явяваха пред погледа като видения, които могат да изчезнат при първия полъх на вятъра. Имаше и аристократични красавици, с горди, безразлични погледи, изтънчени, слабички и изящни, които кимаха подканващо, сякаш срещу заплащане биха могли да раздадат още кралски милости. Бялата англичанка с безплътно целомъдрено лице, слязла сякаш от облаците на Осиан, беше като печален ангел, като образ на съвестта, който би могъл да прекрати нашите престъпления. В това опасно сборище не липсваше и парижанка с неописуемо чаровна красота, вятърничава в тоалетите и в разсъжденията, въоръжена с всемогъщата си слабост, гъвкава и силна, безсърдечна и безстрастна сирена, която умее с притворство да подправя съкровищата на страстта и гласа на сърцето; тук блестяха измамно спокойни, благоразумни дори в блаженството италианки, пищни нормандки с великолепни форми, жени от Юга с черни коси и продълговати очи. Човек би могъл да си помисли, че това са версайски красавици, съзвани от Льобел[41] и пуснали в ход от сутринта всичките си примамки, дошли тук като тълпа източни робини, пробудени от гласа на търговеца, готови да поемат на път още в зори.

Те стояха някак смутено, свенливо, трупаха се около масата като пчелички, жужащи в кошер. Това тяхно боязливо суетене, в което имаше подкана и кокетство, беше или пресметната съблазън, или неволна срамежливост. Може би чувството, от което жената никога не се отърсва напълно, ги караше да се обвият в плаща на добродетелта, за да придадат повече чар и острота на разгула и порока. По тая причина кроежите на стария Тайфер сякаш щяха да пропаднат. Всичките тези необуздани хора в първия миг бяха покорени от царствената мощ на жената. Възхитен шепот се понесе като най-нежна музика. Любовта не бе се надигнала в тях заедно с опиянението; вместо да се хвърлят в урагана на страстта, гуляйджиите, обзети от неволна слабост, се отдадоха на сладострастен възторг. Вслушани в гласа на поезията, която винаги е по-силна от тях, творците с радост започнаха да изучават тънките белези, които отличаваха тия подбрани красавици.

Обзет от чувства, пробудени навярно от някое неизучено въздействие на въглената киселина в шампанското, един философ потръпна, като си помисли за нещастията, които бяха довели тук тези жени, достойни може би някога за най-дълбока почит. Всяка от тях можеше да разкаже по някоя кървава драма. Почти всички носеха в себе си пъклени мъки и спомени за неверни мъже, за неудържани обещания, за радости, ограбени от неволята.

Мъжете се приближиха учтиво до тях, поведоха различни разговори, породени от разнообразните характери. Образуваха се групи. Би могло да се помисли, че това е гостна в порядъчен дом, където девойки и дами поднасят след вечерята кафе, ликьор, и сладки на чревоугодниците, за да облекчат храносмилането им след невъобразимото претъпкване. Но скоро избухнаха смехове, шумът се усили, гласовете се повишиха. Уталожената за миг оргия на моменти сякаш заплашваше да се развихри отново. Редуването на тишина и шум смътно напомняше симфония на Бетховен.

Седнали на един мек диван, двамата приятели отначало видяха как към тях се приближава висока, добре сложена млада жена с великолепна осанка, с неправилни, но вълнуващи черти на лицето, буйна и смущаваща с противоречивия си чар. Черната й коса падаше на сладострастни вълни, сякаш вече беше понесла любовни вчепквания, и се разпиляваше като пух по закръглените й рамене, които разкриваха мамещи възможности. Дълги тъмни къдрици покриваха наполовина горда шия, върху която светлината се плъзгаше, подчертавайки прелестната й заобленост. По матовата белота на кожата й играеха топли отблясъци. Засенените с дълги ресници очи изпускаха дръзки пламъци, любовни искри! Влажна и полуотворена, алената уста зовеше за целувка. Тази жена беше кръшна и гъвкава; гърдите и ръцете й бяха пищни като на някоя красавица, сътворена от Карачи[42]. И все пак, тя изглеждаше пъргава и гъвкава и силното й тяло издаваше подвижността на пантера, а властното изящество на формите й обещаваше изпепеляващо сладострастие.

Макар тази жена сигурно да умееше да се смее и да се отдава на безумия, очите й и усмивката й смущаваха въображението. Подобна на пророчица, обладана от демона, тя предизвикваше повече смущение, отколкото желание. Изразителното й лице непрестанно и светкавично менеше изражението си. Навярно би могла да очарова преситените мъже, но всеки млад човек би се стреснал пред нея. Тя беше като величествена статуя, повалена от покрива на някой гръцки храм, великолепна отдалеч, но груба, погледната отблизо. Все пак поразяващата й красота можеше да възбуди безсилните, гласът й можеше да очарова глухите, а погледът й — да раздвижи старите кости; ето защо Емил откри сходство между нея и Шекспировите трагедии, тия възхитителни криволичещи творби, откъдето блика шумна радост, непонятна дива любов, в които вълшебно изящество и огнено щастие се редуват с кървавите безчинства на злобата; тя му се привиждаше като чудовище, способно да ръфа и да гали, да се кикоти като демон, да ридае като ангел, да изчерпи в една прегръдка всички съблазни на женствеността, освен тъжните въздишки и омайващия свян на девицата; готово после да заръмжи в миг, да разкъса плътта си, да съкруши собствената си страст и своя любовник; и най-сетне да погуби себе си като разбунен народ. Облечена в рокля от червено кадифе, тя тъпчеше небрежно цветята, които вече бяха започнали да се сипят от косите на приятелките й, и презрително поднесе на двамата приятели сребърна табличка. Горда с красотата си, горда може би и с пороците си, тя показваше бялата си ръка, която живо се открояваше върху кадифето. Беше като кралица на насладата, като въплъщение на човешката радост, на оная радост, която разпилява натрупаните от три поколения съкровища, която се надсмива над труповете, подиграва се над предците, разсипва перлите и властелините, превръща младежите в старци, а понякога и старците в младежи; на оная радост, която могат да получат само уморените от могъществото си исполини, измъчвани от мисли и превърнали войната в детска игра.

— Как се казваш? — запита я Рафаел.

— Акилина.

— Охо, ти да не идваш от „Спасената Венеция“[43]? — възкликна Емил.

— Да — отговори тя. — Както римският папа си дава ново име, когато се въздига над обикновените хора, и аз промених моето, когато се издигнах над другите жени.

— И ти ли като жената, чието име носиш, си любима на опасен съзаклятник, който би могъл да умре за теб? — побърза да попита Емил, възбуден от това поетично откритие.

— Бях — отвърна тя, — но гилотината ми беше съперница. Затова винаги поставям нещо червено в облеклото си, та да не прекалявам с радостта си.

— О, не я оставяй да разказва историята на четиримата младежи от Ла Рошел[44], защото никога няма да свърши. Млъкни, Акилина! Нали всяка жена си има любовник, по когото тъгува; само дето всички не са имали като теб щастието да го загубят на ешафода. Ах, как бих искала моят любим да лежи в някой ров на Кламарските гробища, а не в леглото на съперницата ми!

Тези думи бяха произнесени с нежен и мелодичен глас от най-невинното, най-красивото, най-милото малко създание, появило се сякаш от омагьосано яйце изпод пръчицата на някоя вълшебница. Тя беше се приближила безшумно, имаше изящно лице, крехко тяло, сини, пленителни със своята скромност очи, свежи и пухкави страни. Свенлива нимфа, изплувала от извора, не би била тъй плаха, тъй бяла, тъй невинна като тази девойка, която изглеждаше шестнадесетгодишна и сякаш не познаваше злото и любовта, сякаш не бе докосната от житейските бури, сякаш току-що бе излязла от черква, където бе молила ангелите да я призоват на небето преждевременно. Само в Париж се срещат такива създания с чисти лица, прикриващи най-дълбока разпуснатост, най-изтънчена порочност под нежното чело, гладко като листенцата на маргаритка.

Помамени в първия миг от небесните наслади, които обещаваха сладостните прелести на тази девойка, Емил и Рафаел поеха кафето, което тя им наля в чашите, донесени от Акилина, и заговориха с нея. Накрая двамата поети започнаха да виждат в нея мрачна алегория на някаква неведома страна от човешкия живот, която противопоставяше на суровия и страстен облик на своята внушителна другарка лика на един студен, сладострастно, жесток порок, способен в разсеяността си да извърши, престъпление, но достатъчно силен, за да се надсмее над него; тя беше безсърдечен демон, който наказва богатите и нежни души, като им внушава трепети, от които е лишен, който винаги намира някаква жалка подправена любов за продан, сълзи, за да изпрати жертвата си, и радост, когато чете завещанието й. Поетът би се възхитил от красивата Акилина; целият свят би трябвало да избягва трогателната Йофрази: едната бе душа, отдадена на порока, а другата — порок без душа.

— Много бих искал да зная — каза Емил на това прелестно създание — дали понякога мислиш за бъдещето.

— Бъдещето? — отвърна тя със смях. — Какво наричате вие бъдеще? Защо да разсъждавам за нещо, което още не съществува? Никога не гледам нито назад, нито напред. Нима не е предостатъчно, че се занимавам с днешния ден? Пък и ние си знаем бъдещето — болницата.

— Как можеш да мислиш отсега за болницата и да не се опиташ да я избегнеш? — възкликна Рафаел.

— Че какво толкова страшно има в болницата? — попита ужасната Акилина. — От какво можем да се нуждаем, след като не сме нито майки, нито съпруги, а старостта ни кара да носим черни чорапи и прорязва бръчки по челата ни, разнебитва цялата ни женственост и пресушава радостта в погледите на нашите приятели? Тогава вие виждате от нашия облик, от нашите прелести само грубата първична кал, която крета на два крака — студена, съсухрена и разложена — и при всяко движение шумоли като мъртви листа. Най-хубавите ни дрешки се превръщат в парцали, благовонията, които са освежавали нашия будоар, започват да миришат на смърт, на скелет; а ако в тази кал все още има някакво сърце, вие го презирате, не ни позволявате дори да запазим някакъв спомен. Така че не е ли нашето съществуване едно и също, независимо дали в този миг от живота си сме в някоя богатска къща и наглеждаме кучетата, или се занимаваме с дрипите в някоя болница? Какво от това, че крием белите си коси под кърпа на червени и сини квадрати, а не под дантели, че метем улиците с брезова метличка, вместо да метем стъпалата на Тюйлери със сатенен шлейф, че няма да седим край позлатени камини, а ще се греем до глинено гърне с топла пепел, че ще гледаме представлението на площад Грев, вместо да ходим в операта — нима разликата между тези неща е толкова голяма?

— Aquilina mia, никога не си била тъй права в отчаянието си — продължи мисълта й Йофрази. — Да, кашмирът, кожите, парфюмите, златото, коприната, разкошът, всичко, което блести, което се харесва, има смисъл само докато сме млади. Единствено времето би могло да възпре нашите лудории, но щастието ще ги оправдае. Вие се подигравате на това, което ви казвам — възкликна тя, като се усмихна язвително на двамата приятели. — А нима не съм права? Предпочитам да умра от удоволствие, а не от болест. Не ме възпира нито мисълта за вечността, нито някакво особено уважение към човешкия род, щом Господ може да го обработва по този начин. Дайте ми милиони, всичко ще изям; не бих искала да запазя нито сантим за следващата година. Искам да живея, да ме харесват и да царувам, всеки удар на сърцето ми затвърдява това решение. Обществото ме одобрява; нали то ми открива такива възможности да разхищавам? Защо дядо Господ всяка сутрин ми заплаща това, което съм пропиляла през нощта? Защо строите болници за нас? Явно Бог не ни е поставил между доброто и злото, за да си избираме нещата, които ще ни причиняват болка или ще ни накарат да скучаем, така че би било много глупаво от моя страна, ако не се забавлявах.

— А другите? — запита Емил.

— Другите ли? Ами нека се оправят! Предпочитам да се надсмивам над техните страдания, отколкото да плача над собствените си. Хващам се на бас, че никой мъж не би могъл да ми причини мъка.

— Колко ли си страдала, за да разсъждаваш така? — попита Рафаел.

— Ами да, мен ме изоставиха заради наследство — каза тя, като зае поза, която подчертаваше прелестите й. — А по цели нощи и дни бях работила, за да храня любовника си! Вече никакви усмивки, никакви обещания не могат да ме измамят и съм решила да превърна съществуването си в безкраен празник.

— Но нима щастието не се заражда в душите ни! — възкликна Рафаел.

— А да не би да е нищо, че се възхищават от нас, че ни ласкаят, че вземаме връх над всички, дори над най-добродетелните, че ги смазваме с нашата красота, с нашето разточителство? За един ден ние изживяваме толкова много неща, колкото почтената буржоазка не може да опознае и за десет години, повече няма за какво да се спори.

— Нима безчестните жени не са ужасни? — обърна се Емил към Рафаел.

Йофрази ги прониза с поглед като усойница и отвърна с неподражаема ирония:

— Чест ли! Подарявам я на грозните и гърбавите. Горките женици, какво друго им остава?

— Я мълчи! — извика Емил. — Недей да говориш за неща, които не познаваш.

— Да-да! Не познавам! — отговори му Йофрази. — Цял живот да се любиш с някой отвратителен човек, да възпитаваш деца, които те изоставят, и да им благодариш, когато ти забиват ножа; това са вашите представи за добродетелта на жената; а отгоре на всичко като награда за нейната самоотверженост, вие я измъчвате, опитвайки се да я прелъстите; ако се дърпа, я излагате. Чудесен живот! Предпочитам да си остана свободна, да се любя с когото си поискам и да умра млада.

— А ти не се ли страхуваш, че един ден ще плащаш за всичко това?

— Добре де — отговори тя, — вместо да си развалям удоволствията със скърби, ще разделя живота си на две: несъмнено весела младост и някаква си там съмнителна старост, когато ще си страдам до насита.

— Тя не е обичала истински — каза Акилина със своя дълбок глас, — не е изминавала сто левги, за да получи като висша наслада един поглед и един отказ; никога животът й не е висял на косъм, не се е опитвала да заколи десетки хора, за да спаси своя повелител, своя господар, своя бог… Нейната голяма любов е бил един красив ПОЛКОВНИК.

— Хайде-е, пак Ла Рошел! — каза Йофрази. — Любовта е като вятъра, не знаеш откъде ще повее. Впрочем ако бе обичала някое животно, духовно извисените хора щяха да ти се струват отвратителни.

— В наказателния кодекс е забранено да се любим с животни — каза с насмешка Акилина.

— Мислех, че си по-снизходителна към военните — възкликна засмяно Йофрази.

— Дали са щастливи, като се отричат от разума! — извика Рафаел.

— Щастливи ли? — И Акилина отправи ужасен поглед към двамата приятели; изписалата се на лицето й усмивка изрази презрение и покруса. — Ах, вие не знаете какво означава да си обречен на удоволствие, когато в сърцето ти гори споменът за една смърт.

На всеки, който би видял в този миг салоните, щеше да се стори, че пред очите му преждевременно се е появил Пандемониумът[45] на Милтън. Синкавите пламъчета на пунша обагряха с пъклени отсенки лицата на онези, които все още имаха сили да пият. Лудешките танци, развихрили се с дива сила, предизвикваха смехове и крясъци, които ехтяха като пукот на фойерверки. Затрупани от умиращи и мъртви, будоарът и малкият салон напомняха картина на бойно поле. Въздухът се бе нагорещил от вино, удоволствия и приказки. Пиянство, любов, безумие, забрава бяха завладели сърцата, наложили своя печат върху лицата, дори върху килимите, проявяваха се в безпорядъка и забулваха очите, като изпълваха въздуха с опияняващи пари. Както в ивиците, рисувани от слънчевите лъчи, навсякъде се рееше блестящ прашец, сред който се очертаваха най-невероятни форми, най-причудливи схватки. Тук-там купчини от преплетени тела се сливаха с белия мрамор на благородните скулптурни шедьоври, които красяха помещенията.

Макар мислите и постъпките на двамата приятели да изглеждаха все тъй трезви, това бе някакъв последен трепет, несъвършено подражание на истинския живот, и им беше невъзможно да (разпознаят реалното в странните фантазии, възможното в свръхестествените картини, които непрестанно се мяркаха пред уморените им очи. Задушаващото небе на мечтите ни, пламенната сладост, която добиват лицата в нашите представи, някаква незнайна, скована лекота, с една дума, най-невероятни съновидения ги обсебваха тъй силно, че те сметнаха безпътните игри за приумици на някакъв кошмар, в който движенията са безшумни, а виковете не достигат до слуха. В тоя миг най-довереният лакей съумя не без труд да повика своя господар във вестибюла и му прошепна на ухото:

— Господине, всички съседи стоят по прозорците и се оплакват от шума.

— Като не могат да търпят шум, защо не си сложат слама пред вратите? — възкликна Тайфер.

Внезапно Рафаел избухна в смях и това бе тъй неочаквано, че приятелят му го попита за причината на тази буйна радост.

— Трудно ще ме разбереш — отвърна той. — Първо, искам да ти призная, че ме спряхте на кея Волтер точно когато щях да се хвърля в Сена и ти вероятно ще пожелаеш да научиш подбудите ми. Ако ти разправя, че по една почти приказна случайност най-поетичните развалини на материалния свят се бяха обединили пред моите очи в символичен образ на човешката мъдрост; в тоя миг обаче разрухата на всички духовни съкровища, които поругахме, докато се хранехме, се свежда до тия две жени, несравним жив образ на лудостта, а пълното ни безразличие към хората и вещите откри пред нас тези тъй ярки картини на два диаметрално противоположни типа житейска мъдрост, ще ти стане ли от това по-ясно? Ако не беше пиян, може би щеше да признаеш, че това бе цял философски трактат.

— Ако не беше си сложил краката върху тази прелестна Акилина, чието хъркане има за мен някаква незнайна прилика с рева на настъпващата буря — отвърна Емил, който от своя страна се забавляваше, като усукваше косите на Йофрази, без да съзнава напълно, че се е отдал на това невинно занимание, — ти щеше да се червиш, задето си толкова пиян и говориш толкова много. Твоите два типа житейска мъдрост се съдържат в една-единствена фраза и могат да бъдат обединени в една-единствена мисъл. Простият, механичен живот ни втълпява някаква безсмислена мъдрост, като задушава разума ни с работа; докато животът, прекаран сред празни абстракции или сред бездните на нравствения свят, води до някаква безумна мъдрост. С една дума, нашата участ е или да убием чувствата, за да живеем на старини, или да умрем млади, изтерзани от страстта. И все пак трябва да се каже, че тази присъда влиза в борба с душевния мир, който ни е вдъхнал жестокият шегаджия, сътворил калъпите за всички създания.

— Глупак — прекъсна го Рафаел, — защо не вземеш да съкратиш и себе си така, ще излязат цели томове! Ако аз имах намерение да формулирам точно тези две идеи, щях да ти кажа, че падението на човека се определя от неговия разум, а пречистването му — от невежеството. Това би значело да обвиня обществото! Но дали живеем с мъдреците, или загиваме с безумците, нима резултатът рано или късно не е един и същ? Затова великият търсач на абстракции изрази някога тези две системи с две думи: „Каримари, Каримара“[46].

— Караш ме да се съмнявам в могъществото на Бога, защото той явно не е дотолкова могъщ, та да премахне глупостта ти. Нашият скъп Рабле е разрешил тази философия с много по-кратък израз от „Каримари, Каримара“: може би; оттам Монтен е взел своето: „Какво ли зная?“ Тези последни думи на науката за нравствеността всъщност се свеждат до възклицанието на Пирон, който се е заклещил между доброто и злото, както Буридановото магаре между две крини с овес. Но да оставим този вечен спор, който днес завършва все така с „да“ и „не“. Та какъв опит искаше да направиш, като се хвърлиш в Сена? Да не би да си завидял на хидравличната машина на моста Нотр-Дам?

— Ах, ако животът ми ти беше известен!

— Я — възкликна Емил, — не мислех, че си толкова обикновен, що за изтъркана фраза! Нали знаеш, всички твърдим, че сме изстрадали повече от другите.

— Ах!… — въздъхна Рафаел.

— Я стига си ми въздишал като палячо. Дали може твоята душевна или телесна болка да се сравни с това, което би почувствувал, ако беше на мястото на Дамиен[47] — от сутринта; до вечерта да напрягаш мускули да задържиш конете, които трябва да те разчекнат? Изяждал ли си кучето си сурово, без сол, в мансардата си? Децата ти викали ли са: „Гладен съм?“ Продавал ли си конете на любовницата си, за да отидеш в игралния дом? Ходил ли си на лъжлив адрес да изплатиш лъжлива полица, изпратена от мним чичо, при това страхувайки се да не закъснееш? Разправяй, слушам те! Ако си искал да се давиш заради някоя жена, за протестирана полица или от скука, направо ще те презра. Довери ми се, не лъжи; не искам от тебе исторически мемоари. При това говори толкова кратко, колкото ти позволяват спиртните пари, взискателен съм като читател и мога да заспя като жена по време на вечерна молитва.

— Нещастнико! — каза Рафаел. — Откога страданията нямат нищо общо с нашата чувствителност? Кога ще достигнем до тази степен на науката, която ще ни даде възможност да напишем естествената история на сърцата, да ги назовем, да ги класифицираме по родове, видове, подвидове, ракообразни, изкопаеми, влечуги, едноклетъчни и… какви ли не? Тогава, драги приятелю, ще бъде доказано, че съществуват сърца нежни, крехки като цветя и че те се прекършват при най-лекото докосване, докато някои минерални сърца никак не са чувствителни…

— О, за Бога, избави ме от предисловието — каза Емил с насмешливо жалостив тон, като улови ръката на Рафаел.

Бележки

[0] „Шагренова кожа“ излиза като отделно произведение за първи път през август 1831 г. Преди това Балзак публикува отделни части от него в парижките списания. През 1845 г. романът е включен в цикъла „Философски изследвания“ — XIV том на „Човешка комедия“. ↑

[1] „Di tanti patpiti“ — Що за трепет (ит.) — ария от операта „Танкред“ на Росини. — Б.пр. ↑

[2] … la carita! La carita! Catarina! — Помогнете! В името на света Екатерина! (ит.). — Б.пр. ↑

[3] Авторът има предвид египетския фараон Рамзес II. — Б.пр. ↑

[4] Senatus populusque romanus — Римският сенат и народът (лат.). — Б.пр. ↑

[5] Лара — герой от едноименната поема на Байрон. — Б.пр. ↑

[6] Тениерс — фламандски художници, баща и син, XVII век. — Б.пр. ↑

[7] Миерис — холандски художник, XVII век. — Б.пр. ↑

[8] Салватор Роса — италиански поет и художник, XVII век. — Б.пр. ↑

[9] Вотивни щитове — щитове, които римляните са закачали в храмовете си след победа. — Б.пр. ↑

[10] Корина — поетеса (V век пр.н.е.). ↑

[11] Кадмос създава първите жители на Тива, като заравя в земята зъбите на един дракон (мит.). — Б.пр. ↑

[12] Курулно кресло — кресло на висш римски съдебен чиновник. — Б.пр. ↑

[13] Волтер. — Б.пр. ↑

[14] Филип Орлеански — регент по времето на малолетния Луи XV. — Б.пр. ↑

[15] Сведенборг — шведски писател, автор на мистични произведения. — Б.пр. ↑

[16] Сен-Жермен, аристократичен квартал в Париж; Шосе-д’Антен — улица с буржоазни домове. — Б.пр. ↑

[17] Луи Филип. — Б.пр. ↑

[18] In petto — тихомълком (ит.). — Б.пр. ↑

[19] More orientali — по източен маниер (лат.). — Б.пр. ↑

[20] Лукул — римски военачалник, известен със своята разточителност. — Б.пр. ↑

[21] Червения корсар — герой от едноименния роман на Фенимор Купър. — Б.пр. ↑

[22] Орден, претърпял много перипетии след Френската революция. — Б.пр. ↑

[23] Място на южния бряг на Австралия, където английското правителство е изпращало заточеници. — Б.пр. ↑

[24] „За знаменитите мъже“ от римския историк Корнелий Непот. — Б.пр. ↑

[25] Псевдоним на Франсоа Рабле. — Б.пр. ↑

[26] Известни чревоугодници от онова време. — Б.пр. ↑

[27] Non cecidit animus! — Духът не отстъпва (лат.). — Б.пр. ↑

[28] Привърженик на религиозно-мистичната философия на Пиер-Симон Баланш (1776–1847). — Б.пр. ↑

[29] Монбар — корсар, известен с подвизите си във войната срещу испанците, спечелил си в Новия свят прозвището Изтребителя. — Б.пр. ↑

[30] Никола-Тусен Шарле — ученик на Гро; славата му като рисувач е съперничела със славата на поета Беранже. — Б.пр. ↑

[31] Vice versa — обратно (лат.). — Б.пр. ↑

[32] Мария Фелисия Гарсия, по мъж Малибран — известна тогава оперна певица. — Б.пр. ↑

[33] Псевдоним на поета Етиен Табуро. — Б.пр. ↑

[34] Привърженик на френския крал Шарл X, свален от трона през 1830 година. — Б.пр. ↑

[35] Мари-Жозеф дьо Лафайет — френски политик, спечелил популярност по време на Войната за независимост, по-късно застава на реакционни позиции, подпомага идването на власт на Луи-Филип. — Б.пр. ↑

[36] Произведение на писателя-романтик Шарл Нодие. — Б.пр. ↑

[37] Редакторът на „Рьовю де Дьо-Монд“ бил кривоглед. — Б.пр. ↑

[38] Проспер Жолио дьо Кребийон — драматург, автор на зловещи трагедии. — Б.пр. ↑

[39] Мари-Франсоа-Ксавие Биша — лекар, автор на трудове по физиология. — Б.пр. ↑

[40] Diis ignotis — за незнайните богове (лат.). — Б.пр. ↑

[41] Главен камердинер на Луи XV. — Б.пр. ↑

[42] Карачи (Carracci, ит.) — фамилия от изтъкнати художници през XVI в., представители на маниеризма — братята Анибале и Агостино и техният братовчед Лудовико. Не ставя ясно в сравнението от текста на романа на Балзак за кого от тримата художници иде реч. — Бел. NomaD. ↑

[43] Трагедия от английския драматург Отуей (1651–1685). — Б.пр. ↑

[44] Четирима сержанти, участвували в заговор през 1821 г. и екзекутирани на площад Грев през 1822 г. — Б.пр. ↑

[45] Обиталище на зли духове в поемата „Изгубеният рай“ на английския поет Джон Милтън. — Б.пр. ↑

[46] „Гаргантюа и Пантагрюел“ от Рабле, книга I, глава XVII. — Б.пр. ↑

[47] Робер-Франсоа Дамиен, разчекнат заради извършеното от него покушение срещу Луи XV в. Според разказите на очевидци, той задържал четирите коня толкова дълго, че се наложило палачите да му прережат сухожилията на ръцете и краката. — Б.пр. ↑

Към или към съдържанието