Ради Радев
Обаждане за смърт (1)

1.

В редакцията на вестик „Ню Лайф“ отново спореха кой ще пише по новината на деня. А тя беше, че някой продава мобилни телефони от шесто поколение (с холограмен видеотрансфер и всякакви други екстри) на кретенско ниски цени.

Дейвид Робинс отново бе дошъл със закъснение на работа. Той обаче го правеше толкова често, че ако случайно пристигнеше навреме, всички негови колеги журналисти щяха да се смаят. Дори вече не си правеше труда да се извинява.

Телефонът в кабинета на Робинс иззвъня. Беше главния редактор — Джон Лий. Викаше го в неговия кабинет.

Дейвид влезе след кратко служебно почукване и стандартния кратък рев: „Влез!“. Разположи се на широкия кафяв кожен диван срещу бюрото на шефа. В кабинета миришеше на кожа и на хартия.

Очилата на Лий бяха с масивни рамки, дебели стъкла и много диоптри. Правеха му да изглежда едновременно оцъклен, разноглед и строг. Шефа имаше вечно разрошена буйна чуплива коса; носеше и брада, която се сливаше с нея.

Главния редактор отегчено предложи:

— За какво си избираш да пишеш?

— Зависи колко гаднотии има за днес.

Джон Лий замислено почеса черната си гъста и къдрава брада. После обяви:

— Има два слуха, които мисля че трябва да се проучат. Едната е за сериен убиец, който изрязва свастики по телата на жертвите си.

— А другата?

— Другата е за някакви клетъчни телефони от последно поколение. Нещо, което не е предлагано досега на пазара.

Дейвид преметна тлъстичката си ръка върху облегалката на дивана. Гнусливо отбеляза:

— Това за серийния убиец звучи гадно. Не искам да виждам трупове. Особено да душа около тях. Мисля да се заема с мобилните телефони. Какво по-точно им е особеното?

— Поддържат холограмен видеотрансфер помежду си. И всички други екстри, за които можеш да се сетиш. Поне това сме научили досега.

— Холограмен видеотрансфер? Искаш да кажеш като в онези филмчета „Фарскейп“ и „Вавилон 5“? Можеш да виждаш триизмерно събеседника?

— Предполагам. Досега не сме успяли да се доберем до нито един. Но според слуховете поддържат 3D връзка. Виждаш този когото говориш умален, но в три измерения. Все едно е пред тебе. Видеотелефони от последно поколение. И като цяло изглеждали необичайно. Искам снимка. А ако успееш да донесеш един — още по-добре.

Дейвид стана. Стърчеше доста над главния редактор, който продължаваше да седи зад своето бюро отрупано с телефони, компютър, принтер и естествено — факс.

Джон Лий го спря.

— Задръж малко. Къде ти е лаптопа?

— Прецака се.

— До шест дена искам статия от най-малко три хиляди думи относно скапаните видеофони, клетъчни телефони или каквото там представляват. Ако не можеш да дойдеш, по е-поща или факс. Може и като MMS. И трябва да има снимки към материала. Не ми трябват празни приказки без картинка.

— Добре шефе. Ще имаш проклетите телефони. Ама аз не съм фоторепортер. Искам бонус върху заплатата за материала и снимките.

— Дадено.

Дейвид се изправи и с иронично-почтителна усмивка излезе от кабинета на главния редактор.

Потеше се обилно. Журналистът беше симпатичен мъж със средно дълга светлокестенява коса, сресана назад и прилепена с гел. Имаше правилен нос и изрязани бръчки в ъгълчетата на устните. Очите му бяха лешникови на цвят, святкащи и проницателни; на челото имаше две едва забележими бръчици, пълни с пот. По слепоочията на Робинс се стичаха капки от същата течност.

Доколкото на Дейвид му бе известно, в родния му град Лок Хевън имаше седем или осем магазина, в които се продаваха клетъчни телефони. Той реши да навести този, за който със сигурност знаеше, че е най-стар и разположен в самия център на града.

Точно до магазина за телефони бе залепено луксозно заведение на два етажа. Казваше се „Дали“. Вътре имаше окачени репродукции на Дали, изкусно направени от местен художник. На Дейвид му се струваше, че клиентите на кафенето са го зяпнали през широките панорамни стъкла. И че знаят всяка негова мисъл, както и защо е дошъл да разпитва.

Магазинът бе не особено голям, но добре обзаведен. Стените бяха боядисани в светлосиньо, а едната беше превърната във витрина с многобройни полици. През стъклата й се виждаха най-различни модели телефони, а също и калъфчета, стойки и всякакви други джаджи. В магазина миришеше на новичка пластмаса.

Имаше двама едри продавачи, които явно сериозно се занимаваха с бодибилдинг. Дейвид се обърна към единия от магазинерите:

— Извинете, доколкото разбрах, преди известно време сте продавали много евтини мобилни с холограмен видеотрансфер?

По-ниския от двамата поглади почти плешивото си теме. Каза:

— Да, продавахме. Имахме клетъчни с холограмна видеовръзка.

— И колко струваха?

— Доста. Около седемстотин долара парчето.

— Пазите ли някакви фактури? Интересува ме точната цена и фирмата, която ви ги е предоставила.

По-едрият продавач се намеси в разговора:

— Кой се интересува? Не ми приличаш на ченге. Данъчен ли си?

Робинс показа журналистическата си карта. Грамадният магазинер я разгледа. Имаше черна лъскава коса и бузесто безизразно лице. Черните му очи гледаха намръщено и като че ли приличаше на сърдит язовец.

Дейвид поясни:

— Правя разследване за официалния градски вестник.

— „Ню Лайф“ ли?

— Да. Има подозрения, че има нещо незаконно в тези телефони, които на всичко отгоре предлагат и холограмна видеовръзка.

По-едрият магазинер се замисли за момент. Носеше бяла тениска, която му бе тясна в раменете, гърдите му леко висяха като на жена.

Изломоти:

— Слушай, приятел, не искам да пишат глупости по вестниците за моя магазин. По-добре си тръгвай, ако няма да купуваш нищо.

По-ниския, почти оплешивал продавач се усмихна неловко. Ако Дейвид не знаеше, че е женен, заради честите му усмивки моментално би го обявил за гей.

Дейвид обеща:

— Няма да пиша за твоя магазин. Интересуват ме хората или фирмата, които са ви оставили тези джаджи за продаване.

— Съжалявам, мой човек. Това е фирмена тайна, за която могат да питат само данъчните. А сега би ли си тръгнал, че магазина е тесен, пък взеха да се трупат клиенти. Довиждане и приятен ден.

Дейвид се замисли какво би направило продавача по-сговорчив. Може би една двайсетдоларова банкнота? После Травис се усети, че продавача всъщност сам си каза от кого има страх.

Журналистът излезе от магазина и се отправи към колата си, паркирана наблизо. Един бял, възстаричък, почти древен „Шевролет“. Всъщност ако не го закараше скоро на автомивка, можеше спокойно да го нарича мръснобял.

Дейв отвори жабката и извади от нея своя мобилен. Бе „Нокиа 6550“, металически сив, а на гърба прозрачен. Потърси в паметта му номера на един много добър негов познат. Работеше в данъчното.

Травис заговори бавно в слушалката:

— Здрасти, Тиъдър. Как си? Искам да те помоля за нещо много важно.

2.

Тони Блеър се качваше на мотора си — едно „Дукати“ в бяло и синьо, когато някой го потърси на мобилния. Тоби приближи тежко слушалката към лявото си ухо. Представяше си как изглежда отстрани на мотора — едновременно страшен и силен, и винаги готов за някоя извънредна свалка.

От клетъчния телефон се чу глас. Беше стържещ и басов. Долавяше се и нещо подигравателно. Тони за пръв път чуваше подобен глас.

— Докато нощта привърши, ти ще бъдеш мъртъв. Не се качвай на такси и не позволявай на такситата да се качват върху теб.

Тони изкрещя, издразнен:

— Да ти го навра, откачен!

След това погледна телефона, да не би случайно да е изписан номера на смахнатия, който му бе звъннал. На дисплея пишеше само:

„КРАЙ НА ОБАЖДАНЕТО“

Мобилни видеофони „Финерон“ H 666

Работна честота в MHz 966/1866/1966

размери в мм 86/66/26

тегло 66г

батерия S/lon

време на изчакване 666 часа

режим разговори 6 часа

дисплей цветен холограмен 66 хиляди цвята

памет 6 МВ, 6000 номера

холограмна видеовръзка

полифонични мелодии, 2 холограмна камери с автоматично лазерно насочване, WAP, календар, органайзер, часовник, аларма, HMS, 6 игри и възможност за допълнителни, Bluetooth, Infrared

Дейвид Робинс седеше в колата си и замислено въртеше две листчета. Едно беше снимка с техническите характеристики на телефони „Финерон“. Другото представляваше копие от фактура за продажба на клетъчни телефони. Неговият приятел от данъчни служби — Тиъдър Хауърд, бе направил проверка на магазина. Бе иззел фактурата поради сериозни съмнения за търговия с крадени мобилни телефони.

Документа не изглеждаше съвсем изряден. В него не се посочваше точното количество мобилни, оставени за продажба. Пишеше само, че комисионната на продавачите е 30%. И че продажната цена за бройка е 660$.

Все пак имаше име на фирмата, разпространяваща безумно евтините мобилни с холо трансфер. Казваше се „Финерон“. Адресът й бе на бул. „Дюк“ 30 във Лок Хевън. Телефон за контакти не бе отбелязан. И-мейл или уебсайт също.

Значи все пак тая скапана фирма имаше някакъв офис в града. И то в широкия център. Адресът беше на около десетина минути път от мястото, където в момента се намираше Дейвид.

Травис запали колата и потегли. Трафикът отново беше напълно ненормален, както се полагаше за делничен ден. Колите, които Дейвид задминаваше, сякаш имаха шофьори — членове на „Ал-Кайда“.

Градският часовник на Лок Хевън се извисяваше безмълвно в самия център на града. Един черен, стар и мрачен брояч на Време.

3.

На номер 30 на булевард „Дюк“, Дейвид откри дървена врата. Отстрани бяха налепени стикери на фирмите, чиито офиси се намираха на този адрес.

Журналистът огледа рекламите. Най-голямата бе на фирма, продаваща печати по поръчка. Имаше и няколко по-малки — агенция за преводи и емблема с формата на щит на някаква охранителна служба.

Фирмения знак на компания „Финерон“ бе тризъбец, увиснал над трепкащо пламъче. Офисът се намираше на третия етаж.

Дейвид натисна за всеки случай дебелата дървена порта. Бе заключена.

Дейв се потеше обилно. Ако не изглеждаше винаги толкова сериозен и намръщен, можеше да бъде считан за красавец. Долната му челюст мъничко се издаваше напред когато стиснеше зъби, както сега. По слепоочията му се стичаха капки пот. Чувстваше се напрегнат. А някъде вътре в себе си усещаше далечни, но осезателни пристъпи на параноя.

Робинс започна да натиска един от звънците, подредени вдясно от вратата. Върху някои от тях имаше табелки с името на офиса, с който можеше да се говори по домофона. Журналистът се приготви да каже, че е клиент.

Чу се жужене и бравата на дървената врата леко изщрака. Дейвид натисна кръглата месингова дръжка и влезе. Не много самоуверено.

Стълбището бе каменно и мрачно, с високи стъпала и масивен парапет от ковано желязо. Имаше и прашасал стар асансьор с плъзгаща се врата (подобен на клетка), който явно не работеше. Робинс бавно се изкатери до третия етаж като непрекъснато се озърташе.

Офисът на „Финерон“ се намираше в средата, почти срещу стълбището.

Входът бе преграден от солидна метална врата. Нямаше шпионка, а само един стикер, доста по-голям от тези долу.

Дейвид натисна дръжката. Изненада се, когато вратата се отвори.

Робинс влезе и придърпа, но не напълно желязната двер. Имаше малък коридор, в чиито два края имаше тапицирани в кафяво врати. Само една от тях бе черна.

Дейвид предпазливо почука.

Никой не си направи труда да отвори. Робинс потропа отново. Никъде не се виждаше звънец. Такъв имаше отвън до желязната врата.

Дейвид излезе и звънна няколко пъти. Силно и продължително. После пак влезе да види резултата.

Не се появи никой. Нито притеснена секретарка, нито разбуден от следобедната си дрямка шеф, нито приказлив и мазен продавач. Травис изгледа злобно черната врата срещу него и натисна бравата. Тя изщрака и вратата се отвори.

Стаята бе празна и гола. Имаше тъмнозелен мокет, почти черен от мръсотия. В единия ъгъл стоеше прашасало бюро, върху което нямаше нито компютър, нито лист хартия, нито дори кламер. За бюрото имаше огромен стол, наподобяващ трон. Облегалките му бяха изваяни във формата на лъвски лапи. В офиса миришеше на старо дърво от мебелите и на мръсно от стария линолеум, с който бе покрит пода.

Дейвид заразглежда усърдно, да не би все пак да изтърве нещо.

Тогава откъм бюрото нещо иззвъня. Дейв се ослуша и се приближи. Тъй като отгоре нямаше нищо явно идваше някъде отвътре и звучеше глухо. Следващия път мелодията бе по къса с един тон.

В главата на Дейвид започнаха да прииждат различни мисли.

„Някой е забравил скапан стар мобилен с монофонична мелодия и сега звъни от чекмеджето. Също като в Матрицата.“

Звъна пак се чу. Бе още по-кратък.

„Да ама аз не съм Нео. И Киану Рийвс не съм. Да вдигна ли телефона?“

Отново същата мелодия. Отново по-къса с един тон.

Мисълта, която дойде в главата на Дейвид беше кратка.

„Обратно броене. Скапания телефон бипка все едно брои нещо. Наобратно. Като бо…“

Журналистът се метна към вратата с плонж.

Последно позвъняване. Само с едно кратко „Бип“.

И тогава бюрото избухна.

4.

Мобилният „Ериксон“ на главния редактор Джон Дай изписука. Редакторът погледна камерата си на мобилния за да види с кой говори. Нямаше видеовръзка. Джон долепи слушалката до ухо.

Гласът бе на най-добрият му журналист — Дейв Робинс. Беше дрезгав и надебелял, думите се чуваха някак завалено.

— Да.

— Шефе, искам да си ’зема неплатен за един месец.

Лий се замисли за момент, после уточни:

— Става. Само, че след като ми донесеш статия за видеотелефоните.

— Не. Аз не мо’а. Метни ги на някой друг.

— Дейвид, ако до три дни не ми донесеш материала за клетъчните, ти обещавам един наистина дълъг, неплатен отпуск.

Отсреща връзката прекъсна внезапно.

— Да ти го начукам! — каза Дейвид в онемялата слушалка.

Робинс и приятелят му Стенли Кост седяха в луксозния бар „Уошингтън“ и се наливаха.

Дейвид огледа множеството стъклени маси и хората, насядали около тях. Заприличаха му на добре подредени детски играчки.

Робинс изломоти:

— Докъде бях стигнал?

Дъглас преглътна малко водка от ниската кръгла чаша пред него. Гледаше някак мошенически с пиянски присвитите си очички. Кост беше дребен, слаб, оплешивявящ и хитър. Подвижен тип, който постоянно пътуваше нанякъде. Винаги се обличаше свръх модерно. Даже на родната си майка не казваше какво работи. Един от малцината, на които Дейвид се опитваше да се доверява, въпреки слабите си пристъпи на параноя, когато правеше журналистическо разследване. Стенли носеше светлосива бейзболна шапка. На козирката и бе нарисувано червено драконче.

— Влязъл си в някакъв празен прашасал апартамент. — поднови разговора Стенли.

— Да. Така беше.

— И после?

— После зазвъня телефонът.

— Твоя телефон?

— Не. Там имаше телефон.

— Аха. Стационарен или мобилен?

— Звучеше като мобилен.

Стенли въздъхна.

— Добре. Значи си влязъл в чужд апартамент, в който са ти звъняли на чужд телефон.

— Да. Нещо такова.

— Тогава защо всичките ти дрехи бяха на парцали? Би ли те някой?

— Не. Чакай да ти кажа…

— Да де, слушам те. Да не ти звъннаха по нарочно оставен телефон да ти кажат, че идват да те бият?

— Никой не ме е бил. Телефонът започна да брои.

— Аха. Ама на глас ли, или имаше нещо като таймер.

— Таймер имаше.

— Това е добре. — отбеляза Кост. — И моят телефон има.

— Да де. Ама телефонът писукаше някак особено.

— Супер. Да не ти свиреше все едно си някоя мацка? — развесели се не на място Стенли.

— Не. Броеше наобратно.

— И-и-и, вярно ли, бе? И после?

— Заприлича ми на бомба… И веднага се чупих.

— И след това какво стана?

Дейвид взе своята чаша с водка, разби я в пода с някакво пиянско вдъхновение и мрачно каза:

— Стаята избухна.

5.

Тони Блеър смело яздеше своя мотор. Беше без каска, облечен в черни кожени панталони сиво боди с дълъг ръкав.

Тони знаеше, че не е редно да кара без шлем, но бе изпушил преди малко цигара марихуана; чувстваше се добре и тъпите ченгета можеха да според него само да му направят една свирка. В момента се кефеше от карането на своето 350-кубиково металносиво „Дукати“. Беше му малко студено, понеже бе нощ, макар и лятна; освен това му се налагаше да се кьори в тъмното за да вижда добре пътя.

Таксито, пълзящо пред Тони, го дразнеше. Шофьорът трябва да беше пълен нещастник. Ту се засилваше рязко, ту внезапно намаляше. Караше страшно нервно. За съжаление улицата бе тясна и прекалено натоварена с автомобили, за да успее Тони да изпревари.

Блеър изпсува. Доколкото успя да се взре в тъмното, шофьорът бе с дълга и къдрава коса. Май че беше жена.

Изпушената марихуана караше Тони да се чувства лек и весел като подухвано от вятъра перце.

„Защо ми е да имам як мотор, пък да го карам бавно“, каза си Блеър и завъртя газта.

Пред Тони и таксито изскочи някакъв мост, който изглеждаше доста тесен. За щастие, май не се виждаха други коли. Тони усили още повече скоростта и започна да изпреварва таксито.

Жълтата кола сякаш започна да се движи по-бързо.

Тони захапа долната си устна и продължи да изпреварва.

Внезапно видя в насрещното платно огромен камион. Тони реши да се върне в дясната лента. Някъде далеч напред му се мярнаха светещите очи на светофар.

Тони отново успя да застане зад таксито. Само че сега бе на сантиметри от задната му броня.

В този момент на пътя изскочи отнякъде едно хлапе. Може би малчуган, живеещ наблизо и заиграл се топка недалеч от къщи.

Жълтата кола се опита да спре рязко. „Дукати“-то се блъсна в таксито и се плъзна наляво. Навря се със сила под камиона. Внезапно Тони усети как гръдния му кош се разкъсва и нещо топло плисва по корема му. Чу шум от стъргане на желязо. Тони почувства все едно фотоапарата с най-голямата светкавица на света е насочен срещу него и щрака ли щрака.

По някое време всичко угасна.

6.

Питър Ейнджъл дебнеше. Гласът от телефона му говореше. Беше му наредил да убие. Проклет да бъде ако не го стореше. Пит бе пребивал много хора, но никога досега не беше убивал.

Ейнджъл беше среден на ръст, винаги брадясал и много дебел — тежеше 260 фунта. Носът му бе счупен и сплеснат в продължение на двете години, през които бе тренирал бокс. Очите му бяха пъстри — между зелено и кафяво; присвити по свински в торбички от пъпчива мастна тъкан. Косата му бе светло кестенява и подстригана много късо.

Тази вечер Пит дебнеше в крайните квартали на Лок Хевън около един блок. В засада. Трябваше да убие човек. Така му бе заповядал Гласът, а от известно време Пит го слушаше сляпо. Гласът принадлежеше на някой, който се казваше Самаел и Ейнджъл бе полудял напълно по него.

Бе два след полунощ. Времето бе топло, а небето — тъмно и с много малко звезди. Около блока, до който Пит дебнеше, имаше посадени дръвчета. Самата сграда се намираше в края на града. Единстеното, за което Ейнджъл се молеше бе да мине някой.

За съжаление нямаше минувачи. Пит ядосано извади дълъг автоматичен нож с черна дръжка. Започна да го щрака и после да го прибира нервно.

От мобилния се чу глас:

— Прибери го!

— Защо, Самаел?

— Прибери го ти казаха! Първата жертва трябва да умре от голите ти ръце. По-късно ще ти разреша да убиваш с олово или стомана.

Пит прибра ножа в десния джоб на анцуга си. Бе облечен в тъмночерен „Адидас“ със зелени кантове. Нагоре носеше черна тениска с навити ръкави, та бицепсите му да се виждат.

— Значи да душа, Самаел?

— Не. Искам да удряш с юмруци, докато душата напусне с тялото. — заповяда Гласът.

Питър чу стъпки и притихна. Безжизнената светлина на уличните лампи озари един младеж, койтo вървеше към края на блока. Юношата вървеше точно към един от входовете. Явно живееше тук.

Имаше почти няколко минути, докато Питър Ейнджъл започне да убива.

7.

Кабинетът на главния редактор Джон Дай бе заключен. Вътре освен шефът на вестник „Ню Лайф“ се намираха Дейвид Робинс и дебеличък детектив. Ченгето беше облечено в индиговосин панталон с много джобове по крачолите и черна фланела с бели шарки на корема.

Главният редактор седеше зад огромното си бюро и се мъчеше да се оправдава:

— Не мога да ти дам отпуска. Трябва да продължиш да разследваш случая с холограмните видеофони. Дори ФБР има нужда от теб.

— Каква точно? Малка или голяма нужда? — невинно попита Дейвид.

Детективът се намеси в разговора. Беше едър и топчест. Черната му коса бе къси подстригана, а очите му бяха мънички, но с дълги мигли и странно живи. Говореше бързо и леко пискливо.

— След снимките на престрелката пред „Дама Пика“ вие добихте популярност, господин Робинс. Доста хора ви се възхищават. И биха споделили с вас неща, които биха премълчали пред полицията. Лично кметът на Лок Хевън е разрешил вие да помагате на разследването. И моите шефове мислят така.

Журналистът зяпна недоумяващо. Попита:

— Кой сте пък вие? И какво точно искате от мен?

— Аз съм Джералд Стийл. Специален детектив съм от Федералното Бюро. Изпратен съм да разследвам няколкото убийства във вашия град, станали напоследък. И искам да ми помогнете.

— ФБР ли казахте? Какво общо има Федералното Бюро с нашия смотан град?

— Ще ви кажа по-късно. Когато заработим заедно.

— Съжалявам, но аз пиша статия за новото поколение холограмни видеофони.

— Оказа се, че има връзка между убийствата и тези телефони.

— Не мога да ви помогна. Дойдох при шефа само за да си взема отпуска.

Главният редактор се навъси зад дебелите си очила:

— Казах ти, че не мога да ти дам отпуск.

— Шефе, не искам да се занимавам с този случай. Всичко почна да става прекалено откачено.

— Моля те, Дейв. Ти си единствения, който трябва да го разследва. Ти си най-кадърния и най-популярния от екипа. Можеш да станеш герой, ако разкриеш нещо. Помисли за славата. Помисли за парите. Помисли за града.