Жул Верн
Жангада (1)

(800 левги по Амазонка)

Серия
Необикновени пътешествия (21)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Jangada (800 lieues sur l’Amazone), (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)
Корекция
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Корекция
NomaD (2008 г.)
Сканиране и разпознаване
Darko (2008 г.)

Издание:

Жул Верн

Жангада

800 левги по Амазонка

Роман в две части

 

Издателство „Отечество“, 1981

Превод от френски: Борис Миндов, 1981

 

Jules Verne

La Jangada. 800 lieues sur l’Amazone, 1881


Първа част

I. Горски стражар

„Phyjslyddqfdzxgasgzzqqehxgkfndrxujugiocytdxvksbxhhuypohdvyrymhuhpuydkjox

phetozsletnpmvffovpdpajxhyynojyggaymeqynfuqlnmvlyfgsuzmqiztlbqgyugsqeubvn

rcredgruzblrmxyuhqhpzdrrgcrohepqxufivvrplphonthvddqfhqsntzhhhnfepmqkyuuex

ktogzgkyuumfvijdqdpzjqsykrplxhxqrymvklohhhotozvdksppsuvjhd.“

 

Човекът държеше в ръка документа, последните редове на който представляваха тази странна смесица от букви, и след като го препрочете внимателно, няколко минути остана замислен. Този документ се състоеше от стотина такива реда, дори неразделени на думи. Той изглежда е бил писан преди много години и времето вече бе оставило своя жълтеникав отпечатък върху дебелия лист, покрит с тези загадъчни знаци.

Но на какъв принцип бяха подредени тези букви? Само този човек можеше да отговори. Действително има такива езици, зашифровани като ключалките на съвременните огнеупорни каси: те се пазят по един и същ начин. Ключът им може да се намери, след като се направят милиарди комбинации, за което не би стигнал целият живот на един изчислител. Трябва да се знае „думата“, за да се отвори каса със секрет; а за да се разчете такава криптограма, е нужно да се знае „шифърът“. Ето защо, както ще видим по-нататък, тази криптограма устояваше и на най-находчивите усилия, и то при изключително сериозни обстоятелства.

Човекът, който препрочиташе този документ, беше обикновен „горски стражар“.

В Бразилия „capitaes do mato“ се наричат полицейските агенти, занимаващи се с търсене на избягали негри-роби. Тази длъжност води началото си от 1722 година. По онова време аболиционистки[1] идеи се раждали само в душите на неколцина човеколюбци. Трябвало е да мине повече от един век, докато цивилизованите народи ги възприемат и започнат да ги прилагат. И макар че правото да бъдеш свободен, да принадлежиш на себе си безспорно е първото от естествените права на човека, изтекли са хилядолетия, преди на някои народи да им хрумне великодушната мисъл да се решат да го провъзгласят.

В 1852 година — годината, през която се развива действието на тази повест — в Бразилия още имаше роби, а следователно и горски стражари, които да ги ловят. Някои фактори от икономическо естество бяха забавили часа на пълното освобождение на робите; но чернокожият вече имаше право да се откупи, а децата му се раждаха свободни. Така че не беше далеч денят, когато нямаше да остане нито един роб между десетте милиона жители на тази прекрасна страна, в която биха се побрали три четвърти от Европа.

Фактически и на длъжността горски стражар беше съдено да изчезне скоро; дори по това време изгодите от залавяне на бегълци бяха чувствително намалели. Тъй като дълги години, докато доходите от този занаят бяха значителни, горски стражари ставаха авантюристи, главно освободени затворници, дезертьори, недостойни за уважение, сега, естествено, тези ловци на роби спадаха към измета на обществото, и по всяка вероятност човекът с документа не беше от най-почтените представители на ползуващата се с лоша слава полиция на „capitae. do mato“.

Торес — така се казваше той — не беше нито метис, нито индианец, нито негър като повечето си другари; той беше бял, бразилец по рождение, получил малко по-голямо образование, отколкото изискваше сегашната му длъжност. Обаче не можеше да се смята за един от ония декласирани елементи, които се срещат толкова често в далечните краища на Новия свят, и във време, когато бразилските закони още не позволяваха заемането на известни длъжности от мулати или други хора със смесена кръв, тази забрана можеше да засегне и него не заради произхода му, а поради лична непригодност.

Впрочем в този момент Торес не се намираше вече в Бразилия. Съвсем наскоро той бе прекосил границата и от няколко дена бродеше из перуанските лесове, през които минава горното течение на Амазонка.

Торес беше човек на около тридесет години, добре сложен физически, комуто несгодите на твърде несигурния живот изглежда не бяха повлияли благодарение на изключителната му воля и желязно здраве.

Той беше среден на ръст, широкоплещест, с правилни черти, — уверена походка, лице, силно загоряло от жаркия въздух на тропиците, и гъста черна брада. Очите му, скрити под сключени вежди, излъчваха жив, но студен поглед, свойствен на дръзките натури. Дори тогава, когато климатът още не бе му придал… бронзов загар, лицето му не се изчервяваше, а се изкривяваше от низки страсти.

Торес беше облечен твърде просто, като всички горски скитници. Дрехите му явно бяха много износени; на главата си имаше широкопола кожена шапка, килната настрана; на бедрата си — груби вълнени панталони, запъхнати във високи, дебели ботуши — най-здравата част от тоалета му; върху всичко това — избеляло жълтеникаво „пончо“, което не позволяваше да се види нито какво представляваше куртката, нито какво бе останало от жилетката, които покриваха гърдите му.

Но при все че Торес беше горски стражар, той явно не се занимаваше вече с този занаят, поне в условията, в които се намираше сега. Това личеше по недостатъчните му средства за защита или нападение, необходими при преследването на негри. Нямаше никакво огнестрелно оръжие: нито пушка, нито револвер. Само в колана си бе затъкнал едно от ония оръжия, които приличат повече на сабя, отколкото на ловджийски нож и се наричат „маншета“. Освен това Торес притежаваше „еншада“ — нещо като мотика, използувана по-специално за лов на броненосци[2] и агути[3], от които гъмжат горите в горното течение на Амазонка, където обикновено няма опасност от хищници.

Във всеки случай през тоя ден, 4 май 1852 година, този авантюрист или беше погълнат всецяло от четенето на документа, в който бяха впити очите му, или, свикнал да скита из южноамериканските лесове, се отнасяше напълно безразлично към техните прелести. И наистина нищо не можеше да го откъсне от заниманието му: нито непрестанният врясък на кресливите маймуни, който господин Сент-Илер[4] сполучливо сравнява с ударите на брадвата на дърваря по клоните на дърветата; нито сухият пукот на пръстените на гърмящата змия, която наистина рядко напада, но е пък извънредно отровна; нито пронизителният глас на рогатата жаба, която държи първенство по грозота в класа на влечугите; нито дори звучното и същевременно басово квакане на дървесната жаба, която, макар и да не може да се мери по големина с вола, но с гласа си конкурира неговото мучене.

Торес не чуваше нищо от цялата тая врява, представляваща като че разнородния глас на горите на Новия свят. Седнал в подножието на едно величествено дърво, той нямаше желание дори да се любува на високата корона на това „pao ferro“, или желязно дърво, с тъмна кора и плътна дървесина, твърда като метал, който тя замества в оръжията и сечивата на първобитния индианец. Не! Погълнат в мислите си, горският стражар въртеше и преобръщаше между пръстите си странния документ. С помощта на шифъра, чиято тайна знаеше, той намираше истинското значение на всяка буква; четеше, проверяваше смисъла на тези редове, неразбираеми за никого освен за него, и тогава злобно се усмихваше.

После, неспособен да се сдържа, той промърмори полугласно тези няколко фрази, които на това пусто място в перуанския лес никой не можеше да чуе, а и никой не би разбрал.

— Да — каза той, — ето стотина реда, съвсем ясно написани, които безспорно имат значение за един човек, когото познавам! А този човек е богат! За него това е въпрос на живот или смърт, а за такова нещо навсякъде се плаща скъпо!

И като гледаше документа с жадни очи:

— Дори ако взема само по едно конто рейса[5] за всяка дума от последната фраза, ще получа солидна сума! Колко е ценна тая фраза. В нея се съдържа целият документ! Тя назовава истинските лица с истинските им имена. Но преди да се опита някой да я разбере, трябва най-напред да определи колко думи съдържа, но и тогава пак няма да разгадае истинския й смисъл!

Като си рече това, Торес запресмята на ум.

— Има петдесет и осем думи! — извика той. — А това прави петдесет и осем конто. С тях човек би могъл да живее и в Бразилия, и в Америка, навсякъде, където пожелае, дори цял живот да не прави нищо. Ами ако всички думи на този документ ми бъдат заплатени по тази цена! Тогава ще трябва да броя със стотици конто! Ах, дявол да го вземе! Ще бъда последен глупак, ако не спечеля от това цяло състояние.

Ръцете на Торес сякаш опипваха тая огромна сума и вече стискаха фишеци със златни монети.

Изведнъж мислите му взеха нова насока.

— Най-после — извика той — съм близо до целта и няма да съжалявам за несгодите на това пътуване, което ме доведе от бреговете на Атлантическия океан до горното течение на Амазонка! Защото този човек би могъл да напусне Америка, да се изсели отвъд моретата, а как ще го настигна тогава? Но не! Той е тук, а ако се кача на върха на някое от тия дървета, ще мога да видя покрива на къщата, в която живее с цялото си семейство.

После, като грабна листа и го размаха развълнувано, продължи:

— Още днес ще бъда при него! Още днес той ще разбере, че честта, животът му са затворени в тези редове! И когато поиска да узнае шифъра, който ще му позволи да ги разчете, ех, скъпо ще ми плати той за този шифър. Ще ми плати, ако пожелая, с цялото си състояние, дори с всичката си кръв. Ах, хиляди дяволи! Достойният ми колега, който ми предаде този ценен документ, разкри тайната му, каза ми къде да търся бившия му колега и под какво име се крие той от толкова години, този достоен колега не подозираше какво богатство слага в ръцете ми!

Торес погледна за сетен път пожълтелия лист, сгъна го грижливо и го скри в една здрава медна кутийка, която му служеше едновременно и за портмоне.

Откровено казано, ако цялото състояние на Торес се съдържаше в тази кутийка, голяма колкото табакера, в никоя страна на света не биха го сметнали за богаташ. Той държеше там по малко от всички видове златни монети на околните държави: два двойни кондора от Съединените щати на Колумбия — всеки един струваше по стотина франка — венецуелски боливари на същата сума, двойно повече перуански соли, няколко чилийски ескудо, равностойни най-много на петдесет франка, и други дребни монети. Но всичко това възлизаше общо на не повече от петстотин франка, и все пак Торес би се почувствувал неудобно да каже къде и как се е сдобил с тях.

Едно беше сигурно: че от няколко месеца Торес бе напуснал внезапно длъжността си горски стражар, която упражняваше в провинцията Пара, беше поел нагоре по басейна на Амазонка и преминал границата, за да влезе в перуанска територия.

Впрочем на този авантюрист не му и трябваше много, за да преживява. Колко беше нужно да харчи? Нищо — нито за квартира, нито за облекло. Гората го снабдяваше с храна, която той приготвяше без разноски, както правят всички горски скитници. Достатъчни му бяха няколко рейса за тютюн, който си купуваше в мисиите или в селата, както и за ракия в манерката си. С малко можеше да отиде далеч.

Когато прибра листа в металната кутийка — капакът н се затваряше херметически, Торес, вместо да я сложи отново в джоба на куртката си, скрита под пончото, от прекалена предпазливост реши да я скъта наблизо, в хралупата на един от корените на дървото, под което се бе разположил. Това беше неблагоразумие, което за малко не му струва скъпо.

Времето беше горещо, задушно. Ако църквата в най-близкото село имаше часовник, сега този часовник щеше да бие два часа след обед, и с помощта на вятъра Торес би го чул, защото се намираше на не повече от две мили разстояние.

Но за него часът явно нямаше значение. Свикнал да се води; по приблизително изчислената височина на слънцето над хоризонта, на авантюриста не му е нужно да определя всяко действие в живота си с военна точност. Той закусва и обядва, когато иска или когато може. Спи, където и когато му се доспи. Ако масата не му е всякога сложена, в замяна на това пък летялото му е винаги готово под някое дърво или в някой гъст шубрак сред гората. Торес никак не беше придирчив по отношение на удобствата. Впрочем той бе вървял почти цяла сутрин, после похапна и сега му се спеше. А два-три часа отдих му бяха достатъчни, за да бъде в състояние отново да тръгне на път. Така че той се изтегна колкото можеше по-удобно на тревата и зачака съня.

Ала Торес не беше от тия, които заспиват, без да извършат предварителна подготовка за това. Той бе свикнал най-напред: да изпие няколко глътки силна спиртна напитка, а след това да изпуши една лула. Ракията възбужда мозъка, а тютюневият дим се смесва благотворно с булото на сънищата. Поне така мислеше той.

Ето защо Торес първо прилепи ДЬ устните си една манерка, която носеше отстрана. Тя съдържаше оная напитка, известна в Перу под названието „чика“, а в горното течение на Амазонка като „кайсума“. Тя е продукт от непълната дестилация на корена на сладката маниока[6], който се оставя да ферментира, а горският стражар като човек с груб вкус бе сметнал за нужно да добави към нея солидна доза тафия[7].

След като отпи няколко глътки от тази напитка, Торес разклати манерката и се убеди със съжаление, че тя е почти празна.

— Трябва да се допълни! — каза той просто.

После извади къса лула от дървесен корен и я напълни със силен и остър бразилски тютюн, нарязан от листа на старинния сорт „петюн“, донесен във Франция от Нико[8], комуто дължим въвеждането на най-продуктивното и най-разпространено от барабойните растения.

Този тютюн нямаше нищо общо с първокачествения тютюн за цигари и лула, произвеждан от френските фабрики, но Торес не беше придирчив нито тук, нито в много други отношения. Той чукна огнивото, запали малко от лепкавото вещество, известно под названието „мравешка прахан“, отделяна от някои ципокрили насекоми, и разпали лулата си.

След десетото вдъхване очите му се затвориха, лулата се изплъзна от пръстите му, и той заспа, или по-право изпадна в нещо като унес, който не беше истински сън.

Бележки

[1] Аболиционист — борец против робовладението. — Б.пр.

[2] Броненосец — бозайник — чието тяло е покрито с броня от подвижни вкостенени пластинки. При опасност се свива на кълбо или се заравя бързо в земята. Живее в Средна и Южна Америка. — Б.пр.

[3] Агути — вид гризачи, големи колкото зайци, вредители по плантациите със захарна тръстика. — Б.пр.

[4] Етиен Жофроа Сент-Илер (1772–1844) — прогресивен френски биолог, еволюционист, един от предшествениците на Чарлз Дарвин Б.пр.

[5] Рейс — старинна бразилска медна монета, заменена в 1942 г. с крузейро — Конто — 3000 рейса. — Б.пр.

[6] Маниока — храстовидно растение от семейство млечкови, отглеждано в тропиците (главно Африка и Южна Америка) заради скорбялата в кореновите грудки; от нея се приготвя хранителният продукт „тапиока“. — Б.пр.

[7] Тафия — ракия от захарна тръстика. — Б.пр.

[8] Жан Нико (1530–1600) — френски дипломат, внесъл във Франция тютюна; от името му произхожда названието „никотин“. — Б. пр