Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рицарски замък (7)
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Източник
Словото

История

  1. — Добавяне (от Словото)

Дълбоко и чисто небе, о моя въздушна безбрежност,

обичам лазурния лик на твойта безоблачна нежност!

 

Как много и мойта душа прилича на твойте лазури,

о мое просторно небе — родина на слънце и бури.

 

На земния грохот в безкрая аз страдам и жадно

се губя,

 

и в свойте страдания земни аз тебе сънувам и любя.

 

И нявга, когато помръкна отрупан със черни

проклятия —

 

дълбоко и чисто небе, вземи ме у свойте обятия!

2

Разгърни се широко над мен!

Цяла нощ те сънувах и чаках,

чаках буден и в тъмно, и в ден,

чаках буден и плаках, и плаках…

Разгърни се широко над мен!

 

Твойта луда безбрежност ме мами —

аз простирам към тебе ръце,

покажи ми съзвучните гами

на капризното свое лице!

 

Аз съм жертва на земните ями,

аз съм пленник на свойто сърце.

Твойта луда безбрежност ме мами —

аз простирам към тебе ръце.

 

Моят път е размирно метежен

и незнайна е мойта съдба.

Сещам земния страх неизбежен

и в мъчителна жажда скърбя.

Потопи ме в копнежа си нежен,

дето няма ни скръб, ни борба!

Моят път е размирно метежен

и незнайна е мойта съдба.

 

Зачарован и нежно смирен,

потопи ме в лазурната бездна —

нека бъда навеки пленен!

Твойта смърт е спокойна и звездна —

разгърни се приветно над мен!

3

Небе безоблачно, широко и лазурно,

небе на странните капризни изненади

ту черно като смърт, ту светло и безбурно,

сред рой съзвездия и облачни грамади.

 

О, има светли дни, когато аз ликувам —

и мойта радост е във тебе отразена;

о, има сиви дни, когато аз тъгувам —

и моят скърбен блен

във теб е въплотен;

о, има мрачни дни без сън и без надежда,

когато всеки звук е пълен със печал —

тогава моят стих, изваян от метал,

през твоя мрачен лик тревожно се оглежда;

но има часове и кървави, и страшни,

когато вика в мен неволята набрана,

тогава вее смърт по улиците прашни

и твойта тишина, от трясъци раздрана,

изпраща огън, дъжд, светкавици и град —

и тръпнат плочите на мокрия площад.

И твойте облаци започват канонада

над грешната земя — и тя реве и вика

и става между вас тогава страшна свада —

и падат мълнии, и свети електрика…

 

И ти само тогаз приличаш на земята

със нейните борби на живия безброй.

Обичам тоя час на кървава разплата,

на смъртните стрели и смелия двубой.

4

Аз съм бедния син на земята,

изнемогнал от скърби и труд,

и безропотен раб на съдбата,

ограден съм от слънце и студ.

 

И заморен от вечната грижа

на суетния призрачен ден,

отпочивам си в бедната хижа,

безнадежден и болно-смирен.

 

Ала в своята мисъл потайна

аз приличам на бдителен страж,

че през земната мъка безкрайна

грее някакъв светъл мираж:

 

аз се нося над сънни морета

и над звездните сфери летя,

запленен по незнайна планета,

упоен от мистични цветя.

 

И в лъжата мечтателно-нежна

(сякаш приказка някаква бе) —

виждам твойта пустиня безбрежна,

чародейно и гордо небе!

Край
Читателите на „Небе“ са прочели и: